Jump to content
Ани

Пътят на светлината

Recommended Posts

ПЪТЯТ НА СВЕТЛИНАТА

Голямата страст на Омраам Микаел Айванхов винаги е била да разпалва сърцата и духовете. Понякога казва, че желанието му е като Прометей да открадне небесния огън и да го даде на хората. Неговият личен път е пътят на светлината и цялото му учение е наситено с този най-важен елемент на живота. Той го определя като най-доброто проявление на Бога за човешките същества и обяснява как трябва да го използват, за да се променят и да засияят като слънцето.

През лятото на 1967 година той изнася редица беседи, които съдържат синтез на неговото слънчево учение. От дълго време Омраам Микаел използва израза „Сурия йога“ (сурия - на санскритски слънце), за да дефинира йога на слънцето. Както казва, тази йога е била позната на гърците, египтяните, персите, ацтеките, майте, тибетците... Той я предпочита, защото тя обединява и свързва помежду им всички други. Той казва, че преподава различни йога, както и йога на храненето, но че най-важната, най-богатата и най-древната йога, която открива, е Сурия йога.

Омраам Микаел обича да говори за духа на слънцето. В този смисъл той свързва хилядолетните философии на Ведите и Пураните, според които истинското слънце не е видимото светило, а висшият разум, който цари непосредствено над низшето творение. Зад физическото слънце той разкрива съществуването на едно по-фино слънце, до което може да се достигне само с много извисено съзнание. На нивото на суперсъзнанието душите могат да общуват с всички съзнания на вселената чрез обичта, посредством светлината на слънцето. „В нашата система - добавя той - слънцето представлява голямото слънце на вселената - Бог.“

Омраам Микаел знае, че за някои слушатели тези идеи са трудно разбираеми, затова през лятото на 1967 година дава по-точни обяснения. В една дълга беседа той обяснява, че йога на слънцето води хората към светлината, към Бога, който е източник на всичко. Като отива да съзерцава слънцето сутрин, когато то е най-благотворно, всеки човек може да се издигне с мисълта си до най-фините нива и да улови частици, които могат да излекуват слабостите в неговия организъм. „Това е много просто! - казва той - Дори не е необходимо да знае какви са елементите, които ще възстановят здравето му, това няма никакво значение.“ Душата и духът улавят всичко, което трябва на човека.

Той забелязва, че думите му не винаги се възприемат вярно. Повечето от хората са склонни да създават свои представи и навици, докато Омраам Микаел отказва да предлага нови форми, които са обречени на склероза. Всички духовни учители срещат същите трудности. Те говорят за вечните истини, а виждат как учениците им кристализират тези истини във форми, които ги затъмняват и в които животът се задушава.

В мисълта на Омраам Микаел не става дума за превръщане на слънцето в идол, подобно на някои познати на човечеството култове към небесното светило в древността. Религията на слънцето е само средство да се стигне до Бога, който е истинската светлина, частица от която всеки носи в себе си. Слънцето е врата, отворена към божественото. То е най-добрият пример за безкористна обич, защото непрекъснато се раздава, без да иска нещо в замяна. Слънцето е обител, истински храм за духа на истината, изтъкан от чистота и безкористност. За необходимостта от храмовете той казва: никак не е лошо, че има църкви и храмове. Това е чудесно! Те са необходими и аз никога не съм казвал, че трябва да се рушат. Един дом също е храм. Но когато хората пожелаят да научат истината, те ще напуснат всички храмове и ще влязат в единствения храм, който сам Бог е построил - Вселената. Тогава всеки ще разбере, че и той самият е храм на Бога, а за да бъде истински храм, трябва да се поддържа чист, подреден, осветен.“ (Беседа от 4 септември 1967 г. („Прелестите на Тиферет“, стр. 182).)

Пътят на неговото развитие го убеждава, че формите трябва постоянно да се обновяват. Отначало в младостта си той ги пренебрегва, след това открива колко е важно „хубавото съдържание да има красива форма, защото формата е божествена“. Но продължава да твърди, че тя никога не трябва да надмогва духа, защото иначе той ще закостенее.

Открай време той изпитва желание, необходимост да разчупва остарелите форми, за да може животът да циркулира и за да даде възможност на духа да се прояви. Твърди, че за това използва малки чукчета. „Аз нося новото, новото! Разчупвам остарелите форми!“ И добавя: „Учителя Петър Дънов ми каза веднъж: „Ти си най-големият разрушител.“ Но какво руша? Остарелите схващания. Разрушител. Но не каза унищожител. Само разрушител. Има разлика в това. Рушат се срутващите се остарели неща, за да се изгради новото“. Казва още: „В нашето учение всичко е ново, в него няма остарели неща. И цялата земя също ще се обнови!“ За него новото, между другото, се изразява в проявеното чувство на братство, на взаимопомощ, в стремежа всеки да се опитва да разбере другия и никога да не впримчва духа си в ласото на традициите. „В новата епоха всички ще бъдат обхванати от ентусиазъм, в основата ще са скромността и чистотата - учи той. - Сега постъпваме като остарели хора. Изчезнал е живият дух на детството“.

В утрините сред кристалната светлина на Лазурния бряг той говори за това, което обича повече от всичко - светлината. В неговите очи светлината е „вода“, която струи от слънцето. С нейните седем цвята тя е истинският извор на живота. Откакто на четиринадесет години открива красотата и символиката на призмата, той непрекъснато я използва за работа със седемте лъча, които за него представляват седем духа, изпълнени с обич, разум и мъдрост. С тях Омраам Микаел е жизнено свързан. Той носи винаги в ръката си едно бастунче, на върха на което е монтиран кристал, който му служи като инструмент за работа. Тъй като познава влиянията на цветовете, разложени от призмата, той често повтаря, че можем да постигнем големи резултати, ако се обграждаме с тях, ако се обличаме в тях, ако работим, за да ги направим част от нашата аура.

Омраам Микаел Айванхов има тясна връзка с едно Същество, което според него е духовно слънце за нашия свят, което озарява и поддържа живота в субтилните области. Това е Учителят на Учителите Мелхиседек.78 Омраам Микаел още в първите си беседи през 1938 г., както и често след това, говори за него, споменавайки името му с голяма обич. Постепенно слушателите му разбират, че той живее в постоянна духовна връзка с него.

Съществуването на Мелхиседек е познато в юдео-християнските, както и в някои източни традиции. В Книгата за битието това е голям жрец от Много Високо, който посреща Авраам със свещените символи на двата принципа, хляб и вино. Свети Павел казва за него, че той няма нито начало, нито край. В своя Апокалипсис Св. Йоан Богослов го описва „като Син човечески“, облечен в дълга роба, пристегната в кръста със златна препаска, с дълги бели като сняг коси и лице, сияещо като слънце в най-големия си блясък.

„Като земен представител на Бога, той е като божествен пламък и всички Посветени отиват при него, за да запалят своята свещ. Побързайте и вие да се свържете с Бога, с огъня ,и това ще бъде вашият поздрав. Мелхиседек е под заповедите на ангелската йерархия и нищо не може да му устои. Той се проявява навсякъде и както пожелае и всички Учители са негови ученици. Св. Йоан го е видял и е бил заедно с него. Мелхиседек му разкрива съдбата на света и му описва картината на Апокалипсиса.“79

През 1969 година Омраам Микаел Айванхов посещава остров Патмос, за да открие следите на Св. Йоан, който е живял там в изгнание. Омраам Микаел обича апостола Йоан, но може би голямата обич към Мелхиседек го води към мястото на разкритието на Апокалипсиса, в центъра на което свети това велико Същество, представено като Старейшина с очи от светлина.

След като прекарва известно време сред членовете на гръцкото братство в Атина, той се качва на кораб за остров Патмос, който се намира по-близо до турския, отколкото до гръцкия бряг. Пътешествието трае тринадесет часа в развълнувано море, което подлага всички на изпитание. Към четири часа сутринта Учителят чука на вратите на своите придружители. Свеж и в добро настроение той им поднася кафе и кифли. Малко след това корабът акостира близо до едно още заспало село. Един як хамалин се заема с багажа им. Цялото му лице изразява безгранично почитание към този, когото той нарича „Божи човек“. Без да разбира нито дума френски, той върви редом с Учителя, за да слуша гласа му. „Какво каза Божият човек?“ - пита непрекъснато той.

След като отдъхват и се подкрепят, всички поемат нагоре по хълмовете към манастира. Свещеникът, който ги развежда из музея, започва нашироко да им обяснява произхода на свещените експонати, изложени там, като явно пренебрегва забележките, отнасящи се до символиката, скрита в някой кръст или някоя икона, които неговият беловлас посетител подхвърля. Малко по малко обаче неговото поведение се променя и накрая млъква. Когато Омраам Микаел го моли да разкаже живота на Св. Йоан, свещеникът започва неуверено, в един момент лицето му засиява и той възкликва:

- Не зная какво ми става! Атмосферата около нас е особена. За първи път ми се случва да се чувствам така с някого!

И свещеникът заплаква от радост.

След обяд Омраам Микаел посещава пещерата, в която Св. Йоан пише Апокалипсиса. Като се спуска по едно стълбище от тридесет стъпала, което води към градина, осеяна с цветя, той сякаш лети, а неговите придружители го следват в изключително състояние на духа. Човек рядко може да изпита в живота подобно преживяване. Пещерата прави особено впечатление с каменното легло, на което е спял Св. Йоан, масичката, изсечена в камъка, на която ученикът му пишел Евангелието под диктовката на апостола и накрая следите от мълнията, която разцепва на три скалата в момента на разкритието на Апокалипсиса. В края на посещението той моли своите придружители да го оставят сам. В пещерата Омраам Микаел прекарва доста дълго време.

Престоят на острова продължава няколко дни. По това време все още няма много туристи и мястото изглежда много поддържано, чисто и все още наситено с присъствието на Св. Йоан. Омраам Микаел е щастлив, изпълнен с красотата на страната, учтивостта на местните хора, от техните искрени топли лица, от добротата на свещениците, които го посещават по всяко време. Той казва за жителите на острова, че са чувствителни, че усещат нещата като медиуми и пророкуват, сякаш все още са в обстановката на Апокалипсиса. Сам той прави голямо впечатление на селяните, които не го изпускат от поглед и проявяват голямо уважение.

Веднъж, когато се разхожда със своите придружители, към него се приближава селянка и смирено го пита:

- Вие монах ли сте?

Без да дочака отговор, тя се прекръства, целува му ръка и прошепва:

- Желая ви добро здраве. Бъдете щастливи с монашеската си корона.

Поведението на селянката е като пред икона, а той я гледа с изненада и умиление. След като тя си тръгва, той остава замислен един момент. Преди да излезе на разходка Омраам Микаел е медитирал в стаята си и е попитал нещо съществата от невидимия свят:

„Това, което ми каза тя, беше отговор на въпроса, който бях задал. Небето си послужи с тази жена, за да ми отговори и аз бях толкова щастлив!“80

След престоя в Патмос Омраам Микаел се връща в континентална Гърция и заедно с двама от своите придружители посещава планината Атон. Там се намират многобройни манастири, които приютяват 3000 монаси и в които се съхраняват много древни ръкописи. Тези манастири най-често са строени на недостъпни места и на тримата пътешественици се налага многократно да използват моторна лодка, за да стигнат до някоя трудно-достъпна обител. И чудно, при всяко тяхно посещение се повтаря един и същи феномен: без да знаят кой е Омраам Микаел, монасите се обръщат към него с най-голямо уважение и му предлагат стаята, запазена за православния владика. Навсякъде той задава въпроса:

- Знаете ли за Мелхиседек?

Няколко години преди това, по време на престоя си в Индия той пита големи садху дали познават едно същество, което живее в Хималаите и което няма начало, няма и край. Там също знаят за неговото съществуване, но го наричат Марканде.

От началото на 1960 година духовното дело на Омраам Микаел Айванхов видимо придобива световни измерения. Неговите беседи вече са познати в много страни. Впрочем през първите години след завръщането му от Индия той приема много покани от различни европейски държави. Често поканите идват от групи професионалисти, учени или политически водачи. В повечето случаи той отклонява подобни покани, знаейки предварително, че само ще загуби времето си. Така неговите идеи за преобразяване на човечеството чрез духовна галванопластика твърде много изпреварват света, в който живее. Всеки случай, когато се обръща към по-особени събрания, той го прави като към свои ученици и със същия плам се обръща към великите идеи на науката на посветените.

Един ден той присъства на среща на учени във френския атомен център в Сакле и внимателно слуша изявленията и научните спорове. Когато идва неговият ред да говори, той неусетно отвежда слушателите си на терена на духовността, с цел да предизвика у тях едно по-издигнато мислене от това на чистата наука. Неговите обяснения за светлината са доста различни от научните определения на другите участници, но те имат предимството да стимулират лични открития в един по-фин план. При друг случай, когато се намира сред група полицейски инспектори в Париж, той им говори за светлината така, както никога никой не им е говорил:

- Вие вярвате, че ще се преборите с престъпността, като увеличите числеността на полицаите, жандармерията и подобрите методите за надзор и разследване. Да, но вие се лъжете, защото външните средства са безсилни да действат ефикасно в тази област. Единственото ефикасно средство е светлината.

За петимата полицаи, които го слушат, подобно решение звучи твърде странно.

- Светлината?... И как ще стане това? - пита един от тях.

С присъщия си образен начин на изразяване той им говори за престъпниците и за начина, по който те престъпват закона и подготвят своите кражби, грабежи, убийства с убеждението, че никой не подозира нищо за техните намерения. Той добавя:

- Представете си, че хората притежават една вътрешна светлина, която им позволява да доловят предварително и много отдалеч онова, което някой им готви. Те ще вземат предварителни мерки и злосторникът няма да успее. Следователно единственото средство да се ликвидира престъпността е светлината. Ето защо хората трябва да се научат да усъвършенстват своята вътрешна светлина. Това би отнело много време, но това е единственото сигурно средство.

Вътрешната светлина, за която говори Омраам Микаел, е светлината на една истинска духовност, способна да преобрази всички хора. Светлината е жив дух, който носи в себе си обич, мъдрост и истина. Той знае, че по-голямата част от хората не са достатъчно напреднали духовно, за да могат да възприемат фината действителност на светлината и затова набляга върху необходимостта от възможно най-често концентриране върху нея, върху привличането й в себе си с цел да се изостри възприемчивостта и да се постигнат нови вибрации на клетките.

От неговото внимание не убягват желанията и ориентацията на хората, с които общува. Познавайки техните мерки за ценностите, той ги поставя под въпрос, без да се бои, че ще ги обърка. Неговата първа грижа да раздвижи хората е толкова силна, че понякога ги разочарова или шокира умишлено. И ако някога проявява строгост, тя винаги е съчетана с чувство за хумор и с доброта. Понякога го канят хора, които очакват да говори за извисени неща, да разсъждава надълго и нашироко върху техните лични проблеми, върху парите, за които непрекъснато мислят, върху сексуалния живот, от който са обсебени. Понякога това е единственият начин да стигне до тях. А те едва по-късно разбират защо техният гост е развил една или друга тема, която им се струва банална. След първата инстинктивна реакция всеки усеща, че лекторът е стимулирал нещо в тях, че е отприщил водата и животът е потекъл. Един брат от Англия, който го придружава в пътешествието, си спомня:

„За Омраам Микаел няма незначителни хора. Той търси във всеки божествената искрица. В хотелите се отнася с прислугата с изискана вежливост. Когато се появи, лицата на тези хора се променят, в очите им пламва светлина и всеки обръща поглед към него. Като разговаря със стюардеси, гидове на изложби или с шофьори на такси Омраам Микаел притежава дарбата да създава подходящата обстановка. Когато ги вижда, че са напрегнати или притеснени, той им разказва шеговити историйки, за да ги накара да се разсмеят, за да се стигне до истинско общуване“.

При едно посещение в Испания на един укрепен дворец от времето на маврите, той внимателно слуша обясненията на екскурзовода, който разказва за живелите в миналото мъдреци, дошли от много далеч, за да построят двореца. Когато той млъква, Учителя се приближава до него и го пита, изпълнен с приятелство:

- Колко са колоните, знаете ли?

- Трийсет и две - отвръща екскурзоводът.

- А защо точно трийсет и две?

- Нямам представа, господине.

- В миналото - казва му Учителя - мъдреците са вграждали във всичко символи, с които да обяснят същността на природата около нас, както и нашата човешка природа. Вижте например фонтаните.

Силно заинтригуван, младият човек внимателно слуша думите му.

- Изобразени са палми, фигури от мозайка, има шишарки и всичко това са символи. Древните са проявявали голям интерес към скрития в нещата религиозен, мистичен, кабалистичен смисъл. И за да могат и в бъдеще хората да се наслаждават на тези знания, те подреждат символите по начин, който да разкрива смисъла им. Затова посветените, които са изучили всички пътища, водещи към знанието и мъдростта, знаят, че пътищата на мъдростта са трийсет и два.

Като вижда, че младежът го слуша с интерес, Учителя му обяснява двата принципа, които създават всички неща:

- Те са построили фонтаните, този символ на избликващия живот, за да предадат и на нас възхищението си от великолепния принцип на мъжкото начало. Древните са изпитвали огромна почит към този принцип и са имали много деца! А раковините са, за да си спомним и за другия възхитителен принцип на природата - принципа на женското начало, което създава живота...

Неговите придружители казват:

„Той е като баща, един чудесен възпитател. Всеки, който е до него, се променя. Пътуването с него е истинска школа, защото човек не може да се намира редом със същество от неговия мащаб, без да си задава въпроси, а неговото спонтанно одобрение за положените усилия действа ободряващо.“

Както винаги, на него му трябват съвсем малко неща, за да преживее. Неизменно се настанява в най-скромните хотели, с единственото условие от стаята си да може да вижда изгрева на слънцето. Когато неговите придружители при пътуванията се оплакват от примитивните условия, с които трябва да се задоволяват, той изтъква голямото значение на простотата в живота. В кола или във влак Омраам Микаел работи за усъвършенстването на своя английски, слуша записи от касети, за да оправи акцента си. „Всяка нова дейност предизвиква обновление в живота на целия организъм“ - казва той.

През последните двайсет години от живота си той кръстосва надлъж и нашир цялата земя, както се обикаля любим дом. Някои страни - Гърция, Италия, Германия, Англия, Швейцария, Испания, Швеция, Египет, Индия - посещава много пъти. В други като Холандия, Белгия, Финландия, Дания, Шотландия, Югославия, Израел, Турция, Япония, Шри Ланка, Тайланд, Хонконг, Мароко, Етиопия, Ливан отива само веднъж. В САЩ и Канада се връща многократно. Пътува също и до Хаваите, Мексико и Антилските острови.

Целта на тези пътувания е извършването на духовна работа по света, а също и да открие следите от работата на великите учители, живели в миналото.

Много често Омраам Микаел се отдалечава от своите придружители за няколко дни и се отдава на медитации сред природата, този истински храм на Бога. Но той обича да се моли и в различните религиозни храмове: джамии, църкви, базилики, защото „всичко това е свято“.

През пролетта на 1970 година той прекарва осем дни в Япония, в един Дзен храм, разположен в сърцето на планините недалеч от Токио. Дванадесетте бонзи, които обитават храма, го приемат като свой и му предоставят един малък храм, украсен със статуи на Буда. Там той може да се моли, да чете и да почива далеч от шума на манастира. Още с пристигането е поканен да участва в религиозните ритуали, в които участват много от жителите на близкия град.

Много рано сутринта всички се събират за една церемония, последвана от двучасова медитация. Всички сядат в една голяма зала с лице към стената в позиция За-Дзен, която определя точно положението на главата и ръцете. В средата на залата бавно се разхожда един бонза с пръчка в ръка. Той наблюдава гърба на всеки от участниците и щом някой задреме, го удря леко с пръчката по рамото.

Учителят Омраам Микаел познава смисъла на това действие. Ударът, насочен към точно определен нерв, има за цел да попречи на сънливостта, да изправи лошата поза, да предизвика проясняване на мозъка и да мобилизира енергиите. В желанието си да го изпита върху себе си Омраам Микаел помолва бонза при следващата медитация да насочи върху него един удар с традиционната пръчка. Докачливият бонза учтиво отказва: „На вас не ви е необходимо“ - казва той. Но пред настояванията на Учителя-чужденец той се съгласява. На сутринта бонзата застава зад него, поздравява го с уважение, след което го удря по рамото. Омраам Микаел навежда глава и благодари на монаха за услугата. Този опит събужда голям интерес у него. Той установява, че в действителност ударът предизвиква интересно просветление в мозъка. С цел да продължи опита си, той моли бонзата да повтаря удара всяка сутрин. Против волята си бонзата се подчинява.

Mihail_Ivanov_149.jpg

Омраам Микаел Айванхов участва в утринната религиозна церемония в един дзен будистки храм в Япония. Зад него е монахът с пръчката.

След завръщането си във Франция Омраам Микаел разказва тази история, като уточнява, че целта на За-Дзен е да се спре мисълта и да се постигне празнота. Но това упражнение не трябва да е самоцел, а да служи за постигане на пълнота. Ако не служи за постигане на пълнота, празнотата може да бъде опасна. За да постигне безопасно празнота, човек трябва предварително да се пречисти и да започне медитацията си в тишина и пълно успокоение на чувствата.

„След това той става активен, динамичен, може да се концентрира и насочва мислите и чувствата си в избраната посока, да ги усилва и да изгражда в себе си състояние на широта и очарование... В този момент спира и постига празнота. Тогава престава да мисли, само чувства. При тези условия няма никакъв риск.“81

Когато се завръща в Изгрев или в Бонфен, той се чувства щастлив отново сред своето духовно семейство и прекарва дните си в благодарност. Той казва, че трябва всеки ден да се благодари хиляди пъти, защото магията на благодарността е необикновена. Тя е най-доброто лекарство. Сам той си служи с благодарността като с мощ-на формула, „като противоотрова, която неутрализира всички отрови“.

За Омраам Микаел Айванхов всичко в природата е проз-рачно, всичко е светло и живо. Неговата връзка с невидимите сили е много силна и в този смисъл „чудесата“, които съпровождат живота на големите духовни личности, изпълват и неговия живот. Той винаги знае в какво състояние се намират неговите ученици. В техния поглед той вижда всяка промяна. Когато забележи, че светлината в тях отслабне, добродушно им казва: „Вие се лъжете, ако мислите, че нямам понятие за трудностите, които преживявате.“ Той познава тези трудности, защото сам се е сблъсквал с тях. Но също им казва: „Ако вие сами не се справите с тях, няма да еволюирате.“

Често след беседа някои от слушателите отиват при него да му благодарят, че е говорил за техните лични проблеми и им е предложил конкретни съвети. Наистина този феномен се повтаря толкова често, че му спечелва известността на лектор, способен да улавя въпросите или проблемите на голямата аудитория. Освен това много хора споделят с него необясними случки: как той ги е излекувал или се е появил, когато са го повикали. Някои са се спасявали при злополука, след като са произнасяли неговото име или пред тях изниквало физическото му тяло, докато в действителност той се е намирал на друго място.

Както някога в Париж, и сега той ги изслушва, но винаги отказва да го възприемат като чудотворец. „Моята мисия съвсем не е да лекувам - казва той, - а да просвещавам.“ И за да не накърни целостта на тази мисия, той почти винаги отрича да притежава някои способности, които са му присъщи още от младостта. Неговата връзка с учениците се гради извън очарованието, което неизбежно извикват проявите на ясновидство, лечителство или дарбата на медиум. Неизменно той ги ориентира към светлината, ангелите, Бога. Съвсем скоро след завръщането си от Индия той говори за „фирмата О.М.А.“, и обяснява, че вече е колективна личност. Заслугата се полага на тези, които той дори не познава, но които работят с него. На това колективно същество трябва да се благодари. „Не трябва да вините мен - казва той. - Това същество се нарича ОМРААМ.“

Той изпитва огромно уважение към всички невидими същества, които го подкрепят и които понякога нарича ангели, понякога деви или просто същества. Той се обръща към тях с доверие, защото знае, че общува със свободни създания, върху които не трябва да се оказва натиск с егоцентрични молитви. От време на време той моли Ангела на Въздуха да разсее облаците, за да могат всички да съзерцават слънцето, но знае също, че Ангелът е в правото си да му откаже. Съзнавайки отговорността, която носи пред всички, които му помагат в неговото дело, той се чувства като обикновено звено от веригата същества, които работят за доброто на човечеството.

Към дейността на природата се отнася с уважение и преклонение. Той не дръзва да престъпи нейните закони или естествения ред на нещата и така успява да създаде загадъчна близост с животните, растенията и дори с неодухотворените предмети. Така многократно му се случва да заговори на някой спрял автомобил, който отказва да потегли, след което, необяснимо как и за най-голяма изненада на присъстващите, колата тръгва, макар и само докато ги отведе там, закъдето са тръгнали. „Това не значи, че металите са разумни - казва той - или че растенията имат душа, не, но съществува един космически разум, който изпълва всичко сътворено и действа чрез него.“

В действителност Омраам Микаел не отдава голямо значение на всичко това и не съветва никого да търси подобни способности. Колкото до него, той се стреми да не показва прекомерно своята вътрешна сила, за да не се чувстват подтиснати околните и да не налага по този начин своя авторитет. Все пак някои забелязват, че понякога изпитва страдание, че не може да разкрие изцяло, без да се сдържа, своите способности.

От време на време някой внезапен изблик на феноменалната му енергия се проявява в ежедневието. Един ден, както седи с още няколко човека в градината, рязко става и моли да му донесат инструмент, за да отреже един клон, който расте опасно ниско над земята. Решава да направи това изведнъж, без някой да е споменавал пред него, че само преди час един от учениците е блъснал главата си в клона. Донасят му градинарски ножици, които са малки и съвсем неподходящи за тази цел, но Омраам Микаел ги хваща без колебание и само с едно движение отсича дебелия клон. След това поглежда лицата на придружителите си, които стоят притихнали, сякаш съжалява, че се е разкрил пред тях до такава степен. А те го гледат като окаменели и не могат да проумеят този „невъзможен“, необясним резултат.

Той набляга на върховенството на личната работа над обикновените методи. Човек трябва да се усъвършенства, като разчита на собствените си сили. В този смисъл той реагира при своето пътуване до Израел, където отива да се срещне с кабалисти, както и да открие следи от Христовия дух. Край бреговете на Тивериадското езеро много хора му разказват легендата за чудодейната сила на езерото. Достатъчно било да се изкъпеш в езерото, за да се пречистиш. За него всичко това не съдържа голям смисъл. Безразличен към всички приказки, на кито хората отдават такова голямо значение, той връща нещата към техните истински съотношения. На свой ред Омраам Микаел обяснява с лека нотка на хумор, че не самото къпане във водите може да доведе до пречистване, а по-скоро съзнателната работа, както вътрешна така и външна.

„Това се случи след шестдневната война - разказва по-късно един придружител на Учителя. - Ние получихме разрешение да посетим окупирания от Израел Ерусалим. Учителят пожела да разгледа синагогата, която се намира на мястото, където е живял Иетро (Изход II-III). Там той се отдаде на дълга медитация. В друг момент посетихме пещерата, където е живял Шимон Бен Йокай, един от авторите на Сефер Ха Зохар. Хиляди хора идват на поклонение пред пещерата, която се намира на един горист хълм. Земята около свещеното място е осеяно с нечистотии. Обзет от свещен гняв, Учителят се обърна към Ангела на Въздуха и го помоли да почисти всичко. Веднага заваля пороен дъжд, който продължи няколко часа. Всичко беше пометено. Това е толкова необикновено за тази страна, че вестниците на другия ден писаха за дъжда. Но когато Учителят се разгневи, това не е за дълго. С учудваща бързина той възвърна обичайното си спокойствие.“

В неговата мисъл истинските способности се придобиват, запазват и развиват посредством обичта. Той винаги отхвърля впечатляващите способности, които заслепяваш и водят до властваме. Но тези, които често го виждат, които живеят близо до неговата хижа, ясно забелязват способността му да бъде господар на себе си и оттам - на нещата. В действителност той умее да използва безкрайните възможности, заложени от Космическия разум в сътворението и така да влияе на природата.

Това именно прави той в края на лятото на 1970 година. Горските пожари, които са нещо обикновено на юг, предизвикват големи опустошения в региона. Силен вятър духа по посока на Бонфен и огънят застрашава лагера. Нощта се спуска. Омраам Микаел Айванхов се запътва с още няколко души към Скалата с молитва да призоват Ангела на Въздуха. „Оставете ме сам с моята молитва!“ - казва той. Десет минути по-късно от като че ли безоблачното небе се изсипва проливен дъжд, който укротява пожара. Този феномен се повтаря през годините и когато говори за него, той уточнява, че всеки път се обръща към Ангелите на Въздуха и Водата да потушат огъня, но добавя, че първо трябва да овладее добре нещата в самия себе си, за да постигне власт върху материята.

Смисълът на тези думи е ясен: всичко, което съществува в природата, се намира и в човешкото същество. Всеки от четирите елемента има пречистващо въздействие, но човек може да влияе върху тях, само ако пречисти и овладее „елементите в самия себе си“. Постигнатият ефект не може да се нарече чудо, а резултат от способността на човека да владее себе си. Този резултат може да се сравни с контрола, който един звероукротител упражнява върху зверовете от джунглата или на укротителя на змии, който след ухапване успява да неутрализира отровата със силата на волята си.

Mihail_Ivanov_150.jpg

„Вземам ги в ръката си и им говоря.“

Изворите, водопадите, реките, езерата или океаните представляват за него различни сили, които могат да служат за прослава на Бога. Всеки път, когато се намира на кораб или на самолет, той влиза във връзка с разумните създания, които обитават тези елементи. „На животните, цветята, духовете, русалките, силфидите трябва да се говори - казва той, - трябва да им се молим да работят за идването на Царството Божие.“

По време на едно пътуване до Съединените щати той всяка сутрин се разхожда по плажа на брега на океана и с часове извършва някаква работа, за която не дава никакво обяснение. Само споменава: „Аз сея семена.“ По-късно уточнява, че всяка сутрин е извършвал духовна работа със силата на водата.

„Водата, тази стихия, този флуид на вселената, е кръвта на земята и ние трябва да знаем как да я възприемаме, как да й говорим и да общуваме с нея, защото тя е способ-на да промени някои елементи в нас, като ги разреди или размие. Тя има тази власт върху точно определени субстанции, които дори и огънят не може да промени.“82

Ако той е способен да действа така, то е защото познава връзките, които съществуват между всички елементи във вселената-организъм. И тъй като живее в хармония с този организъм, различните елементи, от които е изграден, откликват на неговия призив. Ето какво пише в своя вестник един човек, който го придружава през 1979 година в Аризона:

„Птиците, животните отиват при него, кравите на село се събират около него и го наблюдават, докато медитира, катеричките влизат в стаята му, за да постоят с него. Една сутрин той дойде и ни повика да го последваме. Ние тръгнахме след него и той ни отведе на една поляна. Като пристигнахме, той изненадано се огледа: „О, тях вече ги няма!“ - след което изневиделица се появи лястовица. „Сама ли си?“ - попита я той - Иди повикай другите...“ Няколко минути по-късно над нас закръжи ято лястовици. Един друг ден, когато безброй лястовици се стрелкаха край него, високо над тях се появи царски орел и започна да се рее. Този впечатляващ спектакъл се повтори много пъти. Царските орли проявяваха все по-голямо внимание към него. Веднъж, докато ни говореше на поляната, един от тези огромни орли кацна пред него. Много дълго време той стоя неподвижен. Ние седяхме окаменели... Заслужава си да се види скромността на Учителя, удивлението му от подобни случки. Сякаш животните със своя инстинкт усещат в него хармонията и обичта, способни да възвърнат на човечеството милостта и да пресъздадат отново земния рай“.

______________________________________

78. Битие гл. 14, 18.

79. Неиздадена беседа от 2 септември 1960 г.

80. Беседа от 1 юни 1969 г., „Приближаването на Небесния Град“, стр. 22.

81. Беседа от 14 август 1971 г., „Познанието: сърцето и интелектът“, II, Събрани съчинения, том 18.

82. Беседа от 10 април 1968 г., „Трите вида огън“, Събрани съчинения, том 10.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×