Jump to content

Recommended Posts

ДУХОВЕН УЧИТЕЛ

На 9 февруари 1960 след едногодишно отсъствие Омраам Микаел Айванхов се връща в Париж. На летище Орли многобройни щастливи посрещани се тълпят, нетърпеливи да го видят. Неговото динамично присъствие и словото му много им е липсвало. Всички са изненадани, когато той се появява на вратата за граничен контрол. Една нова сила се излъчва от този патриарх с бяла брада, когото те не познават и който поразително прилича на Петър Дънов. Тези, които познават Учителя, са дълбоко трогнати, някой плачат, без да крият сълзите си.

Омраам Микаел е на шестдесет години. В действителност от дълги години той е духовен Учител, който мъдро учи, просвещава и води своите ученици. На този ден на Орли той за тях е и същият, и преобразен. Цялото му същество изразява толкова характерната за него увереност и в същото време е проникнат от една нова респектираща аура.

На другия ден, както и през следващите дни, независимо от умората след дългия полет, той изнася множество беседи пред изпълнената зала и приема многобройни посетители. Не закъснява обаче да тръгне за Бонфен. В края на престоя си в Индия той научава за катастрофата, сполетяла град Фрежус преди два месеца, когато бентът Малпасе на река Рейран се скъсва, водните въртопи разрушават част от града и причиняват смъртта на стотици хора. Все пак той знае, че Бонфен, който се намира на няколко километра от града, не е засегнат.

Картината е ужасяваща. Разрушенията се простират на километри и над цялата област тегне страдание и ужас. Сам той чувства силните негативни вибрации и усеща присъствието на душите на загиналите, които се реят над развалините на своите домове. Той влага всичките си способности, за да се свърже с тях и да им помогне да се освободят от ужаса на насилствената смърт, която ги прави неспособни да се откъснат от мястото, където са живели. Чрез връзката, която установява с техния дух, той се опитва да им помогне и да ги насочи към светлината.

След двуседмична духовна работа в Бонфен Омраам Микаел се връща в Изгрев, а в момента на пролетното равноденствие прекарва няколко дни в планината. След като е живял месеци наред в ориенталска среда, той среща трудност да се приспособи отново към парижкия ритъм, дори загубва охотата си да говори. Отдавна едно от най-съкровените му желания е да общува с братята и сестрите в мълчание и през целия си живот изпитва съжаление, че не може да го осъществи:

„Това, което ви казвам по време на медитация, не може да се предаде с думи. Ще дойде ден и вие ще почувствате и ще получите онова, което ви изпращам в мълчание. С някои вече се получава. Аз мога да ви отведа в необикновени селения, но вие няма да го осъзнаете, понеже вибрациите ви не са в синхрон с моите.“72

Неговите ученици все още не са готови да го следват по този начин, но и Омраам Микаел не е призван да живее в съзерцание. На него не му е разрешено да мълчи. От доста дълго време неговите дни са посветени на дейността му, а нощите в търсене на Бога. Той получава свише сили, които му позволяват да живее и в единия, и в другия свят.

Mihail_Ivanov_142.jpg

Брат Микаел през 1958 г. преди заминаването си за Индия в трапезарията в Изгрев, край Париж, по време на беседа след изгрева на слънцето.

Mihail_Ivanov_143.jpg

През 1960 г. Учителят Омраам Микаел Айванхов при завръщането му от Индия по време на разговор в трапезарията в Изгрев.

След своето завръщане от планината, той отново подновява просветителската си дейност. Колкото до членовете на братството, те са доволни, защото отново имат своя духовен водач, който винаги ги издига към духовни висини. Същевременно той ги кара да осъзнаят отговорността си на Земята.. В началото изпитват леко безпокойство и се боят да не загубят простата и топла връзка с него, която са имали преди. Те не могат да не забележат у него един нов, неопределим елемент, който по-рано може би не са усетили. Неговото пребиваване сред йоги и садху в Индия, привилегията да общува с великия Бабаджи, новото име, получено при тайнствени обстоятелства, всичко това причинява у тях лека боязън.

Твърде скоро обаче те разбират, че неговото поведение не се е променило. Той, както винаги, е приветлив, любвеобилен, скромен и също както преди не приема да го издигат на пиедестал. Омраам Микаел им казва дори да престанат да го славят, а да се заловят за работа, без да се занимават с неговата личност: „Опитайте се по-скоро да вникнете в моите идеи и да ги прилагате на практика...“ През годините той им повтаря, че е проверил всичко, което им говори и настоява и те на свой ред да го проверяват чрез съзнателна работа. Неговата постоянна тема е светлината, която слънцето раздава на всички създания. Той ги съветва да се потапят в нея мислено като в океан и да отразяват всичките цветове, които тя съдържа.

Mihail_Ivanov_144.jpg

Учителят Омраам Микаел Айванхов.

Наистина можем да поставим Омраам Микаел Айванхов в сърцето на ерата Микаел, за която говори Рудолф Щайнер. Той е от фамилията на светлия Дух на архангел Михаил, който е повелител на светлината, а неговата мисия е да просвещава и да освобождава човешките същества. Далеч от мисълта да се позовава на своя предтеча, за да въздейства или държи в подчинение своите ученици, той им представя различните перспективи, които се разкриват пред тях. Ако те ги видят в посоката на други духовни движения, той не им пречи да го напуснат. „Ние сме от едно семейство“ - казва той. Всеки може да тръгне с него като след планински водач и да запази цялата си свобода.

Престоят му в Индия е пътуване към високите духовни върхове. То е като гмуркане в тази единствена по рода си цивилизация в света, в която общува с велики Учители, опознава средите на бедни и на богати: той се среща с търговци и министри, йоги и брахмани, с хора от средната класа, със садху и просяци.. В тази страна, където се сблъсква с възможно най-трудните условия на живот на земята, породени от бедността и невежеството, Микаел открива и нещо друго - висшите духовни ценности на един народ, който се стреми към абсолютни духовни висини и към превъзмогване на земните желания, един народ, чиито усилия от стотици поколения насам са насочени към надмогване на земното. В началото и в края на престоя си прекарва в Хималаите месеци наред сам и в съзерцание.Той за пореден път се изкачва на планината на духовността. И за пореден път се връща отново при хората, които са неговото семейство.

Омраам Микаел е от онези личности, изцяло отдадени на Бога, които знаят как да управляват своята енергия, за да стигнат непостижимите върхове на духовния живот. Още на шестнайсет години той за първи път стига тайнствената планина на знанието на всемира, където пред очите му се разкрива Божественият свят. Изкачва по нея, едва не умира от щастие, но отново се спуска надолу. Микаел слиза, защото с глъбините на сърцето си долавя, че има мисия, която трябва да изпълни на земята, а дори и най-великото щастие никога не би могло да го отклони от нея. Той пише за екстаза, седемнайсетгодишен, вслушвайки се в музиката на земята и на небесните селения: „Върнах се от страх, но не от страха, че мога да умра, а че няма да мога вече да се върна и да работя на земята. Ако имате задача на земята, трябва да я изпълните. Не можех да се отклоня от това.“

Сега той вече е Учител. Наричат го така, не защото има силата да властва над себеподобните си, а напротив -защото владее собствената си огромна мощ, което се постига само след дълги години настойчиви усилия. Той започва още от много ранни години да се усъвършенства, както би трябвало да правят всички. В живота си Микаел се сблъсква с много трудности, които може да срещне всяко човешко същество, но ги използва като инструменти, с чиято помощ се променя.

След престоя в Индия понякога говори за великите Учители, които след като овладяват върховете на духовното познание, предпочитат да живеят в самота вместо да останат при семейството на хората. Колкото до самия него, единствената му грижа е това семейство. Той постоянно мисли за своите братя и сестри, за мъжете, жените, за децата, за всички тях, които иска да поведе с братска ръка към висините, скрити в собственото им същество. Той иска да им помогне да разберат възложената им роля в това семейство, в обществото, част от което са те самите...Затова им говори неуморно за истинското братство, което може да донесе на земята Златния век. Той иска не само да им помогне да постигнат лично съвършенство, радост и душевен мир. Неговата цел е много по-широка: Микаел работи с голяма загриженост, не само за да може всеки от тях да овладее методите, с които да се извиси духовно, той се стреми да създаде за благото на всички една едновременно и духовна, и материална цивилизация, основаваща се най-висшите ценности, на която да са присъщи братство и солидарност.

През лятото на 1960 година за събора в Бонфен се стичат много хора. Когато в сумрака на утрото Омраам Микаел излиза от своята хижа и вижда многобройните силуети, запътили се към Скалата за молитва, той дълбоко се трогва. „Боже! - мисли си той - Каква красота! Всички тези братя и сестри идват да се преклонят пред твоето величие!“ Една сутрин след беседата, която изнася на Скалата, той им доверява, че едва сдържа сълзите си, когато ги слуша да пеят. Красивата музика често го довежда почти до състояние на екстаз и кара да затрепти в него всичко най-тясно свързано със съвършенството. Още преди две години той казва:

„За да материализирам за вас на физическо ниво най-величественото и най-прекрасното нещо, използвам музиката. Малцина са тези, които разбират колко е важно това, което тя казва. Но дори и да не го забелязвате, аз продължавам своята работа и си служа с музиката, която можем да чуем. Сред вас има и такива, които са свързани с мен. Те чувстват, че работим заедно. Колкото до мен, този въпрос е ясен. Музиката съпътства целия ми живот и на нея дължа много от постиженията, чиито плодове бера сега. Дължа й толкова много, а също и незабравими минути. Съвсем очевидно е влиянието и на различни други фактори, но огромната част от всичко, което съм научил и постигнал, дължа на музиката“.73

След дългото отсъствие той изпитва щастие да намери отново песните на братството, да слее гласа си с този на братята и сестрите и да разбере до каква степен тази музика може да накара да затрептят най-чувствителните клетки в човешкото същество, свързвайки се с висшите същества.Омраам Микаел забелязва, че в Индия много от аскетите не пеят и гледат на музиката като на нещо, което разсейва хората. Това отношение към духовния живот е далеч по-различно от неговото мнение. Според него музиката е основа на живота.

„Само ако знаехте как въздейства музиката върху нашите различни тела - ефирното, астралното и менталното, щяхте да пеете през целия ден. Музиката е най-мощното средство, което познаваме и което може да възстанови равновесието в живота на обществото“.

Mihail_Ivanov_145.jpg

По време на пътуване в Гърция със своето братство Учителят Омраам Микаел медитира, преди да започне беседа.

Той е убеден, че хармоничната музика скоро ще заеме преобладаващо място в живота на всички хора по земята. Омраам Микаел обича класическата музика и по-специално религиозната, която отговаря на небесните области и предразполага към медитация. Впрочем неговата концепция по този въпрос е балансирана и когато реши да придружи някои физически действия с музика, не избира класическа, а по-скоро някоя друга, изпълнена с динамика и жизнерадост. Той казва, че всеки трябва да избира такава музика, която да събужда у него възможно най-положителни чувства. Един пианист, който придружава Учителя в дългата му разходка през полята, когато той посещава братството в Гърция, разказва следната случка:

„В този ден не се чувствах много добре. Колкото до Учителя, той беше в отлична форма, но през деня се случиха разни неща, свързани с множество трудности. Вечерта, когато се прибрахме в къщата, вече ми беше поолекнало, другият брат беше с непроменено настроение, но Учителят изглеждаше по-скоро доста замислен. Предложих да послушаме музика и той отвърна: „С най-голямо удоволствие. Изберете вие нещо“. Реших, че тя трябва да съответства на душевното му състояние, и надявайки се да му доставя удоволствие, пуснах църковна музика, изпълнявана от българския певец Борис Христов. След известно време Учителя се обърна към мен, погледна ме право в очите и ми каза: „Не сте много добър психолог. Виждате, че съм сериозен, дори малко тъжен, а ми пускате толкова тържествена музика! Сега ще ви покажа каква трябва да бъде.“ После стана, отиде до разгледа колекцията ми от плочи и пусна арии от френски оперети. Друг път, в една дъждовна безлунна вечер, всички стояхме омърлушени и замислени, атмосферата беше тежка и тогава ни пусна тиролски песни!“

Дори и по-малко чувствителните към музиката се стараят да навлязат в лоното на духовното семейство, в което тя играе толкова важна роля и регулира ритъма на живот. Когато Учителят Омраам Микаел казва, че музиката е дишането на душата и на съзнанието, че една хубава песен действа благотворно върху този, който пее, тя събужда и най-безразличните. В големите зали на Изгрев и Бонфен музиката звучи с магическа красота. Всеки ден след храна се слуша религиозна музика от любимите композитори, „колосите на музиката“ Бетховен, Хайдн, Моцарт, Хендел, Бах. Той обича и произведенията на Вивалди, Шуберт, Дворжак, Берлиоз.

Като го слушат да говори за дълбокия смисъл на някои от тези творби, хората не могат да не открият тяхна-та красота. Така Меса Солемнис на Бетовен може да „помогне в работата по откъсването“, Стабат Матер на Хайдн „води към постоянно и спокойно извисяване“, триото от Детството на Христос“ на Берлиоз „привлича невидими същества, които танцуват без знанието на простосмъртните“. Всичко това е толкова естествено за него, че един ден повтаря три пъти триото за две флейти и арфа, преди да разреши на тези същества отново да продължат танца си за прослава на Бога.

Пеенето с него често се превръща в мистично изживяване. И когато неговите ученици успеят да потиснат в себе си гръмките гласове на своите грижи и свържат своите мисли с неговите, тогава свободно могат да се включат в духовната работа, която съставлява неговия живот. Една августовска вечер на 1960 година, насъбрали се край огъня, присъстващите, наелектризирани от неговите думи, се надпреварват в най-прочувствено изпълнение на четири гласа на една от най-хубавите песни, която са научили. Учителят не пее с тях. На другия ден той ги уверява, че силата на песента оказала такова изключително въздействие върху него, че душата му полетяла и той загубил съзнание. След като се разделил с тях, той мислил за силата на тяхна-та обич, гледал звездите и дишал дълбоко, за да асимилира преживяното. „Аз зная какво правя за вас - казва им той, -но ви благодаря за онова, което вие правите за мен.“

През годината на неговото завръщане от Индия е основан център на братството в Швейцария. При едно от първите посещения в тази страна неговите последователи го канят да разгледа едно място, разположено в Мон дьо Корсиер. След като дълго вървят през възвишения и долчинки, те стигат до една голяма поляна, от която се разкрива прекрасен изглед. Долу се простират синьозелените води на езерото Леман. Над него Дан дю Миди извисява своите зъбери, устремени към небето. При ясно време в далечината се извисява силуетът на Монблан.

Когато швейцарското братство закупува терена, той се връща там. Това е през зимата и цялата природа в бяло изглежда като току що излязла от ръцете на Създателя. Учителят дълго се разхожда из снега. Когато го питат как да нарекат бъдещия център, той го кръщава Виделината, което значи „божествено просветление“. И накрая, както всеки път, когато освещава някое място за братството, той съветва всички да го ползват с най-голямо уважение, да го посещават със съзнанието за истинската му стойност и за работата, която се извършва там.

„Братството е опит да се реализира в обществото едно духовно семейство, в което всички си помагат сред взаимна обич. Всеки в своята душа носи нещо красиво. От едно братство като от разцъфнало цвете се разнася аромат, с който се хранят душите и духовете.“74 През тези години Учителят Омраам Микаел изисква от всички, които следват Учението, много усилия, внимание и духовна работа. Той им разказва за изискванията, които са имали в миналото някои индийски и тибетски Учители и за изпитанията на посвещението, през които преминават техните ученици в стремежа си да се свържат с божествения извор. За своите ученици той желае много велики неща и ако проявява към тях много обич, в същото време може да бъде строг и непреклонен. Към себе си проявява сто пъти по големи изисквания. За да може да им даде не само знание, но и ново виждане за живота, той непрекъснато се усъвършенства и трупа нови познания. Омраам Микаел никога не е убеден, че отговаря достатъчно добре на техните нужди.

Позоваването на изискванията на източните Учители, което прави по това време, е много важно. В неговите очи истинско всемирно братство може да се осъществи само като се обединят аспектите, развивани от Изтока и Запада. Духовната философия, ясновидството, психическите познания и възможности на първите и обединенията за научни открития, за материален и социален напредък на вторите са способни да преобразят света.

Относно захласването на много хора от Запада по мистицизма на Изтока той недвусмислено заявява, че източните методи трябва да бъдат приспособени, защото не отговарят нито на манталитета, нито на климата, нито на условията за живот на хората от Запада. В това той възприема становището на Рамакришна и Вивекананда, които никога не са съветвали своите последователи да изпълняват тежки физически упражнения, напротив, те твърдят, че традиционните практики, насочени към развиване на крайно концентриране на духа, са прекалени. Тези Учители поставят ударението по-скоро на духовната работа, на медитацията и съзерцанието, дисциплини, които те намират за най-ефикасни за освобождаване на човешкото същество.

Без да се придържа към външната форма, Омраам Микаел Айванхов извлича живителното зърно от античните текстове, от думите на Хермес Трисмегист, от ученията на Иисус и Буда, като им придава космична перспектива. Заставайки над всички религии, култове и философии, той може да говори за една религия, ориентирана към Божествената Светлина, способна да съхрани живота в сърцето на променящите се форми. В неговата мисъл само принципите са вечни, а склонността да се увековечават формите и структурите е голяма грешка.

И макар че порицава прекаленото многообразие от изображения, наложени от много религии, той приема, че рисуваните или изваяни образи на Бога, могат да бъдат полезни, защото често служат като необходима опора за молитвата. Той самият също използва символи и образи в своята духовна работа: Аьрвото на живота на кабалистите, розите, призмата, седемте цвята, но Омраам Микаел набляга върху истинското разбиране смисъла на тези образи, които трябва да служат само като средство за издигане към божествения свят. В своята езотерична школа в Изгрев и в Бонфен той препоръчва духовната работа, която мобилизира интелекта, сърцето и волята. Върху ролята на тези три съставки на човешкото същество той говори многократно. Те са част не само от неговата философия, но и от неговия живот.

„Аз опитах мистичния път: на сърцето, чувствата, усещанията, обичта. Опитах и духовния път: на опитите и познанието. С труд и воля вървях и по пътя на реализацията. Опитвах трите пътя един след друг и по всеки достигнах до резултати. И все пак аз не желая да избера единия или другия. Ще вървя по трите.“75

За да може да продължава да разкрива на своите слушатели истини, които да им помогнат да вървят напред, Омраам Микаел има нужда от спокойствие и тишина. Но той установява, че не всички разбират какво е тишина. Тук не става дума за едно условно поведение, а за състояние на съзнанието и макар че неговите ученици са много възприемчиви към него, той често има усещането, че говори като в пустиня. Омраам Микаел им признава, че му е много тежко заради слабата им воля и непостоянството на техните усилия. И ако съжалява някого, това са те самите, защото все още не съзнават стойността на тишината, „изпълнена с толкова извисени мисли, които притежават всички необходими елементи за формирането на субтилни тела, дори на самото тяло на славата“. Шест месеца след завръщането си от Индия той им казва:

„Когато опитате какво носи тишината, тогава ще разберете. Тишина не значи само да не помръдвате или да не местите предмети, а да спрете всякакво недоволство и всичко, което вълнува чувствата. Първата степен на тишината е физическата. Тя трябва първа да се постигне, за да може да се отиде по-високо и да се усмирят астралните чувства. Втората степен е усмиряването на чувствата. Третата степен е усмиряването на мислите. Когато се постигне тази тишина, духът може да пътува и да вижда селения, които никога не е виждал. Само сред този абсолютен покой духът може да започне своя полет и да носи радост, здраве, устойчивост, любов. На мисълта той може да носи мъдрост и способност за човека да разбира всичко.“76

В Бонфен или в Изгрев Учителя настоява да се пази дълбока тишина по време на хранене. Той казва, че само в такава тишина може да се извърши съзнателната работа по усвояването на храната и да се приложи йога на храненето, за да се извлекат най-мощните елементи, скрити в нея и да се постигне по-добро физическо и психическо здраве. На 8 януари 1962 г. той съветва:

- За да се успокои слънчевият сплит, направете съзнателно няколко хармонични жеста. Вие виждате, че често местя на масата различни предмети без никаква външна причина, напълно спокойно. Тези жестове ме карат да се чувствам добре, те хармонизират работата на слънчевия сплит и насочват телесните сили. Те ще са ви полза и на вас също. Когато сте вътрешно напрегнати, направете няколко хармонични движения. Например, очертайте кръг пред лицето и гърдите си.

Омраам Микаел многократно взема решение да бъде по-взискателен към братята и сестрите. Той ги упреква понякога, когато при хранене вдигат шум. Но всяка година в края на летния събор около огъня за празника на Св. Михаил тържествува обичта. Обстановката, създадена от желанието за съвършенство и поривите към духовния живот, е толкова силна, че Учителят е неудържимо повличан по течението, което разколебава всичките му намерения за строгост. Неговата обич винаги надделява. Все пак през годините понякога му се случва да прекъсне беседите си и да се оттегли за няколко дни, за да даде време на слушателите си да размислят, а също така да зареди и себе си. Обикновено отива на планината, но се случва да остане в Бонфен и да продължи да споделя тяхната дейност, лишавайки ги само от словото, за да ги накара „да не желаят нищо друго, освен Божието присъствие“.

Това е присъствието, което той сам непрестанно търси. Хората, които са най-близо до него, знаят, че той често напуска доброволно своето тяло или се отдава на екстаз, когато остане сам. Знаят също, че той, както големите Посветени, не спи много. Съзнанието му остава будно, заето с духовна дейност, докато физическото тяло почива. Понякога казва, че през деня може да извърши само една милионна част от онова, което е способен да осъществи, когато през нощта се намира „отвъд“. Тогава той може да разговаря с душите на своите ученици по най-плодотворен начин.

През 1964 година, придружен от двама братя, Омраам Микаел посещава родината си Македония. В село Српци с радост се връща към старите шестдесетгодишни спомени и към хората от фамилията, които след толкова години с радост го посрещат. Той посещава специално братовчедка си, на която четиригодишен съсипва платното на стана. При завръщането си във Франция Омраам Микаел споделя:

- Хората там са много възрастни, но живи. Аз им подарих по нещо в замяна на тревогите, които съм им причинявал навремето! Не бива нищо да се оставя просто така. Рано или късно трябва да се плаща.

По начало пътуването има за цел среща на Омраам Микаел с неговата майка Доля, но при едно влизане в комунистическа България властите биха го задържали и биха му попречили да се върне във Франция. Наложило се Доля да пропътува цялата страна от Варна до границата с Македония заедно със сина си Александър и един от внуците си. Тя е на осемдесет и осем години и не е виждала сина си от 1937 година.

Двамата знаят, че това е последната им среща.

Завърнала се във Варна, Доля разказва на една от внучките си:

- Боях се да не се разплача при вида на белите му коси, но сдържах сълзите си. Бях развълнувана, но исках всичко да е красиво и преди всичко да не го нараня.

Девет години след срещата със сина си, на 5 август 1973 г., кротко угасва нейният земен живот.

Mihail_Ivanov_146.jpg

Учителят Омраам Микаел Айванхов в своята градина, където най-често посреща гостите си.

Учителят Омраам Микаел разпределя своето време между центровете Изгрев, Виделина и Бонфен, където членовете на братството се събират редовно на съборите за Великден, през лятото и за Коледа. Освен беседите, които продължава да изнася почти всеки ден, урежда много лични срещи, проявявайки голямо уважение към своите ученици и отговаряйки лично на многобройните писма, които получава. Той носи своето бреме на духовен Учител, а то се изразява в това да бъде за всички баща и майка едновременно. Микаел живее с трудностите и радостите на всички, с благодарността и недоволствата, които изразяват пред него.

В Бонфен кани гостите си в градината под дърветата или в хижата си. Години наред, винаги облечен в костюм, ги приема като в страните от Изтока, седнал на висока възглавница. Той не е претенциозен и мебелировката в хижата му е съвсем скромна. Един свидетел разказва за него: „Имаше толкова силно и благотворно излъчване и обичаше най-простите, най-изчистените символи“. От символите, с които често работи, струи живот, Микаел знае, че те говорят на сърцето и разума на посетителите му. Навсякъде в хижата му в Бонфен или в стаята му в Изгрев има красиви камъни и кристали, които много обича.

Учителя се отнася с внимание към всеки посетител и почти винаги го пита:

- Кажете ми с какво мога да ви бъда полезен?

Ако гостът, след като му каже за какво е дошъл, продължава да бъде открит и възприемчив към думите му, той му дава това, от което се нуждае най-много. Ако говори прекалено много, го изслушва, без да бърза. Методите му са различни според случая. Към едни се отнася любезно и с изпълнено с обич съчувствие, към други е много строг и взискателен. Опитвайки се да помогне на седналия срещу него, понякога отразява като в огледало неговите недостатъци и много от посетителите чак след време разбират защо им е говорил за неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с водения разговор.

Когато го молят за личен съвет, той не винаги го дава веднага, а често пъти казва: „Почакайте, ще ви отговоря утре“. Разказват ли му за някакъв проект, по който вече се работи, Микаел никога не се намесва. А когато при него идват двама души с чувства един към друг, вече обвързани с определени връзки, той им казва, че не може да се меси в тяхното решение, нито в създадената връзка. На всички повтаря: „Това, което искам от вас, е най-трудното и то е да станете вестители на светлината“.

Той е претрупан с работа и за да обнови своето вдъхновение и връзките си с Небето, Омраам Микаел от време на време се оттегля в самота. Към средата на шестдесетте си години той започва да прекарва в медитация и почивка по няколко дни на Пиренеите, където намира идеалните условия за своята духовна работа. Често между съборите, кога сам, кога с още няколко души, отива там. Местността, която той кръщава Кастелрама, е много красива. Изгледът към планините е великолепен, въздухът - чист и освежаващ. Само песента на птиците и величественият глас на вятъра нарушават тишината.

В малката хижа, в която живее, посвещава една стаичка за медитация. Той съветва учениците си да сторят същото у тях, като уточнява, че колкото стаичката е по-малка, толкова по-лесно се концентрира човек. Понякога прекарва част от деня в този параклис, друг път отива до хълмовете над хижата. В утринната тишина той дълго седи на слънце. Храни се от връзката си с Бога, от елементите на природата наоколо и от потоците енергия, слизащи от слънцето. Казва на своите придружители, че не чувства необходимост да яде. Още от своята младост в България е свикнал да яде малко. Храни се два пъти на ден, а на Кастелрама се храни само веднъж.

В определен момент изпитва желание, както е правил в младостта си, да се подложи на изпитание и десетина дена да не приема храна. През това време чете, медитира, пише, работи с братята и сестрите си, които правят новите инсталации, и заедно с тях копае и изхвърля земя. Той не гладува поради някакво заболяване и затова не му се налага да си почива и да пази силите си, за да се излекува. Напротив, прелива от енергия. Храни се само от чистия въздух и слънцето, а прелестта на изгревите в планината го води до екстаз. И понеже песента на планината звучи винаги в неговата душа, понякога поема на път и прекарва дълги часове в самота по най-високите върхове на Пиренеите.

За него всичко, което става по света, има голямо значение. Той постоянно се старае да вникне в положението на своите съвременници, за да може по-добре да разбере техните проблеми. Кастелрама се превръща в предавателен център, от който Омраам Микаел излъчва своята духовна дейност за човечеството. Периодите на почивка му действат добре, но той не желае да остава дълго време сам. Този парадокс го съпътства през целия му живот. Така неговата потребност да общува с най-извисените селения се балансира от постоянната му готовност да бъде на разположение на братството и на обществото. Сред своето духовно семейство той се чувства най-щастлив. При него винаги идват и заминават хора, които е поканил. Понякога се събират по десетина души, с които прекарва заедно. Тези срещи бързо се превръщат в малки братски центрове.

Поканените с изненада откриват в негово лице един внимателен домакин, който проявява деликатността да постави в стаите им букет цветя, подреден от самия него. Като баща на семейство, нежно и просто, той ги кани на своята маса, а понякога им поднася български ястия. Домакинът дава възможност на всички да изразяват своето мнение, прави планове с тях и с тази своя простота печели сърцата им. В стремежа си да вникне в положението на всеки, да разбере какви проблеми го вълнуват и да може да проследи как се променя манталитетът на хората, той изучава поведението на своите съвременници, на мъжете и жените от филмите, романите и телевизионните предавания. От тях той прави своите изводи и черпи примери, с които онагледява основните теми в своето Учение. Микаел не пропуска да чуе новините по телевизията, а вечер понякога кани придружителите си заедно да гледат някое предаване, след което споделя с тях размишленията си за видяното. Особено много харесва филмите, в които героите надминават себе си и се жертват, за да защитят истината.

На Кастелрама Омраам Микаел много пъти кани на обяд местните селяни, които иска да опознае. Между тях са полицаи и планински спасители. Той владее изкуството да предразполага всеки. В околността го обичат и са щастливи от неговото присъствие.

Изминават шест години, откакто Омраам Микаел Айванхов се завръща от Индия, шест години, откакто неговите ученици се обръщат към него с „Учителю“. Същевременно той продължава да се определя като „жива книга“, в която Петър Дънов е писал двадесет години, преди да го изпрати във Франция. Ако Омраам Микаел обича да говори за великите Учители, той сам не се представя за такъв. Той казва, че ако Петър Дънов се спира на най-незначителния от своите ученици, това е защото тайно е работил за една висока цел. Неговото смирение е истинско. Също както в младостта си той принизява себе си пред братството или пред своите гости, които понякога си тръгват смаяни след срещата си с него. Той казва:

„Смирението е като планинска долина, към която се спускат водите и в която има изобилие от плодове и цветя. А гордостта е като върха на оголена планина, изолиран от всичко, самотен, на който не расте нищо“. (Неиздадена беседа от 4 март 1939 г.)

Въпреки постоянството в неговото поведение, в този период от живота си той отново преживява трудности, причинени от сплетните и неразбирането, които с нова сила се надигат срещу него в отечеството му. В България остават злопаметни и го обвиняват дори затова, че прилича на Петър Дънов. Наистина доста българи, след като го посетят в Бонфен, говорят с ентусиазъм за него, но тях не ги вземат на сериозно или не повече отколкото преди двадесет години.

Колкото до него, след годината, прекарана в Индия, където духовните учители вдъхват безусловен респект, в Европа той се натъква на резервираността на Запада и склонността да се критикува всичко. От друга страна във френското братство част от онези, които познават Петър Дънов, продължават да обвиняват Омраам Микаел за това, че добавя в учението нови гледни точки. По време на летния събор през 1966 година в Бонфен той решава да изясни положението. През юли заявява:

- Аз говоря с моя глас. Петър Дънов говори с неговия. Ако по някои въпроси, Учителя Петър Дънов не е говорил, то не е, защото не ги е разбирал. Може би тогава не е било времето да се говори за тях. Много неща трябва да се изясняват, за да се разберат от хората. И не трябва да изпитваме страх от това. Казвал съм ви вече, че всяко същество може да пее само със своя глас. И Учителя също пееше със своя, а не с гласа на Иисус. Затова и моите беседи не са копие на неговите. Учението е нещо велико и истинско и аз искам да намеря в него своя път.

Няколко дни по-късно той говори на същата тема и настойчиво призовава хората да се придържат не към личностите, а към светлината на слънцето, към нещо стабилно и божествено. През август говори още по-тържествено, като прави алюзия със своето просветление като 15-годишен:

- Изминаха петдесет години, откакто ме озари светлината. Моята работа започна и това ще го види целият свят. Тогава получих заповед свише, а тази година Небето ми даде знак за работата, която се иска от мен. За първи път получих разрешение да ви разкрия много неща. Идва една друга епоха, с нов език, с нови средства. Моята дейност е различна от тази на Петър Дънов, съвсем различна, но между нас няма противоречия. Ние вървим по един и същи път, в една и съща посока, винаги към светлината, към Бога.

Mihail_Ivanov_147.jpg

„Идва една друга епоха с нов език...“

Това потвърждение вдъхва сили на повечето негови ученици и създава климат на яснота, който му позволява да следва своето учение. Що се отнася до него, критиките никога не пречат на работата му. Те само му дават повод да пречисти своите мотивации и да работи върху смирението.

През това лято Омраам Микаел изнася много беседи за чистотата. В действителност за чистотата той говори много и се връща непрекъснато към нея, черпейки своите примери от всекидневния живот. Преди всичко той напомня за крайно наложителния избор, който всеки човек трябва да извършва, за да отделя чистото от нечистото, което го трови. Набляга и на необходимостта от подбор на удоволствията във всяко отношение. Неговият начин да обясни „божествената алгебра“ е разбираем: освобождаването на разума от нечистото привлича светлината и интелигентността, пречистването на сърцето, привлича щастието, освобождаването на физическото тяло от всичко, което му тежи, носи здраве. Това е математика.

С майсторството на художник Омраам Микаел описва красотата на реката-живот, този път на мъдростта, който слиза от най-висшите региони на невидимия свят и е изпълнен с божествени енергии. Той ги учи да упражняват мисълта си, за да намират чистотата, която стои над всичко, и да утоляват жаждата си за чистота: обяснява на двойките как да живеят в любов, без да слизат на нивото, на което духовният живот става стерилен. От голямо значение за него е да се признават сексуалните енергии и да се използват за по-добро духовно развитие:

„Половите органи са резюме на цялото сътворение. Силата, скрита в човешкото същество, е божествена сила, благодарение на която може да се постигне всичко. Ето един пример: вие живеете на петия етаж и необходимата ви вода трябва да се изкачи до там. За това е необходимо налягане. Ако вие пренебрегнете налягането, водата няма да достигне до всички етажи. Хората правят всичко, за да намалят в себе си това налягане, дори да го сведат до нула. Те не го понасят. Би трябвало тази енергия да се разлива по всички етажи и да достига до мозъка. Налягането я издига и вие можете да я използвате. Но повечето хора използват всеки случай да се освободят от нея и затова във висш план тя им липсва.“77

В този смисъл Омраам Микаел обича да говори за работата на големите Посветени, който умеят да си служат с тези енергии, без да ги похабяват, като създават ослепително просветление в мозъка си и божествено състояние в душата си. Сам той избира безбрачието и въздържанието и посвещава живота си в помощ за човечеството, но никога не се е страхувал от тази сила, която по подобие на Хермес Трисмегист нарича сила, по-силна от всички сили. Неговата духовност и поведението му никога не се вдъхновяват от отрицанието на сексуалната сила, напротив, в неговите очи сексуалните сили, заложени в човека от Космическия разум, съдържат големия залог за еволюция и напредък.

Към жените той се отнася с постоянен респект и духовна обич. Това, което търси, е красотата, този радостен вик на природата. Така жената, която пее, дълбоко го трогва, защото му напомня за Божествената майка, но върху лицето й търси преди всичко излъчването, породено от вътрешната красота. И когато говори за своето поведение към жените, Омраам Микаел цели да помогне на другите мъже. Без всякакво двусмислие той потвърждава, че няма нищо по-хубаво от сексуалните органи у мъжа и жената, когато на тях се гледа като на органи, определени да осъществяват Божиите замисли.

Неговото учение за любовта и сексуалността е уравновесено и дава стимул за живот, но то по-скоро е учение на бъдещето. Той самият намира, че са твърде малко хората, готови да работят върху своя самоконтрол, най-вече в семейните отношения, за да извършат една духов-на дейност, която може да достигне до колосални размери, като се имат предвид скритите възможности на човека в етерните центрове, чакрите. В мисълта на Омраам Микаел святостта е тясно свързана със сексуалната област. Човешкото същество може да постигне съвършенство, само ако стане господар на своите енергии и ги направлява нагоре. Това е възможно само за онзи, който си постави високата цел да стане като небесния Отец и божествената Майка, разширявайки своята любов, в духа, над всички същества на земята:

„Любовта е обмен, който съществува не само във физически план. Две същества могат да общуват и на разстояние: с поглед, с мисъл, с думи, без да се прегръщат, без да се докосват. Когато говоря за любов, аз мисля за любовта, която представлява самия живот, която е светлина, красота и обмен с божествените създания. За нея мисля аз ден и нощ и тази любов ме благославя.“ (Беседа от 8 февруари 1971 г., „Любов и сексуалност“, Събрани съчинения, том 7.)

За Омраам Микаел отказът от нещо без заместването му с друго няма смисъл. Както казва доста често през своя живот, той от нищо не се отказва, а само пренася удоволствията от физическата област в духовната и това му носи голяма радост, подхранвана от мистични изживявания. Прелестта на децата, красотата на природата при изгрев слънце, звездите, океаните и планините, всичко това му говори за съвършенството на Бога.

Mihail_Ivanov_148.jpg

„В тишината знанието от незапомнени времена, което е скрито в най-голямата ни глъбина, достига малко по малко до съзнанието.“

Омраам Микаел Айванхов

_________________________________________

72. Неиздадена беседа от 1 септември 1971 г.

73. Неиздадена беседа от 17 април 1957 г.

74. Неиздадена беседа от 19 ноември 1961 г.

75. Неиздадена беседа от 3 август 1955 г.

76. Неиздадена беседа от 6 август 1960 г.

77. Неиздадена беседа от 26 август 1958 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×