Jump to content

Recommended Posts

ЗАТВОРЪТ

В Шатенре затворниците живеят в големи бараки. Всички знаят в какво е обвинен новопристигналият. Те го нагрубяват, подиграват му се и с ирония го наричат „Магът“, както го кръщават вестниците. За да видят как ще реагира, те му скрояват лоши шеги, като закупуват от магазина на затвора тютюн или други стоки, които вписват за негова сметка. Никой от затворниците не може да остане безразличен в негово присъствие. Някои или осъзнават безсмислието на поведението си или обезсърчени, губят всякакво доверие в околните и само мълчаливо наблюдават странния си събрат.

Един от тях на име Лемри пише по-късно, че погледът на брат Микаел, изпълнен със светлина и благост, обезоръжава и най-злобните. Изпълнен с почит към него, той разказва, че е наблюдавал брат Микаел да медитира с часове, седнал в позата на йога върху винаги чистото въпреки трудната ситуация затворническо легло. Дългата му коса е грижливо сресана и прибрана под баретата. В най-живописни краски той описва жестоките скандали между комарджиите, заели масата в дъното на стаята, разказва за шума, понякога оглушителен, за групите, които се събират или разделят в зависимост от интересите на затворниците: сръчни джебчии, сводници, клошари с тежко съдебно досие, нехранимайковци, затънали в порока. И накрая заключава:

„Над и извън тази сган живееше, разсъждаваше, работеше, медитираше, налагаше успокоение нашият жив пример. Подобно на слънчев лъч осветяваше с присъствието си това прокълнато място, правеше поносима атмосферата в прословутата барака, която междувременно се слави като „най-добрата“ в обширния лагер Шатенре. И за да бъда откровен, ще ви доверя, че доста време аз изчаквах, в желанието си да опозная, да изуча този човек, преди да го приема не само като другар, но като приятел и да му се доверя. Неговият начин на живот, отношението му към всичко неусетно ме покориха. Малко по малко, привлечен от словото му, аз се сближих с него. Неговата любов към природата ме накара да разбера, че един човек, способен да стои дълго зад решетките, за да приветства зората с изгрева на слънцето, когато природата се събужда от песента на славея, не може да бъде такъв, какъвто го представят някои вестници. Трябва човек да поживее с него, да го опознае, за да се увери в неговата невинност...“60

Със своето пристигане брат Микаел оглежда внимателно обстановката, в която му се налага да живее неопределено време. С всичката сила на мисълта си той се обгражда със светлина, за да се предпази от злите излъчвания, които чувства наоколо по-скоро в невидим, отколкото във физически план. По-късно той казва, че е работил за засилване на своята аура, за да не може всичко това да проникне в нея..

„Защото ако бе станало това, ако в нея бе проникнало това нещо, то щеше да ме тласне към желанието и аз да живея като тях, да отслаби волята ми, любовта ми и да ме спре насред моя път. Аз работех дори нощно време... В продължение на две години трябваше по този начин да се боря постоянно не само срещу опасността от това нахлуване, но и срещу неразбирането, което хората проявяваха.”61

Двете зими, прекарани в затвора, са много сурови. От хигиенни съображения и за да се справи с отблъскващата воня, която цари в помещението, управата на затвора заповядва прозорците да не се затварят нито денем, нито нощем. Затворниците са много, въздухът става тежък от дима на техните цигари. Само през отворените прозорци влиза малко кислород. Измръзнали, хората тропат с крака, за да се постоплят. Брат Микаел е много чувствителен към студа. Той прекарва по-голямата част от времето си в медитация, седнал на леглото си, което се намира под един от прозорците. Много от хората сънуват кошмари и нощният сън често е прекъсван от нечии крясъци. Всяка сутрин пред погледа му се изпречват четирите стени, които му закриват слънцето. Храната се състои от парче мухлясал хляб, гранясало олио и гнили необелени картофи, които плават в някаква мътна вода.

Далеч от мисълта да съди затворниците, чието поведение е като на побеснели и разярени зверове в клетка, брат Михаил ги вижда като „деца, чиито енергии са зле организирани и те не знаят как да ги проявят“. Но по-късно казва, че никога не е завиждал толкова много на отшелниците, колкото по време на затвора. Брат Микаел се моли непрекъснато и се моли винаги за повече светлина, защото „светлината е придружена от благодарност, а не от желание за мъст“.

Едно много младо момче, вършило престъпления с група свои връстници по време на окупацията, го наблюдава отдалеч. Стигнало до границата на отчаянието, то решава при първа възможност да се самоубие заедно с приятелите си. Момчето не може да понася мизерията в затвора, както и мисълта за бъдещето, което го очаква, след като излезе на свобода. Трогнато от поведението на човека, толкова различен от другите, който се държи като свободна личност, говори с всеки учтиво и раздава на най-клетите онова, което му носят в дните за посещения, момчето решава да му довери плана си за самоубийство.

За негова голяма изненада събеседникът му енергично започва да го поучава, да му говори за смисъла на живота, на изпитанията и за начина, по който може, ако желае, сам да промени живота си. Всичките му обяснения са съпроводени с много доброта и състрадание. Всеки ден момчето поставя все нови и нови въпроси, размишлява и постепенно намира малко успокоение. То загубва желанието да сложи край на живота си, иска да го запази и подреди по друг начин.

Неусетно някои от затворниците започват да проявяват към новия си съкилийник доверие, което изненадва и самите тях. В бараката става нещо доста странно. Там има един духовен Учител, затворник и свободен, който изслушва, дава съвети, поучава и е способен да се абстрахира от мръсотията, грубите думи, неморалните прояви, жестокостта и да вдъхне надежда и кураж на всеки от затворниците, който желае да го чуе.

След известно време брат Микаел забелязва, че след задължителната всекидневна разходка пред погледите на пазачите затворниците се прибират изморени. Те живеят в нездравословни условия, недохранени, а освен тази единствена разходка, която прилича по-скоро на погребална процесия, не правят никакви упражнения. Един ден, въпреки презрителните погледи на надзирателите, брат Микаел се отделя от редицата и заедно с още един затворник започват в енергичен марш да обикалят двора. Едновременно с това той обяснява на придружаващия го по какъв начин може да върви, без да се изморява. Окуражен от този пример, друг дава идеята да организират група по бягане. Тази група обаче се прибира още по-уморена от разходката. Малко по малко групата от ходещи на брат Микаел расте. Почувствал, че хората стават все по-отворени към него, той започва да им обяснява значението на движенията, на най-подходящия за човешкото същество ритъм, както и на дишането, което трябва да съответства на този ритъм.

Той използва тези случаи, за да отговаря на въпроси, които с ръмжене му задават, като например вечния въпрос за съществуването на злото в света. Защо Бог позволява да се шири злото? Защо има несправедливост? За да им помогне, брат Микаел им говори за способността на всеки да преобрази живота си. В желанието си да им бъде от полза, той не се бои, че онова, което казва, няма да им хареса. Направо, без заобикалки, той им говори за тяхното положение и за причините, които са ги довели до затвора. Брат Микаел говори на затворнците като приятел, слиза на тяхното ниво, за да им помогне да се издигнат над своето обичайно съществуване.

От техните разговори заключава, че за тях парите са божеството, благодарение на което се надяват да се наложат в обществото. Един ден решава да ги убеди в съществуването на друг Бог и повежда разговор с няколко души. Около тях бързо се образува голяма група. Някои предварително заявяват, че няма да успее да ги убеди.

- Що е Бог? - пита той. - Какво е божественост? Вие сами можете да откриете, че Бог съществува. Чуйте ме. Вярвате ли, че на земята съществуват и невинни хора?

Всички веднага отричат, че на земята има такива хора. „Ами вие?“ - настоява той. Повечето уверяват, че се смятат за невинни, но обществото не ги разбира и не им помага.

- Има ли по земята интелигентни, красиви хора? - пита брат Микаел.

Този път за интелигентността и особено за красотата на жените и децата всички са съгласни.

- Така, вие вече признахте, че интелигентност, справедливост и красота съществуват. А познавате ли силни хора?

След общото съгласие той продължава:

- Вие признавате съществуването на силата. А не мислите ли, че съществуват и други добродетели, с които трябва да се запознаете? Те съществуват, нали? Сега си представеше, че тези качества се увеличат, нараснат, засилят до безкрайност. Точно там, в сбора от всички добродетели, доведени до безгранични, безкрайни размери се намира божествеността. Невъзможно е да се отрече действителността, след като ние носим в себе си частици от нея. Ако тя не съществува, от къде черпим частиците добродетели, които присъстват в нас? От къде сме се сдобили с тези качества? Много е трудно да се отрече тази истина. Господ с брадата, с тефтер и молив в ръцете, който отбелязва греховете човешки, вие можете да отречете, но добродетелите не можете да пренебрегнете и отречете.

Слушателите мълчат, вперили очи в него. Той продължава:

- Аз искам да ви разкрия дори, че колкото и да Го пренебрегвате, вие търсите Бога.

- О, не! Това е невъзможно? - подмята някой.

- Да, вие мислите за божеството и го следвате - отговаря брат Микаел.

И обръщайки се към един от затворниците, го пита защо е в затвора.

- Заради една жена.

- Значи вие обичате красотата и я търсите. Защо? - настоява брат Микаел.

- Тя ме кара да се чувствам добре.

- Е, добре, ето че вие търсите Бога под една ограничена форма!

Обръщайки се към един или друг от групата той продължава:

- А вие, който участвате в побоища, защото обичате силата, не мислите ли, че силата е Бог под някаква форма, макар и криворазбрана? А вие, който сте обирали магазини, защото обичате богатството? Та това богатство е Бог, то е на Бога, то идва от Бога и занапред трябва да го търсите по друг начин и на друго място. Някой иска да знае и да може, а това също са качества на Бога. А този, който копнее за нежност, не следва ли Бога? Всички ние търсим Бога. Всеки от нас следва по един или друг начин божественото. Ние използваме средства и начини, които са твърде дребни, несъвършени, деформирани, изкривени и много низки, за да го достигнем и усетим. Но ние всички сме притегляни от големи неща, от нещо голямо, безгранично, безкрайно.

Връзката с доста от събратята си по зла участ, която брат Микаел успява да създаде, се осъществява постепенно. По същия начин той се държи и с персонала на затвора. През първите месеци животът му е много труден. Директорът на затвора и началникът на охраната пречат на адвокатите му да се срещат с него. Колкото до пазачите на бараката, тях ги сменят доста често, като им препоръчват да не разговарят с него. Казват им да вярват на онова, което пишат вестниците, че този затворник е способен да ги хипнотизира и да избяга. В един определен момент брат Микаел открива, че един от новодошлите в бараката е инспектор от съдебната полиция, който се опитва да го подведе и компрометира.

Веднъж един от надзирателите се приближава към него и яростно замахва към Библията, която брат Микаел държи в ръката си. Книгата излетява до другия край на залата. Брат Микаел протестира и се възмущава от грубата постъпка, което дава на надзирателя повод да го обвини в дръзко поведение. Конвоиран от няколко пазачи, брат Микаел е изправен пред съда на затвора. Затворниците гледат как го отвеждат, убедени, че няма да му се размине едно денонощие в ужасния тъмничен карцер, от който наказаните се връщат най-често болни.

Но явяването му пред съда приключва по съвсем друг начин. След като изслушват обясненията му за случая, съдиите се усмихват и го осъждат на три месеца лишаване от дажбата цигари и му забраняват да купува вино от лавката на затвора. Тази присъда забавлява Брат Микаел, който никога през живота си не е пушил, нито е пил вино. „Най-засегнати и нещастни останаха затворниците, на които раздавах моята дажба!“ - казва по-къс-но той.

Малко по малко недоверчивостта на надзирателите към него намалява. Тяхната суровост се превръща в интерес, след това в любезност, защото те не може да не забележат, че задържаните го търсят, разговарят с него и му доверяват проблемите си. Става им ясно, че брат Ми-каел е елемент на мир в бараката, в която е затворен. Накрая самите надзиратели започват да общуват с него и да търсят съветите му. Те отиват при него под претекст, че съдебният секретар желае да го види, поканват го в някоя канцелария, за да могат да разговарят на спокойствие. Сам директорът на затвора се отнася приятелски и с уважение към този изключителен затворник и води дълги разговори с него. Вътрешната свобода на брат Микаел му разрешава по-късно да каже:

„Аз установих, че и при най-големи трудности в мене има едно същество, което пее. Това същество живее във всеки човек. То наблюдава, вижда всичко и винаги пее и се надсмива на събитията.“ (Неиздадена беседа от 4 юни 1958 г.)

В затвора той продължава да изслушва, подкрепя и поучава своите събратя по съдба. По свободен се чувства нощем, когато с духа си може да премине през преградите, да насочи мисълта си към света и да работи мислено със светлината. Той живее толкова във физическото си тяло, колкото в душата и духа си.

В своето поздравление по случай новата 1949 година брат Микаел пише до своите „скъпи братя и сестри“ да не се страхуват, да останат сплотени, да не виждат навсякъде врагове, да разберат Бога, който обитава всички форми и се проявява дори и в най ужасните неща. Той ги съветва да проявяват обич към всички хора и особено към онези, които ги критикуват и клеветят. „Аз винаги постъпвам по този начин дори и с най-големите си врагове. - пише той - Те може да ми обърнат гръб, но кой би могъл да каже, че един ден няма да успея да докосна сърцето и душата им?“

В затвора той има две видения, които символизират изпитанията на въздуха и огъня. Една нощ той неочаквано се озовава на някакво място сред свистенето на ураганни вихри. Във въздуха летят предмети, които се разбиват покрай него. Той е заобиколен от зловещи лица. Сгушен зад огромна скала, не му остава нищо друго, освен да чака стихването на бурята. Видението изпитанието на огъня идва по-късно. Пожарища опустошават земята. Той се намира в огромна нажежена пещ. Гъсти облаци дим се вихрят над него. И този път изпитанието е преодоляно и той преминава през огъня, без да изгори.

Още в първата беседа, която изнася след освобождаването си, брат Микаел говори за четирите свои видения, които получава преди и по време на задържането му. В нея той обяснява значението на всяко едно от тях. Изпитанието на земята е необходимо за да се провери силата на волята, на издръжливостта. Изпитанието на водата има за цел да провери силата на сърцето, на чувствата. Изпитанието на въздуха говори за равновесието на разума. Последното изпитание, на огъня, което е най-голямото, се налага, за да изгорят всички отпадъци, които пречат на душата да се съедини с космическите сили. Очевидно става дума за четирите основни изпитания, през които е трябвало да премине всеки Посветен в храмовете на древния Египет и Индия.

За да разбере възможно най-добре това, през което преминава, той преразглежда живота си от самото начало и тогава си спомня думите на Петър Дънов: „Ще дойде време, когато цялата Черна Ложа ще ти прегради пътя, за да ти попречи да преминеш.“ На седемнадесет години, разбира се, той изобщо не знае какво представлява „Черната ложа“. Предричайки му големи изпитания, Учителят не му говори за затвор, а е нямал и право на това, но след като изгубва външната си свобода, брат Михаил си спомня за алегоричната история на младия човек, на когото възлагат да пренесе скъпоценен камък през една гора.

Ако преди петнадесет години той не е бил наясно какво е искал да му каже Учителят, разбира го сега. Скъпоценният камък, символът на Учението, което той пренася във Франция, е омърсен и стъпкан. Опитват се да опозорят по най-долен начин човека, който го носи в себе си, да го оклеветят и унищожат. Точно както в притчата на Петър Дънов - Учителя брат Микаел върви сред гората, пълна с разбойници и зверове.Когато му разказва притчата, Учителя добавя, че след изпитанията този, който носи камъка, ще бъде очистен от цялата мръсотия, ще му се даде всичко, от което се нуждае и камъкът ще заблести с цялата си сила. Брат Михаил казва, че през цялото време, докато е в затвора чувства до себе си присъствието на Петър Дънов. Признак за това той вижда в промяната отношението на директора и надзирателите към него, които започват да го закрилят, след като в началото се държат нечовешки с него.

След повече от две години брат Микаел е освободен. Някои обвинения отпадат от само себе си като абсурдни, а други са оттеглени. На 24 март 1950 г. след преразглеждане на делото наказанието му е намалено на трийсет месеца затвор и това дава възможност да излезе веднага. Известни личности, които са злоупотребили с влиянието си и са го осъдили с помощта на лъжетибетеца, правят всичко възможно да поправят грешката си. Години по-късно пазителят на държавния печат, който присъства незаконно на процеса, пише на брат Микаел и иска извинение затова, че е повлиял на решението на съдията. Той му обяснява, че тогава е бил убеден в неговата вина, но впоследствие разбира, че цялата афера е нагласена.

По специална молба на брат Микаел датата на освобождението му се пази в тайна. Стела и брат Жан отиват да го посрещнат в Шатенре, без да се обадят на никого. Под влиянието на властите и на всички сили, участвали в заговора, съдът му забранява да пребивава в Париж. Едва след пет години брат Микаел се връща в Изгрев. През тези години живее, приютен от приятели в Южна Франция.

Френското братство расте в страдания, но набира сили и е готово да намери отново своя духовен учител. Брат Микаел прави кратко посещение на Изгрев, където изнася една беседа пред тесен кръг слушатели. Лицето му е изпито, сякаш издълбано с длето, но в погледа му гори пламък и изражението му е ведро. Както винаги, той започва беседата си с един текст от Петър Дънов, след което съвсем просто разказва за затвора и за общуването си с другите затворници. За своите чувства след очернянето и оклеветяването говори кратко. „Най-тежкото нещо за човека е да го опозорят“ - казва той. Брат Микаел знае колко са страдали братята и сестрите през всичкото време. За да им помогне да се заловят отново за работа, забравяйки миналите изпитания, добавя:

- Вие сигурно мислите, че аз бях длъжен да премина през тези трудности сам. Да, и аз победих сам, но заедно с мен вие също трябва да се чувствате победители... Нека всички черни облаци, всички лоши мисли и чувства на омраза се разсеят, нека бликне отново изворът на обичта, за да можем да се почувстваме Божии чеда.

Mihail_Ivanov_135.jpg

Брат Микаел през 1950 г., малко след освобождаването му.

Повечето от присъстващите плачат от радост. През целия си живот брат Микаел покорно преминава през изпитанията, познати на всяко човешко същество, но той „работи“ според своите представи за различните проблеми, страдания и ограничения и открива нов път. Постоянството му определя размера на неговата обич и способността му за саможертва. Няколко години по-късно един от неговите ученици го пита защо животът на Посветените е винаги трагичен. Отговорът му може да се отнесе и до самия него:

„Вие си спомняте, че в митологията се говори за Прометей, който дава на хората небесния огън. За това свое деяние той бил наказан. Всички спасители на човечеството страдат, подобно на Прометей. Великата традиция разкрива, че с първородния грях първите хора създават чудовищни същества, които населяват земята. Оттогава този феномен се повтаря много пъти. Разпространението на чудовищата е причина за всички нещастия на човечеството. Всички светци, пророци, мъченици с цената на живота си изкупват много грехове, които тежат върху човечеството. Тези човешки същества разчистват една част от пътя, по който трябва да премине човечеството. Кръвта на Иисус Христос разчиства една голяма част от този път. Саможертвата на всички еволюирали същества има голяма стойност и изтрива всичко мрачно, което все още тежи върху човечеството в астрален план.“62

След своето първо посещение в Париж брат Микаел се връща в град По, където живее в малка къща, обградена с дървета. Там той може да поддържа подходящ ритъм на живот, което му помага да възстанови силите си. Своите утрини той посвещава на духовни занимания в компанията на щедрото южно слънце, а през следобедите, „раздава това, което е натрупал“. Един ден след продължителна разходка той сяда на една пейка. След малко забелязва, че недалеч е седнала жена, която от време на време хвърля скришом поглед към него. Той разбира, че жената го е разпознала от многобройните снимки, отпечатани преди две години по страниците на френските вестници. Брат Микаел се обръща учтиво към нея и я пита:

- Вярвате ли в онова, което говорят за мен?

Тогава тя събира кураж да го погледне в лицето и да каже:

- Не, не вярвам. Това е невъзможно. Вашето лице е като на пророк.

След като се колебае за момент, тя добавя:

- Това, което сте преживели, е ужасно.

- Знаете ли - казва й той добродушно, - най-доброто средство за човека да се обезкуражи и да загуби сили е да възприеме злото като враг. Ако го възприемете като нещо, което ви тласка напред, ще го превърнете в добро. Не забравяйте, че изпитанията ще ви помогнат вие сами да намерите неподозирани ресурси. Така че злото често е прикрито добро.

Крайно заинтересована, тя следи внимателно всяка негова дума. Не след дълго жената се присъединява към хората, които посещават от време на време беседите му.

От юни 1950 г. брат Микаел почти всяка неделя пътува от По до Севр. Обикновено той отделя много време за хората, пожелали лични разговори с него. Много от тях му казват, че се е появявал пред тях по време на затворничеството и му благодарят за помощта, която им е донесъл. Но той продължава да помага на себеподобните си и отказва да го възприемат като чудотворец, който си служи с раздвояване, за да подкрепи изпадналия в беда. Когато неговите посетители му казват, че са го виждали на сън да им помага, той намеква за помощта, която получава от многобройните духове: „Аз не зная кой от тях е идвал при вас, за да ви върне спокойствието или да ви разреши някой проблем.“

Беседите от тези години често са продължителни. Всички от братството прекарват заедно дълги часове. Възстановяват силите си, зареждат се със светлина след периода на мрак, пеят, слушат брат Микаел, който говори за опрощение, вътрешна светлина, молитва, медитация, субтилни тела, музика, която внася хармония в човешкото същество.

„Той е толкова вдъхновен, че хората не се уморяват да го слушат - спомня си един от присъствалите. - Обстановката е неповторима, изтъкана от силна радост. От време на време избухва смях, песни се извисяват към небето, музиканти изпълняват класически музикални пиеси. В края на деня всички се разделят със съжаление.“

Въпреки мъката, която процесът и последвалите събития му причиняват, излъчването на брат Микаел привлича хора от всички слоеве на обществото. Извънредно активен, той изнася беседи на различни места. По всичко личи, че постоянно го съпровождат неосезаемите същества, чиято мисия е да му помагат в неговата работа и да му дават сили. Ако съдим по темите, които засяга, той сигурно е зареден с мистичен опит. Знае се, че след първия екстаз на 15-годишна възраст, той има и много други, но беседата, която изнася на 28 февруари 1951 година, е така наситена с вибрации, че в нея сякаш се описват скорошни изживявания. Тази неделя той разгръща една малка книжка с мисли на Петър Дънов и се обръща към невидимия свят да го вдъхнови за някаква тема. Погледът му се спира върху текст, отнасящ се до екстаза, който той коментира с особено оживление:

- Екстазът е чудесно, неописуемо състояние. За да го разбере, човек трябва да го изпита... Попадналият в екстаз е обладан от чувства на себеотрицание, човеколюбие и благородство. Той обича всички създания и се отказва от всички дребни материални, човешки удоволствия. Сърцето му е изпълнено с безкористни и благородни чувства. Ето това е малка частица от екстаза. Той идва само след дълго обожание и съзерцание на Бога.

Но въпреки радостта, че могат редовно да виждат своя духовен учител, нещата в братството съвсем не са лесни. Атмосферата все още е натегната. Във вестниците продължават да излизат враждебни статии. През март брат Микаел заявява на тези, които се намират в Изгрев, че е най-щастливият човек, че не желае да се защищава, да заплашва или да „подава жалба“, както всички го съветват. В неговите очи или няма какво да защищава, или всичко е наред и нищо не е в състояние да го наруши. Няколко месеца по-късно, сутринта на 9 април 1951 г. след изгрев слънце, той говори за необходимостта от мрака за покълването на семената, като хвърля светлина върху една дълбока езотерична истина:

- В продължение на две години бях потопен в тъмнина, в черно. Аз го натрупвах с радост. Това беше черно, много черно, съвсем черно. Черното е мистерия. Бялото е проявление, черното - оформяне. Детето се оформя на тъмно. Черното е двоен символ: за обикновените хора то представлява злото, егоизма, ада, а за Посветените черното е неразбулена, неосветена тайна.

Едва през есента на следващата година брат Микаел може отново да си позволи да тръгне по върховете, както през младостта си в България. Един хубав неделен ден заедно с още няколко души той поема към връх Миди д’Oco, висок 2800 метра. Горе той се усамотява за продължителна медитация, след което провежда кратък разговор с останалите. В момента, когато потеглят надолу, гъста мъгла забулва местността. Не се вижда дори и на метър. Тогава става нещо изключително. Пред себе си, отразени върху плътната белезникава пелена те виждат своите силуети, обкръжени от концентрични светли кръгове, в цветовете на дъгата. Аурата на брат Микаел е значително по-ярка от тази на другите, „феноменът беше чудесен, бълнуващ, незабравим“ - описва явлението по-късно един от присъстващите.

Брат Микаел се обръща към своите придружители и им обяснява, че невидимият свят е разрешил да наблюдават като в огледало своята аура на фона на облака, за да се събуди в тях съзнанието за невидимата страна на живота. След това той тръгва почти тичешком надолу по склона. Смаяни, братята го виждат как с широки плавни движения разделя мъглата и я изтласква настрана, като че ли разсича проход от светлина.

Едва десет години по-късно името на брат Микаел е измито от цялата мръсотия. На 28 септември 1960 година той се намира с братството на юг, за да празнуват заедно празника на свети Михаил, когато получава призовка да се яви пред Съда в Екс-ан-Прованс. През този ден, както много често в неговия живот, присъства и крилатото племе: стотици лястовици се появяват в небето и съпровождат дълго време автомобила, с който пътува.

Когато след обяд се завръща у дома, той съобщава, че Апелативният съд в Екс-ан-Прованс е произнесъл неговата реабилитация.

____________________________________

60. Свидетелски показания, Звезда, стр. 93.

61. Неиздадена беседа от 11 февруари 1951 г.

62. Неиздадена беседа от 13 август 1956 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×