Jump to content

Recommended Posts

ЗОРАТА

Вечерта на 18 юли 1937 аз отпътувах от Париж, за да се присъединя в Милано към италианеца, който трябваше да ме придружи до София. Според една програма, изготвена от него преди да дойде в Париж, той трябваше да тръгне за България на 19-ти. Ето, че датата на моята отпуска съвпадна учудващо с датата на завръщане на този брат в България. Следователно това, че съм определила през зимата тази дата за начало на отпуската ми, съвсем не е било „случайно“.

Едно спиране за 48 часа във Венеция трябвало в невидимото да позволи моята първа среща с брат Михаил. Той прави всички необходими постъпки да потегли от София преди 18 юли, но влакът, с който трябвало да пътува, е обща композиция с пътници за Световното изложение в Париж и гаровата служба решава да отложи тръгването (едно „случайно“ закъснение) до деня на моето отпътуване от Париж.

Брат Михаил е изпратен от своя Учител с мисията да разпространява, доколкото обстоятелствата позволяват, Учението на Всемирното Бяло Братство,

С цел да спести на своя пратеник неприятностите, породени от ревността на братята, които мислят, че те са по-достойни за избраници в тази мисия, Учителят Дънов пази в тайна плановете си. Дори и моят придружител не знаеше абсолютно нищо.

Една кратка спирка от два дни и половина във Венеция, през която не се срещнахме с брат Михаил, макар че той се намираше там, беше белязана с решителни и дълбоки събития. Аз не мога да опиша това, което бях призвана да изживея, но след като продължихме пътуването към София и Венеция изчезна от пейзажа, казах на моя придружител: „Чувствам, че в този град се омъжих за Светия Дух.“ Тази мисъл го накара да ме запита за причината, заради която съм решила да го последвам в неговото завръщане, тъй като въобще не е разбрал моето внезапно решение.

Тогава аз му разказах какво ми се беше случило през годините и как бях предупредена за срещата си с Учителя. Той ми отговори: „Аз едва сега започвам да си обяснявам, защо от четири месеца той ме моли да предприема едно пътуване на запад и след два месеца уреди моето посещение в Париж. Това вероятно имаше за цел да ви придружа. Той отказа да уточни защо трябва да отивам във Франция. Каза ми само: „Ще видиш, когато отидеш“. Единственото нещо, което трябвало да свърши, е да тръгне обратно с мен.

По време на пътуването той ми каза още, че от няколко години Учителят предупреждавал братята и сестрите от Братството в България, че „се подготвя една французойка, която ще дойде в София.“ Ето защо всички там очаквали от дълго време пристигането на французойката, макар че нищо не подсказвало нейното идване.

Когато пристигнахме в София, Учителят с близо четиристотин ученици се намираше в лагера на Рила планина. Аз трябваше да прекарам два дни в Братството в София, за да дочакам тръгването към летния лагер на тридесетина други братя и сестри. Използвах престоя си, за да се запозная с различни хора от Братството, както и с центъра Изгрев, където някои от учениците на Учителя Дънов са си построили къщички. От устата на по-ревностните и усърдни последователи аз научих доста изключителни подробности за живота и качествата на Учителя Дънов. Повече от всякога цялото ми вътрешно внимание се насочи върху Учителя и върху забележителните усещания, които преживях преди четири месеца и които трябваше да възбудят предварително моето любопитство.

На Великден бях отведена в една непозната среда, където царуваше атмосфера на чудна чистота. Аз видях да преминава пред мен една група от хора, мъже и жени с бронзови по скоро сурови лица, облечени дебело. Те пееха необикновени, много мелодични песни. Докато ги гледах изненадана, видях от колоната да се отделя един мъж. Някакъв глас извика: „Свети Петър“. Този вик не описваше въобще човека като подобие на Свети Петър. Той по-скоро даваше представа за това, че неговият манталитет и ниво на проникновеност наподобяват тези на Светеца (което се потвърди по-късно, след преминаването на Учителя Дънов отвъд).

След като това видение изчезна, от движещата се колона се отдели друг мъж и гласът извика: „Свети Йоан“ (отново в същия смисъл, както предишния).

Каква разлика между тези два образа! Първият беше суров, груб, но очите му бяха много ясни и кротки. Вторият беше много по-млад. Неговите дълги черни коси ограждаха едно лице с едновременно мъжко и женско изражение Очите му, красиви, дълбоки и тъмни, бяха озарени от една изключителна вътрешна светлина.

Впечатлението, което ми направиха тези два образа, се отпечата дълбоко в мен. Под влиянието на натрупалите се вълнуващи, затрогващи вътрешни изживявания аз не се замислях много. Когато този спомен, сгушен в един ъгъл на моята памет, се събуждаше ненадейно той налагаше един интензивен живот в мен.

Настъпи утрото за тръгването ни към Рила. Едно дълго пътуване с автобус до края на гората, след това седемчасово изкачване пешком по обраслите склонове. Вечерта пристигаме на поляната, където е разположен лагерът.

Остана да изкачим и последните стръмни скали над гората. В този момент отгоре заехтяха песни. Аз скоро се намерих между шпалир от братя и сестри, слезли от лагера и застанали по протежение на склона. Всички пееха през сълзи и ме докосваха с ръце, когато преминавах край тях, водени от дълбоки чувства, грейнали от радост и ентусиазъм. За всички тях аз представлявах Франция, която е чула поканата, отправена от Учителя. Колкото до мен, пред този израз на обич и задоволени очаквания, аз материализирах предсказанията на Учителя и чудото на този необясним отговор на невидимата връзка, продължила години и довела до това така неопровержимо потвърждение.

Така в неописуеми емоции, споделени с тези четиристотин души, изморена и унесена достигнах поляната, където живееше Братството.

Над скалите ме очакваше една сестра, която ме посрещна и ме отведе право в центъра на лагера.

Учителят стоеше там изправен в очакване на нашата среща.

Лице от светлина, приказна чистота, вълшебен в своята красота, спокойствие, проникновена интелигентност. Величествено присъствие, изградено в невидимото, осъществено с неговото поведение и неговото слово, благодарение на един безмълвен, но осезаем диалог на мисълта му с отвъдното.

Сестрата, която ме доведе при него, ме докосна по ръката и прекъсна очарованието на този незабравим момент. Тя ме заведе в една палатка, помогна ми да се измия и със знаци ми обясни да си легна. Заспах дълбоко. Когато се събудих, цялата ми физическа отпадналост беше изчезнала.

Щом отворих очи и излязох от палатката, попаднах сред група български братя, които говореха отличен френски. Бяха се събрали специално да обядваме заедно и да създадат у мен впечатлението, че се намирам в моята родина.

Предстоеше ми десетдневен престой до Божествения водач в една чиста, кристална атмосфера. Тук годините се изнизват, без да може да се преброят, а преражданията следват едно след друго.

Вече тридесет и две години след това, ми се струва, че още съм там, толкова споменът за преживяното беше завладял цялото ми същество.

На другия ден след моето пристигане при мен дойде един брат, който се представи за нещо като секретар на Учителя. Бях изненадана да разпозная в него този, който се отдели от колоната при вика „Свети Петър“. На този брат разказах за моите видения, а той ги разказа на Учителя. След това се върна и ми каза, че Учителят го помолил да остане с мен по време на престоя, за да ме научи на някакъв елементарен български език и да ме разведе из лагера. Това беше брат Боев.

След като през 1944 година Учителят Дънов се преселва отвъд, брат Боев се изправя пред обвиненията на ревниви братя, които порицават брат Михаил за заминаването му за Франция. Той не се осмелява да им каже, че е чул от устата на Учителя за неговото решение да изпрати брат Михаил, натоварен с отговорна мисия.

Той отрича също, че е присъствал на разговора ми с Учителя, отнасящ се до работата във Франция, въпреки неговото участие като преводач. Вж. писмото на стр. 33. (глава Среща с Брат Михаил“) Тези лъжи доведоха до тежки последици, за които брат Боев се разкайва по-късно и потвърждава, че е скрил истината.

В ранно утро се изкачвахме на една височина, наречена „Молитвен връх“.Там посрещахме изгрева на слънцето като се молехме, медитирахме и пеехме песни, композирани от Учителя.

Сред тези хора, които се молеха толкова горещо, че чувствата като че ли ставаха част от заобикалящата ни природа, аз дълго медитирах върху неграмотността човешка и върху липсата на задълбоченост у тези, които се смятат за образовани. Колко сълзи изплаках на този връх, замислена за безверието на хората, за нашия повърхностен дух, за нас западняците. Чувствах се задължена при завръщането си да ги запозная с този свръхизвисен живот, осъществен в едно възвишено поведение.

Как е Възможно да не се открие съществуването на този царски път на душата, трасиран през вековете от най-великите земни души? Път, проправен в материята на нашите сърца и на нашия разум от словото на Учителя, със средствата на една удивително задълбочена, остроумна и приспособена към нашата епоха психология. Как може да не се даде на света възможността да изучава тази висша наука, маркирана с печата на най-висока оценка, изчистена от всякакви суеверия, която Учителят Дънов е раздал на хилядите свои ученици в продължение вече на четиридесет години?

Mihail_Ivanov_164.jpg

Една сутрин ми казаха, че Учителят желае да отида при него, за да поставя моите въпроси. Аз вече присъствах на удивителни действия. Когато Учителят се намираше между нас, аз няколкократно видях как той излъчва светлинни вълни и мисли, които го свързваха с тези, на които говори. Веднъж всички се бяхме събрали около лагерния огън. Учителят беше седнал в средата на нашия кръг. Всички от доста време пеехме и медитирахме, когато изведнъж аз се отделих от тялото си и изживях една неочаквана вътрешна левитация. По-късно се сетих, че в един момент Учителят се изправи за обща молитва на висок глас. Аз преживях вътрешното извисяване преди той да се изправи. При тази левитация получих усещането, че понесено от неудържимо течение, моето физическо тяло се издига на четиридесетина метра Един друг ден бяхме седнали за закуска под палещите лъчи на слънцето. Учителят се отдаде на медитация и ние видяхме да се оформя необикновен облак с формата на широк плосък диск, чиято сянка подслони закусващите. Когато закуската приключи, облакът се разсея.

Една сутрин бяхме седнали с брат Боев на един склон, опиращ на едно езеро и се занимавахме с моя български език. Изведнъж водата в езерото затрептя по необичаен начин и бризгите образуваха голяма роза, върху повърхността на водата. Моята изненада да присъствам на този необикновен феномен беше така голяма, че аз се изправих и казах: „Гледайте какво става по езерото!“ Моят учител по български се усмихна и спокойно обясни: „Това е защото Учителят слиза към брега да се качи на лодката и да отиде на отсрещната страна на езерото.“ И наистина аз видях Учителя и един брат да се приближават към брега и да се качват на една лодка.

Така нещата в природата, наречени неодушевени , проявяват по свой начин усещането си за присъствието на Учителя и умеят много по-добре от хората да отговорят на това височайше присъствие.

По подобен начин нашите кости и мускули откликват с движение на проявата на нашите чувства и мисли. Не трябва ли всяка частица от целият свят, представляващ едно цяло, да отговори по свой начин на носителите на Светия Дух?

Учениците, които живееха в тази атмосфера (наречена вълшебна според обикновените разбирания), не изглеждаха изненадани. Колкото до мен, която присъствах за първи път на материализирането на единството на космоса, все още пазя вълшебното смайване от онова, което изпитах през този ден.

Посещението при Учителя ми предложи други доказателства, които според мен не са по-маловажни от предните. Според неговото желание аз записах въпросите, които исках да му поставя. Те бяха изготвени без всякакъв намек за предишните ми преживявания. Учителят ми отговаряше, доказвайки със забележките и разсъжденията си, че всичко преживяно от мен, от моето детство до днес, му е познато. Той уточни някои подробности по далечните събития, съветите, дадени от него, формулира точните предупреждения, засягащи поведението ми към някои определени личности.

Когато изразих желанието си да запозная някого след завръщането ми с онова, което съм видяла на Рила, Учителят уточни хората, с които мога да говоря и да започна да работя. Той добави, че ще намеря необходимите условия за тази работа, а когато срещна определените хора, аз непременно ще ги разпозная.

„И когато в последствие се появи, каквато и да е необходимост във връзка с предприетото начинание - увери ме той, - вие я поискайте вътрешно с непоколебима вяра и ще я получите. Всички необходими наставления ще ви се дадат вътрешно.“

Докато Учителят говореше, една сестра донесе купа, пълна с плодове, и я постави пред нас. Учителят каза: „Появата на това грозде е доказателство, че нашата обща работа ще даде плод.“

Така пред мен се отвори пътят. На всички вътрешни проблеми, които са възниквали в миналото, аз получих обяснение. За мен не оставаше нищо друго, освен да поема по този път.

Когато напуснах лагера, за да отпътувам към Франция, аз си представях, че тръгвам към едно място на земята, където хората са готови да приемат съкровището, което щях да им предложа: безценното богатство на една култура, чието съществуване ми се разкри. Щях да споделя с тях духовната радост от познанието за бъдещето на планетата през вековете.

В утрото преди заминаването, преди изгрев-слънце, лагерът беше потопен в гъста мъгла. Реших да отида до извора на другата страна на езерото, за да гребна вода, която исках да занеса на моите парижки приятели. Но как да не се подхлъзна в езерото, когато тясната пътека, която водеше към извора, минаваше близо до водата, а мъглата беше толкова гъста, че не можех да видя накъде вървя? Докато медитирах върху това и се колебаех дали да тръгна, една мъничка птичка кацна на канарата, върху която се бях облегнала и зачурулика. След това запрехвърква от камък на камък, като ме канеше и водеше уверено моите стъпки по сигурна почва, без да се отдалечава от мен на повече от метър. Тя ме придружи до извора и след това по същия начин ме отведе до лагера.

Това беше последното преживяване сред тази природа, наситена с внушенията на духа.

В момента, когато се намирах до извора, аз видях върху скалата, която се извисяваше над него, да се появява странна рисунка. С учудване се вгледах в нея. При завръщането ми в лагера ме посети една млада сестра, която искаше да се сбогува с мен. Тя ми подаде една празна тетрадка, за да я използвам, когато изучавам българската граматика.

Mihail_Ivanov_165.jpg

На първата страница беше изрисувана същата фигура, която видях да се появява на скалата.

После се изкачих да си взема „Сбогом“ с Учителя Дънов. Вечерта бях поканена от него заедно с други чужденци, които се намираха в лагера, на вечеря в неговата палатка. С това беше отбелязан последния ден на моя престой на Рила.

По време на вечерята бяхме настанени на една импровизирана маса. Изведнъж се изля проливен дъжд, който образува стена от едната страна на трапезарията. Седнала до Учителя, аз изживявах не само чувствата от този факт, но и вторачените настойчиви погледи на финландци, германци, естонци, които очевидно виждаха в мен Франция.

След като се върнах в палатката, един брат ми донесе огромен кравай, изпратен от Учителя: за другия ден за из път. Отидох да му благодаря за подаръка и да се сбогувам.

Аз още го виждам, изправен в горната част на пътеката, която води към нашите палатки. Йерархичен и тайнствен жител на един свят съвсем друг от този, който ние си представяме. Той каза няколко думи за „Сбогом“ и добави. „Аз ще ви придружа. На заслона ще бъде слънчево.“

Аз тръгнах със същия брат, който ме доведе от Франция. По пътеката аз непрекъснато чувствах много силно, че Учителят върви до мен, сякаш присъстваше физически. Когато дойдохме до заслона, ние влязохме да позакусим. Когато поехме отново, Учителят ни придружи до вратата и след това ни напусна. Аз почувствах, че се отправям към бъдещето . Слънцето се издигна и мъглата бързо се разсея. Аз навлязох в един нов озарен живот.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×