3.7. Слово въз нуждата на учението и на възпитанието, изложено от д-ра Мирковича

[Ани]

3.7. СЛОВО

ВЪЗ НУЖДАТА НА УЧЕНИЕТО

НА ВЪЗПИТАНИЕТО

изложено от д-ра Мирковича,

Директор на Болградското централно училище

и изречено от ученикът Д. Грекова във време на наградите

1864 г., Юния 30.

Болград: в училищната книгопечатница, 1864. 8 с.

Господа!

Человек в продължение на своят си живот не ся стреми освен към едно нещо, не ся старае освен за едно нещо - за удобрението на своето положение, щото то да бъде в благополучие и в благоденствие; удобрение, което он не ограничава само в себе си, но клони йоще да го распространи и между другите, както и да го предаде и остави на своите потомци.

Но, коя може да бъде причината на една до толкова утешителна за человекът добрина? коя друга, освен учението, което е самият най-верен нейн источник!

Действително, слушатели мои, ако хвърлим един поглед в настоящето време въз народите, то незабавно ще намерим, че там дето цъвти просвещението, там съществува и благополучието; а там дето е изчезнало едното, страдае и другото. В що Европейцът надминува въсточният жител и стои по-горе от него, не е ли в това само отношение, което като го представлява с едно по-високо развитие, го прави съвременно и по-благополучен?

Человек на кадето не ся обърни, на кадето не ся възвие, там няма да намери, там няма да срещне, че учението е нужно и необходимо. Дали духовенството не ще почувствува нуждата му, или чиновникът, който служи между публиката, може да бъде лишен от него? дали търговецът може да го отбегне, или орачът, който ся бори със земята, няма да досети потребата му? В векът в когото живейме, секи почти ся нуждае от него. В Париж днес даже и хамалите са подложени под екзамен, за да постъпят по тая длъжност. Ако най-долният клас в просвещените народи има потреба от учение, защо у нас барем по-горният - да няма нужда?

Да,учението е средство на улеснението.

Кому за пръв път не е било удивително изнамиранието на параходът или на огняната кола, както и това на телеграфът? Сичките тези не са ли следствие и плод на учението?

Не са ли едно голямо улеснение за человеческото предприятие в сяко едно отношение? Като премисли человек тези и толкова йоще други които учението е произвело, то няма ли да заключи чи е благополучен този народ, който ги предобива? без сомнение.

Но, учението дали само в настоящето время и в сегашният век ся являва за человекът като за необходимо? Не. То и в преминалите векове е играло същият свой роль, и е било най-важния предмет за человеческото благополучие.

Историята ни го показва: Турците не стояха ли срещо западните народи и ги победяваха до XVI век, век в когото ся появи новата наука между западните? Самите тези Турци не са ли обиха като потъпкаха зръното на просвещението в XIII век?

Векът на нашият Симеон не е ли за пример между нас като век на нашето просвещение съвременно и на нашето благополучие?

Господа, учението е било, е и ще бъде самата основа на человеческото благоденствие; защото то е само, което ни запознава с преминалото, което ни открива великата сила на естеството, което ни развива умствените сили, което ни довежда в съзнание; на конец то е което ни решава най-високите и най-деликатните въпроси. То, то и пак то!

То, то и пак то, казахме - учението.

Но що е учението?

И как то може да постигне своята цел, цел дето да произведе добър плод?

Учението само не е друго освен изучванието на един или разни предмети, предмети, които служат за улеснение на человеческото предприятие и умственото му, в материално въобще отношение, развитие. Дето ще каже че учен не е сякоги тоз, който е най-добре изучен; както тоже добре изученият человек не всякоги най-ученият человек. При учението, господа, ся изисква и друго нещо, нещо в което ся заключава самото вярно счастие на едно общество, на един народ - то е въспитанието.

Въспитанието казваме и ще кажем; защото то е душата на учението. Без него учението е като тяло без жизнь, като гозба без вкус; без него то много пъти, вместо полза, учението докарва вреда.

Но що е въспитанието?

Нищо друго освен нравственото учреждение на человекът, освен учението смесено с една особена деликатност, освен науката съединена с добродетелта, освен обработванието на духът наедно с прибавлението на характерът, с едно словото е основата на нравите. В неговият круг влиза политическият елемент, както и този на религията. То е което прави законите, закони от които зависи человеческото положение.

- На конец нека кажем, че благоденствието и доброто положение на едно общество, на един народ са само тогива в най-горната си степен, когито учението е в равновесие с въспитанието.

Следователно учението да произведе своите добри следствия, треба да е съдружено сякоги с едно добро въспитание, въспитание което да заключава в себе си не само понятието на доброто негово употребление, но и въвежданието на добрите дела, както и искореняванието на злите.

Умствените части, както и душевните наклонности ся нахождат в едно взаимно зависимо положение: засилванието или развитието на една умствена част или наклонност, обезсилва една друга; следователно развитието на добрите наклонности, уничтожава злите, както това на злите заслужва да умалеят добрите.

Знайно е сякому че радостта е противоположна на скръбта, че гневът умалява страхът, че любовта е противна на ненавистта; както е тоже явно, че който има силна памят, не може да има и дълбок разсъдок; че който има голяма любов към домочадието си, не може да бъде твърд любител на отечеството си; че който ся стреми много към парите, той бива малак благодетел.

В человекът, както знаеме, ся нахождат пят чувства, чувства от които, по някоя причина, ако някое ослабни или си изгуби съвсем силата, друго от тях треба да го замени с по-голяма сила и да стане по-чувствително. Кой от нас не е забележил, че слепите ся снабдени въобще с едно чувство на чуванието или на пипанието по-силно и по-деликатно от колкото бива то в другите хора?

Под подобна една категория ся нахождат и умствените дарби на мозъкът; по подобен един начин почти те ся развиват: развитието на добротата обсебва лошавата наклонност. Следователно добрият человек не може да бъде лош, освен, принуден от обстоятелствата.

Человек може да ся роди с лошави наклонности; но, средството на въспитанието е самото, чрез което ние много малко можем да ги ограничеми и да ги изменим. Сократ явно казваше, че чувствова себе си расположен към някои страсти, които физиономистът Зопир му указваше че има; при сичко това той ги надвиваше чрез въспитанието на неговата нравственност.

Учението при въспитанието е нищо: да ся изучи человек е много по-лесно, отколкото да ся въспита.

За учението трябват години, когито за въспитанието ся изискват по някоги и векове.

Кой не знае че душевните наклонности, добри или зли, вървят по предание? Кой не е забележил, че потомците на едного крадеца, на едного пияница, на едного лъжеца, участвуват много малко от свойствата, които са имали неговите родители? Свойства, които ся са предобили от привичка малко по малко и са достигнали да станат като една страст. Следователно да ся изменят и искоренят подобни едни привички, подобни едни зли нрави, то не само че не е лесно нещо; но, ся изисква и дълго време.

Учението е като едно семе, което като посеем и разработим, произвожда много малко своят плод; когито въспитанието е онова нещо, което търси да истреби бодлите или безполезните растения които може да вредят и да припятствуват на посявката. Когито урачът, преди да посее своята нива, търси да я учисти от бодлите които може да повредат на зръното, подобно ли е на едни родители да принебрегават нежната душа на своите чада в нравствено отношение.

Въз това основание ние срещаме в синките просвещени народи, че за пръв път на своите чада показват въспитанието, което те ще срещнат после като основа на тяхното учени в техните учебни заведения.

Дали и ние, като сме ся захватили много малко за учението, ся нахождаме, в това отношение, под същата катигория с Европейците? Трудно ми е да ся изреча както ся следва: ние като първоначални, без съмнение имаме недостатки, и това е простително; но, като невежи трябва ли да земаме само учението като за орудие на просвещението без да подумаме, че въспитанието, което е самият источник, както казахме, на человеческото благополучие, е най-необходимото.

Да, необходимо, даже и най-нужно за общественният живот; защото е само което съставлява най-добрите общества, което прави най-честните граждани, което изображава най-благоприятните народи.

За жалост! като най-важно и най-необходимо, то е и най-рядко между нас, до толкова дето даже малко са и тези, които го добре чувствуват и проумяват. Кой от нази не знае, че вообще нашите младежи отрастят без никакво домашно въспитание? Но кой е крив, ще каже някой, когито ние не сме йоще достигнали в таз степен на развитието. Това е справедливо. С сичко това ние треба да ся старайме да го введем барем там дето ся следва.

Ако при сичкото домашно негово развитие, просвещените народи го имат за необходимо в техните учебни заведения, то ние, които сме лишени йоще от това домашно развитие, треба да го имаме за най-първо дело и най-главен за нас предмет. Следователно първата наша грижа треба да е то; главната основа на нашите училища, и най-паче девическите, треба да е то. Указвам на девическите, защото от там ще излезе сърцето, което за пръв път ще захрани нежното дете не само с умекчителна храна, но и с духовна и с нравственна.

В положението, в което ся нахождаме, ние чувствуваме че имаме нужда от наука; но колко и да ся нуждайме от нея, то треба да ся съзнайме че не по малко имаме нужда и от въспитание, което в своят круг е сърцето, душата на учението както казахме. Въспитание казвам и повтарам, защото само то заключава в себе си необходимото приготовление в нравственността, и във взаимните потреби на едно общество; то е само което искорнява сърдечният егоизъм, което докарва благово-лението, което укротява суетата, което растройва гневът, желанието и сичките горещи страсти. С едно слово нека кажем пак че то е основата на благоденствието в общественият живот.

С подобно едно стремление и намерение ся строят почти сичките учебни заведения; по същият план и същата цел са е устроило и нашето тук в Болград централно училище.

Жителите като чувствуваха от давно това за тях необходимо дело, чакаха редът му коги да го поставят в действие, като корона на техните по напрежни дела. Време беше дошло, и делото начнало беше веки да ся движи по проектът си, когито съдбата поиска да ги предаде под влиянието на едно по-свободно и по с ревност към просвещението правителство, под което незабавно, с първо представление, делото ся реши и ся постави в действие.

Ежедневното сегашно наблюдение въз успехът на тая част, от ден на ден я прави да бъде по-изобилна в своето си същество.

Слава Богу на неуморимите старания на нашият покровител АЛЕКСАНДР ЙОАН I, на когото действително покпонноста, стремлението и благоволението към учреждението на учебни заведения в неговата държава, не са други освен да произведе с време достойни, похвални и образовани хора, които да бъдат полезни не само на себе си, но, и на своето общество както и на неговата държава.

В това отношение делото ся позволи, утвърди и ся начна да ся работи и е веки в шестата си своя година. Но, както сичките първоначални дела не могат тъй скоро да си влезат в начертаният ред, тъй и нашата школа не треба да ни удивлява ако не са е йоще съобразила точно с своята цел. Сяко начало бива трудно.

Не треба при това да забравяме и припятствията, които обстоятелствата й нанесоха, както и досегашното й лишение от много необходими неща за улеснение на учебната част:

Първо развълнуванието на преселението не малко смути нашият школски порядок като отвлече вниманието на секиго на неизвестното негово следствие;

Второ за зла чест покойникът Мутев при сичкото си негово старание, подпадна под болест такава, която малко му даваше покой, и която напоследък му лиши и живота;

Третие местните удобства, от които и до сега йоще ся лишаваме дето да можем да ся снабдим с необходимите потребности за сяка една наука в учението.

На конец много йоще други подобни които от ден на ден времето ни указва и които само то ще допълне.

При сичко това зръното на развитието начна да ся сее, и заподирва; късно или рано, то ще произведе своят плод. Търпение само.

Що ни остава нам сега?

Нищо друго, освен да си съсредоточим сичкома силите - Членове, Директори, Учители, Надзиратели, приятели и доброжелатели, тукашни и вънкашни, дето да допълним то щото не е достаточно, да изгладим то що не е прилично - и да поставим душевна ревност и сърдечно старание въз това що сме начнали - дело на което светлина ся учаква, както знайме, и по-далеч от колкото в нашият хоризонт.

На конец като поблагодарим нашият владетел АЛЕКСАНДР ЙОАН I за неговата към нас добра наклонност, като принесем и нашата признателност към неговият тук наместник Г. Я. Панайотеска за неговите неизчерпаеми старания, нека въздигнем и ръце към Бога да ся помолим за тяхното дългоденствие, и за любов, мир и съгласие между нас.