Jump to content
Ани

Години и години аз работих

Recommended Posts

ГОДИНИ И ГОДИНИ

АЗ РАБОТИХ...

Град Търново, една от старите столици на България, е построен по склоновете на скалисти хълмове, между които се вие своенравната река Янтра. Михаил намира града за много живописен, но най-много му харесват красивите околности. Тази година, вероятно след събора, той решава да остане заедно с един свой приятел, за да се посветят на духовна дейност сред тишината на природата.

Двете момчета се настаняват в една изоставена вила, собственост на някакъв роднина на Михаил. Обградена от овошки, вилата се намира недалеч от града. Още с влизането в стаята те посягат да отворят прозореца и с изненада откриват, че пространството между стъклото и капака е изпълнено с пити-мед и работещи пчели. Силно впечатлени, те дълго наблюдават педантичната работа на насекомите, след което единодушно решават да не ги безпокоят. Така Михаил заживява в стаята като в кошер, разполагайки с възможността да наблюдава различните етапи на живот на пчелното общество. Стаята постоянно е напоена с омайващ аромат, толкова подходящ за медитиране. Оттогава Михаил запазва голямата си обич към мъничките създания, които „дават чудесен пример за по-висше общество“.

Този двегодишен престой в Търново е от голямо значение за живота му. Той чете и медитира често до ранните утринни часове, а сърцето му е доволно. Без да се страхува, че някой може да му пречи, Михаил се залавя сериозно и с търсения извън физическото си тяло. Силният аромат в стаята, дължащ се на пчелите, го въвежда в едно състояние, подходящо за този вид занимания. Той кръстосва вселената - така нарича областите на своето астрално тяло, които изследва - докато успее да разбере нейното действие, както и връзките, които съществуват между различните елементи в нея. Дързък до крайност, Михаил не се страхува за живота си и успява да се издигне високо в невидимите нива. По-късно той казва, че е изследвал висшите светове на идеите, на архитиповете, на законите и принципите, които управляват Сътворението.

„Години и години аз работих, само за да видя и разбера устройството на сградата Вселена. Да, години... Само това ме интересуваше. Дни и нощи аз се раздвоявах, за да получа ясна визия на нейния скелет и на връзките, които съществуват между всички нейни елементи. Знаех, че останалото не е важно. Основното е да се види структурата.“ (Беседа от 10 август 1968 г. Законите на космическия морал стр. 112)

В определен момент Михаил започва да се упражнява в концентрация върху миналото на човечеството. Той се пренася с милиони години назад, фактът, че там не открива нищо, го поразява. След многобройни опити успява да се пренесе милиарди години в бъдещето и отново го завладява ужас. Когато по-късно говори за това, той не обяснява причината. Ще каже само като заключение, че вечността не е понятие за време, а състояние на съзнанието и че всеки човек може да промени много неща в своето съзнание, като се концентрира върху бъдещето. При тази концентрация „може да се докосне един център на вечността, който е способен да помете нещата“.

Въпреки че неговите изследвания, подтиквани от жаждата да опознае невидимия свят, понякога вдъхват страх, той не престава и за момент своите търсения. Всички тези възприятия, възторзи и открития са част от неговото лично посвещение, следствие от просветлението му. Съвършенството на символите, които вижда и описва с такава яснота, доказват със сигурност неговата завършена духовност. След време той обяснява как по време на много продължителна медитация вижда да се появява, в подсъзнанието - или в суперсъзнанието му – геометрична форма, която с най-голяма точност съответства на неговото същество.

Той продължава да се упражнява в концентрация, да засилва мисълта си, за да може да улавя мощните течения, идващи от висшите светове. Михаил ентусиазирано споделя откритията си със своите приятели. Поради естествената си склонност към лудории, той е готов на всякакви зрелищни жестове само заради самото удоволствие. Години по-късно разказва следната случка:

„Когато бях още много млад, много обичах да правя опити. Един ден се качих с приятели на Мусала. Мъглата горе беше толкова гъста, че не се виждаха нито Рилските езера, нито околните планини, нито каквото и да било. Едва се различавахме помежду си. В един момент, за да ги разведря, им казах: „Искате ли да ви покажа късче от гледката? - О, отвърна един от приятелите ми, искам да видя третото езеро!“ (Не си спомням вече дали беше третото или петото). Толкова често се качвах на върха, че знаех разположението на всички езера и планински вериги - Пирин, Родопите... Протегнах ръка към езерото, мъглата се разтвори настрани и то се показа. Всички възкликнаха от изненада. Свалих ръка и само след миг езерото отново потъна в мъглата... Сега някой поиска да види планините в Македония. Вдигнах ръката си натам и мъглата пак се разтвори и планините се очертаха пред нас... После изгря и слънцето. Приятелите ми стояха слисани и този ден разбраха каква е силата на мисълта. Всичко, което ви разказвам, е истина. Аз не мога да ви лъжа, защото зная, че невидимият свят ме чува.”30

И после добавя, че щом е възможно да се въздейства външно на мъглата, още по-лесно е да се въздейства с мисъл върху вътрешните мъгли, като се отправят към тях светли лъчи, за да се разсейват и да се появят мирът и радостта.

Въпреки интензивните търсения Михаил остава все пак неудовлетворен. Убеден в необходимостта от постоянно пречистване, за да могат силите на божествения свят да проникват в него, той решава да гладува десет дни. През първите два-три дни изпитва жажда, която с времето се увеличава. Завладян от мисълта за вода, той сънува само извори и реки, от които пие, без да може да утоли жаждата си.

На седмия ден Михаил взема в ръката си една праскова. Вдъхва нейния аромат и усеща, че поема една фина храна, която засища глада му. Така той повече от всякога разбира истината, която проповядва цял живот: растенията и плодовете съдържат ефирни елементи, които снабдяват човешкото същество с енергии. Но когато е сит, човек не е способен да ги улови. През следващите три дни той се храни изключително с еманацията на плодовете. След това постепенно преминава към нормално хранене и влиза в обикновения ритъм на живот.

По това време Михаил често се занимава със своите духовни упражнения до късно през нощта и понякога е толкова изтощен, че не може да се събуди за изгрева на слънцето. Това му е неприятно, но изглежда, не може да се примири и да работи по-малко. Една сутрин се случва нещо, което го очарова. На зазоряване една малка птичка каца на прозореца му и почуква с човка по стъклото. На другата сутрин се повтаря същото... и така всеки следващ ден.

- Ето ставам, ставам! - отговаря приятелски момчето на птичката.

На перваза на прозореца той разпилява трошици хляб. Птичката с песен отлита да събира птичето ято, за да участват всички в пиршеството. Младежът благодари на небето за радостта, дошла от царството на въздуха.

Михаил е свързан по особен начин с птиците. Те често изпълняват ролята на пратеници, които му донасят от невидимия свят отговорите, които очаква да получи. Повече от неговите приятели са свидетели на случаи, които показват идеалната хармония между човек и природа. Един от тях, Александър, разказва по-късно на своята дъщеря за срещата си с Михаил през 1922 година.

„Бях на седемнайсет години. Един ден пътувах сам във влака и забелязах на прозореца в коридора едно момче, по-голямо от мен. То изглежда усети погледа ми и се обърна да ме види. Усмихна ми се съвсем спонтанно и лицето му грееше от светлина и сърдечност. Бях поразен от духовната красота на това лице. Станах, излязох в коридора и се облакътих на прозореца до него. Първо си говорихме общи неща, разбрахме, че и двамата живеем на улица „Дунавска“ - той в турската махала, а аз на другия й край. След това той ми разказа за своя Учител и за конгреса в Търново, където отиваше. Поисках да разбера нещо повече, дори му казах, че съм готов и аз да ида с него на конгреса. В крайна сметка се разбрахме да се видим през септември във Варна и той ми обеща да ми даде книги и да ме заведе на беседите на своя Учител“.

Така се ражда едно приятелство. Александър се присъединява към членовете на Братството на Петър Дънов и присъства на беседите. Още от следващата пролет той започва да придружава новия си приятел, когато отива да медитира в парка при изгрев слънце. Една сутрин, както седят двамата на една пейка с лице към изгряващото слънце, една птичка каца на рамото на Михаил. Потънал в медитация, той не помръдва. Александър е разсеян и гледа приятеля си с поглед, изпълнен с привързаност. След известно време, тъй като птичката продължава да стои все така неподвижно, той не може да изтрае и тихо пита:

- Михаиле, знаеш ли, че имаш птичка на рамото си?

- Да, знам - отвръща Михаил.

Той отваря очи и започва да говори нежно на птичката с цялата любов, която може да изпита едно човешко същество към някое малко животинче. Вижда се, че тези две, толкова различни едно от друго същества, наистина общуват помежду си. Птичката слуша и сякаш му отвръща, леко кимайки с главица.

„Толкова нежност имаше в жестовете му - казва Александър, - такава светлина струеше от лицето му, че всичко това се е запечатало незаличимо в паметта ми.“

Изглежда, че Михаил е имал доста приятели, но по-късно твърди, че в България е бил незабележим. Тези, които са го познавали, потвърждават, а има и многобройни доказателства за влиянието, което той е упражнявал върху околните. Неговите приятели, както и членовете на семейството му казват, че хората са го търсили и са се допитвали до него за съвети. Той ги е привличал като магнит. Зареден с вътрешен огън и със бушуващи енергии, подхранвани от субтилните светове, той повежда хората към все по-нови хоризонти. Очевидно един толкова интензивен човек може да причини около себе си болка, но неговата радост от живота и чувството за хумор му осигуряват равновесие. От друга страна обичта, която проявява към всички, е толкова истинска, че те забравят изключителните, понякога заплашителни измерения на неговото поведение, на търсенията, на заниманията му.

По едно време няколко млади братя, привлечени от подходящата за духовна дейност среда, идват при него в Търново. Малко по малко къщата съвсем естествено се превръща в духовно ядро, което младите хора посещават, за да се заредят. Те четат, медитират, вършат най-различна домашна работа или се занимават с градината.

Един ден виждат между лозите да приближава дрипаво момче. По всичко личи, че се крие от някого. Те го приемат любезно и му дават да се нахрани. Беглецът трепери от страх, но малко по малко се поотпуска и казва, че се казва Димитър. От цялата група анархисти, в която членувал, само той успява да се измъкне. Полицията разстреляла останалите, а сега преследва и него. Михаил и неговите приятели предлагат на момчето да остане при тях толкова, колкото желае. Тази постъпка е доста дръзка, тъй като по това време, две години след Първата световна война, политическата обстановка е крайно изострена. В страната цари насилие. Групирането на земеделци, комунисти, фашисти, анархисти и на македонски революционери създава нестабилност, а стотиците хиляди бежанци допринасят за засилване на кризата.

Димитър води дълги разговори с чудните момчета, които прекарват дълги часове в медитации и съзерцават изгрева на слънцето, които са вегетарианци и живеят в хармония. Неговата цялостна натура, възмутена от несправедливостта в света, го е отвела в редиците на анархистите, които обещават един по-добър свят с цената на насилието. След разочарованията, които е преживял, той инстинктивно се интересува от учението на обичта и мира, което вдъхновява новите му приятели. Все пак на него му е трудно да повярва в това, което се случва. Свикнал да се крие и бяга при най-малкия признак за опасност, на него му е трудно да се приспособи към спокойния живот. Михаил го наблюдава с любопитство и си мисли: „Той се държи така, сякаш преживените мъки му липсват!“ Не след дълго естествените качества на новодошлия разцъфтяват в условията на топлината, с която го обгражда малката група. Димитър особено силно се привързва към Михаил и му остава верен завинаги.

Междувременно Петър Дънов получава разрешение да се върне в София. У дома той отново започва да изнася своите лекции, но задачата му все повече се утежнява. Много често в миналото е трябвало да взема решения, които не допадат на онези, които търсят лесното или молят за неговата закрила, надявайки се на чудеса. Сега е изправен пред трудностите, присъщи на повечето големи духовни учители. Той трябва да се изправи срещу злобата, срещу критиките и клюките, които някои от по-старите последователи разпространяват срещу него.

Много млади братя се събират в Търново, на разговори с Михаил, който ожесточено защищава Петър Дънов. От своя страна той много обича и цени Учителя и никога не поставя под съмнение неговите съвети. Впрочем този труден за Учителя период подлага на изпитание и Михаил. На деветнадесет години той е заобиколен от група младежи, които се обръщат към него по най-различни въпроси, ползват се от неговите познания и очакват съвети. Той не се е домогвал до тази роля, напротив, настанява се в Търново с цел да живее известно време в съзерцание. Но въпреки усилията, които полага да остане незабележим, той не може да скрие пламъка, който гори в него и озарява лицето му.

И ето че му предстои ново изпитание. На шестнадесет години Михаил вече е бил изкушаван от желанието за власт, а сега му се налага да изпита и изкушението на авторитета. По-късно той много просто споделя, че след като прекарва две години близо до Учителя, той спонтанно започва да говори като учител пред хората от братството. Но Михаил веднага съзира опасността от стремежа към лична слаба, както преди осъзнава опасността от упражняването на власт.Той се разкайва, че се е отклонил от обичайното си резервирано поведение, но все пак Петър Дънов по понятни причини променя държанието си към него. От този момент Учителят се отдръпва напълно от него. „Ако знаете колко страдах, колко се разкайвах!“ - казва един ден Михаил и добавя, че Учителят вижда в тази младежка грешка опасност, от която иска да го спаси.

Силата, която Михаил притежава, съчетана с добро-волното му поведение на обезличаване, предизвикват сред едни възхищение, а у други - ревност. В братството започва да се говори, че Учителят не е доволен от решението на Михаил да живее заедно с приятели в Търново. Така постепенно младежът става прицел за упреци и сплетни. Той дълго страда от промяната в отношенията му с Петър Дънов. През следващите години Михаил няма да разбира безразличието на Учителя към него. Той няма да знае за решението на Учителя да го държи в сянка, преди да му повери уникалната мисия да пренесе Учението във Франция. Случват се и изненади. След като месеци наред за Петър Дънов сякаш Михаил не съществува, в един момент той се обръща към него по някакъв повод с подчертано одобрение и подкрепа. Това дълбоко трогва младежа. Така веднъж един от най-добрите му приятели, младият китарист Иван, отива при него и му казва:

- Михаиле, ние с Учителя говорихме за тебе! Той ми каза, че не е срещал толкова фина интелигентност като твоята. Сравни я с копринен конец, способен да премине навсякъде.

Михаил схваща посланието, което му е толкова необходимо на този етап от живота. Учителят споделя своите разсъждения с Иван, защото знае, че така те непременно ще стигнат до неговия приятел. Вероятно със своето резервирано отношение Петър Дънов има за цел да вдъхне още сили на своя млад ученик, да го изпита и подготви за бъдещата му задача. Той знае колко много го обича Михаил, познава крайната му чувствителност, както и изключителната му сила и може би предпочита да го лиши от утехите в едно общуване на ниво чувства. С този свой ученик той често се държи загадъчно, без обяснения или с лесни за разбиране съвети. От време на време му прави знак, отваря му вратичка, като знае много добре, че Михаил ще се втурне към нови, неизследвани хоризонти и сам ще намери всичко, за което душата му жадува. Той го оставя да лети сам, за да му позволи бързо да определя точния си размах.

Михаил напредва сам, но не в самота. От време на време от Търново отива за три-четири дни в София, за да участва в екскурзиите на Петър Дънов до Витоша, планина, разположена южно от града, извисяваща се на 2 290 метра. Учителят заедно с най-смелите си ученици потегля посред нощ, за да им даде повод да укрепят волята и твърдостта си. Изкачването, което трае часове, започва през гора, изровена от пороища, след това пресича границата, до която растат дърветата, иззад които неочаквано изниква един печален пейзаж с разпилени по склоновете огромни камъни, подобни на неподвижна каменна река. Върхът е осеян с огромни канари. От там се открива грандиозна панорама, на фона на която може да се наблюдава изгревът на слънцето.

Освен за екскурзиите Михаил колкото може по-често се присъединява към братството за беседите. Той влиза тихо и сяда на най-отдалеченото място, а когато салонът е пълен, застава изправен до вратата. Когато Учителят влезе, присъстващите го поздравяват с вдигната в плавен жест на нивото на лицето дясна ръка. Той им отговаря със същия красив древен поздрав и лицето му засиява. Михаил често се пита каква е причината за промяната на изражението му в този момент и стига до извода, че средата, създадена от чувствата на уважение и обич, вдъхновяват Учителя и това се проявява като светлина върху лицето му.

Колкото до него, той следи много внимателно думите на Учителя и едновременно с това наблюдава изражението върху лицата на хората около него. Естественият обмен между лектора и неговите слушатели също много го интригува. В неговите очи всеки, който обучава, е истински посредник. Благодарение на средата, създадена от неговите слушатели, той дава възможност на Духа да достигне до тях.

Като заема най-отдалеченото от Учителя място, Михаил се стреми да се доближи максимално до мисълта на Петър Дънов. физическата отдалеченост стимулира погледа, душата и мисълта му. След сплетните, които не заглъхват, той посреща с мълчание разговорите, които много от учениците започват с Учителя по негов адрес. Някои от тях дори си позволяват на всеослушание да му дават съвети. Петър Дънов ги слуша, поставя някои на мястото им, но предимно ги оставя да говорят, надсмивайки се на тяхната суета. В същото време Михаил се старае да не привлича вниманието върху себе си или да изявява своите знания. Ако за кратко се е изкушил да упражни авторитета си, той вече решително се отказва да го прави.

В школата на Питагор едно от най-неочакваните изпитания, които трябвало да изтърпят учениците било да понасят дълго време сарказъм и несправедливи критики. Съвсем малко са били способните да издържат на тяхно-то разрушително въздействие, но тези, които устоявали, получавали Посвещение.

Още от първата толкова желана среща Михаил иска Учителят да го подложи на изпитания, които пречистват сърцето и укрепват характера. Многократно през първите две години той иска от Учителя да поправя грешките му, да го прекарва през седемте реторти, тези рогати стъкленици, които алхимиците използват, за да отделят живака от примесите и да го пречистят. Казва му, че е готов да го раздробят на части, да го изгорят, само и само да се пречисти и стане съвършен. Всеки път, когато говори така, Учителят го изслушва с голямо внимание и накрая само се усмихва, без да каже нито дума. Месеци наред Михаил се пита: „Одобрява ли или не?“

Но ето че когато става на двайсет години, идва моментът да премине през първата от седемте реторти на алхимиците. Безразличието на Петър Дънов към него е мъчително, но онова, което му предстои, е още по-мъчително. По време на един събор, състоял се вероятно през 1920 година в Търново, той е подложен на едно изпитание, което докосва най-чувствителната струна у него - връзката му с неговия духовен учител.

След една от своите лекции Петър Дънов се обръща към него и към един от неговите приятели и ги обсипва с резки укори. Оказал се център на внимание за целия събор, Михаил се вкаменява. Макар и разкъсван вътрешно, той успява да запази спокойния израз на лицето си по време на цялата канонада от укори. В него се запечатват строгите думи и безмилостният тон.

След събора всички се разотиват мълчешком, отбягвайки прикованите на позорния стълб ученици. Михаил се оттегля насаме и се отдава на пост и размишления. Той си повтаря, че Учителят сигурно има право да го кори така сурово. С всички сили той се старае да се пречисти със светлина, след което отива при Петър Дънов. Отслабнал, бледен, но с „душа устремена нагоре“, с израз на уважение и доверие, който не го напуска никога, Михаил застава пред Учителя и го моли така, както дете моли своя баща:

- Учителю - казва той, - пречистете ме! Премахнете с вашата голяма мъдрост всичко безполезно и лошо в мен. Аз искам да приличам на вас.

С мисълта си той е натрупал в себе си толкова светлина, пламтящият в него огън се е кондензирал така, че усеща как устата му бълва нещо изгарящо, нещо като пламък. Силно изненадан, Петър Дънов го наблюдава мълчаливо.

Този феномен на пламъци, лумнали от лицето на един мистик в състояние на духовна концентрация, е познат на онези, които изучават живота на светците и ясновидците. Интензивното пречистване ражда светлина, която избликва на лицето и самият мистик съзнава тази експлозия на светлина, чийто извор се намира зад челото между веждите. Михаил е наясно с това, което става, както и с изненадата на Учителя.

Изведнъж изражението на Учителя се променя. На лицето му изгрява усмивка на голяма обич и по един съвсем непривичен за него начин той протяга ръка и поема ръката на своя ученик. През цялото време той не проронва нито дума. Михаил приема това безмълвие. Тъй като не очаква никога големи благоволения, на него му е достатъчно и това твърде скромно докосване. Той се задоволява с утехата, която му носят усмивката и ръкостискането на Учителя. Михаил вече знае, че Посвещението, което преди се е получавало в храмовете, вече се получава в обикновения живот и в най-неочаквания момент.

Именно за да може да приема обидите и униженията и да напредва устремно напред по избрания път, момчето укрепва волята си. За тази цел то инстинктивно използва огъня, който пламва в него, когато е на шестнадесет години и продължава да гори. Петър Дънов много добре вижда това и докато са все още в Търново, му казва:

- Михаиле, част от твоят огън вече се е превърнал в светлина.

Това изпитание обаче има сериозни последици. От този момент повечето от братята и сестрите започват да го отбягват, убедени, че заклейменият от Учителя заслужава само ненавист. Някои се превръщат дори в негови заклети врагове и с времето му причиняват големи злини. Те навярно имат своите лични причини за зложелателство и това са откровеността, която понякога смущава, или абсолютната му организираност, с която обърква някому сметките; не е лесно да се приеме навикът му да изважда наяве, на светлина, всеки проблем, за да види кое е нечисто. В този момент, верен на своята интуиция, която той нарича „мой вътрешен Бог“, Михаил приема отношението на братството към него като към личност, от която е снето доверието. Стискайки здраво юздите на своята чувствителност, той понася безмълвно неприязънта, омразата и дребнавостта, докато сърцето му прелива от благодарност към онези, които с одобрителни си думи му намекват за класическите изпитания по пътя към Посвещението:

- Радвай се, брат Михаиле, за дълбоката обич на Учителя към тебе!

На Михаил не се налага да чака дълго доказателството за тази обич, но дотогава му е съдено да понася своята част от всички изисквания и изпитания. В неговите очи истинската обич, каквото и да се случи, трябва да блести като слънце.

По всичко личи, че двадесетата година от живота му е много важна. Освен споменатите изпитания, по-късно той говори за някакво „изключително събитие“ през 1920 година, без да уточнява за какво става дума. Намеква само за едно велико същество, което го води от този момент нататък. Може би това се случва някъде в Рила или на самия връх Мусала, където често преживява мистични състояния, които пази в дълбока тайна.

За един от неговите необикновени опити, които прави на тази възраст при едно от първите си изкачвания на Рила с братството, ние знаем, тъй като по-късно го споделя с учениците си. Местността със седемте рилски езера е една от най-красивите в рилския масив. Тя е разположена на височина 2 300 метра и е предпочитано място от Учителя. От 1920 година той започва да го посещава с групи от братството и да организира няколкодневни лагери. Към средата на лятото на тази височина снегът вече се е стопил и планината се разкрива с величествената си голота и суровост. Осеяна със стръмни склонове и рухнали канари, прелестната местност е сполучливо избрана. Тя изисква големи физически усилия, но предлага и условия за съзерцание.

Първото изкачване на планината от братството въодушевява участниците, но едновременно с това ги подлага на изпитание. Те са зле екипирани, нямат палатки, нито спални чували. Отгоре на това през целия престой времето е лошо. По тези върхове климатът е суров дори и през лятото. През деня слънцето пече, а нощите са ледени. Омотани в одеалата си, лагерниците не могат да заспят. Измъчват ги студът, ледените пориви на вятъра и дъждът.

Една сутрин възрастна жена се обръща към Михаил и го пита дали би желал да я придружи до височините. Те вървят дълго и се изкачват много нависоко. Цялата природа им се вижда съвсем нова, чиста, вечно млада. Тишината е като кристал, който и най-малкия шум би пръснал на хиляди частици. Михаил избира една скала, разположена на красиво място, покрито с мъх и осеяно с камъни. Изведнъж го завладява халюцинация: целият пейзаж пред него оживява по особен начин. Пулсът на живота бие леко във всички частици от природата, които не са нищо друго, освен различни нюанси на светлината. Всеки камък, всяка тревичка е заредена с тайнствена светлина. Пред Михаил изведнъж блясва истината, че всичко е светлина, от зрънцето пясък до звездите. Понесен от магията, той не може да се откъсне от представлението, очарован от неописуемата красота, скрита от очите на хората, както и от онова, което им е дадено да виждат.

Много е лесно да разберем защо, след като изживява подобни екстази в светлината, той постоянно търси прелестта на слънцето по време на изгрев. Мусала, най-високият връх на масива, който се извисява далеч от Седемте рилски езера, го привлича непрекъснато. Михаил прекарва нощта там, за да може да съзерцава зората още с нейното появяване зад планините с първия слънчев лъч. Още с първите си медитации като дете, покатерен по върховете на селските тополи, той мечтае за върхове. В неговите очи истинският храм е природата, в центъра на който слънцето, раздаващо живот, е божият служител. Той знае, че най-високият връх в една страна представлява нейното каузално тяло. Това фино тяло се намира в най-издигнатите невидими нива. Той знае също, че силите и енергиите, които служат за осъществяването на идеите във физическото ниво се намират в причинното ниво, където не се срещат препятствията, характерни за физическия свят.

Още с първите си изкачвания на Мусала, две или три години предварително, с дълбоката си интуиция за своето бъдеще, от най-високия връх на своята родина Михаил започва да се свързва мислено с Франция. Той я свързва с Монблан, като й изпраща светлината и благословиите на Небето. Странно е, че той мечтае да занесе на Франция Учението, което го изпълва, без да предполага, че един ден Петър Дънов ще му повери тази мисия.

В края на лятото Петър Дънов вика Михаил при себе си и му казва:

- Ти трябва да се върнеш на училище и да завършиш образованието си.

Слисан, Михаил безмълвно гледа Учителя. Вече са изминали пет години, откакто е напуснал гимназията и сега, когато е на двадесет години, трябва да се върне в училище с петнадесетгодишните момчета! За да стигне до матура, ще му трябват три години. А в момента на пълен духовен и интелектуален устрем той изпитва най-силна необходимост да работи върху това, което е приел за основа на своя живот. За един човек с неговата закалка, отдаден на мистични упражнения, способен да общува със субтилните светове, завръщането на училищния чин вещае големи изпитания. Петър Дънов отсъжда, че това е необходимо за бъдещите му духовни занимания. То ще му позволи да върви по нормалния път на всеки човек от тази епоха.

Разбира се, Михаил може да се подготвя у дома и да се явява на изпити, но Учителят е неумолим и момчето трябва да посещава училището. Както винаги, Михаил се подчинява на този, когото е избрал за свой духовен учител. Той напуска Търново и се връща при родителите си във Варна.

За майка му той е големият син, на когото може отново да се облегне. За двете момчета и двете момичета в семейството той е големият брат, завърнал се от Търново, възмъжал след двегодишно отсъствие. Михаил е преминал през трудности и духовни изпитания, по-интензивни от всякога. За неговите приятели той остава както и преди момчето, което излиза извън общоприетите мерки, способно да стимулира, да въодушевява, дори понякога да дразни.

Впрочем първите дни от завръщането му в училище са мъчителни. Той е длъжен да носи униформа. Виждайки, че той се намира за смешен в ученическата си куртка, Доля му предлага едно палто на баща му, което Михаил облича на излизане от дома. Децата в училище се присмиват на момчето, което вече се бръсне, а седи редом с тях в клас. Те скришом го дърпат отзад за косите и му погаждат най-различни номера. Но Михаил притежава чувство за хумор. Когато по-късно говори за всичко, случило се по онова време, той казва, че не е превръщал нещата в трагедия. Със своята благородна усмивка и с приятелското си поведение той спечелва доверието на своите по-малки съученици, които започваш да се трупаш около него при излизане от часовете и да го засипват с най-различни въпроси. Михаил говори по начин, достъпен за тях. Използвайки богатото си въображение и дарбата си на разказвач, отключва духовете им за неща, за които те никога не са чували. Неговият приятел Александър, който вижда всичко това, понякога го жали, но Михаил му отвръща замислено: „Това е изпитание, през което трябва да премина.“

В крайна сметка годините, прекарани във Варна, са от голяма полза за него. Те му помагат да проникне по-дълбоко във всичко, което учението, което следва от четири години, събужда в неговия дух. Плюс това неговата тясна връзка с Иисус го води към размишления върху скрития смисъл на Евангелията. Книгите, които разглеждат и тълкуват тези теми явно не го задоволяват напълно. Седнал с кръстосани крака в своята малка стаичка с прозорци към покривите, той дълго медитира. Накрая стига до прозрението, че за да разбере истинския смисъл на Христовото слово, трябва да „влезе в главата му“. Веднага се залавя усърдно за работа. Той концентрира цялата си енергия, за да забрави света, в който живее, да забрави дори самия себе си. Мислено се пренася в Палестина по времето на Иисус, разхожда се по брега на река Йордан или на Генисаретското езеро, по улиците на Капернаум и Ерусалим. Михаил се чува да повтаря думите на Иисус, казани на неговите ученици. Опитва се да проникне в съзнанието на Иисус, да гледа и мисли като него, да стане едно цяло с него.

Това упражнение става все по-важно за Михаил. Всеки подходящ момент той се връща към него и малко по малко започва да му се разкрива истинският смисъл на учението на Иисус. Упражнението невинаги е успешно. Понякога слабите резултати го разочароват, но той, без да се отчайва, се залавя отново и отново. В други моменти като за награда го обливат ослепителни лъчи светлина и всичко пред него става кристално ясно. Извън земните възможности тук става дума за истинска връзка между два духа. Благодарение на това общуване по-късно Михаил ще може да коментира Евангелията вдъхновено и истинно. Тълкуванието на Иисусовите притчи, което предлага на своите слушатели в Париж през 1938 година, вълнува с новата светлина, в която се разглеждат.

Много често Михаил подчертава влиянието, което му оказва не само Иисус, но и Буда. Това са двете големи светлини на неговата младост. Той вероятно прави упражненията да навлезе в мислите на Иисус, за да влезе и в мислите на Буда. Един ден казва, че успява да влезе във връзка с него, когато е на 22-23 години.

Усамотен в малката си стаичка, Михаил изучава различните духовни философии. В действителност той черпи от всички източници, в които се говори за Бога и за съвършенството на сътворената от Него вселена. Михаил познава вече Кабалата и обича нейните определения за субтилните светове. Дървото на живота, което дава визуална представа за различните региони на Сътворението, го вълнува дълбоко. Подобно е и отношението му към символичния образ на доброто и злото в геометричната фигура на Соломоновия печат.

Mihail_Ivanov_015.jpg?fbclid=IwAR3Kh3AdG

Соломоновия печат

Печатът представлява два вплетени, обърнати един срещу друг триъгълници. В обърнатата с върха нагоре фигура е изобразен прекрасният лик на Бога. В обърнатия с върха надолу триъгълник е изобразен неясния образ на Дявола, отразен като в развълнувана вода. Двата триъгълника се пресичат в граничната линия, която разделя въздуха, който е горе и водата, която е долу. На тази граница Бог здраво е хванал ръцете на Дявола. За Михаил това е съвършената представа за доброто и злото, преди всичко защото подчертава ясно, че всичко сътворено е отражение на Бога, който си служи с двете сили: положителната и отрицателната. За един развит мистичен дух всяко философско откритие явно води до духовни изживявания; то става интимно събитие, което предизвиква у човека промяна, пък била тя и минимална. Един ден Михаил чете Зохар - най-важната книга на Кабалата - и е изключително впечатлен от текста: „В сублимтте висини има седем светлини. Там именно е домът на Древния от Древните, Скритият от Скритите, Тайният от Тайните, Аин Соф.“

„Когато произнасям тези думи, всичко в мен трепти. Седемте светлини са седемте цвята, на всеки от които отговаря по една от добродетелите: виолетов - жертвоготовността, индиго - силата, синьо - истината, зелено - надеждата, жълто - мъдростта, оранжев - святостта и червен - любовта.“31

Убеден във влиянието на цветовете върху човешкото същество, Михаил продължава своите опити да се изпълва с тях. Необичайните му действия озадачават околните. Неговият приятел Александър често идва при него, впечатлен от силата на духовните и интелектуалните му способности. Един ден той с удивление вижда, че Михаил е облепил цялата си стая в червена хартия.

- Ти да не си полудял? - възкликва момчето.

Михаил прихва да се смее и обяснява, че днес е сряда, денят на Марс и на червения цвят, който символизира любовта, виталността и енергията. Известно време той се отдава на изследвания, потапяйки се в цвета, който отговаря на съответния ден, според заключенията, които си е извлякъл от многобройните прочетени книги. Първите си опити със цветовете Михаил прави на петнадесет години и открива, че един силен цвят предизвиква появата на друг. След като се съсредоточава известно време върху червения цвят, той премества погледа си върху бяла повърхност и пред очите му се появява зелен цвят. Този познат на художниците феномен открива пред него много интересни перспективи за духовни занимания. Така символиката на планетите придобива утилитарно значение. Например червената планета Марс, символ на силата и на войната, провокира зелената Венера, символ на любовта, и обратно. Михаил работи с характеристиките на всеки от цветовете, като ги разглежда в тяхното съответствие: динамичния живот на огъня се символизира от червеното, мирния живот на природата от зеленото, духовността от виолетовото, мъдростта и познанието от жълтото.

Фактически Михаил продължава да задълбочава всички свои познания, придобити през юношеството. Между другото разсъждава и върху смисъла на храненето. С цел да се свърже със силите, скрити в храната, той яде по малко и в самота. Много често преди медитация отхапва само един залък и го оставя да се разтопи напълно в устата му и това му е достатъчно за през целия ден.

За динамичен и творчески темперамент като този на Михаил много неща служат за стимулирането на духовните центрове, наречени чакри. Сред тези елементи голяма роля при него играе розата. Трябва да подчертаем, че българската роза е уникална. Южно от Търново, от другата страна на Балкана, се простира просторна долина, обградена от планински вериги. Това е Розовата долина, където се отглеждат рози, а от цвета им се извлича чрез дестилация розово масло. По време на цъфтежа полето прилича на огромен пъстроцветен мек килим. Веднъж Михаил взема в ръката си една роза, вдъхва от аромата й и се замисля. Мислите му, стимулирани от аромата и излъчванията на цветето, се носят леки като въздух. Неусетно тази медитация преминава в дълбока концентрация. Този духовен опит се различава от другите. Той има свой особен цвят. Впоследствие Михаил често се връща към него. От дълго време той използва земните неща, за да се свързва с духовните обекти, а розата му позволява да вкусва мислено от най-голямата обич, която може да съществува. „При този опит човек може да изпадне в екстаз“, казва по-късно той.

За безразличното око всички цветя си приличат, но истината е, че всяко едно цвете поотделно според своя външен вид, както при хората, е заредено с различна енергия. След като установява това, Михаил отива на цветния пазар и избира една роза, като се съобразява с нейния цвят, аромат, форма и свежест. Завръщайки се у дома, той я поставя пред себе си и започва да я съзерцава с голяма обич. Отнася се към нея като с живо същество, като с „едно прелестно момиче, слязло от Небето, за да ни покаже пътя, който следва, и добродетелите, които притежава“. При всяко повторение на това упражнение, Михаил изпада в неописуемо състояние. Неговата мисъл се рее над реалностите на този свят. Когато казва, че този опит може да доведе до екстаз, той подразбира своите лични упражнения.

Междувременно всяка сутрин, ходи на училище, облечен в униформа, слуша скучните уроци, но приема всичко съзнателно, като практика на йога или на други упражнения, насочени към укрепване на волята. Впрочем престоят му във Варна, където е дошъл, за да учи, за него не е свързан само с трудности. Един прекрасен ден някакъв човек, който е дочул за неговата мечта да свири на цигулка, му подарява така желания инструмент. Изпълнен от щастие, той се записва в Музикално училище и започва страстно да учи музика, решен да стане виртуоз и да събужда у слушателите си най-благородни чувства.

„Когато мислех за Бога или за нещо красиво, аз си го представях като съвършена хармонична музика, която събужда в мен духовни центрове. Понякога ридаех.“32

Михаил никога не се разделя с цигулката. През следващите години той я носи навсякъде, дори на планината, заради удоволствието да свири под открито небе заедно със своите приятели-музиканти. Музиката му е необходима като въздуха, който диша. Песента за него е магическо средство, мощно оръжие, към което прибягва, когато иска да прогони лошите чувства, или да постигне духовно състояние, или да изрази благодарността си. Той се чувства истински щастлив, когато пее заедно с братята и сестрите от Братството. Свещената песен „Фир, фюр, фен“, композирана от Учителя, го носи със своите силни вибрации. Той вижда шествие от ангели, които разпръскват мрака пред себе си. По-късно той казва:

„Гласът е по-съвършен от цигулката и от който и да е друг инструмент. Обичта създава най-красивите гласове. Изпълнете се с обич и с пленителни идеи и много скоро вибрациите на гласа ви ще станат по-меки, по-нежни, по-топли.33

През красивите летни вечери неговата жажда за музика го отвежда на разходка в Морската градина, където един добър оркестър изнася концерти или изпълнява за публиката валсове. Без да се задържа в парка, той слиза по стълбището, което го отвежда на плажа. Там Михаил сяда на пясъка. Над него огромната река на Млечния път осветява нощта с безброй диаманти. Заслушан в музиката, той с часове съзерцава звездите.

По това време изживява и трудни моменти. По-късно Михаил споделя, че „като ученик на Петър Дънов е имал и периоди на песимизъм.“ Дали причината е, че Учителят явно страни от него или отчуждението на хората от братството, е трудно да се определи. Още през юношеството си той се научава да напредва в живота, без да се интересува какво мислят околните за него. На деветнадесет години, след като изтърпява публичното порицание, наложено му от Учителя, той трябва да се бронира още повече срещу клеветите, които продължават да го тормозят.

За да може да се защищава успешно, без да страни от другите, той прави упражнения за овладяване на чувствата си. Опитва се да превърне трудностите в „скъпоценни камъни“ за своята душа, а страданието използва като двигател. С цел да се извиси към радостта на духа, Михаил слиза колкото може по-дълбоко в мъката. Понякога умишлено изпада в крайна тъга, за да предизвика освобождаването на противоположни чувства. Защото той вече е открил, че човек трябва да докосне дъното, за да предизвика устрем нагоре. От друга страна съзнава колко е опасно да поддържа продължително време тъгата, ако съзнанието му не е будно и способно на всестранен самоконтрол.

Същото се отнася и до неговия духовен живот. „Периодите на повишен екстаз“ идват, но водят след себе си сушави сезони. Това го навежда на мисълта, че само мярата може да му позволи да преживее всички бури. Тази практика на мярата, която му помага да се издига над трудностите и изпитанията, му служи цял живот. От един определен момент Михаил започва да провежда суров годишен изпит на живота си. В течение на три дни той преразглежда постъпките си и проверява връзките, изтъкани през този период, проверява тяхната стойност и полезност, опитвайки се да разпознае „пратеното от Бога от останалото.“

Що се отнася до връзката му с Петър Дънов, Михаил прави всичко възможно да я възстанови, но това не е лесно. „Волята ми отслабваше - казва по-късно той, - сърцето ми изгаряше и не виждаше нищо!“ За държанието на Учителя добавя, че вероятно е имало за цел да се увери в неговото постоянство и в способността му да се издига над трудностите. Най-важното е да поддържа връзката с неговата душа, затова той мислено продължава да работи за него, да говори за него с вроденото си уважение към великите същества.

От друга страна, както сам казва, цялата тайна се крие в мълчанието, в което върши своята работа. Когато го налегне тъга, той усеща в себе си присъствието на някой, който наблюдава всичко, подиграва му се и дори му се присмива... В него той разпознава онзи, когото индус-ката философия нарича Мълчаливия.

Все пак един ден на Рила Михаил съвсем неочаквано получава публична подкрепа от Учителя. Едно момче, бивш приятел на Михаил, с когото са се разделили заради някакви недоразумения, жадува за разплата и търси всякакви начини да го напада и унижава. Михаил не може да стори нищо и пази мълчание. Една вечер, след многобройни нападки, той си казва: „Смирението, търпението, ненасилието не го вразумяват. Той продължава да злослови и да сипе лъжи.“

И най-накрая решава да му отвърне. Веднага се стига до размяна на удари. По-дребен и по-слаб от своя противник, той все пак успява да го парира. Без да се възползва от предимството си, той се оттегля, но другият се нахвърля отново да се бие. И отново, без сам да разбира как, Михаил надделява и докато го притиска към земята пред тях, се появява Учителят. Двамата братя веднага се изправят смутени. За голяма изненада на Михаил Петър Дънов му казва:

- Върви! Остави го на мен!

След което започва да обсипва другото момче със сурови упреци, докато накрая момчето побягва и не се появява дори на вечеря. Учуден, Михаил се пита: „Как е могъл да разбере кой е прав? Другият беше на земята и се нуждаеше от помощ, но Учителят застана на моя страна!“ Припомняйки си мислено цялата сцена, на Михаил му е трудно да повярва. На другата сутрин поведението на упорития му преследвач е съвсем различно и Михаил си казва: „Защо не му отвърнах по-рано!“,

През всичките години Петър Дънов се държи пред другите крайно резервирано към Михаил. Всеки случай през лятото на 1922 година, по време на лагера в Рила, Учителят се опитва да разсее лошото отношение, което се създава след изпитанието, на което преди две години подлага Михаил. Една вечер няколкостотин души са се събрали край второто езеро. Както обикновено пламти огромен огън от големи клони, събрани в близката гора. Нощта е ясна и големият огън озарява околността с фантастична светлина. В тишината се чува само пукотът на пламъците. След дълго мълчание Учителят се обръща към Михаил и казва с тържествен глас:

- Вие не знаете още кой е Михаил.

Всички погледи се насочват към младежа, който изтръпва. „Ето че пристига второ изпитание“, - казва си той, като се опитва да събере сили и да се подготви за онова, което го чака. Петър Дънов повтаря:

- Вие все още не знаете кой е брат Михаил. Сега той е предрешен, но един ден ще го познаете, ще видите в действителност кой е той.

Всички младежки лудории изникват наведнъж в спомените на Михаил. Изпълнен със смътен страх, той се пита какво ли ще последва. Но наоколо отново се възцарява мълчание. След като преминават първите страхове, Михаил разбира, че този път тонът на Учителя не е безмилостен. Техните погледи се срещат. С чувство на признателност той вижда, че обърнатото към него лице е изпълнено с обич. Мислите, които изразява то, не съдържат нищо лошо, напротив.

Така Петър Дънов връща на Михаил на всеослушание своето благоволение и добрата си оценка. Разбрали посланието, повечето от учениците отиват при Михаил да се извинят за предишното си държание. Сам той няма никакво намерение да се възползва от жеста на Учителя. Михаил продължава да работи в уединение и в мълчание. За съжаление, случаят с неговото реабилитиране става нов извор на клюки по негов адрес. Някои членове от братството злословят с цел да снемат доверието към ученика, към който Учителят се отнася по някакъв непонятен начин. Той ту го подхвърля на ужасни изпитания, ту го защищава или говори мистериозни неща за него. През по-голямата част от времето го пренебрегва, но продължава да го приема и с часове да разговаря с него.

За свое голямо облекчение най-после Михаил завършва гимназиалното си образование. Той мисли, че вече може да се отдаде изцяло на своята духовна дейност, но още на първата среща в София Петър Дънов го посреща с думите:

- Сега те чака Университетът.

Това означава нови жертви, но и този път Михаил се доверява на мъдростта на Учителя. Той отива да се сбогува с майка си и се връща в София, където записва физика и математика в Университета. С идването му в столицата приятели, които желаят да му помогнат, му предоставят една стая. Все пак, за да си плаща студентските такси и храната, той трябва да работи. Всеки път, когато има нужда от пари, той ходи по строежите и работи като момче за всичко, зидар, дърводелец, бояджия. Разбира се, не печели много и през цялото време живее в крайна бедност. Цялата мебелировка на стаята му се състои от едно легло, покрито със завивки, донесени от дома, една библиотека, подарена от Петър Дънов, и малка масичка, на която лежи цигулката му. Той пише на коленете си, седнал по турски на пода. Облечен винаги бедно, Михаил носи на врата си преметнат като връзка шал, а дълго време за обувки му служат през всички сезони едни сандали. По къс-но той споделя с нотка на черен хумор, че макар и да е имал много приятели, те не са могли да го канят на изискани приеми, а по-скоро на скромни закуски насаме.

„Формата винаги ми е била безразлична. Нещата започваха да се оправят, но чак до 40-та си година се обличах като бедняк, носех продънени обувки, нямах връзка и закопчавах дрехите си с безопасни игли. Живеех в планината. Презирах „формата“, но това беше грешка, защото формата е нещо божествено. Доброто съдържание трябва да има и добра форма, така че аз не живеех в съвършенство! формата има значение... За мен беше важно само вътрешното състояние и хората избягваха да ме приемат у дома си, защото нямах „приличен вид“. Канеха ме, но сам... Всички ме обичаха, но не и пред очите на другите. Това беше една скришна обич. И тогава разбрах колко странна е човешката природа: ако човек е глупав, но съблюдава правилата, приемат го навсякъде и никой не дава и пет пари за ума му. Казват си: „За какво му е ум, щом е добре облечен.” (Неиздадена лекция от 15 май 1947 г.)

В началото на двадесетия век Софийският университет е комплекс от стари сгради, събрали под покрива си шест или седем факултета. Една друга институция, Българската академия, предлага допълнително факултетно обучение. Там именно Михаил следва математика. Тази дисциплина, която отговаря на неговото чувство за ред и съвършенство, му допада. Той изучава също и астрономия, заради тесните връзки между двете дисциплини. Дълго време се занимава с дешифрирането на съответствията между тях. Все пак една година по-късно решава да смени факултета. Неговата памет за цифри е твърде слаба, той лесно забравя формулите и това му създава пречки при изпитите.

Изборът му се пренася върху историко-филологическия факултет, където записва философия, педагогика и психология. Винаги жаден за знания, Михаил чете много и учи достатъчно, за да вземе изпитите си, но истината е, че времето, което прекарва в университета, не е много. В неговите очи истинският университет е този на Петър Дънов, където се научава всичко, което е най-важно за вечността. Неговото свободно време е посветено на медитации и съзерцание. „Това беше за мен въпрос на живот и смърт“, казва по-късно той. Всеки случай тези лични занимания си остават за него. За тях той не говори дори с Учителя. През годините на учението в университета Михаил е воден от великите философски идеи на науката на посвещението. Слънцето му дава живот, светлината е негов щит и инструмент, защото за него светлината е жив дух.

От друга страна планината продължава неудържимо да го привлича. Той не може да пренебрегне песента на върховете. Когато гласът в него зазвучи настойчиво, Михаил грабва бохчата си, напълва я с книги, храна и топли дрехи и напуска града. Волен като вятъра, той прекарва в самота по няколко дни на Витоша или дори по няколко седмици на Рила. Неговата детска любов към огромните дървета не отслабва ни най-малко и дългите преходи на изкачване сред горите му носи голяма радост. Поведението му дразни неговите преподаватели и те сурово го упрекват. Един от тях, настроен враждебно към учениците на Петър Дънов, отказва да го допусне до изпит и дори го изключва от курса си. След известно време угризението, че е попречил на студента си да се яви на изпити, го кара да подпише бележка, която позволява на Михаил да се яви пред изпитната комисия.

Михаил съзнава отлично колко важна е дипломата и взема всичките си изпити. В дипломната си работа той третира темата за стремежите на младите. В своите анкети той разпитва много студенти, които с готовност споделят с него вижданията си за бъдещето. Михаил ги слуша с интерес, като разбира, че са твърде малко онези, които желаят да служат на Бога и да станат благодетели на човечеството.

След като получава диплома по философия, психология и педагогика, няколко години подред Михаил продължава да посещава Университета. Подтикван от любопитство, той свободно избира един или друг факултет и работи определено време върху най-различни дисциплини. По този начин преминава курсове по химия, медицина и физика. Това му спечелва прозвището „вечния студент“.

През всичките години на обучение най-значителните събития се отнасят към живота му като ученик на Петър Дънов. Един случай има особено значение за него. Скоро след едно идване в София Петър Дънов го подлага на изпитанието, което налага понякога на най-смелите. Той предлага на Михаил да се изкачи на Мусала през една непрогледна нощ, без каквото и да е средство да си свети.

- Това изпитание ще те накара да разбереш много неща - казва му Учителя.

В една безлунна нощ Михаил поема към планината. Гъстият мрак и тишината създават ужасяваща атмосфера в гората, през която той крачи опипом с надеждата, че върви в правилна посока. Съзнава опасността от диви животни, а и непрекъснато мисли за главоломните урви край пътеката, където може да пропадне при всяка погрешна стъпка. Изведнъж у него изниква съмнението, че се е отклонил от маркирания път. Със сърце, изпълнено с мъчителното чувство на безпомощност, Михаил спира и отправя горещи молитви към Небето:

„Вярвайте ми, в такива моменти човек се моли всеотдайно. Почувствах, че никога дотогава не съм се молил така. Няколко мига по-късно видях светлина, която осветяваше пътя два метра пред мен. Вече виждах къде стъпвам и вървях с радост. Пеех и долавях, че нещо в мен се движи, сякаш ме пронизват непознати потоци енергия…“34

След няколко часа изкачване той чува гръмък лай. Дали ще може да се защити с една тояга от разярените кучета? Ако хукне назад, рискува да предизвика животните да се нахвърлят върху него. Неподвижен, той слуша приближаващия се лай и мисли за светлината и за могъществото на невидимия свят. Но Михаил не е човек, който би останал дълго време в нерешителност и страх. „Каквото ще става, да става“ - казва си той и смело тръгва срещу все по-свирепия лай. Всичко се развива много бързо. Той вижда два огромни песа с големината на магаренца да се втурват срещу него. Михаил напряга волята си, събира цялата си сила и протяга светкавично ръката си с насочени към тях показалец и среден пръст. В същия миг усеща как електрическо изпразване излиза от него. След това долавя някакви невидими присъствия. Животните, изхвърлени надалеч от страшната сила, лежат на мястото, на което са паднали и пронизително квичат, вторачени в земята.

Михаил поема дъх и им заговорва със спокоен глас. Когато се уверява, че те няма да възобновят атаките си, той тръгва със сърце, изпълнено с безгранична радост и благодарност към Небето. Изведнъж се чувства ужасно изтощен. Като че ли всичките му сили са изтекли през дясната му ръка. След момент поема с мъка по пътя, за да спре отново след няколко минути, неспособен да продължи. Сяда на един голям камък и на висок глас отправя думи на благодарност към невидимите същества, които го придружават и закрилят и чието присъствие усеща. Скоро след това Михаил поема бавно нагоре, излиза от гората и започва да се катери по стръмните скали. Тъкмо стъпва на върха, когато слънцето започва да изгрява. Стъпил на най-високата точка на родината си, обграден от безброй върхове, Михаил благодари на Бога с цялата си душа.

„Това изпитание ме накара да разбера, че многобройните страдания и премеждия са ни изпратени от невидимия свят, за да ни принуди да разчитаме на духовните сили, които носим в себе си.“34

Mihail_Ivanov_120.jpg

Учителят Дънов с членове на Братството на Рила.

От дясната му страна е Михаил

Това не е единственото изпитание, на което Петър Дънов подлага Михаил през годините. Той му поставя много трудни задачи. Многократно го изпраща да свърши някоя работа в най-отдалечени селца и колиби, до които няма никакъв транспорт и трябва да ходи пеша. Пристигайки в селата, често върху него се нахвърлят яростно кучета. Той приема подслона, който му предлагат, било то колиба или кътче в някоя плевня или обор. Недодялани и груби, селяните са толкова невежи, че не умеят дори да си омесят хляб. Мисията на Михаил е да прекара известно време между тях, да им говори, да ги научи на някои полезни за тяхното развитие неща. Малко по малко той се побратимява и сприятелява с тях. Михаил успява да създаде такива отношения с бедните хорица, че тези създания, които сякаш са неспособни на каквито и да било чувства, много пъти му се доверяват и плачат пред него.

Макар и твърде далеч от София, той продължава да посещава сказките на Петър Дънов. Дори и зиме, в дъжд и сняг, обут в сандали, извървява десетки километри преминавайки през една гора, пълна с вълци и глигани.

Един ден Петър Дънов със задоволство му казва:

- Ти смени кожата си.

Ако и да се държи с пренебрежение към него пред другите, Учителят продължава отвреме-навреме да го удостоява с някой знак на одобрение, окуражаване, поощрение. Този път той прави алюзия с едно преобразява-не, пречистване, което се проявява в излъчване. Всеки път, когато Петър Дънов му отправя някоя своя лаконична мисъл, Михаил трябва дълго да разсъждава, за да стигне до смисъла, който тя крие. И въпреки сдържаността в техните отношения, между тях винаги остава нещо необяснимо и много скъпо, което се е проявило още при първата им среща. Михаил е много чувствителен към реакциите на Петър Дънов, но изглежда, че и Учителят е също чувствителен спрямо неговото поведение. Макар и по нищо да не личи, Учителят никога не е безразличен към действията на този ученик, неговите думи, държанието му.

_______________________________

30. Беседа от 15 август 1967 г., „Извисете се над облаците!“, Събрани съчинения, том 10.

31. Омраам Микаел Айванхов, „Светлината - жив дух“, стр. 67.

32. Неиздадена беседа от 1-ви ноември 1966 г.

33. Беседа от 25 април 1943 г., колекция „Виделина“, № 41.

34. Беседа от 12 март 1938 г. („Учителят на Всемирното Бяло братство в България: Петър Дънов“, Събрани съчинения, том 1).

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×