Jump to content
Ани

Чудесата на мисълта и на словото

Recommended Posts

ЧУДЕСАТА НА МИСЪЛТА

И НА СЛОВОТО

За да припечели малко пари за своето учение, а и да помогне на своето семейство, вероятно през зимата на 1926 година, Михаил работи като зидар. Заедно с останалите работници той е принуден да работи на голям строеж на сграда, изложена на ледените пориви на вятъра. Облечен в тънка моряшка куртка и панталон с голяма дупка на коляното, той чувства как постепенно кракът му изтръпва и става безчувствен към студа. Вечерта коляното му е така отекло, че не може да ходи. Трябва да се прибере у дома.

Принуден да пази леглото, Михаил се отдава на своите любими занимания. Той се залавя да усвои из основи астрологията. Цели дни, които неусетно преминават в седмици, са посветени на тази наука. След като натрупва достатъчно познания, Михаил се заема с изследването на своя хороскоп, но го очаква неприятна изненада: хороскопът обрисува посредствена и груба личност и характерът въобще не отговаря на неговия. След като цял живот е търсил Бога, хороскопът му не показва никакви духовни наклонности. С учудване той не намира и следа от екстазите и разкритията от своето минало. В действителност Михаил е забравил една важна подробност. При неговото пристигане във Варна през 1907 година, за да може да се запише в училище, властите официално го вписват една година по-голям. Това обърква напълно неговите астрологични данни.

Чак когато става на 50 години той научава това от майка си и не може да повярва, че е с една година по-малък.

Впрочем истината е, че изчисленията не могат да бъдат много точни, тъй като Доля не е много сигурна в часа на раждането. Тя си спомня само, че е било след полунощ на 31 януари 1900 година. Всичко, което се отнася до раждането на Омраам Микаел Айванхов, остава твърде неясно поради условията на живот в неговата родина, заради начина на мислене на хората и преди всичко поради пожара, в който изгарят всички официални архиви на селото. За да проумеем тази неточност, трябва да знаем, че в началото на XX век времето в македонските села се измерва с природните феномени. Сватбите, ражданията и смъртта се датират по-скоро от тези събития, отколкото от календара. Наистина всичко се прави така, сякаш човекът трябва да се изплъзне от времето, гражданските регистри и астрологическите анализи.

Все пак на 26 години съмнителната тема за раждането поставя своите нови предизвикателства. През следващите години всеки път, когато се залавя с изчисление на данните си, той се съмнява в тази точна наука, която много обича и която обяснява вселената и връзките на всички създания с нея. Сериозните астролози и предимно онези, които се занимават с духовна астрология, възприемат хороскопа като приспособление за работа, система от полезни отправни точки за духовни търсения и изследване на събитията в живота. Накрая за своя лична утеха, Михаил решава, че може би със своята интензивна духовна дейност е успял да неутрализира негативните аспекти в хороскопа си. Той продължава да изучава астрологията и да медитира върху великите закони, според които е изграден скелетът на Сътворението. Десетина години по-късно той е признат за най-голям специалист в страната и някои известни личности се ползват от неговите познания.

Междувременно Михаил забелязва, че с коляното не всичко върви добре. Приятелите му, които често го посещават, го хокат:

- Защо не опиташ да се лекуваш сам?

- Какво мога да направя аз? - пита Михаил.

- Ти можеш! Използвай мисълта си!

- Това изисква продължителни концентрации, а аз съм много зает - възразява той.

В действителност, когато не върви, коляното не го боли. Вглъбен в своите астрологически изследвания, Михаил не се дразни от принудителното си пребиваване в стаята. Освен това стига до извода, че страданието, което му пречи да върви, е предвидено в хороскопа, който смята за свой. Това го тласка към многочасови медитации и молитви за пречистване. Но след месец, прекаран в стаята, вече му омръзва. Кракът му е все така морав и извън-мерно подут. „Трябва да опитам с мисъл, обич, с дух...“ - казва си той.

Михаил призовава всички свои сили и мислено кондензира лъчи ослепителна светлина, които насочва към болния крак. След продължителен период на концентрация, започва да усеща топлина, след което парещата светлина завладява цялото му коляно. Той продължава своята работа. Накрая усеща в себе си някакво движение, някаква чудна сила, която го пронизва до костите, след което заспива дълбоко. На сутринта се събужда напълно здрав. Това е удивително! Михаил е смаян, макар че подобен опит не му е за първи път. Той доста често използва силата на мисълта си, постигайки забележителни резултати. Но за него всичко е винаги ново и той никога не мисли, че е постигнал нещо, че е станал вече експерт или нещо такова.

По всичко личи, че този етап от живота на Михаил е пълен с динамизъм. Цялото му същество се разширява и той продължава да открива в себе си нови способности. В един момент открива, че по подобие на своята майка и своята баба, може да успокоява болките. Когато прочита биографията на Франсоа Шлатер от Елзас, който имал дарбата да лекува хората, докосвайки ръката им, Михаил толкова се въодушевява, че пожелава да стане като него. Но в действителност това, което убедено използва, е мисълта. Тя е най-мощната сила, която той познава. Веднъж един негов приятел отива при него и му разказва за едно момче, което си наранило крака. Раната толкова се възпалява, че нищо вече не може да й въздейства. Михаил решава да помогне на клетника. След като напълва една бутилка с изворна вода, той се концентрира, за да внесе в нея лечебните елементи от природата. Дава на момчето да изпие така третираната вода. На сутринта раната е напълно излекувана, дори не остава и белег на крака.

Всеки път, когато Михаил открива в себе си нова дарба, нови способности, той се изправя пред един и същ избор: между упражняването на способността в личен план и безусловната служба на Бога. Петър Дънов, който го познава добре, в желанието си да му предостави възможност за трети избор, му разкрива една тайна, когато Братството е на летен лагер на Витоша. Той го отвежда встрани от другите и му обяснява, че точно там, където е стъпил на земята, е заровено огромно съкровище. Без да каже дума повече, Учителя се обръща и тръгва към палатките, оставяйки го сам.

Петър Дънов се слави като прозорлив ясновидец и Михаил сигурно е останал много изненадан от това внезапно разкритие и от доверието, което му е гласувано. Дали се е съмнявал, че съкровището наистина съществува? Едва ли, защото такова нещо е напълно възможно - всички знаят, че в миналото много бандити, които са грабили по пътищата, са заравяли злато на всевъзможни места из цяла България. В потайните места покрай големите пътища, които пресичат страната от север към юг, изобилства от търсачи на съкровища. Михаил проследява с поглед отдалечаващия се силует на Петър Дънов, който с бърза крачка върви към палатките в лагера, после напуска мястото, без да се обръща назад. Години по-късно той казва: „Братята не могат да разберат защо постъпих така и не могат да ми простят. Те искат да им кажа къде е скрито това съкровище.“

Mihail_Ivanov_124.jpg

Витоша, където Михаил често прави екскурзии

Друг път Петър Дънов му обяснява как да си направи един уред от медна жица за откриване на злато в земята. Веднъж Михаил е поканен на вечеря у заможни познати. За най-голяма изненада на домакините той открива всички златни монети, скътани на различни места в къщата. Подобно откритие е в състояние да завърти много по-леко-мислени глави от неговата, но той отказва да го прилага. За какво би могло да послужи то, ако не за засилване на властта, на господството и за експлоатация на себеподобните? Не се ли отказа да използва своите психически способности, още когато 18-годишен отклони предложението на консула? Благодарение на изключителните си способности Михаил може да направи кариера като лечител, ясновидец или астролог, но той знае, че неговата роля е съвсем друга. Когато разбере, че една дисциплина не може да му служи като средство да помага на другите да се освобождават и да се издигат над своите трудности, той я изоставя. Михаил е наясно, че ако се остави тези способности да го надмогнат, той ще се превърне в техен роб.

Още от юношеските си години Михаил се отказва да използва дарбите си за лични цели, но не се опитва да ги подтиска и не се бои от тях. Между другото той продължава да използва способността си да се концентрира и силата на мисълта си, когато е за добро. Един ден, когато е на екскурзия заедно с Димитър, двамата стигат много късно в едно село. Вече е нощ и нито една къща не свети. Приятелите пресичат заспалото селце и известно време се лутат из едно лозе с намерението да нощуват там. Скоро откриват, че наоколо има опасни места, изровени от пороищата и прорасли с трънливи храсти. Михаил спира приятеля си, задържайки го за ръката:

- Ще се настаним на най-доброто място, където е най-чисто и изложението е най-хубаво. Нищо, че е нощ и няма кого да попитаме.

В мрака едва различава очите на Димитър, който го гледа, изпълнен с доверие.

- Но как ще стане това?

Вместо отговор Михаил бавно се завърта по четирите посоки на света, изпращайки с мисълта си хармонични вълни. Години по-късно той обяснява колко е важно да се знае как функционират вълните, за да се прилага този принцип на различни нива:

„Вълните, които изпращаме, тръгват и после се връщат обратно към нас. Те се движат също както прилепите - ако ги пуснем да летят в среда, където по всички посоки са опънати метални нишки, прилепите никога не се блъскат в тях. То е, защото имат силно развити антени, които ги предупреждават за опасностите, долавяйки движението на въздушните вълни, предизвикани от полета им... Ако познавате тези закони, които важат и за вълните, които хората изпращат, може да откриете къде какво се намира. Преди да тръгнете нанякъде, изпратете вълни във всички посоки, за да видите какво е мястото. Където усетите, че има хаос, бъркотия - не отивайте там. Усетите ли хармонични вълни, вървете натам, пътят е свободен. Така и аз въртях ръката си, докато намеря най-добрата посока. Но за да се получи добър резултат, човек трябва да се е упражнявал преди това. Не става от първия път. Аз вече знаех как да го направя и казах на приятеля си: „Ще останем тук.“ На сутринта видяхме, че наистина това е най-доброто място наоколо. От този момент този мой брат се изпълни с огромна вяра.“ (Неиздадена беседа от 3 юни 1946 г.)

Той е съвсем искрен в своите намерения. Желанието му да използва способностите си за духовни цели е толкова силно, че се опитва да накара и приятелите си да споделят неговите убеждения. Той с тъга гледа на един свой познат, млад забележителен човек, който открива в себе си способността да лекува с помощта на иридологията (ирисова диагностика), но използва това да трупа пари и да покорява своите млади пациентки. За Михаил е най-важен начинът на живот, а не природните дарове, колкото и впечатляващи и доходоносни да са те. Това, което може да помогне и да просвети са добротата, щедростта, обичта.

В своето желание да бъде полезен на своите приятели той им предлага понякога съвсем прости, но ефикасни методи. В този смисъл Михаил предлага на някои да променят името си и така да освободят в себе си процес на промяна. От дълго време той се интересува от значението на личните имена, от тяхната вибрация, както и от влиянието им върху човешкото същество, което според него е важно толкова, колкото това на цветовете. След няколко години той е удивен от резултатите. По-късно Михаил разказва за един свой приятел, който носел име, което означавало нещо негативно. След като променил името си, малко по малко започнал да се променя.

Впоследствие Михаил все пак си дава сметка, че като поеме отговорността да даде някому ново име, той се свързва много тясно със съдбата на този човек и се натоварва с част от неговите проблеми. Много по-късно, когато сам има ученици, той кръщава някои с нови имена с точно определена цел. По същия начин, когато вижда, че картите за Tapo му разкриват прекалено много тайни, прекратява да ги използва за други. Всичко това е много лесно и дори тези начини да са ефикасни за момент, те не могат да променят хората, напротив, само тяхната лична работа може да им помогне да напредват и да се усъвършенстват.

Във Варна майката на Михаил е довереница и утешителка на хората от махалата. Тя е човекът, към когото те инстинктивно се обръщат, когато срещнат трудност. Всеки път, когато посещава някои болни и бедни съседи, тя им носи парче хляб или някакъв сладкиш, скрит в престилката й. Един ден тя извършва нещо, за което дълго време се говори. Неин съсед, баща на семейство, решава да построи допълнително една стая към къщата си, без да получи разрешително, тъй като няма с какво да го заплати. Когато стаята е готова, в махалата се разчуло, че общината се готви да я събори.

Mihail_Ivanov_125.jpg

Доля, майката на Михаил

Изпълнена със съчувствие към нещастния баща, Доля незабавно решава да му помогне. Тя събира в стаята децата от махалата, окача на стената един портрет на Цар Борис III и така смело дочаква идването на полицаите. Когато нахълтват шумно в стаичката, те се намират в обкръжението на тълпа от хихикащи деца и една дребничка женица.

- Госпожо - казваш те, - ние изпълняваме заповед.

- А ние няма да мръднем от тук - спокойно им отговаря тя. - Ще посмеете ли да съборите стаята отгоре ни?

Полицаите смутени се озъртат. Старшият им кимва леко с глава. Те излизат навън, опитвайки се да омаловажат своето поражение пред насъбралата се на улицата тълпа. След този провал, от страх да не предизвикат безредици в квартала, полицаите не повтарят опита си. Те познават строгостта на Доля, нейната обич към съседите й, както и уважението, с което се ползва сред тях.

Всяко посещение на Михаил носи голяма радост на майка му. Неговото отсъствие й тежи. Тя не може да разбере защо му е необходимо да продължава да бъде ученик на Петър Дънов, но пред семейството и близките твърди:

- Там му е добре и се чувства щастлив.

Колкото до него, когато си идва във Варна, той я намира уморена, заета с грижите на всички и нежно я упреква, че се товари твърде много е проблемите на съседите.

Този млад 26-годишен мъж, който пристига от време на време във Варна, стиснал неизменно под ръка своята цигулка, впечатлява силно своите сестри и приятелите си. Той знае толкова много интересни неща за физиогномията, музиката или влиянието на природата върху човешкото същество. Седемдесет години по-късно една от сестрите му казва:

„За пръв път видях Михаил, когато бях на петнадесет години. С неговия матов тен той ми приличаше на индус. Гласът му беше звучен. Само за да кажа нещо, аз заговорих за една теорема за триъгълника, която трябваше на науча. Тогава той ми заговори за символичния смисъл на триъгълниците, които мога да открия на лицето си, анфас и профил. Така научих много неща за мен и за моя характер!“

Михаил свири на цигулка много прочувствено. Близките от семейството му казват, че без да е виртуоз, той свири с голяма любов и ги лекува, като избира специална за случая мелодия. За него музиката е огромна радост, но и инструмент за работа. Когато се връща в София в къщата на свои приятели, в която има своя стая, той се занимава духовно с музика. Една от жените в семейството на собствениците е професионална музикантка и с удоволствие го приема, когато се упражнява на пианото. От дълго време за него музиката е мощен полъх, способен да насочи човека нагоре и сега, както никога преди, разполага с мечтаната възможност за упражнения. Михаил затваря очи и дълго слуша, докато усети специфичната сила на музиката.

„Когато слушате музика, трябва преди всичко да знаете какво изразява тя. Дали нейната сила е добра или лоша и с какво може да се сравни: с вятър, гръмотевица, със спускащ се от планината поток, с електричество или с топлина?... Каквато и да е тази сила, трябва да знаете да я използвате. Ако е като вятър, можете да си представите, че пътуваше на ветроход с разпънати платна. Ако е електричество, можете да включите духовната си апаратура...“37

Често Михаил се събира с други музиканти и ги слуша с часове. Приятелствата в младостта със сигурност играят важна роля за него. Неговите връзки с приятелите са дълбоки и искрени, и той не се двоуми по-късно да каже: „Ние много се обичахме взаимно.“ Един от тях е Иван, даровит китарист, чиито импровизации удивително вдъхновяват за полет към духовните светове. Благодарение на субтилните привличания и на тайнствените еманации между двамата, музиката на Иван прави възможни упражненията на Михаил. Той храни голяма благодарност към своя приятел за това и за цял живот остава чувствителен към акордите на китарата, които съпровождат мистичните му опити. Двамата приятели имат много общи неща. Те са ученици на Петър Дънов и духовните им влечения и предпочитания ги сближават. Освен музиката в техните общи занимания влизат и упражнения по телепатия. За съжаление, това приятелство трае твърде кратко. Иван умира млад. Неговата преждевременна смърт е едно от големите изпитания в живота на Михаил. Петнадесет години по-късно той казва: „Иван е винаги с мен.“

Няколко години Михаил посещава курсове по музика в Консерваторията. Наистина той е едновременно щастлив и нещастен, тъй като страда от несъвършенството на своето свирене и сам признава, че пръстите му са лишени от достатъчно пъргавина. Е, ако е имал възможност да учи цигулка още като дете! Ще може ли някога да свири превъзходно? След редица години работа той стига до заключението, че е изключено някога да стане виртуоз и с чувство на съжаление решава да преустанови посещенията си на уроците по музика. Михаил запазва цигулката и продължава да свири, но по друг начин.

Неговата роля в живота не е тази на музикант. Твърде отдавна Михаил е разбрал, че Съществата, които го водят Отгоре, непрекъснато му поставят прегради във физически план, за да му помогнат да се развие в друга насока. Както вече са му препречили пътя за една специализация като математик, сега му посочват, че светът на музиката не е за него. „С музиката - шепнат те на духа му - ти няма да можеш да доведеш хората до целта. Ние ще те отведем в друга област, където също има музика и където ще можеш да действаш.“ Михаил приема и веднага почувства мощно привличане към вътрешната действителност. Той се учи да разпознава музиката, скрита от хората и от нещата. Всичко се превръща в музика.

Фибрите на цялото му тяло са пропити с ехото на космическата музика и то непрестанно му напомня, че както звездите, дърветата и камъните звънтят всеки със своя собствена мелодия, така и човешките същества имат определено звучене. Хората също са част от този космически хор, от великата хармония, чиито диригент е Бог. Михаил разбира, че трябва да се научи да свири все по-добре на инструмента, какъвто е той самият. Тази постоянна грижа получава един ден неочакван стимул. Години по-късно казва:

„Като бях студент в София, един ден, докато четях в стаята си, чух от улицата да долита чистият звук на цигулка. Беше толкова изненадващо, че излязох навън да разбера кой свири така. И какво да видя? Един стар сакат циганин с патерици свири като ангел на някакъв много странен инструмент. Той свири на една чудновата дървена кутия с опънати върху нея струни, от които извлича вълшебни звуци, каквито никога дотогава не бях чувал и на най-хубавите концерти. Стоях смаян. Хората излизаха от къщите си или висяха по балконите, за да чуят прекрасната мелодия. Като свърши, приближих се до него и го попитах:

- Откъде е тази цигулка?

- Издялках си я сам - отвърна ми той.

- Мога ли да я разгледам?

- Ето, виж я.

Гледам цигулката - най-обикновено парче издълбано дърво, цялото огънато и с няколко струни отгоре.

- Не желаете ли да ми я продадете?

- О, за нищо на света!

Тази среща дълго време не излизаше от ума ми и ме накара да се замисля - не можех да разбера как този циганин може да извлече такива нежни звуци от толкова грубо изработен инструмент. Колко ли би се изненадал Страдивариус! Тогава си помислих: „Значи не съвършенството на инструмента е решаващо. Има нещо друго: всичко зависи от този, който свири.“ Дълго размишлявах за това и реших, че и аз мога да извлека от простичкия инструмент, какъвто съм аз самият, прекрасни звуци. Важното е човек да има желание да постигне нещо. Хората често се оплакват от трудностите в живота и ги използват като извинение, за да не правят нищо. Ако знаете само какви трудности съм имал, когато бях млад! Никога не съм се осланял на външните условия, за да постигна успех, и този циганин засили убедеността ми в моята правота. Казах си: „Трябва да си взема добри поуки от преживените изпитания, за да постигна, каквото искам.“ А какво исках тогава? Да бъда полезен на хората. Това желание - да им помагам, да ги утешавам и подкрепям - не ме е напуснало и досега. Чувствам го в себе си и денем, и нощем, то се излива в звуците на цигулката ми, от него черпя вдъхновение.”38

В живота и делото на Омраам Микаел Айванхов мисълта е инструмент, е който могат да се осъществят феноменални неща, науката е необходимост, но и начин за общуване, погледът е средство за тайнствен обмен, но най-важно остава словото. Той казва:

„Постоянно работя с вятъра...със словото. Словото върши чудеса. Не развивам способностите си, а използвам словото.”39

Съветите му са откровени и се отнасят за най-важните неща в живота. Веднъж се изкушава да помогне на един свой познат, много богат, но с много тъжен израз на лицето. Двамата се срещат на улицата и Михаил го поздравява най-сърдечно.

- Много си весел! Случило ли ти се е нещо? - пита тъжният човек.

- О, дребна работа - отговаря му Михаил - успях да си купя много евтино една радост.

Учуден, приятелят му го гледа мълчаливо. Той знае много добре, че Михаил не притежава нищо на този свят. Непонятно му е необикновеното щастие, в което живее този млад човек. От друга страна той достатъчно добре познава Михаил, за да си помисли, че му се присмива. Нещастникът въздъхва и промърморва, че в живота си е пропилял много пари, без това да му е донесло някаква радост. Михаил му дава знак да го последва и след малко двамата се спират пред сергията на един беден, продавач на копчета, връзки за обувки и конци. Михаил прошепва на приятеля си:

- Ето един продавач на радост. В студ, дъжд и вятър той с часове очаква клиенти. Иди и си купи нещо, връзки за обувки, например. Попитай го колко струват и той ще ти отговори: Десет лева“. Ти му дай петнадесет и му остави рестото. Той ще си помисли: „Да, срещат се още добри хора по света.“ Неговата вяра ще нарасне и радостта, която ще изпита, ще почувстваш и ти. Само срещу няколко лева тя ще трепти в теб през целия ден.

Приятелят на Михаил поглежда бедняка с други очи. В тях се чете копнеж. Лицето му се отпуска и на него се разлива усмивка.

- Можеш да отидеш също и при някой болен - добавя Михаил - да му занесеш нещичко... Кажи му, че ще оздравее, че Бог е милостив. Опитвайки се да даряваш радост и добрина на другите, ти също ще се радваш. Само че избирай внимателно този, при когото отиваш, защото не всеки човек приема радостта.

Михаил говори просто и казва неща, които докосват сърцето. Той постъпва като белите магове, които си служат със силата на словото, след като са развили своите лични познания и чувства. За него словото е инструмент, способен да гради живителен отклик.

Веднъж през лятото, преди да се изкачи до лагера на Братството, той прекарва няколко дни при свой приятел в Дупница, град, разположен западно от Рилския масив. Един ден се уговаря с приятеля си да отидат на излет по хълмовете извън града. Неочаквано научава, че двама престъпници от известно време се крият по тези места. Разтревожен за приятеля си, той решава че е най-добре да отиде да го намери и предупреди. Михаил и не подозира, че ризата му, която прилича на тези, с които са облечени убийците, ще му навлече неприятности.

Още в подножието на хълма той се оказва обкръжен от въоръжени мъже и полицаи с насочени към него пистолети. Съдейки по изражението на лицата им, той разбира, че го вземат за един от престъпниците. Неподвижен, той ги чака да се приближат, след което решава да заговори. Но това, което казва, е удивително:

- Вие имате оръжие, но моето е най-доброто.

Полицаите го гледат е презрение. Възползвайки се от момента, Михаил успява да извади от джоба си едно Евангелие.

- Ето го моето оръжие. То е много по-мощно от вашето.

Плътният кордон от хора със заплашителни лица се разхлабва. Полицаите се приближават, питат го какво прави из тези места и му заповядват да ги последва. Михаил безропотно ги следва до града. Един вътрешен глас му повтаря: „Спокойно, всичко ще се уреди.“ Един час по-късно приятелят му, също арестуван и освободен, отива да го търси в полицията. На прага той се заковава, изумен от гледката в стаята. Наобиколен от полицаи, Михаил, седнал на един стол, разяснява един текст от Евангелието.

На излизане от полицейското управление двамата приятели са посрещнати от тълпа любопитни, които чакат да научат какво ще стане с арестуваните. Когато става ясно, че убиецът е просто един гост на уважаван гражданин на Дупница, Михаил става много популярен. Всички го приветстват. Случва се това, което доста често се повтаря в живота му. Неговото излъчване и доброта привличат хората и те спонтанно му доверяват своите проблеми. Няколко дни къщата не се изпразва. Хората не се уморяват да слушат този човек с поглед, изпълнен със светлина и доброта, който е способен да даде ясен и практичен отговор на всички зададени му въпроси.

Когато след няколко дни пристига в лагера на Братството, наоколо му се събират хора, за да споделят с него своите си проблеми. През следващите години всеки път, когато отива на Седемте езера, приятелите му от Дупница се качват до лагера да се срещнат с него.

Всеки, който общува с Михаил, не може да се оплаче от скука. С цел да отприщи в хората извора на живота, той не се бои да ги подразни, дори рискува да ги разгневи. Един ден на Мусала Михаил вижда да пристига и да се настанява до него някакъв протестантски пастор. Вцепенен от студа, човечецът все пак успява да измъкне от джоба си някаква книга и се обръща към Михаил:

- Чели ли сте Библията? Познавате ли я?

И се залавя да проповядва. За него е важен само текстът. Вкопчен в буквите, забравил за духа, той се опитва да посвети своя събеседник в своите тясно ограничени идеи. Михаил го слуша известно време, но накрая, загубил търпение, решава да поразтърси малко падрето и да го накара да поразсъждава извън своя фанатизъм. Между другото той му казва, че хората са по-важни от всякакви книги, дори те да са вдъхновени от Бога.

- Книгата може да се унищожи, но може да се напише отново, тъй като познанието винаги остава. Аз мога да хвърля тази книга в пропастта, но вас не бих хвърлил никога. Вие сте по-важен.

Пасторът не може да отрече правотата на тези думи. Колко пъти в историята хората се избиват в името на една религия, на някоя Свещена Книга... В историята фанатизмът винаги е водил към разруха. Колкото до Михаил, той все по-често говори за необходимостта хората да се обърнат към универсалния принцип, който лежи в основите на всички религии. В неговите очи видимата представа за този принцип е слънцето. Езикът на светлината е универсален, всеки може да го разбере, защото това е езикът на живота.

______________________________________

37. Беседа от 20 юли 1956 г. („Изкуството, музиката, II“, Събрани съчинения, том 18).

38. Беседа от 27 ноември 1966 г., ,Да работим за бъдещето на младите, II“. Събрани съчинения, том 27.

39. Неиздадена беседа от 12 март 1980 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×