Jump to content

Recommended Posts

ГЛАВА ВТОРА

67. Божественото Милосърдие на Господа ме дари с познание на Вътрешния Смисъл на Словото, заключващо в себе си най-дълбоки тайни, които никой до днес не е познавал, и които не би познал, не знаейки това, което става в бъдещия живот, защото най-често за това става дума във Вътрешния смисъл на Словото, предава и обхваща него самото; бе ми позволено да открия видяното и чутото от мен в продължение на няколко години вече, откакто ми бе дарено да бъда в обществото на Духовете и Ангелите.

68. Много хора, знам това, ще кажат, че е невъзможно, живеейки телесно, да се разговаря с Духовете и Ангелите, че това са фантазии; едни ще кажат, че искам да ги измамя, други - нещо друго, но всички тези мнения не ще ме спрат, защото аз видях, чух и почувствах.

69. Човек е сътворен от Господа така, че да може в телесния си живот да говори с Духовете и Ангелите, както и е ставало в Древните времена; защото той е едно с тях, по тази причина, че е дух, облечен с тяло; но тъй като с течение на времето хората потъвали в плътското и светското, дотам, че вече за нищо друго не се грижели, то пътят за общуване бил закрит; обаче в същата минута, в която плътското, в което човек е потопен, е отстранено, пътят на общуване се отваря и тогава човек е сред Духовете и приобщава живота си към техния.

70. Тъй като ми е позволено да открия чутото и видяното от мен в продължение на няколко години, ще кажа отначало, как човек възкръсва, или как от телесния живот той влиза във вечния живот. За да се уверя в това, че хората живеят след смъртта, ми бе дадено да говоря и беседвам не ден или седмица, но месеци и почти година с много от тия, които познавах в техния земен живот; говорих и беседвах с тях както и в света. Те особено се удивляваха на това, че по време на земния си живот са били в такова съмнение, мислейки че няма да живеят след смъртта, и че голяма част от другите също мислят така, макар че като минат едва няколко дни след разрушаването на тялото, настъпва друг живот, защото той е продължение на предишния.

71. Но тъй като тези тайни биха били откъслечни и неуместни, ако се отнесат към текста на Светото Писание, то ми бе дарено с Божественото Милосърдие на Господа, да ги съединя в известен порядък и даже да ги изложа в началото и в края на всяка глава.

72. Следователно, позволено ми е да предам в края на тази глава, как човек възкръсва из мъртвите и се въвежда във вечния живот.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 

КНИГА БИТИЕ - ГЛАВА ВТОРА

1. Така се свършиха небето и земята и цялото тяхно воинство.

2. И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал.

3. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил.

4. Това е произходът на небето и на земята при сътворението им във времето, когато Господ Бог създаде земя и небе.

5. А никакво полско растение още нямаше на земята и никаква полска трева не беше още поникнала; защото Господ Бог не беше дал дъжд на земята и нямаше човек, който да обработва земята;

6. но пара се издигаше от земята, та напояваше цялото лице на земята.

7. И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.

8. И Господ Бог насади градината на изток, в Едем и постави там човека, когото беше създал.

9. И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.

10. И река изтичаше от Едем да напоява градината, отгдето се разклоняваше и стана четири главни реки.

11. Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато.

12. И златото на оная земя е добро; там има още бделий и ониксов камък.

13. Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя.

14. Името на третата река е Тигър; тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат.

15. И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.

16. И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;

17. но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЪДЪРЖАНИЕ НА ВТОРА ГЛАВА

73. Когато човек от Мъртъв, какъвто е бил, е станал Духовен, то от Духовен става Небесен, за което говорим сега (Ст. 1).

74. Небесният Човек е Седмият ден, в който Господ си почива (Ст. 2,3).

75. Познавателната и Рационалната способности са описани като растенията и тревата, които излизат от земята, оросени от парата (Ст. 5,6).

76. Неговият живот е описан като вдъхване на жизнено дихание (Ст. 7).

77. След това неговата интелектуалност е обозначена от Едемската градина на изток. Дърветата в тази градина, красиви на глед, са Прозренията на Истината, а дърветата, добри за храна, са Прозренията на Доброто. Дървото на живота е Любовта; дървото на познаване доброто и злото е Вярата (Ст. 8,9).

78. Реката в градината е Мъдростта; нейните четири разклонения представляват: първото - Доброто и Истината; второто - познаването на всичко, присъщо на доброто и истината или на любовта и вярата; третото - Разсъдъкът; четвъртото - Науката; първите две са достояние на вътрешния човек, а вторите две - на външния човек; всички те изхождат от мъдростта, а мъдростта - от Любовта и Вярата в Господа.

79. Небесният човек има подобна градина, но тъй като всичко се предзнаменува с тази градина от Господ, то на него е дадено само да се ползва от това, а не да я притежава като своя.
80. Той може посредством прозренията, изхождащи от Господа, да познае, какво е добро и какво истина, но не му е позволено да познава това сам по себе си или по светски, нито да разбулва тайните на вярата посредством чувствения опит или науката, които разрушават небесното му начало (Ст. 16,17).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЪТРЕШЕН СМИСЪЛ

81. В тази глава става дума за Небесния Човек, докато в предишната говорихме за човека, който от Мъртъв, какъвто е бил, става духовен; но тъй като не е добре известно какво е духовен човек и какво - Мъртъв човек, то за да покажа различията между тях, ще предам с няколко думи състоянието на всеки от тях. Първо, Мъртвият човек признава за истина и добро само плътското и светското и това обожава. Духовният човек признава Истината и Доброто като духовно и небесно, но само поради вярата, а не по любов. Небесният човек вярва и прозира Истината и Доброто на духовното и небесното, и не признава друга вяра освен изхождащата от любовта, която направлява неговите действия. Второ, целите на Мъртвия човек се насочват само към плътския и светския живот, на него не е познато какво е вечния живот, какво е Господ, а ако знае за това, не вярва. Целите на Духовния човек са насочени към вечния живот, и следователно, към Господ. Целите на Небесния човек имат за предмет Господ и следователно, Неговото Царство и вечния живот. Трето, Мъртвият човек в борбата почти винаги е побеждаван; когато не се бори. злото и неправдата го завладяват, той е роб. Веригите му са външни: възпира го само страха от закона, от загубата на живота, на имуществото, ползата и доброто име. Духовният човек се бори, но винаги побеждава. Връзките, които го управляват, са вътреш-
ни и се наричат веригите на съвестта. Небесният човек не се бори; ако злото и лъжата го обсадят, той ги презира и затова е наречен Победител; в него няма видими управляващи го връзки, той е свободен; връзките му са невидимата същност на интуитивното схващане на доброто и истината.

82. Така се свършиха небето и земята и цялото тяхно войнство. Тези думи означават, че човек сега е станал духовен в такава степен, че той е Шестия ден. Небето е неговата вътрешност, човешкото, а Земята - неговата външност, тяхното воинство са любовта, вярата и познанията, означени преди това с големите Светила и Звездите. От много изречения на Словото в предишната глава става ясно, че Небето означава Вътрешния човек, а Земята - Външния човек; може да се прибави казаното от Исайя: „Ще направя човек да е по-скъп от чистото злато, да! хората да са по-скъпи от ефирското злато. Затова ще разклатя небето, и земята от тресене ще се помести" (13:12,13). И на друго място: „А си забравил Господа, Създателя си, Който разпростря небето и основа земята; турих словата си в устата ти и те покрих в сянката на ръката Си, за да устроя небето, да основа земята" (51:13,16). От тези изречения следва, че небето и земята са употребени за означаване на човека. Тук става дума за Древната Църква, но вътрешното значение на Словото е такова, че всичко казано за Църквата, се прилага и за всеки член на Църквата; кой не би станал член на Църквата, когато сам е Църква? Храм Господен не може да бъде това, което означава храмът, който означава Църквата и Небето. Затова Древната Църква се нарича в частност Човек.

83. Когато човек стане Шестият ден, то е казано, че небето и земята са свършени и цялото тяхно воинство, защото тогава Вярата и Любовта съставляват едно, а когато те са едно, то не Вярата или духовното, а Любовта или небесното започват да превишават, т. е. човек става небесен.

84. Ст. 2 и 3. И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела. които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела. от всичко, което Бог беше създал и сътворил. Небесният човек е Седмият ден, и тъй като Бог е действал в него в продължение на шест дни, той е наречен Негово Дело, и защото тогава борбата се прекратява, се казва, че Господ си почина от всичките си дела. Затова Седмият ден бил осветен и наречен заради почивката събота (шабас), по такъв начин човек бил създаден и сътворен. Това е очевидно от самите изрази.

85. Че небесният човек е Седмият Ден, и че този ден бил осветен и наречен Събота заради почивката, тук не са открити тайни, по тази причина, че въобще е било неизвестно, какво е небесен човек, че много хора не за знаели какво е духовен човек, и вследствие на това незнание било невъзможно да бъде смесен с небесния човек; когато между тях съществува голямо различие.
(Виж номер 81). Що се отнася до седмия ден и до обозначението на небесния човек със седмия ден, то произлиза от това, че Сам Господ е Съботата, както казва той: „така щото Човешкият Син е господар и на съботата" (Марка 2:27). Това означава че той е Самият Човек и Самата Събота. Заради Него Царството му на небесата и на земята е наречено Събота или вечен Мир и Покой. Най-древната Църква, за която се говори тук, е била в сравнение със следващите църкви, събота Господня. Всяка Църква, изследваща съкровеността Господня, също е Събота; същото е и с всеки възроден, когато става небесен, защото той е подобие на Господа и шест дни се е борил и работил. Това е било представено в Юдейската Църква с шестте дни на работа и със седмия, който е Събота; тъй като всичко установено в тази Църква било Първообраз на Господ и Неговото Царство; същото било представено и като Ковчега, когато той шествал и когато оставал в покой; шествието в пустинята означавало борбата и изкушенията, а спирането - състоянието на мир, заради което Мойсей казвал, когато Ковчегът тръгвал: „Стани, Господи, и да се разпръснат враговете ти, и да побягнат отпред Тебе ония, които Те мразят" и когато Ковчегът спирал: „Върни се, Господи, при десетките хиляди на Израилевите хиляди" (Числа 10:35,36). Мирът на небесния човек е представен като съботата в Исайя: „Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не върши своята воля в светия Ми ден, и наречеш съботата наслада, свята на Господа, почитаема, и Го почиташ като не следваш в нея своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа и аз ще те направя да яздиш по високите места на земята и ще те храня в наследството на баща ти Якова" (58:13,14). Небесният човек е такъв, че той не действа по собствено желание, но по благото желание на Господа, което тогава представлява негово желание; по този начин той се наслаждава на вътрешен мир и щастие, изразени тук с думите: възнесен по високите места на земята; в същото време външното спокойствие и удоволствие са означени с: ще те храня в наследството Яковово.

86. Когато духовният човек, приключил шестте дни, започне да става небесен, той се нарича Вечер на Съботата, което е представено в Юдейската Църква с освещението на Съботата от Вечерта. Небесният човек е Утрото; за него ще говорим скоро.

87. Небесният човек е съботата или покоя, защото борбата е прекратена, когато човек стане небесен; злите духове се отделят и добрите се приближават, също както и Ангелите небесни; в тяхното присъствие не могат да остават зли духове, те избягват далече. И тъй като човек не се е борил сам, но за него се е борил сам Господ, казано е че Бог си почина.

88. Когато духовният човек стане небесен, той е наречен дело Божие, защото Господ сам се е борил за него; той го е сътворил, създал и направил и затова тук се казва: Бог в седмия ден свърши делата си, и два пъти: той си почина от всичките си дела. Човекът често бива наричан в Пророците дело на ръцете и пръстите на Господа, както в Исайя, където се говори за Възродения: „Така казва Господ, Светият на Израиля и неговият Създател: допитвай се до Мене за бъдещето; за синовете Ми и за делото на ръцете Ми заповядайте Ми. Аз създадох земята и сътворих човека на нея; Аз, Моите ръце разпростряха небето, аз дадох заповеди на цялото му множество. Защото така казва Господ, Който сътвори небето, тоя Бог, Който създаде земята, направи я и я утвърди, Който не я сътвори пустиня, но я създаде, за да се населява. Аз съм Господ и освен Мене няма друг Бог" (45:11,12,18,21). От това става ясно, че новото сътворение или възраждането е дело на самия Господ. Разликата между думите: сътворява, прави, създава, е достатъчно добре посочена в този параграф на Исайя: „Който сътвори небето, създаде земята и я утвърди" (45:18). И пак в него: „Всички, които се наричат с Моето име, които сътворих за славата Си, Аз създадох всеки от тях, Аз го направих" (43:7). Също и в миналата глава и в тази (стих 5): Бог си почина от всичките си дела, от всичко, което беше създал и сътворил. Тези думи във вътрешен смисъл представят винаги различни идеи, също както Господ е наричан Творец, Създател и
Деятел.

89. Стих 4. Това е произходът на небето и на земята при сътворението им във времето, когато Господ Бог създаде земя и небе. Произходът на небето и земята са формации на небесния човек. Че става дума за неговото образуване, е очевидно от всичко казано в следващите стихове, например, че никаква трева още не беше поникнала, защото нямаше човек, който да обработва земята, че Господ Бог създаде човека, а после Всяко животно и всяка небесна птица, макар че в предишните глави се говори за тяхното създаване. Тук се говори за друг човек. Това става ясно, защото за първи път сега се употребява израза Господ Бог, докато в предишните глави, където се говори за духовния
човек, се употребява само израза Бог. Също и от това, че сега се говори за засята земя (Humus) и за полето, а преди се говореше само за земята. Ако в този стих небето е поставено пред земята, а после земята пред небето, то причината за това преместване е в това, че земята означава външното, а небето - вътрешното начало на духовния човек, в който преобразованието започва със земята, или от външното, но тук се говори за небесния човек и се започва с вътрешното или от Небето.

90. Стих 5 и 6. А никакво полско растение още нямаше на земята и никаква полска трева не беше още поникнала; защото Господ Бог не беше дал дъжд на земята и нямаше човек, който да обработва земята; но пара се издигаше от земята, та напояваше цялото лице на земята (humus). Под полско растение и полска трева се подразбира въобще производимото от Външния човек. Земята е Външното на духовния човек; земята - humus, както и полето са Външното на небесния човек, дъждът, наречен после пара, означава тишината на покоя, когато се прекратява борбата.

91. Без да се познава състоянието на човека, когато той от духовен става небесен, не е възможно да се открият дълбоките тайни, заключени във всичко приведено тук. В духовния човек Външният човек още не иска да се покори на Вътрешния и да му се подчинява, следователно, се води борба; когато той стане небесен, външният човек започва да се подчинява на вътрешния, борбата се прекратява и настъпва спокойствие (виж номер 87). Това спокойствие е представено като дъжд и като пара, защото с тази пара Вътрешното оросява и умива Външното. Това спокойствие, изхождащо от Мира, произвежда полските растения и полската трева, които в частност са рационалното и научното начала на небесно-духовния произход.

92. Невъзможно е Външният човек да познае спокойствието и мира, докато не се прекрати борбата и тревогата, произведени от страстите и заблужденията. Състоянието на Мир е така приятно, че надминава всяка представа за щастие. То е не само прекратяване на борбата, но то е живот, извор, който във вътрешния свят действа в такава степен ва външния човек, че не може да се опише. Тогава се раждат истините на вярата и доброто на любовта, извличащи своя живот от удоволствията на Мира.

93. Състоянието на небесния човек, надарен със спокойствието на мира, зарадван от дъжда и освободен от робството на злото и лъжата, е описано така от Господ в Езекиил: „И като направя с тях завет на мир, ще премахна лютите зверове от земята, така щото те ще живеят безопасно в пустинята, и ще спят в горите. Ще направя тях и местата около хълма Си за благословение; и ще изпращам дъжда на времето му, дъжд на благословение ще бъде. Полските дървета ще дават плода си, и земята ще даде произведението си; и те ще бъдат в безопасност в земята си и ще познаят, че Аз съм Господ, когато строша оковите на хомота им и ги освободя от ръката на ония, които са ги поробили. И вие. човеци, сте Мои овце, овцете на пасбището Ми, и Аз съм ваш Бог" (34:25,26,27,31). В Осия е казано, че това ще стане на Третия ден, който в Словото има същото значение, както и Седмият: „Подир два дни ще ни съживи, на третия ден ще ни въздигне, и ще живеем пред Него. Да! нека познаем Господа, нека следваме да Го познаваме; Той ще се появи сигурно, както зората и ще дойде при нас, както дъжда, както про-
летният дъжд, който пои земята" (6:2,3). То се уподобява в Езекиил на полски зародиш, там, където се говори за Древната Църква: „Направих те да нарастеш извънредно, като полската трева; и ти порасна, и стана голяма, и достигна превъзходна красота" (16:7). В Исайя то е: „клонче, което Аз съм посадил, дело на Моите ръце, за да се прославям" (60:21).

94. Стих 7. И Господ Бог създаде човека от пръст из земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа. Да се създаде човека от пръст из земята - това е да се образува Външния човек, който дотогава не е бил човек, защото е казано в стих 5, че нямаше човек който да обработва земята (humus). Да вдъхне в ноздрите му жизнено дихание - това е да му даде живот На вяра и любов; човекът стана жива душа - това е Външният човек, който оживява.

95. Тук се говори за живота на Външния човек; в двата предходни стиха се говореше за живота на неговата Вяра или неговата разумност, в този стих се говори за живота на неговата Любов или неговата Воля. Външният човек преди не е искал да се покори и подчини на вътрешния човек, той се е борил против него и затова тогава не е имало Външен човек; но сега, когато човек става небесен, Външният започва да се покорява и да се подчинява на Вътрешния и става също човек на живота на Вярата и на живота на Любовта. Животът на Вярата го подготвя, а животът на Любовта го създава като човек.

96. Казано е, че Господ Бог вдъхнал в ноздрите му, ето причината за това: в древността вследствие на мириса, означаващ перцепцията, под ноздри разбирали всичко приятно, така се разбира това и в Словото, където често се казва, че Господ се наслаждава на благоуханието на жертвоприношенията и на първообразите на Него Самия и на Неговото Царство; и защото всичко, присъщо на Любовта и Вярата е твърде приятно, казано е, че той вдъхнал в ноздрите жизнено дихание. Оттук Помазаникът Господен е наречен „дишането на ноздрите ни" (Плач. 4:20). Вследствие на това значение Господ духнал върху своите последователи: „духна върху тях и им каза: Приемете Светия Дух" (Йоан 20:22).

97. Животът е описан като Дишане и духване, защото хората на Древната Църква прозрявали състоянията на Любовта и Вярата по състоянието на дишането - състояния; които последователно се изменили в техните потомци. Още не бива да се каже нищо за това дихание, защото всичко свързано с него е съвършено скрито. Древните добре са го постигали, в онзи живот също го постигат, но няма никой на тази земя, който би могъл да разбере това. Оттук е оприличаването на духа или живота във вярата. Говорейки за възраждането на човека, Господ е казал: „Вятърът духа гдето ще и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа" (Йоан 3:8). В Давид: „ Чрез Словото на Господа станаха небесата, и чрез дишането на устата Му цялото им множество" (Пс. 33:6). Пак там: „Прибираш ли Духа Си, те умират и връщат се в пръстта си. Изпращаш ли Духа Си, те се създават, и подновяваш лицето на земята" (Пс. 104:29,30). В Йов се вижда, че диханието е употребено вместо живота на Вярата и Любовта: „Но има дух в човека; вдъхновението на Всемогъщия го вразумява" (32:8). Същият казва още: „Духът Божий ме е направил и дишането на Всемогъщия ме оживотворява" (33:4).

98. Стих 8. И Господ Бог насади градината на изток, в Едем и постави там човека, когото беше създал. Градината означава Разума, Едем - Любовта, Изток - Господ. Оттук Градината в Едем, на Изток означава Разумът на Небесния Човек, озарен от Господа чрез Любовта.

99. Животът или порядъкът на живота на духовния човек е вдъхновението Господне чрез Вярата в неговите мислителни, разсъдъчни и познавателни способности; не от това, че неговото Външно се бори против Вътрешното, му се струва, че неговата Интелектуалност не е от Господа, но от него самия, с помощта на науката и рационалността. Животът или порядъкът на живота на небесния човек е в това, че Господ го вдъхновява с Любовта и вярата на Любовта в неговите интелектуални, разсъдъчни и познавателни способности, но тъй като борбата е прекратена, той осъзнава, че това е така; следователно, в небесния човек е установен обратният порядък на този у духовния. Този порядък, който не е нищо друго освен самият човек, е наречен Едемската градина на изток. Във външен смисъл Градината, насадена от Господ Бог в Едем на изток, е Сам Господ; във вътрешен смисъл, който е универсален, това е Царството Божие и Небето, в което човек се намира когато стане небесен. Тогава неговото състояние е да бъде с ангелите на небето, като един от тях, защото човек е сътворен така, че живеейки на земята, да бъде в същото време на небето, тогава всички негови мисли и представи, даже думи и постъпки, в които има небесно и духовно начало, са открити и явни за Господа, защото във всички тях е животът Господен, който той долавя.

100. В Исайя също се вижда, че Градината означава Разума, а Едем - Любовта: „Защото Господ ще утеши Сиона, той ще утеши всичките му запустели места и ще направи пустотата му като Едем, и уединението му като Господнята градина; веселие и радост ще се намери в него, славословие и глас на хваление" (51:3). Пустота, радост, признателност, са думи, изразяващи в пророците небесните свойства на Вярата, или присъщите на Любовта; уединение, веселие и пеещ глас означават духовните свойства на вярата, присъщи на разума; първите се отнасят до Едем, вторите до Градината, като в този Пророк постоянно се срещат два израза за едно нещо, от които едното означава небесното, а другото - духовното. В стих 10 се вижда каква е Градината в Едем.

101. От много изречения в Словото е явно, че Господ се представя с Изток, така в Езекиил: „После ме заведе при портата, която гледа към изток; и ето, славата на Израилевия Бог идеше от източния път; гласът му беше като глас на много води; и светът сияеше от славата Му" (43:1,2). Понеже Господ е изобразен като Изток, било повелено в първообраза на Юдейската Църква, до издигането на храма, при молитва лицето да се обръща на Изток.

102. Стих 9. И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото. Дървото означава Перцепцията; Дървото приятно на глед - Прозрението на Истината, Дървото добро захрана - Прозрението на Доброто. Дървото на живота - Любовта и произхождащата от нея Вяра; Дървото за познаване доброто и злото - Вярата според външните чувства или според науката.

103. Тук дърветата означават Прозрението, защото се говори за небесния човек; различно е, ако става дума за духовния човек; защото атрибутът е такъв, какъвто е и неговият предмет.

104. Сега не е известно какво е това Перцепция. Това е вътрешно усещане, което изхожда единствено от Господа, посочващо съответства ли едно или друго нещо на Истината и Доброто. То е било добре познато на Древната Църква. При ангелите се проявява до такава степен, че чрез него те знаят и познават кое е истина и кое добро, кое е от Господа и кое от тях самите, и при приближаването на някого към тях, те долавят какъв е само от приближаването му или от инспекцията на само една от идеите му. Духовният човек няма перцепция, той има само съвест. Мъртвият човек няма даже и съвест, много хора не знаят какво е съвест, а ощ по-малко - какво е перцепция.

105. Дървото на живота е Любовта И произлизащата от нея Вяра. Всред градината означава във волята на вътрешния човек. Първото, което обладава Господ в човека и в Ангелите, това е волята, означена в Словото като сърцето; но както никой не може да прави добро от само себе си, така волята или сърцето не принадлежат на човека, макар и да се отнасят към него. От това, че Волята е означена като средата на градината, където е Дървото на живота и от това, че човек притежава не Воля, а похот, става ясно, че Дървото на живота е Милосърдието Господне, от което изхожда всяка Любов, всяка Вяра и следователно, всеки живот.

106. По-късно ще се спра подробно на това, което трябва да се разбира под дърво, градина или перцепция, под дървото на живота или Любовта и от нея произхождащата Вяра, и под дървото на познанието или Вярата според външните чувства и според науката.

107. Стих 10. И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки. Реката, изтичаща от Едем, означава Мъдростта, произхождаща от Любовта, която е Едем. Оросява градината - това значи дарява разум; оттук разделянето на четири разклонения е описание на Разума с четирите реки, което ще бъде видяно впоследствие.

108. Когато Древните сравнявали човека с градината, те сравнявали също реката с Мъдростта и това, което е свързано с нея; това даже не било сравнение, но наименование, понеже такъв бил техният език. Пророците затова правели същото: употребявали ту сравнение, ту наименование. Така в Исайя: „Тогава светлината ти ще изгрява в тъмнината и мракът ти ще бъде като пладне; и ти ще бъдеш като напоявана градина и като воден извор, чиито води не пресъхват" (58:10,11). Говори се за приемащите Вярата и Любовта: „Като долини са разпрострени, като градини по речни брегове, като алойни дървета, които Господ е насадил, като кедри покрай водите" (Числа 24:6), където се говори за възродените. В Езекиил вече не се употребява сравнение, човекът е наречен градина и дърво при реката: „Водите го хранеха, бездната го отрастваше с реките си, които течаха около посаждението му; и изпращаше каналите си по всичките дървета на полето. Така бе красив по големината си и по дължината на клоновете си; защото корените му бяха при много води. Кедрите в Божията градина не можеха да го скрият; елхите не се сравняваха с клоновете му. и яворите не приличаха на клончетата му; никакво дърво в Божията градина не се сравняваше с него по красотата му. Направих го красив с многото му клонове; тъй щото всичките едемски дървета, които бяха в Божията градина, му завидяха" (31:4,7,8,9).
От тези думи става ясно, че когато Древните уподобявали градината на човека, Или на нещо човешко, което е едно и също, то те добавяли също водите и реките, оросяващи градината и под водите и реките разбирали това, което я възраства.

109. С подобни представи пророк Езекиил ясно показва, че Мъдростта и Любовта принадлежат, както бе казано, единствено на Господа, макар и да изглежда, че те са в човека: „и ето, вода извираше изпод прага на дома към изток; защото лицето на дома бе към изток; тогава ми рече: Тая вода изтича откъм източната страна, слиза към полето и се влива в морето; и когато се излее в морето, водата му ще се изцери. И всяко одушевено, с което морето изобилства, ще живее на всичките места, дето би отишла тая пълна река; понеже дето отиде реката, всичко ще живее. А край реката, по бреговете й от двете й страни, ще растат всякакви видове дървета за храна, чиито листа няма да вехнат, нито плодът им да оскъдее; всеки месец ще раждат нов плод, по причина, че водата, която ги пои, изтича из светилището; и плодът им ще бъде за храна, а листата им за изцеление" (47:1,8,9,12). Тук Господ е означен с Изток и със светилището, откъдето изтичат водите и реките. Същото е и в Йоан: „След това ангелът ми показа река с вода на живот, бистра като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето и течеше всред улицата му. И от двете страни на реката имаше дърво на живота, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец; и листата на дърветата бяха за изцеление на народите" (Откр. 22:1,2).

110. Стих 11. 12. Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато. И златото на оная земя е добро; там има още бделий и ониксов камък. Първата река или Фисон означава Разумът на вярата, произхождаща от любовта; Евилатската земя - духа (mentem); златото - доброто; бделият и ониксовият камък - истината. Златото се споменава два пъти, защото означава Доброто на Любовта и Истината на вярата, изхождаща от любовта. Говори се за бделий и оникс, защото единият означава Истината на любовта, а другият - Истината на вярата, изхождаща от любовта. Такъв човек е небесният.

111. Трудно е да се даде да се разбере, какво означава всичко това във вътрешен смисъл, защото не е известно какво е Вярата, изхождаща от Любовта, нито какво е Мъдростта и произхождащата от нея Интелектуалност, защото външните хора почти нищо не знаят извън науката, която също така наричат интелектуалност, мъдрост и вяра; те не знаят даже какво е Любов и много от тях не познават волята и разумността, както и това, че тези две способности съставляват един дух (mentem), макар и да се различават доста една от друга, и че цялото небе се крепи в отчетлив порядък от Господ върху различията на Любовта и Вярата, които са безчислени.

112. Нека се знае, че никога не се дава Мъдрост, не идваща от Любовта и следователно от Господа, нито Разум, който не е от Вярата и следователно не от Господа, нито истина не от вярата и следователно не от Господа. Което не изхожда нито от Любовта, нито от Вярата и следователно, не от Господа, носи подобно название но не е истинско.

113. Няма нищо по-естествено от представянето на Доброто на Мъдростта и любовта в Словото като злато. Всичкото злато, което било в Ковчега в Храма, на златната трапеза на Светилниците, на Съдовете, на Одеждите на Аарона, означавало Доброто на Мъдростта и любовта. Златото има това значение и в Пророците, например в Езекиил: „С мъдростта и разума си ти си придобил богатство за себе си и придобил си злата и сребро в съкровищниците си" (28:4). Тук открито е казано, че златото и среброто или доброто и истината изхождат от мъдростта и от разума, а истината се означава със среброто, както е и представена със среброто, намиращо се в Ковчега и в Храма. „Множество камили ще те покрият, мадиамските и гефаските камилчета; те всички ще дойдат от Сава; злато и тамян ще донесат, и ще прогласят хваленията Господни" (Исайя 60:6). Така мъдреците от Изтока дошли при Исус когато Той се родил, паднали в нозете Му, поклонили Му се и му принесли в дар злато, ливан и смирна (Матея 2:1,11). Тук също златото означава доброто, ливанът и смирната - приятното, защото те са от Любовта и Вярата и се наричат хваление на Господа. Така е казано в Давид: „И ще живее; и нему ще се даде от Савското злато; винаги ще се възнася молитва за него и цял ден ще го благославят" (Пс. 72:15).

114. Истината на вярата, по подобен начин е представена в Словото като драгоценни камъни; такива имало на Съдебния нагръдник и на презрамките на Ефода на Аарон. Златото, синьото, моравото, червеното и препреденият висон, които били на Нагръдника, изобразявали присъщото на Любовта, а скъпоценните камъни - вярата, изхождаща от Любовта. Същото е и с двата камъка на презрамките на Ефода, които били Оникси в златни гнезда (Изх. 28:9-22). Това е казано ясно в Езекиил, където се говори за човека, притежаващ небесните богатства - мъдростта и разума: „ Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост. Ти бе в Божията градина, в Едем; ти бе обсипан с всякакви скъпоценни камъни: с рубин, топаз, диамант, хризолит, оникс, яспис, сапфир, хризопраз, смарагд и злато; направата на тъпанчетата и на свирките ти е била приготвена за тебе в деня, когато си бил създаден; ти бе съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден" (28:12,13,15). Всеки ще види, че тези думи означават небесните и духовните свойства на Вярата, а не камъните. При това всеки камък изобразява известен аспект на Вярата.

115. Когато Древните употребявали в разговор името на земята, то под „земя" разбирали това, което тя означава; също както и днешните вярващи, произнасяйки „земята Ханаанска и хълма Сион" не мислят нито за земя, нито за хълм, но за небето, което те означават. Същото е и с Евилатската земя, която е спомената още в книга Битие, където се говори за синовете на Исмаил: „А потомците му се населиха в земите от Евила до Сур, който е срещу Египет, като се отива към Асирия; Исмаил се засели независим от всичките си братя" (Битие 25:18). Откриващите небесните образи прозират в това Интелекта и това, което произлиза от него. Също, когато се казва, че река Фисон обикаля Евилатската земя, под „обикаля" се подразбира вдъхновява, а златната обковка на Ониксите върху презрамките на Ефода на Аарон означава, че доброто на Любовта се озарява в истината на Вярата (Изх. 28:11).

116. Стих 13. Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя. Втората река, наречена Гион, означава познаването на всичко, присъщо на доброто и истината или на любовта и вярата. Хуската земя означава духа (mentem) или способността. Духът (mens) се състои от волята и разума; всичко отнасящо се до първата река, касае волята, а всичко, отнасящо се до втората река засяга разума, включващ в себе си познанията на доброто и истината.

117. Хуската земя и Етиопия изобилствали също от злато, драгоценни камъни и благовония, които означават, както бе казано: добро, истина, приятност, оттук и производните, които се явяват от познанията на Любовта и Вярата. Това е така според вече изложените в номер 113 цитати, а именно: Исайя 60:6; Матея 2:1,11; Давид Пс. 72:15. Хуската земя. Етиопия, както и Сава означават в Словото едно и също, което е видно в Пророците; в Софоний са назовани реките Хуски: „Всяка заран изкарва на видело правосъдието Си - неизменно; защото тогава ще възвърна на племената чисти устни, за да призовават всички името Господне; да му слугуват единодушно. Изотвъд етиопските реки поклонниците Ми ще ми донесат своя дар" (3:5,9,10). И в Даниил, където се говори за Царя на Севера и Юга: „Защото ще завледее съкровищата на златото, на среброто и на всичките скъпоценности на Египет; и либийците, и етиопяните ще бъдат заставени да следват по стъпките му" (11:43). Египет означава науката, а етиопяните - познанията. В Езекиил: „Търговците на Сава и на Раама търгуваха с тебе и даваха за стоките ти всякакво изрядно благоухание, всякакви скъпоценни камъни и злато" (27:22). Тук също се говори и за познанията на вярата. В Давид става дума за Господ, следователно, за небесния човек: „В неговите дни ще цъфти праведният и мир ще изобилва, докато трае луната. Царете на Тарсис и на островите ще донесат подаръци; царете на Сава и на Сева ще поднесат дарове" (Пс. 72:7,10). Може да се види от предходното и от следващото, че става ду-
ма за небесните същности на Вярата. Същото означавала и Савската Царица, която дошла при Соломон, предложила му гатанки и принесла Благовония, Злато и скъпоценни камъни (III Кн. Ц. 10:1,2,3). Цялото съдържание на историческите Писания на Словото представлява тайни, също както и написаното в Пророците.

118. Стих 14. Името на третата река е Тигър; тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат. Реката Тигър - това е разсъдъкът и проницателността на разсъдъка. Която тече на изток от Асирия означава, че проницателността на разсъдъка изхожда от Господ чрез Вътрешния човек в духа на рационалността, присъща на Външния човек. Ефрат, това е науката, която е последната степен или предел.

119. В Пророците е очевидно, че Асириецът означаварационалния дух или рационалността на човека; така в Езекиил: „Ето, асириецът бе кедър в Ливан с хубави клонове, с дебела сянка и с висок ръст; и върхът му бе всред гъсти клончета. Водите го хранеха, бездната го отрастваше с реките си. които течаха около посаждението му" (31:3,4). Рационалността е наречена кедър в Ливан, върхът сред гъсти клончета означава науката на паметта - такова е нейното изражение. Това е още по-очевидно в Исайя: „В оня ден ще има друм от Египет за Асирия; и асирийците ще дойдат в Египет. В оня ден Израил ще бъде с Египет и с Асирия. Трето благословение всред земята; защото Господ на Силите ще ги благослови, като ще рече: Благословен да бъде Египет, Мои люде, и Асирия, делото на ръцете Ми, и Израил, наследството ми" (19:23,24,25). Тук и на много други места Египет означава науката, Асириецът - ръзсъдъкът и Израил - Умът.

120. Науката и познанията, както и чувствените начала, от които произлизат познанията, са представени от Ефрат, както и от Египет. Това се вижда в Пророческите писания в Словото. Така например в Михей: „Тогава и неприятелката ми ще я види, и срам ще покрие оная, която ми каза: Где е Господ, твоят Бог? Иде ден, когато ще се съградят стените ти! В същия ден ще се махне надалеч постановеното. В същия ден ще дойдат човеци до тебе от Асирия и от египетските градове, и от Египет до Ефрат" (7:10-12). По този начин Пророците изразявали Пришествието Господне, което трябвало да възроди човека, за да го уподоби на небесния. В Еремия: „И сега, защо ти е пътят за Египет? Да пиеш водата на Нил ли? Или защо ти е пътят за Асирия? Да пиеш водата на Ефрат ли?" (2:18). Там Египет и Ефрат означават също знанията, а Асирия - рационалността, произлизаща от тях. Давид: „Пренесъл си лоза из Египет. И като си изгонил народите, нея си насадил; простря клончетата до морето и ластарите си до Ефрат" (Пс. 80:9,12). Там реката Ефрат е взета в смисъл на външните чувства и науката. В действителност, Ефрат бил граница между Асирия и владенията на Израил, също както знанието в паметта служи за граница между ума и мъдростта на духовния и небесния човек. Това означава и казаното на Авраам: „На твоето потомство давам тая земя, от Египетската река до голямата река, реката Ефрат" (Битие 15:18). Тези две граници имат едно и също значение.

121. По тези реки може да се види какъв е небесният порядък или движението на началата, присъщи на живота. Той изхожда от Господа, който е Изток; от Него изхожда Мъдростта, от Мъдростта - Умът, от Ума - Разсъдъкът, и по този начин разсъдъкът оживява знанията, принадлежащи на паметта. Такъв е порядъкът на Живота; такива са небесните хора. Затова Израилските старци, които представят небесните хора, се наричали мъдри, разумни и учени (Втор.
1:13,15). Същото се отнася и за Веселеил, направил съоръженията на Ковчега; казано е за него: „и изпълних го с Божия дух, в мъдрост, в разум, в знание и във всякакво изкуство" (Изх. 31:3; 36:1,2). 

122. Стих 15. И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази. Едемската градина представя всичко, което има в небесния човек и за което стана дума. Да я обработва и да я пази значи, че му е дарено да се ползва от всичко това, но не и да го притежава като собственост, защото принадлежи на Господа.

123. Небесният човек признава, че всичко това абсолютно принадлежи на Господа, защото Той предвижда това. Духовният човек също признава това, защото така го учи Писанието. Светският и плътският човек не признава и не се съгласява с това, но казва, че всичко, което е в него е негово собствено, и мисли, че ако го изгуби, непременно ще загине.

124. Че мъдростта, умът, разсъдъкът и науката не принадлежат на човека, но на Господ, е напълно ясно от поученията, дадени от Господ, например, в Матея, където Той уподобява себе си на Бащата на семейството, който „насади лозе, огради го с плет; и като го даде под наем на земеделци, отиде в чужбина" (21:33). В Йоан: „Духът на Истината ще ви упътва на всяка истина, защото няма да говори от себе си, но каквото чуе, това ще говори; той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява" (16:13,14). Пак там: „Човек не може да вземе върху си нищо, ако не му е дадено от небето" (3:27). Този, на когото е дадено да узнае само няколко небесни тайни, знае, че това е така.

125. Стих 16. И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш. Да ядеш плода на всяко дърво - това е да схващаш и да долавяш интуитивно кое е добро и кое е истина; защото, както бе видно, Проницателността - това е Дървото. Хората на Древната Църква владеели познанията на истинната Вяра от откровения, защото те беседвали с Господ и с Ангелите; те били също поучавани от видения и сънища, които им доставяли велика наслада и райски удоволствия. Те постоянно имали от Господа такава проницателност, че в минутата на мисълта им за предметите на паметта, провиждали, съответстват ли те на доброто и истината, така че ако се появявала лъжа, то те не само се отвращавали от нея, но и изпитвали ужас. Такова е състоянието на Ангелите. Но след прозорливостта на Древната Църква последвало познаването на доброто и истината, отначало посредством откровенията в древните времена и после посредством откровенията, дадени в Словото.

126. Стих 17. Но от дървото за познаване доброто и злото да не ядеш от него; защото в деня, в който ядеш от него, непременно ще умреш. Предишните слова и тези тук означават, че е позволено посредством проницателността на интуицията да се познава чрез Господа, кое е истина и кое добро, но не от себе си и не по светски, т. е. че не е позволено да се допитваш до тайните на Вярата посредством външните чувства и научното знание, защото те изтребват небесното.

127. В следствие на това, че хората искали да разбулят тайните на Вярата с помощта на сетивата и научните знания, било падението на Древната Църква, а именно на нейното потомство, за което ще стане дума в следващата глава; но от това се явява падението на всяка Църква, като от извора на лъжата и злото в живота.

128. Светският и плътски човек казва в сърцето си: „Ако не се осведомя за вярата посредством сетивата си, за да видя, и посредством науката, за да разбера, няма да повярвам". И вследствие на това той се утвърждава в идеята, че природните предмети не могат да бъдат противоположни на духовните. Той иска, следователно, с помощта на чувствения опит да изучи небесните и божествените неща, което е толкова невъзможно, колкото и камила да мине през иглено ухо. Колкото повече той иска да познава чрез чувствеността, толкова повече той се заслепява и стига дотам, че на нищо не вярва, нито даже, че съществува духовно и че има вечен живот; това, което отначало е усвоил, бързо се разпилява. В това седи идеята за плодовете на дървото за познаване доброто и злото; колкото повече ги ядеш, толкова повече ставаш мъртъв. Точно обратно, желаещият да познава чрез Господа, а не чрез света, казва в сърцето си, че трябва да вярва на Господ, т. е. на това, което Той е възвестил в Словото, защото това е истината; по това правило мисли той. Тогава той се утвърждава в тези мисли посредством рационалността, науката, сетивността и природата и отстранява нещата, които не служат като доказателство.

129. Всички могат да знаят, че принципите, даже най-измамните, веднъж приети, управляват човека, и че науката и разсъжденията са в поддръжка на тези принципи, защото много потвърждения се явяват отвсякъде, и така човек се утвърждава в лъжата. Затова взимащият за принцип да не вярва на нищо, преди да е видял с очите си и преди да е разбрал, никога не може да повярва, понеже той не вижда с очи и не схваща в представите си това, което е духовно и небесно. Истинният порядък е в това, човек да стане разумен чрез Господа, т. е. чрез Неговото Слово, тогава всичко става постепенно и той се просвещава от рационалността и науката; в действителност, никога не е било забранено да се изучават науките, тъй като те са полезни в живота и представляват светска радост; никога не е било забранявано на вярващия да мисли и говори като учените в света, стига да има за правило да вярва в Словото Господне и да потвърждава духовните и небесните истини с природните в обичайните за учения свят предели, доколкото това му е възможно. По този начин принципът ще е извлечен от Господа, а не от човека; в това е животът, иначе е смърт.

130. На този, който иска да бъде разумен чрез явленията на света, градината е изпълнена с чувственост и наука; неговият Едем - това е любовта към себе си и към света; неговият Изток - това е запад или той самият; неговата река Ефрат - познанията му, които са обречени; другата река, течаща към Асирия - неговите безумни разсъждения, от които произлизат неправди; реката, течаща към Хуската земя - неговите принципи на зло и лъжа, изхождащи от разсъжденията и съставящи познанията на неговата вяра; четвъртата река - това е мъдростта, изхождаща от познанията му и наречена в Словото врачуване, правене на магии; затова Египет, означаващ науката, представлява от времето на изобретяването на магията такава наука, и то по повод на желание, често споменавано в Словото: да бъдеш разумен сам по себе си. Езекиил казва за това така: „Ето Аз съм против тебе, Фараоне, египетски царю, великото чудовище, което лежиш всред реките си, което си рекло: Реката ми е моя; аз я направих за себе си. И Египетската земя ще бъде опустошена и пуста; и ще познаят, че Аз съм Господ, защото рече: Реката е моя и аз я направих" (29:3,9).
Подобни хора са наречени също дърво Едемско в ада от същия Пророк, когато говори за Фараона или Египет, в тези редове: „когато го свалих в преизподнята с ония, които слизат в ямата; на кого си се уподобил така по слава и величие между едемските дървета? При все това ще бъдеш свален, както всичките други едемски дървета, в най-дълбоките места на света; ще лежиш всред необрязаните, с убитите от нож. Тъй ще стане с Фараона и цялото му множество" (31:16,18). Тук Едемските дървета означават науката и познанията, извлечени от Словото с профански разсъждения.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИГА БИТИЕ - ГЛАВА ВТОРА 18-25

18. И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник. 

19. И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове, и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана. 

20. Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички пол- ски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери.

21. Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън, и той заспа; и взе едно от ребрата му, и из- пълни мястото му с плът.

22. И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека.

23. А човекът каза: Тази вече е кост от кос- тите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа бе взета.

24. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът.

25. А и двамата, човекът и жена му, бяха го- ли и не се срамуваха.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЪДЪРЖАНИЕ

131. Говори се за Потомството на Древната Църква, което най-живо желало егоизма (proprium).

132. ТЪЙ като човек не бил доволен от това, да бъде воден от Господа, и пожелал да се държи по свой начин според света, т. е. според своя егоизъм, то тук става дума за егоизма, който му бил дарен. (Ст. 18).

133. Отначало му било дадено да разгледа какви са чувствата на доброто и познанията на истината, дадени му от Господа, но все още той желаел своя егоизъм. (Ст. 19, 20).

134. Вследствие на това, той бил въведен в състоянието на дарения му егоизъм, описан чрез реброто, превърнато в жена.

135. Тогава небесният и духовният живот се прилагали към егоизма, за да представляват едно цяло. 

136. И невинността била въведена от Господа в егоизма, за да не бъде той винаги неприятен. (Ст. 25).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЪТРЕШЕН СМИСЪЛ

137. В трите първи глави на Битие се говори въобще за Древната Църква, наречена Човек, от първата минута на образуването й, до тогава, когато тя загива; в началото на тази глава става дума за найцветущото й състояние, когато човекът станал небесен, а после за стремежа му към егоизма и за потомството на тази Църква.

138. Стих 18. И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник. Думата сам означава, че той бил недоволен да бъде воден от Господа, и пожелал да бъде воден от самия себе си и от света, подходящ помощник значи егоизмът, наречен също в следващите Стихове ребро, превърнато в жена.

139. В древните времена за познаващите Господа, каквито са небесните хора, казвали, че живеят сами, защото те повече не били обсаждани от злото или от злите духове. То било предзнаменувано в Юдейската Църква с това, че Евреите, прогонвайки народите, живеели сами; поради което понякога в Словото се говори за Църквата Господня, че е сама, както в Еремия: „Станете, възлезте при спокойния народ, който живее безгрижно; които нямат ни порти, ни ключалки, но живеят сами" (49:31). В пророчеството на Мойсей: „Тогава Израил ще се засели сам в безопасност" (Втор. 33:28). Това е още поочевидно в пророчеството на Валаам: „Ето люде, които ще се заселят отделно и няма да се считат между народите" (Числа 23:9). Тук народите са приети за злото. Това потомство на Древната Църква не искало да живее само, т. е. да бъде небесен човек, но искало да живее сред народите, както Юдейската Църква и поради това желание е казано, че не е добре за човека да бъде сам, тъй като желаещият го вече е в злото и му се дава желаното.

140. Може да се види от природата на Егоизма и от това, което следва, че Егоизмът се означава с Помощник; обаче, тъй като човекът на Църквата, за която говорим сега, бил с добър нрав, бил му даден такъв Егоизъм, който представлявал част от него, затова е казано, подходящ помощник.

141. За Егоизма могат да се кажат безкрайно много неща: например, какво е състоянието на Егоизма в плътския и светския човек; Егоизмът е цялото негово естество; такъв човек не познава нищо друго освен своя Егоизъм; ако той се лиши от него, би му се струвало, че не съществува. В духовния човек Егоизмът представлява следното: макар да знае, че Господ е животът на всичко, че той дава мъдростта и разума, и следователно, произвежда мисъл и действие, той не вярва на това, даже изказвайки го. Обратно, небесният човек признава, че Господ е животът на всичко, че от него е мисълта и действието; той разбира, че това е така и никога не желае Егоизма; но макар да не го желае, Господ му го дава в добавка с всички способи за долавяне и схващане на доброто и истината, и с цялото им блаженство. Ангелите притежават такъв Егоизъм и живеят в най-голям мир и спокойствие; защото техният Егоизъм включва в себе си това, което принадлежи на Господа, Който чрез него управлява и води самите тях. Този Егоизъм е небесен, докато Егоизмът на плътския човек е адски. Ще се върнем към Егоизма в следващите Стихове.

142. Стих 19, 20. И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове, и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана. Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери. Добитъкът означава небесните чувства, въздушните птици - духовните чувства; или добитъкът означава присъщото на волята, а въздушните птици - присъщото на разума. И ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува, това значи даде му да познае техните качества. Действието на наименуването им означава, че той е разгледал качествата им, и макар да е узнал какви са чувствата на доброто и познанията на истината, въпреки всичко пожелал егоизма, което е изразено, както по-горе, със следните думи: но помощник, подходящ за човека, не се намери.

143. Днес може да изглежда странно, че в древността Животните и Птиците са означавали чувствата на човека и всичко, което се отнасяло до тях. Но тъй като хората тогава били небесни и чувствата в света на Духовете се изобразявали с животни, и дори с тези от животните, които имат към тези чувства отношение, следователно, изразени така, те действително говорели за чувствата. Навсякъде в Словото, където са споменати животните, не се разбира нищо друго; затова, незнаещият какво означава всяко животно поотделно, никога не може да разбере това, което Словото съдържа в духовния си смисъл. Но както бе казано по-рано, животните са два вида: лоши са тези, които вредят, а добри - които не правят никакво зло. Добрите, каквито са овцете, агнетата и гълъбите, представляват добрите чувства. Същото е и тук, защото се говори за небесния или за небесно-духовния човек. Тъй като в номер 45 и 46 на много места бе видно, че животните означават чувства, безполезно е да се добавят нови потвърждения.

144. За да се разбере, че наименува означава да се познава качеството, трябва да се знае, че древните приемали името за същността на предмета. За тях да видиш и да назовеш било познаване на качеството. По този повод те давали на синовете и дъщерите си имена, съответни на това, което искали да посочат; тъй като всяко име заключвало в себе си някаква особеност, даваща понятие за произхода на наименувания и за това, което е той самият. Впоследствие това ще бъде видяно, когато говоря за дванадесетте синове на Яков. Тъй като в името било посочвано мястото и качеството, то под думата наименувам те не разбирали друго; подобен обрат на речта за тях бил обичаен и би трябвало да учуди незнаещия, че имената могат да имат значение.

145. В Словото също под име се разбирало Същността на нещата, а под думите виждам и назовавам - познаването на качествата; така в Исайя: „ Ще ти дам съкровища пазени в тъмнина и богатства, скрити в скривалища, за да познаеш, че Аз съм Господ, Израилевият Бог, Който те призовавам по името ти. Заради Якова служителя Ми и Израиля избрания Ми, призовах те по името ти, дадох ти почтено име, ако и да Ме не познаваш" (45:3,4). Тук името и призоваването по име означават да се знае отрано какъв е той. В същия Пророк: „И ти ще се наречеш с ново име, което устата Господни ще нарекат" (62:2). Т. е. че той ще бъде съвършено друг; това става ясно от предишното и от следващото. Пак в него: „Не бой се, защото Аз те изкупих, призовах те по име, Мой си ти" (43:1) т. е. узнал е какъв е той. Пак там: „Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тия светила и въвежда пълчищата им в ред? Той ги вика всичките по име" (40:26) т. е. че той ги знае всичките. В Откровението: „Но имаш няколко души в Сардис, които не са осквернили дрехите си и ще ходят с Мене в бели дрехи, защото са достойни. Който победи, ще се облече така в бели дрехи; и Аз никога няма да излича името му от книгата на живота, но ще изповядам името му пред Отца Си и пред Неговите ангели" (3:4,5). И по-нататък: „всеки, чието име не е записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне" (13:8). В тези изречения под имена не се разбират имена, но се подразбират качества, тъй като на небето никого не знаят по името, но по неговите качества.

146. От предходното можем да забележим известна връзка в значението на казаното. В стих 18 четем: не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник. Скоро след това се говори за животните и птиците, и непосредствено след това се казва, че човек не намерил подходящ помощник. Това означава, че макар да му било дарено да познае какъв е спрямо чувствата на доброто и познанията на вярата, той въпреки това желаел егоизма, защото всички, достигнали до желаенето на егоизма, започват да презират всичко свързано с Господа, както и да им е било то представено и посочено.

147. Стих 21. Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа; и взе едно от ребрата му и изпълни мястото му с плът. Под ребро се подразбира Егоизма на човека, притежаващ слаба жизненост, а това е именно самостоятелността, на която той държи. Мястото на реброто е Егоизмът, имащ известна жизненост. Дълбокият сън е състоянието, в което е въведен човека, за да му се струва, че притежава самостоятелност; това състояние е подобно на сън, защото в него той знае само, че живее, мисли, говори и действа сам но себе си; но започвайки да познава, че това не е така, той сякаш се пробужда от съня и става съзнателен.

148. Казано е, че Егоизмът на човека е представен с реброто, което е гръдната кост и че това е самостоятелността, на която той държи. В действителност, при Древните гръдта означавала милосърдието, защото тя включва в себе си белите дробове и сърцето. Костите са нещо съвсем маловажно, защото в тях има най-малко живот, докато обратно, тялото представлява нещо жизнено. Причината за тези значения е дълбока тайна, позната на Древните. За това ще говоря по-късно по Божественото Милосърдие на Господа.

149. В Словото костите означават също Егоизма и даже Егоизма, оживен от Господа. В Исайя: „Господ ще насища душата в бездъждие и ще дава сила на костите ти; и ти ще бъдеш като напоявана градина" (58:11). В същия Пророк: „Ще видите това и сърцето ви ще се зарадва, и костите ви ще виреят като зелена трева" (66:14). В Давид: „Всичките ми кости ще рекат: Господи, кой е подобен на Тебе?" (Пс. 35:10). Това е още по-очевидно в Езекиил, където се говори за Костите, които били отново покрити с плът и в които бил въведен дух: „Господнята ръка биде върху мене та ме изведе чрез Господния Дух и ме постави всред поле, което бе пълно с кости. И рече ми: Пророкувай над тия кости и речи им: Сухи кости, слушайте Господнето слово. Така казва Господ на тия кости: Ето, ще направя да влезе във вас дух, та ще оживеете; ще туря и жили върху вас, ще ви облека с меса и ще ви покрия с кожа, и като туря дух у вас, ще оживеете; и ще познаете, че Аз съм Господ" (37:1,4,5,6). Егоизмът на човека, видян от небето, представлява напълно неодушевена камара от Кости с най-безобразна форма, следователно, е мъртъв в себе си; но оживен от Господа, той се явява някак си телесен, макар за човека егоизмът да представлява всичко, той е напълно мъртъв; всичко живо, което е в него, изхожда от живота Господен и ако този живот си отиде, човек би паднал мъртъв като Камък; човекът е само орган на живота, и усещането му за живота е като на орган. Само Господ владее Егоизма; със своя Егоизъм той е изкупил човека, със своя Егоизъм той го спасява. Господният Егоизъм е Свещен егоизъм, той е живот, и с този Егоизъм той оживява мъртвия човешки егоизъм. Егоизмът на Господ е означен с думите, произнесени от него в Лука: „защото духът няма плът и кости, както виждате, че Аз имам" (24:39). Това също се представя и с факта, че костта на пасхалната жертва не била строшена (Изх. 12:46).

150. Състоянието на човека в егоизма или когато той си мисли, че живее за себе си, е уподобено на дълбок сън, то и било наречено от древните дълбок сън; казано е в Словото: „Да бъдат проникнати от дух на заспиване и да спят". Че самостоятелността на човека е мъртва в себе си и че никой не притежава и наймалката частица живот сам по себе си, е очевидно в света на духовете до такава степен, че злите духове, обичащи само себе си и упорито утвърждаващи, че живеят независимо, се убеждават от поразителни опити и тогава осъзнават, че не живеят сами по себе си. Беше ми дарено вече от няколко години да зная подобре от всички, какво е състоянието на егоизъм на човека. Така аз нищо не мислех сам. а ми бе дадено
да видя ясно, че всяко представяне на моята мисъл ми бе давано по внушение; понякога виждах как и откъде ми е внушавано то. Следователно, човекът, мислещ, че живее сам по себе си, се намира в заблуждение; само с това, че мисли, че живее самостоятелно, той си присвоява злото и лъжата, което не би станало, ако вярваше на това, което е реално.

151. Стих 22. И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека. Реброто означава неоживения Егоизъм, а Жената - егоизма, оживен от Господа; той я приведе при човека означава, че егоизмът му е бил дарен. Потомството на тази Църква, не желаейки да бъде небесен човек, както отците си, но желаейки да живее независимо и ревностно желаейки да притежава самостоятелност, я получило; но все пак егоизмът му бил оживен от Господ и наречен жена, а след това - съпруга.

152. Човек ще обърне внимание на това, че жената не може да бъде образувана от реброто на мъжа и ще разбере, че в тези думи са заключени много повече тайни, отколкото някой досега е открил; той също ще види, че егоизмът е представен чрез жената, само защото жената е била измамена, а егоизмът или, което е същото, себелюбието и любовта към света, измамили човека.

153. Казано е, че жената бе създадена от реброто, а не, че жената бе сътворена, както когато ставаше дума за възраждането. В Словото е употребена думата съградя отново, което означава ще повдигна падналото. Така ще съградя е употребено за злото, ще издигна - за лъжата, а ще обновя - и за двете; така е в Исайя: „И ще се съградят отдавна запустелите места, ще се издигнат досегашните развалини. И ще се обновят пустите градове, опустошени от много родове" (61:4). Тук и на други места опустошенията са употребени за злото, а скърбите - за лъжата; за първото се употребява думата съградя, а за второто - издигна, което ясно се вижда и в други Пророци. В Еремия: „Пак ще те съградя и ще бъдеш издигната, девице Израилева" (31:4).

154. Няма правене на зло и изказване на лъжа. които да не са егоизъм и да не изхождат от егоизма, защото човешкият егоизъм е самото зло и оттук човек не е нищо друго освен зло и лъжа. Аз можах да се уверя в това, защото когато в света на духовете се видят себичните същества, те изглеждат така уродливо, че е невъзможно да се изобрази нещо по-ужасно; егоизмът им се представя най-разнообразно според своята природа и този, който види своя егоизъм, изпада в ужас от самия себе си и иска да избяга от себе си както от дявола. Точно обратно, съществата, чийто егоизъм е оживен от Господа, са прекрасни и стройни и се различават според живота, в който небесните качества на Господа са били приложени; надарените с Милосърдието изглеждат като юноши или като момиченца с най-мили лица; надарените с Невинността са като голи дечица, украсени по най-различни начини - обвити с гирлянди от цветя, с диадема на главата, живеещи и танцуващи в диамантена атмосфера, изпитвайки най-дълбоко блаженство.

155. Думите; жената бе създадена от реброто съдържат в себе си много по-дълбок скрит смисъл, отколкото може да се узнае буквално; защото такова е Словото Господне; те засягат съкровено самия Господ и Неговото Царство и следователно, целия Живот на Словото. Вътрешният смисъл касае небесното Съпружество. Небесното Съпружество по своята природа и Егоизмът, оживен от Господа, се наричат негова Невеста или даже Съпруга. Оживеният от Господа егоизъм притежава способността да долавя Доброто на любовта и истините на вярата, следователно, той съединява мъдростта и разума в неописуемо блаженство. Не може да се каже с няколко думи каква е обособеността, оживена от Господа, наречена Невеста или Съпруга, ще кажа само че Ангелите прозират, че живеят за Господа, и когато не спират мисълта си на този факт, то те знаят само че живеят сами за себе си. Обаче като цяло те притежават способността да долавят интуитивно промените в състоянието при най-малкото отклоняване на мисълта от Доброто на любовта и Истините на вярата. Следователно, пребивават в неописуем мир и блаженство, когато осъзнават чувството, че живеят в Господа. Тази обособеност е посочена в Еремия, когато той казва: „Господ направи ново нещо на земята - жена ще окръжи мъжа" (31:22). Небесното съпружество също е означено на това място и жената изобразява обособеността, оживена от Господа. Думата „окръжи" е употребена за жената защото обособеността има свойството да окръжава, също както реброто, превърнато в тяло, окръжава сърцето.

156. Стих 23. А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа бе взета. Кост от костите ми и плът от плътта ми означава отделянето на Външния човек. Костта е обособеност неоживена, а плътта - оживена. Мъжът означава Вътрешния човек, и понеже той е съединен с Външния човек, както се казва в следващия стих, то тази обособеност, наречена първо жена, става Съпруга. „Тази вече" означава, че сега това е така, защото състоянието се е изменило.

157. Защото кост от костта и плът от плътта означавали Външния човек, в който се намира Вътрешният човек; в древността наричали кост от костта и плът от плътта всички, които могли да бъдат наречени свои, било то хора от един дом, от едно семейство или свързани помежду си с някакво родство. Така Лаван казал на Яков: „Наистина, ти си моя кост и моя плът" (Битие 29:14). А Авимелех, обръщайки се към чичовците си и към своя дядо, казал: „Помнете още, че аз съм ваша кост и ваша плът" (Съдии 9:1,2,3). Коленете Израилеви, говорейки за себе си, казали на Давид: „Ето, твоя кост и твоя плът сме ние" (II Кн. цар. 5:1).

158. В Исайя е видно, че Мъжът означава Вътрешният човек, или също човек разумен и мъдър: „Гледам и не виждам мъжа, и няма сред тях съветник". В Еремия: „Обходете улиците на Ерусалим и вижте дали можете намери човек, дали има някой, който да постъпва справедливо, да търси честност" (5:1). Да постъпва справедливо се отнася до мъдрия, а да търси честност - до разумния.

159. Трудно е да се схване, както си е, ако само се познава състоянието на небесния човек. То е такова, че Вътрешният човек се различава от Външния и съзнава напълно кое. се отнася до Вътрешния и кое до Външния човек, както и че Господ управлява посредством Вътрешния Външния човек. Но тъй като това поколение пожелало да притежава независимост на Външния човек, то състоянието му се изменило дотолкова, че вече не съзнавало разликата между Вътрешния и Външния човек и било близко до мисълта, че те са едно. Ето какво става с перцепцията, когато се пожелае самостоятелност.

160. Стих 24. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът. Ще остави баща си и майка си - това е да остави Вътрешния човек, защото този Вътрешен човек зачева и ражда Външния. Да се привърже към жена си - т. е. да бъде Вътрешният човек във Външния. Една плът - да са съединени, защото Вътрешният Дух е съществувал отначало, а Външният е излязъл от Вътрешния, и сега те стават плът. По този начин небесният и духовният живот се присъединили към обособената същност, за да бъдат като едно.

161. Това потомство на Древната Църква не било лошо; в него имало още доброта и понеже силно желаело да живее като Външен човек или отделено самостоятелно, то Господ му дарил това; но поради Милосърдието небесно-духовното му било вдъхновено. Не може да се узнае как действат вътрешното и външното заедно и как представляват едно цяло, без да се знае вдъхновяването на едното от другото. Ще дам представа за това, взимайки за пример Действието. Ако в Действието няма Милосърдие, т. е. любов и вяра, и Господа, съдържащ ги в себе си, то в действителност няма Действие, което да може да се нарече милосърдно дело или плод на вярата.

162. Всички закони, права, справедливост, изтичат от небесните принципи или от порядъка на живота на небесния човек; защото цялото Небе е Небесен човек, от това, че Господ сам е Човек Небесен, намиращ се във всички и в частност в небето и небесните хора, затова те били наречени небесни. Всеки закон на правдата и справедливостта изхожда от небесните правила или от жизнения порядък на небесния човек, и Законът на Съпружеството изхожда оттам принципиално. Небесното съпружество е това, от което и заради което съществуват всички бракове на земята. Това съпружество се състои в това, че има Един Господ, едно Небе и една Църква, глава на която е Господ. Оттук произлиза законът на съпружеството, че трябва да има един Мъж и една Съпруга, и ако това е така, то съпрузите представляват небесен брак и са образ на небесния човек. Този Закон не само бил изявен на Мъжете от Древната Църква, но и бил написан в техния вътрешен човек; затова тогава Мъжът имал една съпруга и съставял един дом; но когато после престанали да бъдат вътрешни хора и станали външни, те си взимали по няколко жени. И поради това, че хората на Древната Църква със своите бракове изобразявали небесното съпружество, те намирали в съпружеската Любов Небето и небесната радост. При приближаването на Църквата към упадък, вече не чувствали щастие в съпружеската любов, но го намирали в удоволствието от многоженството - удоволствие, отнасящо се към Външния човек. Това е наречено от Господ коравосърдечие, заради което било позволено от Мойсей да се притежават няколко жени, както сам Господ ни казва: „Поради вашето коравосърдечие (Мойсей) ви е написал тая заповед; обаче, в началото на създанието, Бог ги е направил мъж и жена. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще бъдат една плът; така че не са вече двама, а една плът. И тъй, онова, което Бог е съчетал, човек да го не разлъчва" (Марка 9:5-9).

163. Стих 25. А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха. Това означава, че те са били невинни, защото Господ въвел невинността в тяхната обособеност, за да не бъде неприятна.

164. Егоизмът на човека както беше казано, е самото зло и то се вижда във форми най-разнообразни; но ако милосърдието и невинността са въведени от Господ, те се представят красиви и стройни, както бе казано в номер 154. Милосърдието и невинността не само смекчават егоизма или злото и лъжата, но дори ги свеждат до нула, както всеки може да забележи при малките деца. Когато те си играят или се ласкаят на родителите си, детската им невинност се вижда в целия си блясък, тогава злото и лъжата, които са в тях, не се показват и дори са приятни донякъде. Оттук може да се види, че никой не може да бъде приет на небето, без да има невинността, според думите на Господ: „Оставете дечицата да дойдат при Мене; не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство. Истина ви казвам: Който не приеме Божието царство като детенце, той никак няма да влезе в него. Прегърна ги и ги благослови, като положи ръцете Си на тях" (Марка 9:14-16).

165. Голотата, от която те не се срамували, доказва невинността, което е очевидно по-нататък, където се казва, че изгубвайки своята устойчивост и невинност, те се засрамили от своята голота и вследствие на това се скрили. От представите в духовния свят става ясно, че голотата, от която не се срамували, означава невинността, и когато духовете искат да се оправдаят и" да докажат, че са невинни, показват се голи, за да засвидетелстват своята невинност. Точно така са представени невинните на небето: те са като голи деца, обвити с гирлянди от цветя според вида на своята невинност; обратно, тия които са по-малко невинни, се явяват в изящни и блестящи одежди, като коприна с диамантен оттенък, както се показвали понякога Ангелите на Пророците.

166. Такова е съдържанието на Словото в тази глава, но е изложена само малка част от това, което тя съдържа, и тъй като въпросът касае Небесния човек, за който днес не се знае много, то и тази слаба част ще се стори неясна на много хора.

167. Ако се узнаят тайните, заключени във всеки стих, това би било изумително. Броят им е толкова голям, че е невъзможно да се изрази, но това не се забелязва в буквалния смисъл. За да предам с няколко думи идеята, ще кажа, че в света на духовете думите с буквалния смисъл се представят наживо, такива каквито са, с поразителна точност; защото светът на Духовете е прототипен. Всичко представено се постига в другото небе от ангелските Духове до най-малките подробности на представеното, и всичко постигнато от ангелските Духове Ангелите от третото небе постигат още по-широко с идеи, които е невъзможно да се изразят, а ако това е угодно на Господа, то с неописуемо разнообразие. Такова е Словото Господне.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ЧОВЕКА ОТ МЪРТВИТЕ И ЗА ВЛИЗАНЕТО МУ ВЪВ ВЕЧНИЯ ЖИВОТ

168. Тъй като ми е позволено да опиша до известна степен как от телесния живот човек влиза във вечния живот и за да стане известно как човек възкръсва, ще изложа не това, което сам узнах, но това, което ми бе показано по жив опит.

169. Бях приведен в състояние на безчувственост по отношение на телесните сетива и последователно в състоянието на умиращите; но вътрешният ми живот ми бе оставен, също както и мисълта, за да осъзная и запомня това, което става с мъртвите и възкръсващите. Отначало притежавах дишането, свойствено на живота, после то затихна.

170. При мен бяха небесните Ангели, заемащи сърдечната област, така че ми се струваше, че съм съединен с тях чрез сърцето; стана така, че от всичко мое ми бяха оставени само мисълта и способността да схващам. Това състояние продължи няколко часа.

171. По този начин бях отклонен от всяко общуване с духовете, обитаващи промеждутъчния свят; те мислеха, че съм напуснал телесния живот.

172. Освен небесните Ангели, заемащи областта на сърцето, други два Ангела стояха около главата ми и разбрах, че това е така с всеки умиращ.

173. Ангелите, намиращи се до главата ми, пазеха дълбоко мълчание, разменяйки си мисли само с изражението на лицата си, така че аз разбрах, че ми е било дадено друго лице, даже двойно лице, защото имаше два Ангела. Когато Ангелите осъзнаят, че лицата им са възприети така, те знаят, че човекът е свършил.

174. Признавайки в мен своите лица, те направиха леки изменения около устата; по такъв начин те съобщаваха своите мисли; защото небесните Ангели обичайно говорят чрез леки движения в областта на устата. Беше ми дадено да схвана този език на мислите.

175. Разнася се приятен аромат, като от балсамирано тяло, защото когато небесните Ангели присъстват на кончината на човека, мирисът на тялото става ароматен и злите духове, долавяйки го, не могат да се приближат.

176. През цялото време бях тясно съединен чрез сърцето си с небесните Ангели. Това осъзнавах и даже чувствах по действието на пулса.

177. Беше ми внушено, че човек се придържа от Ангелите в минутата на смъртта в мисли, винаги отнасящи се до благочестието и святостта; също ми бе внушено, че умиращите рядко мислят за спасение и блаженство, и за да мислят повече за вечния живот, Ангелите ги придържат в такива мисли.

178. Преди оттеглянето си и предаването на умиращия на духовните Ангели, небесните Ангели го поддържат дълго в тези мисли. В това време умиращият си мисли, че живее телесно, но това съзнание е смътно.

179. От момента, в който вътрешните органи изстинат, жизнените субстанции се отделят от човека, където и да се намират, дори да са заключени в лабиринт от хиляди сплетени помежду си връзки; защото действието на Господнето Милосърдие е така силно и живо притеглящо, така велико, че нищо жизнено не може да остане.

180. След като възкръснах, небесните Ангели, стоящи при главата ми, останаха при мен още известно време и си говориха беззвучно. Схванах от тази мислена реч, че те не обръщаха никакво внимание на заблужденията и измамите, а се смееха над тях, макар и не като над безсмислици, но като над неща, с които не се занимават. Дори когато те започнат да говорят с душите на тези, при които се намират, речта им се състои от мисли и изобщо не се чува.

181. Възкръсналият човек се намира още в тъмнина и когато наближи предаването му на духовните Ангели, небесните Ангели се отдалечават, но чак след като духовните се приближат. Беше ми показано как постъпват духовните Ангели след като възкръсналият намери светлината.
Това е видно в Продължението в началото на следващата глава.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...