Jump to content

6.17.4. Положението на заточениците в Диарбекир


Recommended Posts

6.17.4. ПОЛОЖЕНИЕТО НА ЗАТОЧЕНИЦИТЕ В ДИАРБЕКИР

В: Знаме (Букурещ). Г. 1, бр. 16, 17 май 1875, с. 62-63.;

бр. 23, 27 юли 1875, с. 92.

Г. 1, бр. 16, 17 май 1875, с. 62-63.

М-ски. Деари-Бекир, 25 април

„Син на нещастна Полша и изгнаник в Турция, аз още от началото на своето побегване съм бил принуден да живея в Азия, и тук „в поть лица” [с пот на челото] да изкарам своят насъщний хляб.

От мойте братя и другари има мнозина, които живеят в европейска Турция, но аз не можах да направя това, защото, като един честен революционерин, аз не можах да гледам на ония безчовечни страдания, които търпят цели милиони славяне от страната на едно правителство, което само из умраза към Русия ни прибира и ни прави участници на своя деспотизъм.

Аз съм проливал кръвта си за свободата на Полша и на човечеството, и не мога равнодушно да гледам на страданието и на вашия народ. Но види се, свободата нема да земе скоро връх над робството, защото и тук аз виждам това същото, което ме е преследвало през сичкия ми живот. И тука аз чувам отгласа на ония човечески стенания, от които съм побегнал; и тука аз срещам свои братя по кръв и по нещастие.

Аз говоря за вашите нещастни заточени мъченици, които днес гният в мокрите и в несносните азиатски тъмници и на които охканията ме отнасят в пустите и студените сибирски равнини.

Ако тия мъченици и да имат пълно право да се оплакват в много отношения от неспособността на своята емиграция, то аз мисля, че точно вие треба да се потрудите да облекчите техната участ, и вие треба да вдигнете глас и да утешите техните ближни.

За това аз - славянин и поляк - се обръщам от името на вашите братя към сичката ваша емигарция и с надежда, че тя нема да ги остави без помощ, описване техните последни страдания.

По празниците на Велик-ден, аз стигнах из Багдад в Деари-Бекир и първата ми грижа беше да се срещна с некой и други от заточените братя.

Аз останах като вкаменен, когато чух, че те сичките биле хвърлени в тъмниците и че даже за празниците правителството не щело да ги пусне, ако за това и да имало везирска заповед.

Аз отидох в темницата да ги видя и останах крайно нажален, когато погледнах на техното грозно положение. Вие не можете си представи по-нещастни, по-убити и по-отчаяна същества. Но коя е причината на техните нови страдания?

- Между заточените имаше един сърбин, осъден на вечен затвор, когото освободените преди 4 години свищовци измолиха и освободиха, и който се беше оженил и имаше две деца. Преминалото лято сърбинът Иван оставя жената си и децата си, открадва десетина турски лири от хаджи Станя из Тетевена и побягва.

Това беше достатъчен аргумент за тираните, за да затворят сичките заточени от 1862 до 1872 г. и да ги подложат под най-страшните притеснения.

В продължението на своят затвор, тие четири пъти телеграфирали на в. везир, за да ги пусне под поръчителство, и той „се смилил за тех”; но тукашният губернатор, стар еничарин, фанатик и непримирим враг на християните, не желае да изпълни заповедта на везира (такива неща само в Турция стават) под предлог, че той чака уж отговор на едно негово писмо, което впрочем не е нито писал, нито изпращал.

През празниците нещастните се отнеси с жалба до тукашната православна арабска община и я молили да поручителствува за тях, за да ги пуснат барем на 3 деня за Велик-ден, но когато общината съобщила това на владиката и той изпратил поручителството до валията, то административното куче отговорило, че не за 3 деня, но и за 3 часа няма да ги пусне, дордето не получи отговор на писмото си.

„Нека изпукат до един” - казал звярът и изпъдил владишкия пратеник.

Може ли после това някой да каже, че в Турция съществува какъв-годе закон и каква-годе администрация?

Аз мисля, че в. везирин е писал да се пуснат затворените, но в това също време е дал и други инструкции на своят представител. Инак нещастните не би мрели един след други в темницата.

Но както и да е, и по Велик-ден те пак отслужили божествената служба със своите заточени братя попове.

Българското „Христос-възкресе”, прозвучало в тъмните и мокрите двери - Деаре-Бекирски темници!

- На 23 март 1875 тука пристигнал Христо Гълъбът, родом от Калофер, който лежал цели 5 години в Цариградската терсхана, и който ще лежи още две години тука.

Когато аз посетих тоя момък, то той ми разказа, че предателят на д-р Миркович, прочутия Дорчо-ефенди, скоро ще да бъде осъден в Цариград и скоро ще дойде да види как се живее в Деари-Бекир.

Ако и да е безнравствено да желае човек нещастие даже и на неприятелите си, но аз, който познавам д-р Мирковича и неговите тежки страдания в мендерската темница, желал би да видя българския изедник и барем веднъж да го заплюя. Нещастията оправдават и най-подлите личности. Жалко е само това, че тие нещастия погубват много чисти и святи натури.

Така на 16 март 1875 е умрел тука един от добрите ваши революционери, на име Доко Боров от Горни Извор, който освен своето скъпо Отечество, е оставил и беден баща, немощна майка и две дечица без майка, която още преминалото лето е умрела от милост за своят 30-годишен юнак.

А на 11 април, т. е. на връх разпети петък, часът по 10, умре Станчо хаджи Иванов от Тетевен, който е оставил стара и беззащитна майка, млада невеста и две сирачета, и който едвам на 28-годишната си възраст е извикал: „Прощавай Българио!”

Но прощавайте и вие свети мъченици! Вечна ви памет!

Ще да кажа аз на место вашето отечество и ще да се обърна пак към живите.

В затворът почти сички са болни и ако им се не подаде каква-годе помощ, за да могат барем с по-здрава храна да подкрепят организмите си, то тие сичките ще да искапат, като гнили круши.

Геренов и Радославов са така също в крайно лошаво положение.

Първият, който е изпроводен на 7 години в Ерзерум577, е като речи, постоянно болен, а вторият, който е осъден на три години в Кития, той измръзнал до толкова силно, щото му са окапали пръстите и на краката и на ръцете.

Един само Узунов противостои на сичките мъки и страдания и с геройство прекарва свойте черни дни. Силният характер и твърдата воля на тоя момък заслужават големо уважение.

Из пътят за Деари-Бекир и от тука за Мерден, той се е отказвал да езди кон, морил е себе си с глад и много пъти е накарвал заптиета да гледат на него с почит.

Напразно „Независимост” го е наричала някога си предател и безхарактерен човек. Аз познавам и него, и другарите му и готов съм секога да докажа, че Узуновците са редки и че тоя момък е станал жертва не на своята, а на чуждата глупост.

Но стига до тука. Когато ви изпроводя мартирологът за сичките умрели от 1862 год. и до сега, то и тогава ще да поговоря за живите.

Сбогом!

Г. 1, бр. 23, 27 юли 1875, с. 92.

Деар-Бекир, 5 юлия

Аз бих желал да бъдете барем една минута в тая гробница на българските млади сили, за да видите какви мъки и страдания теглят заточените и хвърлените в безчовечните зверилници ваши братя страдалци.

Ето толкова време вече става, откакто тия втори и трети път са се молили на везиринът да се умилостиви и да заповяда да се пуснат под поръчители, а и до сега нема никакъв отговор, или ако и да има, то тукашния кюрд (пашата) не дава и да се продума за тяхното пущание.

„Нека испукат до един” - говори тоя звер и думите му, сякаш, че имат пророческа и чудотворна сила: нещастните от ден на ден линеят и умират систематически.

Само два души, Христов и Маринов, ще да се пуснат тия дни от затвора и то за голем хатър на тукашния ерменски владика, до когото плевенската община беше изпроводила едно прошение и го молеше да посредствова за техното пущание. Тия са преместени за сега из един затвор в други.

Владиката е един добър и милостив човек; аз го благодаря публично за неговите християнски добрини - да навещава затворените в темница.

Добро би било да се отнесат и другите ваши общини с прошение до тоя добродетелен старец; аз вярвам, че той ще може да земе нещастните под поръчителство.

Но вашите чорбаджии не са люде, не са славяне, не са българе.

Тая турско-фанариотска воня, която както и да бъде, само народната революция ще може да измете, е в несъстояние да помисли, че страданията на тия сиромаси твърде лесно и скоро могат да станат страдания и на техните галени синове.

Аз подушам от далеч. Не е ли там - възстанието в Ерцеговина начело на свещенната народна и славянска борба за свобода и равенство. О, треперете гадове, както трепери сега моето сърце, като си науми, че днес, при това кипение на славянските сили, и българския народ не спи вече.

Аз вярвам, че вие вече работите, и България е готова да раздели своите юначни синове на живи и свободни, на погинале и безсмъртни.

Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълен смисъл на думата; а който умре за свободата, той не умира само за своето Отечество, а за сичкият свят. Когато е така, то позволете ми да запиша във вашия орган на революцията при погиналите и ония мъченици на свободата, които са умрели тука под турските безчовечни и безумни мъчения.

Аз ви се обещах да направя това - сега изпълнявам обещанието си.

От заточените за търновския бунт в 1862 г. са измреле според сведенията на калугерите, които са сега в Диар-Бекир следующите страдалци:

В Деари-Бекир: от Търново - хаджи Петър Моткуров, Симеон и Иларион Хайверков; от Арбанаси - Панайот Балъков; от Габрово - поп Димитър; от Ески-Захра [Ески Загра, Стара Загора] - Тачо Бакърджията и още един негов другар със забравено име.

Умрели в Кютая578: от Търново-Стати Димчов, Павел Тютюнджията, Симеон Петров Мазилото, Край Кочо, Колю Кундураджията, Иванчо Кундураджията и Симеон; от Казанлък - Атанас Фурнаджиев; от Га брово - поп Митрофан.

Оставени в Цариград под кефиле579 и умрели: от Габрово - Ботйо; от Търново -Трифон Момчов Казас, Танас Папухчиев, Стефан Маждраков, Стефан Димитров, Илия, Ангел и Марин хаджи Недялков; от Лясковец -дядо Димо Росов.

Умрели в Деари-Бекир, заточени по различни приключения: Георги Манастурлията (из Битоля) дядов Илйов човек, Тодор, из село Белица, Разложка каза, паша Петко из село Грамадово, Видинска каза, дядо Нено Найденов, другарин на Петка из Браковец [Бряговец, Крумовградско, Кърджалийска област], Иван Радулов из село Грацко [Градско, Сливенско], Стефан и Рашо из Босна-Сарай, Сава из Баня Лука [град в Босна и Херцеговина], Иван Рачов из Га брово, Ив. Найденов из Троян, дядо Иваникия из София, Христо из Жеравна и Петър Павлов от село Белово.

Свищовлии умрели в Деара-Бекир: учител Тодор Хрулев, Мито Нонката, Никола Копойят, Никола Врачански и Кара Невин.

А умрели по пътя - Симеон Влахът в Мезре, учител Тодор Бождар в Органа-Мадем.

От софийското или тететвенското приключение в Деари-Бекир са умрели: Васил Петров из Тетевен, Дядо Пейов и Дико Беров Мечката из Големи Извор [Ловешко], дядо Стоян Младенов из село Жулява [Желява, Софийско], Дико Беров из Гэрни Извор и Станчо хаджи Иванов из Тетевен. Умрели в Бакар-Мадем: Цветко Вълчов и Велко Цолов из село Правец. Тие са страдалците, които са измрели до сега и над гробовете на които аз още веднъж ще да извикам: „Вечна ви памет, свети мъченици!”

_________________________________________

577) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Ерзерум, Ерзурум (тур.: Erzurum) - град в източна Турция, административен център на вилает Ерзурум.

578) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Кютая, Кютаха, Кютахия (тур.: Kütahya) - град, столица на едноименна провинция и регион в Турция

579) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Кефилик (ар.-тур.: kefillik) - поръчителство.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...