Jump to content

Recommended Posts

ЧУЙ, СИНЕ МОЙ

НЯКОЛКО МЕСЕЦА след седмата му годишнина едно трагично събитие променя живота на Михаил. Както се разхожда по полето, забелязва в далечината по пътя към селото да приближава група въоръжени войници. Уплашен, той хуква с всички сили към селото, като крещи, за да го чуят селяните, заети с работа по нивите. Детето им прави знаци да бягат. С голямо присъствие на духа той повежда всички към реката. Там селяните нагазват до шия във водата, опитвайки се да се скрият из тръстиките. Заобиколен от майка си, семейството и всички, чули за тревогата, той прекарва останалата част от деня и част от нощта в ледената вода. През това време войниците плячкосват селото, стрелят по неуспелите да избягат навреме и опожаряват къщите.

Същата нощ Доля решава да замине за град Варна, разположен в североизточния край на България на брега на Черно море, и да намери мъжа си. Налага се да се сбогува с Астра, която предпочита да остане в селото с хората, които желаят да построят отново къщите си. Раздялата е неизбежна. Детето преживява много тежко заминаването. Терзае го мисълта за загубата на любимата баба, към която е толкова силно привързан. Заедно с няколко други селяни те поемат пеша или с каруци по прашния път, като избягват населените места от страх да не срещнат други въоръжени войски. Идва и моментът, когато се настаняват във влака по посока към морето.

Варна, древният Одесос, основан през шестия век от гърците, през 1907 година е пристанищен град, наброяващ 40 000 жители. С пристигането си Доля и синът й временно са приютени от приятели - македонци. Иван, чийто склад за търговия с дървен материал и въглища се намира в турската махала, търси наблизо подслон за семейството си. Накрая наема една по-голяма стая в къщата на свой приятел.

Домът се намира на улица „Плевен“, сега „Капитан Петко войвода“. Преди в къщата се е помещавала старата резиденция на бея, господар на областта. Македонецът, стопанин на дома, е приютил в различните стаи свои земляци-бегълци. В една от стаите се нанася семейството на Михаил.

За малкото момче промяната на средата е коренна. По това време Турската махала, разположена около пристанището, близо до морето, в югоизточната част на града, представлява истински лабиринт от потънали в прахоляк улички. В къщиците, най-често жалки бараки, са предвидени тайни вратички, за евентуално преминаване у съседа в случай на преследване. В тези смутни времена, когато турската полиция е много активна, предпазните мерки често се оказват полезни.

Турските, македонските и българските семейства живеят задружно. Децата общуват помежду си достатъчно добре както на български, така и на турски. Но за Михаил всичко е чуждо, като се започне от турския проповедник, ходжата, който редовно посещава стопанина на голямата къща и неговите наематели. Няма вече жито, няма зеленчук, няма прясно мляко. Всичко трябва да се купува от търговците. През този период на живота родителите му са сравнително заможни, но отдавайки предпочитание на търговията си, Иван избира да живеят в най-бедния край на града. Установил се във Варна от десетина години, той експлоатира големи горски терени недалеч от града. За него работят двадесетина работника. Така че бащата на Михаил е вече в състояние да крои планове за образованието на своя син, въпреки че семейството живее много скромно също като хората в махалата.

След няколко месеца Михаил започва да се чувства добре в града, но първата пролет в него няма нищо общо с пролетта на македонското селце, където с настъпването на хубавите дни цялата природа прелива от радост. Е, и тук във всеки двор и по всяко свободно местенце растат бадеми, праскови и орехи. Дори и турската махала добива празничен вид, когато дърветата, макар и по-редки тук, се покрият с цвят.

Тук хората отбелязват по особен начин идването на новия сезон. От първия ден на месец март всички се закичват с мартеници - пискюлчета и топчета, изработени от бяла и червена прежда. Малките момиченца вплитат в косите си панделки. Дошъл от дълбините на времето, този народен обичай е все още жив, макар че хората може би са забравили откъде води началото си. Михаил също не познава неговата символика, но един ден ще обясни, че червеното и бялото пискюлче символизират мъжкото и женското начало на всяко творение в природата.

Хората носят мартениците си до момента, когато видят първия долетял щъркел. След това я окачват на някоя клонка, като си намислят някакво желание. Както всички български майки, и Доля прави мартеници от бяла и червена вълнена прежда. Скоро щъркелът, носител на сполука, разрешава и на Михаил да направи едно от своите тайни детски благопожелания. След като всичко приключи, дръвчетата, оградите и уличните лампи разцъфтяват от окачените панделки и пискюлчета.

През пролетта се празнува и Великден. Както повечето българи, и родителите на Михаил са православни християни. В тяхната къща всяка вечер баща му пали кандилото под иконата, поставена в специална ниша, пред която всеки преди лягане моли Бога за закрила през нощта. На масата, преди храна, всички заедно Го молят да ги удостои с присъствието Си.

България приема християнството през 865 година по време на царуването на Борис Първи. През петте века на турското владичество повечето българи успяват да съхранят своята вяра. Но в църквите и училищата, в епархиите, на които е разделена страната от ортодоксалната гръцка патриаршия в Константинопол, гръцкият език постепенно е изместил българския както в църквата, така и в училищата. Впрочем през младежките години на Михаил българският език постепенно започва да се възражда благодарение на един свещеник на име Константин Дъновски. Той служи в малка църква в махалата, където живеят Иван и Доля, и в края на деветнайсти век пръв дръзва да въведе българския език в църковната служба. Десетина години по-късно неговият син Петър Дънов ще стане духовният учител на Михаил.

По време на страстната Седмица, предхождаща Христовото възкресение, в повечето семейства се извършват важни приготовления. Светият Четвъртък е ден за боядисване на яйца. Първо се боядисва едно яйце в червено - цветът на живота. То се поставя пред семейната икона, след което другите яйца се боядисват с най-различни цветове. Събота вечер към осем-девет часа се ходи на църковна служба, която продължава до ранните утринни часове.

За Михаил феерията на Великденската литургия е истинско тържество на светлината. Ритуалните одежди на божиите служители, короната, обсипана със скъпоценни камъни, свещените песнопения, залели църквата с могъщи вълни от хармония, сенките, които се стопяват под светлината на запалените свещи в ръцете на богомолците, правят дълбоко впечатление на детето. Съзерцавайки безбройните пламъчета, които осветяват лицата, гонят тъмнината и карат златните икони да блестят, то си казва, че огънят е запален.6 Но церемонията продължава с часове и умореното момче с голямо облекчение се възползва от възможността да излезе навън при другите деца. Там всички, стиснали в ръката си великденско яйце, се опитват да счупят яйцето в ръката на съперника, за да видят чие яйце ще излезе най-яко. Всичко свършва с изяждането на счупените яйца, а здравото се поставя до семейната икона. Там то стои през цялата година като символ на живота.

На осем години Михаил вече наблюдава с по-голямо внимание всичко, което става около него. Неговата детска опитност ще му е необходима в бъдещите му изследвания на вътрешните функции на материята. Дълбоките му размишления са абсолютно необходими за неговата интелигентност, която, изхождайки от феномените, запечатани в паметта му, инстинктивно го води към окончателни живителни заключения. Но по някакъв парадоксален начин той често се разсейва, като че ли душата му се рее във висините, сякаш духът му не успява да завладее напълно тялото му.

Както сам обяснява един ден, първите години на живота са един особен, по-къс или по-дълъг период, през който детето често живее извън себе си и несъзнателно се подготвя да приеме Светия Дух. Колкото до него самия, той живее в облаците до деветата си година. Дори не се събира твърде често с връстниците си.

„Завладяваха ме настроения или пристъпи на тъга без никаква видима причина. Майка ми е изпитала огромно страдание, когато съм се родил осмаче, и нейната мъка се е настанила в мен. Постоянно трябваше да се боря с нея... Когато бях дете, гледах останалите деца отдалече, без да участвам в игрите им. Не играех, не танцувах и не пеех с тях, а размишлявах.”7

През осмата си година малко по малко той се сближава с децата от махалата, без да ги подбира. По това време. Българското общество носи дълбоките рани на дълги години непрекъснати безредици и грубо насилие. Много от децата, оставени без всякаква грижа, стават нехранимайковци Събрани в банди, те вършат всякакви престъпления. Някои от тях се опитват да го подведат и замесят в своите кражби и долни простъпки, но се сблъскват с решителност, която ги стъписва. Техният нов приятел е момче, заредено с динамичен и авантюристичен темперамент, дете, което се интересува от всичко и иска да разбере всичко, но упорито отказва да участва в каквото и да било, което би могло да стори зло някому.

„Аз мислех за други неща. Какъв ли щях да стана ако ги бях последвал? Защо не се поведох по ума им? Много съм мислил за това по-късно. При това не бях чак толкова примерен християнин! И аз правех дребни пакости, палех, чупех разни неща. Но не го правех заедно с тези хулигани. Бях разбойник, разбира се, но не бях в бандата! Не пакостничех заедно с останалите, бях независим и свободен! И невидимият свят бдеше над мен“.

Тъй като Михаил няма понятие за хитрините, които неговите другари по игра измислят, за да се предпазят от гнева на възрастните, той често става изкупителна жертва. В началото, когато след някоя пакост другите деца моментално се изпаряват, той остава на място. И понеже не може да каже нищо в своя защита, а и не се опитва да стовари вината другиму, се налага той да опере пешкира. Майка му също много пъти го наказва, защото се събира с пакостниците, извършили поредната беля. Но той съвсем не е толкова наивен, колкото бихме могли да помислим. Когато сам взриви някоя бомбичка, той много добре знае да си плюе на петите и да избяга от гнева на съседите. След това все пак се прибира у дома, където му се налага да изтърпи последствията на своята постъпка, за която майка му е вече известена. Няма как да й се измъкне.

Един ден след поредното несправедливо обвинение му става толкова мъчно, че близките му не го разбират, че избягва от къщи, без да знае къде отива. Спуска се по улица „Дунавска“, достига до гарата, където стои дълго време, потънал в размишления, наблюдавайки пристигащите и заминаващи пътници.

Изведнъж загубва всякакъв интерес към тази жива сцена. С болезнено тревожно чувство в стомаха той разбира, че за пръв път в живота си е съвсем сам, изправен пред един тежък проблем, с който не може да се справи: вече е нощ, вечерният хлад се усилва, а на него не само му е мъчно, но е и много гладен. Освен това не знае къде ще спи. Михаил не може да се примири с мисълта за връщане у дома и решава да се справи със задачата, която смята за по-важна - подслона. Момчето излиза от гарата и бързо се отправя към морето. След като се лута известно време по плажа, то се натъква на купчина слама. „Ето едно чудесно място!“ - казва си той, след което спокоен и неописуемо свободен, се мушва в сламата и въпреки празния си стомах веднага заспива.

През това време майка му кръстосва из улиците на града и го търси, а нейната тревога расте. Тя не може да се освободи от мислите за най-ужасни катастрофи. Рано сутринта един железничар съзира заспалото дете, събужда го и го пита какво прави там.

- Избягах от родителите си...

- Как така избяга? Я ставай бързо и се прибирай в къщи, иначе ще те предам на полицаите!

Събрал всичката си смелост, Михаил се връща у дома, където всички го посрещат с радостни възгласи. Майка му го разбира много добре и без никакви укори го притиска в прегръдките си. Окуражен и сгрят от този прием, той разбира, че никъде не би се чувствал толкова щастлив, колкото сред семейството си. Детето честно си признава, че е напуснало дома си с желанието да накара родителите си да почувстват, че са несправедливи към него. Когато говори по-късно за този епизод, Михаил казва, че навремето неговите „вътрешни съветници“ дълго са му говорили и той много е размишлявал върху това. След това добавя, че много хора постъпват по подобен начин със своите небесни родители, и че в своя стремеж към свобода те се отдалечават от тях и търсят щастие другаде. „Ние искаме да накажем Бога, защото ни укорява с цел да ни поправи.“

Щастието на семейството, което Михаил цени, трае не повече от година и половина. През есента баща му ляга тежко болен. Само за няколко дни той се изправя пред прага на смъртта. Най-голямата му тревога е за жена му, която остава сама с Михаил и тримесечния му брат Александър. Преди смъртта си Иван съветва Доля да се омъжи след време за един негов близък приятел. Денят е 3 октомври 1908 година.

Доля не разбира нищо от занаята на своя мъж и не знае какво да направи, за да спаси неговата търговия. Много хора се възползват от нейното невежество и я мамят. Накрая тридесет и три годишната жена остава сама с двете си деца и без пукната пара. Покъртена от смъртта на мъжа си, тя дълго време боледува.

През това време на беди Михаил прави всичко, което е по силите му, за да помага в къщи: грижи се за майка си, готви, занимава се с малкото си братче и върши къщната работа. Впрочем той от дълго време изпълнява своята част от домашните задължения, но сега не това му тежи. Причина за силната му тревога е пълното изтощение на майка му. Той няма навършени още девет години и се чувства ужасно малък и безсилен. И ето че помощта пристига. Стопанката-македонка, която им е дала подслон във Варна, се трогва от теглата на детето и пристига един ден, натоварена с голяма торба, пълна с храна. Като добра фея тя се заема с лечението на Доля и с грижите за бебето.

След като младата жена оздравява, тя се залавя да спаси малкото си семейство от окончателна разруха. Доля настоява пред акционерите на семейната им фирма за едно събиране. В замяна на всичко загубено, тя получава за себе си и за децата една къща на ул. „Дунавска“, недалеч от дома, в който са живели заедно с мъжа си толкова кратко време.

Това е малка къщица в планински стил с пристроена към нея под прав ъгъл стая, в която се помещават кухнята и трапезарията, където се хранят. Построена по турски маниер от дървен плет, измазан със смес от кал и слама, къщата е разделена на малки стаички. Част от долния етаж, отделно от другите, служи за обор, в който за най-голяма радост на Михаил в отъпканата земя пуска корени едно хинапово дръвче. Стеблото на дръвчето минава през прозореца, а клоните му се разперват навън.

Въпреки относителната сигурност, която й дава новият дом, положението на Доля остава много нестабилно. Тя е лишена от всякакви приходи. През тази епоха за една самотна жена е много трудно да се справя с нуждите на своите деца. След като изтича периодът на траур и разбира, че липсват други възможности, тя се съгласява да се омъжи за приятеля на Иван, който също е вдовец с едно малко момче.

Младата жена вече не е сама, но през следващите години съпругът й рядко винаги успява да удовлетвори нуждите на семейството. Те живеят в крайна бедност, която с времето се задълбочава. Въпреки всички икономии, които Доля прави, често трите й деца остават ненахранени. Както повечето български жени, тя с часове прекарва в плетене, тъкане и шиене, но за обувки парите все не стигат и на децата се налага години наред да ходят боси.

След години Михаил разказва, че благодарение на трудностите в своя живот, преминал в мизерия, той успява да развие основните си качества, да укрепи характера и волята си и издигайки се над лишенията, да израсне в мистичен план. Както много други деца в това смутно време, той остава без баща. Майка му, този скромен и неуморим водач, тази първа негова наставница, го направлява като пламнала свещица, която му сочи пътя.

През пролетта след смъртта на баща му една наглед съвсем банална случка хвърля светлина върху един от аспектите на неговото бъдеще. Един ден като вихрушка при него нахълтват приятели и му казват, че в града са разпънали шатрите си цигани. Тези скитници са естествена част от пейзажа на България. За тях се говори, че прадедите им са дошли от Индия, тъй като много от думите им имат индийски корен. Всяка пролет те местят своите катуни, разпъват шатрите си край селищата с надеждата да ги наемат някъде за полска работа или се разполагат в градовете, където изнасят своите представления, гледат на карти или калайдисват медни съдове.

С групата, разположила се във Варна, пътува и една известна гледачка. Михаил решава да я посети и заедно със своите приятели отива при нея. Той отдавна знае за съществуването на ясновидци и лечители, защото майка му често му разказва за баснословните истории на прочутата Кортес. Какво предсказва на Михаил циганката-ясновидка за неговото бъдеще? Когато се приближава до нея, без да погледне дланта му, както обикновено прави с другите си клиенти, тя му казва:

- Ти имаш много врагове.

- Защо да имам много врагове? - пита учуден Михаил.

Едно деветгодишно дете и много врагове! Циганката припряно продължава:

- Не се тревожи... Имаш и много приятели.

По всичко личи, че е смутена.

- Защо променяте толкова бързо вашите предсказания? - упреква я недоволен Михаил.

- Не мога да кажа нищо повече! Всичко в главата ми е на каша... - отговаря му навъсено тя.

Без да го погледне, тя протяга ръка да изпроси някоя стотинка, но изведнъж се стресва и с бързи крачки изчезва в своята покрита каруца. Разочарован от поведението на жената, която не се оказва на висотата на своята репутация, Михаил се прибира у дома. Едва много по-късно, когато съзира да се задават разрушителните сили, които ще се опитат да провалят и разрушат неговото дело, той се сеща за думите на циганката.

През лятната училищна ваканция Михаил прави своите първи опити да работи при един занаятчия. Той става чирак в махленската ковачница. Месеци наред момчето с нарастващ интерес наблюдава от вратата работата на ковача. Всеки път, когато пред очите му цветът на парчето метал в огнището се променя от мътно сиво в нажежено червено, то изпитва едно и също чувство на очарование, което го кара да се връща отново и отново в ковачницата. Най-впечатляваща за него е гледката на метала, който в съприкосновение с огъня, започва да прилича на огън, искри, става ковък и дори започва да свети.

Един ден Михаил взема голямо решение. Той напуска поста си на наблюдател, прекрачва смело прага и пита ковача дали ще го приеме за чирак. Нает на момента, той най-напред се занимава с меха за раздухване на огъня. След известно време мечтата му се сбъдва. Майсторът, доволен от неговото старание, се съгласява да му покаже как се кове парчето нажежено желязо.

Михаил следи внимателно движенията на ковача и се опитва да влезе в неговия ритъм. Когато якият мъж в кожена престилка нанася удар с чука си, той също удря. Под техните удари избликват рояци искри, които хвърлят момчето в очарование. Искрите парят босите му крака, но нищо не е в състояние да го спре. Вечерта, смазан от умора, с крака, покрити с мехури, той подава на майка си надницата си от 20 стотинки.

Чиракуването му при ковача продължава няколко седмици. Той наблюдава и размишлява върху феномена огън, върху поведението на ковача, както и върху влиянието, което този труд оказва върху самия него. Изглежда тази първа работа изиграва важна роля в неговата младост. По-късно той ще говори много за пламъка, който предава на желязото своята топлина и светлина и ще сравнява метала с човека, способен да засияе, да заблести и да излъчва топлина при съприкосновението си с божествения огън.

Любовта на Михаил към огъня го води и към други открития. Един ден той разбира, че този толкова важен природен елемент действа изключително благоприятно върху неговото здраве. Момчето долавя , че в огъня от дърва има елементи, които могат да лекуват.

„Помня, че през младостта ми в България, когато ме мъчеше хрема и ме тресеше, разпалвах печката, сядах съвсем близо до нея и се унасях в сън, изпълнен с чувство на благодарност и обич към тази топлина. Когато се събуждах, вече бях здрав. Тогава разбрах, че огънят има лечебни свойства. Лекува не само топлината, а и други елементи, които се съдържат в него“.

През тези години, благодарение на един странен човек, който се появява на пътя му, малкото момче открива музи-каша. Това е един бездомен музикант, когото варненци наричат ,Лудия“. На младини диригент на оркестър, той е сполетян от големи нещастия и загубва разсъдъка си. Без да иска разрешение, нещастникът си избира за жилище кулата на градския часовник на площада до катедралата. Времето му преминава в разходки с една неизменна блажена усмивка на лицето. В отговор на закачките и дяволиите на децата, той им се усмихва и ги гали. Понякога за голямо удоволствие на зяпачите запява, влагайки най-голямо старание.

Именно този странен човек посвещава Михаил в музиката. Бедният човечец се привързва нежно към това малко момче, което слуша песните му с внимание и никога не изпитва желание да му причини болка. Когато Михаил търси своя приятел, той се покатерва най-горе в кулата, където старият човек радостно го посреща и пее за него. Малко по малко детето трупа знания и един ден казва гордо на музиканта:

- Изпей ми една ария от „Трубадур“! Изпей ми една ария от ,Дида“!

Старецът затваря очи, търсейки порив на вдъхновение. В един момент лицето му засиява, той се изправя и изпява всички мелодии, които неговият малък приятел е пожелал. В тези арии има нещо, което докосва романтичните чувства на Михаил. В неговото въображение се раждат поетични картини, под чието въздействие мистични усещания завладяват цялото му същество. Момчето с часове слуша своя странен учител, приглася му с детския си глас и така се научава да пее много класически песни. Тези нови перспективи преобразяват живота му и оттогава той страстно обича музиката.

Когато едно дете открива музиката, пред него се разтварят и други врати, защото всички изкуства са свързани с фини връзки, чрез които взаимно се хранят и стимулират. Михаил обича много киното и театъра, с които се запознава вероятно само от разказите на съучениците си, тъй като никога не разполага с джобни пари, за да си купи билет за представление. Един ден решава да влезе на кино, смесвайки се с тълпата. За негова най-голяма радост никой не го забелязва и той влиза в салона. Окуражен от успеха си, той си позволява лукса да гледа един и същ филм или една и съща пиеса по няколко пъти. Неговото чувство за наблюдение бързо се развива. Нещата се улесняват още повече, когато се сприятелява с някои артисти, които го снабдяват с гратиси.

През следващите години той изучава с все по-голяма страст нюансите в играта на артистите. Забелязва, че някои от тях са лишени от всякакво присъствие. Детето ги слуша и се чуди: колкото и старателно да се смеят, да викат и да плачат, всичко у тях звучи фалшиво. Зад гласа им винаги зее пустота. Други, напротив, са способни да развеселят своята публика, да извикат сълзи в очите на хората или да им открият света на мечтите. Най-добър от всички е арменецът Шакстун. Щом се появи на сцената, залата замръзва. Макар и обърнат с гръб, цялото същество на актьора трепти от мощно чувство, от което дъхът на публиката спира.

Въпреки своята крехка възраст Михаил е дълбоко развълнуван. Той ясно вижда, че духовната същност на един човек е способна да вдигне тълпите и да увлече и най-без-чувствените. Още повече, когато забелязва на терасата на едно кафене двама артисти да пият заедно по чашка, след като малко преди това на сцената яростно са се карали, той разбира, че театърът е отражение на самия живот. Тези артисти са като двама врагове, които след своята смърт пристигат в другия свят и разбират колко е било глупаво да се избиват за незначителни неща. В момента, когато разберат, че препятствията, обвиненията, враждата в живота им са имали за цел само да им дадат един урок, който да им помогне да израснат, те се прегръщат и взаимно си прощават.

На девет години Михаил прекрачва в нов етап от живота си. Тази година бележи края на неговото детство. Смъртта на баща му, болестта на майка му, новите отговорности по отношение на малкия му брат, дисциплината, която му налага чирашката работа - всички тези събития го правят по-зрял. Момчето вече е готово да приеме всякакво духовно изпитание.

Отново, както на шест години, в началото стои една книга. Без да знае за какво става дума, той заема от училищната библиотека Притчите на Соломон. Макар и твърде малък за такъв литературен жанр, някои пасажи върху Мъдростта го развълнуват. Той има чувството, че един от тях е насочен специално към него:

Слушай, сте мой, наставленията на твоя баща,

Не пренебрегвай поуките на твоята майка,

Това е корона на милостта за твоята глава,

Огърлица за твоята шия.

Сине мой, ако грешниците искат да те прелъстят,

Не се поддавай!

Михаил не е в състояние да разбере всичко, което е казано за Мъдростта в Книгата на притчите, но той я отнася у дома, за да препрочита текстовете, които го изпълват с плам и подхранват идеала му да стане велик мъдрец. Докоснат до най-дълбоката си същност, той навлиза в себе си:

„В мен настъпи бъркотия. Облян в сълзи, разтърсван от ридания, аз горещо исках да стана светец, пророк. Беше такова преображение! Плаках три дни и три нощи. Молех Бога да ми прости всички мои престъпления. Нямаше никакви престъпления, но в моето съзнание те се превръщаха в такива.“8

Този нов порив на сърцето и разума му става отправна точка на духовно извисяване, което въпреки обичайните трудности, съпътстващи растежа на детето, не прекъсва никога. От този момент Михаил пожелава на самия себе си мъдрост, а животът му поема в определена посока. След като е „отсъствал“ до деветата си годишнина, той влиза във владение на трите стаи на своя дом: сърцето, разума и волята. Всичко се променя. Той се опитва да живее, следвайки съветите от Книгата на притчите. В името на спокойствието на своя дух и това на съседите момчето с леко сърце се отказва от своите опасни опити с огъня.

Все пак, както сам признава, шокът, получен от този прочит, не е могъл да извърши цялостна промяна на тази възраст. Силата на разгорелия се в него пламък намалява през следващите месеци и динамичният му темперамент съвсем естествено го връща към любимите занимания.

„Дори и когато поотраснах и станах десет-единайсет-годишен, хвърлях бомбички, правех експлозии с бертолетова сол, но само това. И тогава от всички къщи съседите изскачаха! А аз бягах. Колко подло, нали? Но ако не се измъкнех, от мен и помен нямаше да остане. Наясно сте, че го знаех. Оттогава сетивата ми са като радар, като антени... Само че нещата не се оправяха с това, защото щом се върнех у дома, майка ми вече беше известена за случилото се от съседите!”9

Освен това стратегическите битки между децата в махалата го привличат с възможността да изразходва част от преливащите в него сили. Преди да прекрати с детинщините, на Михаил ще му са необходими още две напомняния. Първото идва, когато е на десет години, а второто - на дванадесет.

Един ден по време на разходка с един приятел Михаил спира пред сергията на един уличен продавач и започва да разлиства биографията на светец, който успял да овладее своите страсти и да стане голям мъдрец. Момчето връща брошурката на масата, но се колебае, преди да си тръгне. „Ех, да можех да си я купя!“ - казва си то.

- Ще ти струва само един лев! - предлага му търговецът.

За Михаил това са много пари. Нажален, той продължава пътя си.

- Ако с помощта на Небето намеря пари, ще си купя книжката, а остатъка от парите ще дам на някой просяк! -споделя с приятеля си той.

Изведнъж спира. На земята, пред краката му се мъдри един лев. Книжката е негова... С връщането си у дома той потъва в четене и още веднъж го завладява кипящ ентусиазъм за красота, чистота, мъдрост. Едновременно с това горчиво се обвинява, че не винаги живее според своя идеал за съвършенство. Силно концентрирано в себе си, детето повтаря: „Искам да стана светец! Искам да стана пророк!“

През лятото на неговата дванадесетгодишнина една друга книга му поднася последното напомняне. По време на училищната ваканция Михаил отива с втория си баща и с въглищарите в гората, където се произвеждат дървени въглища. Докато помага с каквото може на работниците, той с голям интерес наблюдава различните етапи на продължителния процес. Първо дърварите повалят дърветата и ги нарязват по на шестдесетина сантиметра дължина. След това ги нареждат, изправени едно срещу друго, оформяйки голяма пирамида, която покриват с пръст, като оставят отвори, позволяващи достъп на въздух в пирамидата. Подготовката трае две седмици, след което дървата се подпалват, за да бъдат изгасени след още две седмици, когато е приключило пълното им овъгляване. Накрая въглищата се пълнят в торби и се превозват към града с магарешки каручки.

Въглищарите обичат много малкия Михаил и всеки се отнася към него като към свое дете. Те му построяват в клоните на едно дърво малка къщичка и стълба, по която да се изкатерва горе. Веднъж един от въглищарите изважда от джоба си една книжка и му я подава. Михаил вижда, че това е Евангелие и веднага се покатерва на своето дърво, за да чете на спокойствие.

Той познава, разбира се, Евангелията от неделните служби в църквата, но това, което става този ден в тихата гора, е изживяване от съвсем друго естество. Трогнат дълбоко от добротата и страданията на Иисус, той чете, чете, като все по-силно се отдава на очарованието. Когато стига до епизода, в който Иисус освобождава обладания от демони, с него става нещо странно: той изживява много ясно своето физическо присъствие в Палестина с Иисус. Пред себе си вижда нещастника, когото никой не е в състояние да укроти, гледа как Иисус изгонва демоните и ги принуждава да влязат в стадото свине, което се втурва към водата да се удави. Погледът му не може да се откъсне от укротения, сгушил се тихо в нозете Иисусови човек, от разума, изписал се на лицето му, от очите му, озарени от надежда. И наоколо слисаната от това преображение тълпа...

Михаил не може да мисли за нищо друго, освен за този безумец, който възвръща разума си и помъдрява. Думата помъдрява, която му говори за истинската мъдрост, го вълнува дълбоко, защото го пренася в Книгата на Притчите, която той не е забравил.

„И отново плача, отново искам да стана светец и пророк, а според мен съм просто един безделник, който пречи на всички. Майка ми винаги ми е казвала как да стана разумен и мъдър, но моите добри решения винаги са траели от ден до пладне. Докато този ден се случи нещо особено: пасажът от Евангелието, и по-точно изразът, че този човек помъдрява, ме разтърсиха дълбоко.“10

Дългата ваканция сред природата далеч от градския шум, далеч от неговите буйни другари, позволява на Михаил да асимилира това ново духовно преживяване. Иисус става за него образец. Неописуемо доволен от живота си в гората, той се чувства тук у дома повече, отколкото всякъде другаде. Дърветата около него го изпълват с чудно щастие, което сякаш изплува от някакви тайнствени спомени, оставили отпечатък във всички клетки на неговото тяло.

Може би след това събитие у него възниква идеята да се пречисти с гладуване. Доля разказва как на дванадесет години Михаил уговаря няколко приятели да гладуват колкото може по-дълго време:

„Те се скриха в една колиба до езерото. Неговите приятели много скоро се отказаха от гладуването и се прибраха, без да се обадят на Михаил. Търсих го няколко дни, докато едно от децата не проговори. Когато най-после го намерих, му се карах, както никога дотогава... После, разплакана, го поведох към дома и му сготвих супа.“

Дори и да не успяват да доведат докрай своя опит за гладуване, приятелите на Михаил продължават да му подражават при много случаи. Той им влияе, насочва ги, води ги, дори без да го съзнава.

Социалната обстановка, в която растат тези деца, е изключително неспокойна. Опустошавани периодически от войни и бунтове, България и Македония се намират в много нестабилно политическо положение. България се освобождава окончателно от турско иго едва през 1908 година, но за страната не настъпва мир. През октомври 1912 година камбаните на Варна, както и на всички български градове бият, възвестявайки мобилизацията на всички мъже, способни да носят оръжие. Пламва Балканската война, която трае кратко време. На трети декември същата година е подписан договор, според който Турция загубва почти всичките си територии в Европа. Целият град е украсен и ликува.

Както всички младежи на своето време, и Михаил е слушал разкази за зверствата на поробителите. Този ден общият ентусиазъм завладява изцяло и него. Придружен от няколко приятели, той се втурва към турското консулство, за да свали знамето на поробителя, символ на тирания и неправда. Те почти успяват да смъкнат знамето от пилона, когато пристигат полицаите. При вида на силите на реда за нула време децата изчезват. Не успява да избяга само Михаил, който стои пред полицаите, стиснал знамето в ръце.

Обграден от конни полицаи, той крачи през града към полицейския участък. Докато чака в ъгъла на стаята, той гледа под око полицаите и ги намира твърде строги. „Със сигурност ще ям пердах за наказание... или ще ме тикнат в мазето“ - мисли си той. Но хората в униформи започват да си шушукат нещо и да поглеждат към него, а по лицата им се чете по-скоро усмивка. Накрая след нещо като мъмрене той си отива у дома. Развеселени от дързостта на момчето, извършило нещо, което те самите не биха посмели да сторят, на полицаите сърце не им дава да го накажат. За тях е ясно, че за децата сваленото знаме е олицетворение на насилие и деспотизъм. Всички деца мечтаят да станат герои, Михаил не прави изключение.

През лятната ваканция Михаил си намира по някоя временна работа в различните работилнички. Тези занимания задоволяват желанието му да постигне по-добро разбиране за живота, за хората около него и въобще за човешките взаимоотношения. Но истински щастлив го прави възможността да поднесе на майка си случайните си надници.

Различната работна среда му дава много материал за размисъл. Първо постъпва при един шивач, но за него задължението цял ден да седи на едно място е истинско изтезание. След няколко часа работа го наляга такава скука, че той заспива седнал. Този първи занаят не запалва огън в него и в края на деня момчето напуска, за да потърси нещо друго. Не след дълго научава, че в малката работилница за бонбони в квартала търсят работници и отива да се представи. След като му обясняват какво трябва да върши, той не се залавя веднага за работа. Момчето иска да види как се справят другите работници. То наблюдава внимателно действията им през различните етапи на производството и едва тогава започва работа с цялата точност, на която е способен. Първия ден много се изненадва, като научава, че собственикът разрешава на всеки да яде бонбони колкото си иска. Детето не чака втора покана. Всеки път, когато избира поредния бонбон, Михаил забелязва, че другите се споглеждат с прикрита усмивка. След няколко дни всичко му става ясно и апетитът му към бонбоните изчезва напълно. Този урок той не забравя никога. Собственикът на бонбоните знае, че прекаленото изобилие накрая убива удоволствието.

Друг път Михаил постъпва в една работилница за пастели. Тъй като е добил известен опит като работник в различни занаяти, той започва да се чувства удобно в средата на работниците. Когато му се наложи да усвоява някоя нова техника, той дръзва да приложи нещо, което би могло да спести движенията. Създава методи, които му пестят време и му позволяват да увеличи произведеното. Майсторът наблюдава с интерес работата на младия работник и, разбира се, му издейства поощрение.

Тези занимания продължават няколко лета, през които Михаил усвоява основата на редица занаяти, между които зидарство и дърводелство. За него всичко, което вижда наоколо: условията на работа и отражението им върху работника, отношенията между началник и работник, разговорите и споровете между работниците, всичко е обект на размисъл. Той се запознава с техните проблеми, болки и радости.

Mihail_Ivanov_117.jpg

Морето край Варна.

Михаил е слънчево същество. По онова време той използва всяка възможност да посреща изгрева на слънцето и прекарва в продължителни медитации в парка с изглед към морето и изгрева.

___________________________________

6. За описанието на мислите и чувствата му или на неговото душевно състояние са ползвани беседите на Омраам Айванхов. Това важи и за диалозите. - Б. а.

7. Неиздадена беседа от 5 май 1943 г.

8. Неиздадена лекция от 1960 година.

9. Пак там.

10. Неиздадена лекция от 17 юли 1966 год.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×