Jump to content

Recommended Posts

ГЛАВА ТРЕТА

Продължение. Встъпване на възкръсналия във вечния живот.

182. Когато небесните Ангели се намират при възкръсналия, те не го изоставят, защото обичат всички хора; ако душата му е такава, че не може да пребивава дълго в обществото на небесните Ангели, тя сама пожелава да се отдели от тях. Когато това стане, духовните Ангели се явяват, за да му дадат способността да вижда светлината, защото дотогава той не е виждал, а само е мислил.

183. Бе ми показано как действат тези Ангели, изглеждаше така сякаш отвъртат надолу ретината на лявото око, за да го отворят и да му дадат зрение за светлината. Човек съзнава, че това става така, но това е само привидно.

184. Когато ретината е завъртяна, отначало се вижда нещо мътно осветено, както когато човек гледа през затворени клепачи; изпитва се състояние на спокойствие, защото човек още се намира под охраната на небесните Ангели; тогава се явява виждането на засенченото вече като проблясващ небесен цвят, и то става най-разнообразно.

185. После се появява усещането за нещо леко, меко полагащо се върху цялото лице и прозрението е дадено. Тогава Ангелите се грижат само да не дойде на възкръсналия някаква друга идея, освен спокойна и излъчваща любов.

186. Тогава започва неговият живот; отначало той е щастлив и весел, защото му се представя встъпването във вечния живот. Това изглежда като бяла светлина, преливаща в изящно жълто. Така се явява този живот, защото той е небесен и в същото време духовен.

187. След това приемането в обществото на добрите духове е представено като млад човек, яздещ кон, който иска да насочи към ада; но конят не може да направи и крачка. Човекът е млад, защото когато възкръсналият от първата минута на встъпването си във вечния живот се намери сред Ангелите, то му се струва, че е в разцвета на своите сили.

188. Животът по-нататък е представен като слизане от коня и тръгване пешком, защото конят не може да бъде накаран да се помръдне от мястото си. Тогава му се внушава, че ще бъде поучен на познанията на истината и доброто.

189. След това той вижда пътеки, издигащи се полека нагоре и това означава, че чрез познанията на истината и доброто и чрез познаването на самия себе си, той ще бъде воден постепенно към небето; защото без познанията на истината, доброто и самия себе си никой не може да бъде допуснат там.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИГА "БИТИЕ" - ГЛАВА ТРЕТА

1. А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя рече на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?

2. Жената рече на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем;

3. но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.

4. А змията рече на жената: Никак няма да умрете;

5. но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото.

6. И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде.

7. Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокиневи листа та си направиха препаски.

8. И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.

9. Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?

10. А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се крих.

11. А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?

12. И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох. 13. И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме
подмами, та ядох.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЪДЪРЖАНИЕ

190. Говори се за Третото Състояние на Древната Църква, която предпочела своята обособеност до степен на любов.

191. Тъй като хората, подбуждани от любовта към себе си и от своя егоизъм, започнали тогава да не вярват в нищо, което не можели да възприемат с външните си сетива, то Чувствеността била представена като Змията, Себелюбието или егоизмът - като Жената и Разумното начало като Мъжа.

192. Оттук змията, или чувственото начало, убедила жената да провери достоверни ли са отношенията, касаещи вярата в Господа. Това значи да ядеш от дървото на познанието. Съгласието, дадено от рационалността на човека, е означено като мъжа, съгласил се да яде (Ст. 1 -6).

193. Но те осъзнали, че са в злото; този остатък от прозорливостта се означава с думите: и се отвориха очите им; те чуха гласа на Господа Бога (Ст. 7, 8) и също със смокиновите листа, от които си направиха препаски (Ст. 7) и техният срам със скриването им между градинските дървета (Ст. 8, 9). Също очевидно е от осъзнаването им и от изповедта, съдържащи севст. 12, 13, 14, 15,четесазапазилиощевсебеси природната доброта.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЪТРЕШЕН СМИСЪЛ

194. А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя рече на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината? Под змията тук се разбира Чувственото начало, на което човек се доверява. Полските зверове тук отново означават всички сетива на човека. Жената е егоизмът. Думите на Змията: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината? предизвикват съмнението, настъпило отначало. Говори се за Третото Потомство на Древната Църква, което започнало да не вярва на откровенията, без да се увери в тях чрез зрението си и чрез сетивата си. Тяхното първо състояние на съмнение е описано в този и в следващия стих.

195. Древните наричали животни всичко, което е в човека; такъв бил езикът, задържал се в Древната Църква след потопа и запазил се отчасти в Пророците. Чувствеността на човека е наречена Змия, защото както змиите пълзят близо до земята, така и чувствеността се придържа най-близо до плътта. Оттук са наречени змийска отрова повърхностните разсъждения над тайнствата на вярата и змии тези, които разсъждават така; а тъй като така разсъждават много хора, опирайки се на сетивата си и на видимото, каквито са земните, телесните, светските и природните неща, то казано е, че змията е най-хитра от всички полски зверове. Така в Давид: „Изострят езика си като на змия; аспидова отрова има под устните им" (Пс. 140:3). Става дума за разсъжденията, съблазняващи човека. Пак там: „Още от рождението си нечестивите се отстраняват; заблуждават, говорейки лъжи, щом се родят. Ядът им е като змийска отрова; приличат на глухия аспид, който затъква ушите си и не ще да чуе гласа на говорещия тихо, мъдреца, който събира народа" (Пс. 58:3,4,5). Тук се наричат змийска отрова тия разсъждения, които пречат да бъде чут гласа на мъдрия; оттук е изразът на Древните: змията затъква ухото си. В Амос: „Както ако влезе в къщи, опре ръката си о стената и змия го ухапе, така не ще ли бъде денят Господен тъмнина, а не виделина? Дори мрак, без никаква светлина?" (5:19,20). Ръката опряна о стената означава собствената мощ и доверяването на сетивата, откъдето произлиза описаното заслепение. В Еремия: „Гласът на Египет е като глас на змия, като се хлъзга; защото излизат със сила и идат против него със секири както дървари. Ще изсекат леса му, казва Господ, ако и да е неизследим; защото по брой те са повече от скакалците и са безбройни. Ще се посрами египетската дъщеря; ще бъде предадена в ръката на северните народи" (46:20-24). Египет се споменава като разсъжденията за божествените неща на базата на сетивните и научните данни; тези разсъждения са наречени глас на змия, а заслепението, като тяхно следствие, е наречено северни народи. В Йов: „Отрова аспидна ще суче; език ехиднин ще го умъртви. Няма вече да гледа потоците, реките, които текат с мед и масло" (20:16.17). Реките, които текат с мед и масло са духовното и небесното, които не могат да видят разсъждаващите над тези неща; техните разсъждения са наречени аспидна отрова и език ехиднин. (По-нататък следват пак обяснения за змията - Ст. 14,15).

196. В древността хората, доверяващи се повече на външните си сетива, отколкото на откровенията, се наричали змии; днес мракът е още по-силен, защото има хора не само не вярващи в нищо, което не са видели и почувствали, но утвърдили се в неверието с помощта на научните данни, непознати на Древните и така ослепени още повече. За да покажа, как хората, съдейки за небесното според сетивата си, посредством науката и философията, се заслепяват до невъзможността след това да видят и чуят нещо, и стават не само змии глухи, но змии летящи, много по-пагубни, за които също се говори в Словото; ще взема за пример вярването в това, какво е Духът. Чувственият човек или човекът, вярващ само на сетивата си, отрича съществуването на Духа, защото не го вижда. Него го няма, казва той, защото не го усещам; това, което виждам и чувствам, то съществува за мен. Ученият или правещият си заключения чрез науката, казва, че духът не е нищо друго освен дихание или огън, или нещо друго, взето от науката, и че след смъртта той се губи; нима животните нямат тела, сетива и известно разбиране, а казват, че те умират, а духът на човека трябва да живее; следователно, те отричат същестуването на духа. Философите, желаещи да изпъкнат сред другите, говорят за духа с изрази, които сами не разбират, защото спорят за тяхната точност, твърдейки, че не може да се приложи за духа ни една дума, свързана с материалното, така че те съдят за духа по своите представи и той изчезва за тях, превръщайки се в нищо. Най-разсъдителните казват, че духът - това е мисълта; но умувайки над мисълта те я отделят от субстанцията на нещата, и завършват със заключението, че мисълта изчезва, когато тялото умре. По такъв начин, всички разсъждаващи според сетивата си, според науката и философията, казват, че духът не съществува и следователно, не вярват на нищо, казано за духа и за духовните неща. И обратно, ако попитат простодушните, те ще отговорят, че вярват в съществуването на духа, защото Господ е казал, че ще живеят след смъртта. Тези последните не разрушават своята рационалност, но я оживяват чрез Словото Господне.

197. При Древните, които били небесни хора, змията означавала предвидливостта, която също както сетивността им помагала да се предпазят от злите; това е очевидно от думите на Господ към неговите последователи: „Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци; бъдете, прочее, разумни като змиите и незлобливи като гълъбите" (Матея 10:16). Медната змия, възнесена в пустинята, също представлява Чувствеността на Господ, Който сам е Небесен Човек, Той един всичко вижда и на всеки промисъл съдейства; затова гледащите към него били спасени.

198. Стих 2 и 3. Жената рече на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем; но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете. Плодът на градинските дървета е Доброто и Истината на вярата, открита чрез него от Древната Църква. Плодът на дървото всред градината, от което те не трябвало да ядат, означава Доброто и Истината на вярата, на които те не бивало да се поучават сами. Да не се допират - означава да не съдят за доброто и истината на вярата сами, чрез сетивността си и науката. Че ще умрат - показва, че от това ще умре вярата, т. е. цялата мъдрост и целия разум.

199. Това, че плодът на дървото, който не трябвало да ядат, означава Доброто и Истината на вярата, открити от него на Древната Църква или познанието на вярата, е ясно от израза: плод от градинските дървета, които те могли да ядат, а не дървото в градината, както преди това (гл. II ст. 16), където ставаше дума за Небесния Човек или Древната Църква. Дървото в градината означава перцепцията, присъща на Доброто и на Истината, а тук е наречено плод това, което като произведено от него, е Добро и Истина.
• Плодът много често има такова значение в Словото.

200. Казано е, че дървото на познаване е всред градината, докато в предишната глава II, ст. 9 дървото на живота, а не дървото на познаване е всред градината; защото всред градината означава съкровената вътрешност. Съкровената вътрешност на небесния човек или на Древната Църква било дървото на живота, т. е. Любовта, а после вярата, докато всред градината или съкровената вътрешност за нейното потомство, което може да бъде наречено небесно-ду-
ховен човек, била вярата.
Не можем да навлезем в големи подробности, защото не се знае какви са били живелите в това древно време. Тяхното естество било доста различно от нашето и днес не може да се намери индивид с тяхната способност да познават по Доброто Истината и по Любовта - присъщото на вярата. Но когато това Поколение изчезнало, било заменено с друго, напълно противоположно по природа; то не стигало до истината чрез доброто и до вярата чрез любовта, но чрез истината познавало доброто и чрез познанията на вярата - присъщото на любовта; голяма част се държала предимно на знанията. Такава промяна била направена след потопа, за да не погине света.

201. Следователно, тъй като такива натури като у древните преди потопа не съществуват днес, то не е лесно да се изясни какво съдържат тия места в Словото в реален смисъл. Те биват много добре разбрани в Небето и Ангелите и Ангелските духове, са наричани небесни заради природата им, подобна на тази на възродените преди потопа. Ангелите и Ангелските духове, обратно, са с натури подобни на тази, която била у възродените след потопа. Тези натури и в едните и в другите, са с неопределимо разнообразие.

202. Не само Древната Църква, която била небесен човек, не вкусвала от дървото на познанието, т. е. не се поучавала на присъщото на вярата чрез външните сетива и чрез науката, но тя не си позволявала дори да се допре до това дърво, т. е. да мисли съдейки по сетивата и науката за присъщото на вярата, за да попадне несъзнателно от небесния живот в духовния. Такъв е животът на Небесните Ангели и тези от тях, които са най-дълбоко небесни, не си позволяват даже да назоват вярата или което и да е друго разклонение на духовното; ако други употребяват тези думи, то вместо вяра те постигат любов в изменения, известни само на тях. По този начин те извличат от любовта и милосърдието всичко, което е от вярата... Те още по-малко понасят да подхождат рационално към делата на вярата и изобщо не желаят да използват науката; защото им е дадено от Господ да схващат чрез Любовта кое е добро и кое е истина. Те мигновено познават чрез Интуицията си кое е вярно и кое не е и следователно, когато към тях се обръщат с въпрос за вярата, те се ограничават с отговора: това е така или това не е така, защото постигат това от Господа. Същото означават и думите Господни в Матея: „Но говорът ви да бъде: Да, да; не, не; а каквото е повече от това, е от лукавия" (5:37). Сега е ясно, защо не им е било позволено да докосват плода на дървото на познаването, защото, допирайки го, те биха паднали в злото или биха срещнали смъртта. С изключение на въпросите за вярата, небесните Ангели говорят помежду си както и другите, за различни неща, на небесен език, съставен и извлечен от Любовта, и този език е по-неизразим от езика на духовните Ангели.

203. Духовните Ангели говорят за вярата и даже потвърждават това, което се отнася до нея с помощта на интелектуалността, рационалността и науката; но те не се ползват от тях за заключения относно вярата, и тези, които постъпват така, са в злото. Тези Ангели притежават също от Господа Прозрение за всичко, свързано с вярата, но тяхната интуиция не е същата както при Небесните Ангели. Прозрението при духовните Ангели е като съвест, оживена от Господа; и макар да им изглежда небесна перцепция, тя си е само духовна.

204. Ст. 4, 5. А змията рече на жената: Никак ня-
ма да умрете; но знае Бог, че в деня, в който ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото. Думите: ако ядете от него, ще ви се отворят очите, означават, че ако те биха разследвали с помощта на външните си сетива и науката, т. е. сами по себе си, нещата на вярата, те биха видели ясно, че не са такива, каквито вярват че са. Ще бъдете като Бога и ще познавате доброто и злото значи, че ако постъпят така, те биха били като Бог и биха могли да ръководят сами себе си.

205. Всяка част от стиха касае състояние или изменение на състояние в Църквата. В първите Стихове те още съзнавали, че желаното от тях е забранено, макар и да ги привличало; в тези Стихове те вече започват да се съмняват, не е ли позволено това, за да видят истина ли е това, което са узнали от древните и така очите им били отворени. Най-накрая, тъй като Себелюбието започнало да властва, те пожелали сами да ръководят себе си и в това да бъдат подобни на Господа. Себелюбието има тази особеност, че когато то царува, изчезва желанието да бъдеш воден от Господа, а идва желанието да постъпваш по своему и тогава се прибягва до сетивата и научните данни, за да се установи в какво следва да се вярва.

206. Любещите сами себе си и в същото време изучилите светските науки повече от всички други са уверени, че очите им са отворени и че като Бога знаят кое е добро и кое - зло; но никой не е по-сляп от тях. Нека ги разпитат и ще видят, че те не знаят за съществуването на духа и още по-малко вярват в него; те изобщо не знаят какъв е небесният и какъв - духовният живот, и не допускат вечния живот, мислейки, че ще умрат като животни; не признават Господ, а само себе си и почитат култа към природата. Желаещите да се изкажат предпазливо казват, че всичко се управлява от висше Същество, чиято същност не познават. Такива са принципите им; те ги потвърждават чрез сетивния си опит и научните данни и биха го направили пред цялата вселена, ако само биха посмели. Макар да желаят да бъдат признати за богове или за най-мъдри сред хората, ако ги попитат знаят ли какво е да нямаш егоизъм, те биха отговорили че това е да не живееш и че те самите биха били нищо, лишени от егоизма си. На въпроса: какво е да живееш за Господа, те биха нарекли това фантазия. Относно Съвестта биха казали, че е измислица, служеща за юзда на простолюдието. Ако ги попитате за Прозрението, те само биха се засмели, взимайки го за някакъв вид ентусиазъм. Ето тяхната мъдрост, ето колко са отворени очите им, ето какви богове са. Тези принципи, които им се струват ясни като бял ден, им служат за изходен пункт, от който тръгват да умуват над тайните на вярата. Какво може да излезе от тази бездна на мрака? Именно това са змиите, съблазняващи света. Но третото поколение на древната Църква не стигнало дотам; изложеното се отнася до това, за което става дума в Ст. 14-19 на тази глава.

207. Стих 6. И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде. Добро за храна - означава въжделението, приятно за очите - Фантазията, а желателно, за да дава знание - Насладата. Всичко това представя същността на егоизма, или на жената. Мъжът, който яде, е разумът, дал своето съгласие.

208. Такова било четвъртото поколение на Древната Църква, то се поддало на съблазънта на Себелюбието и не желаело да вярва на откровението освен потвърждавайки го чрез сетивния опит и науката.

209. Изразите, употребени тук, като дърво добро за храна, приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, са употребени за природата на живеещите в това древно време; те касаят предимно волята, тъй като тяхното зло произтичало именно от нея. Подобни изрази се употребяват в Словото, когато се говори за живелите след потопа, но тогава те не се отнасят до волята, а до разума; защото древните достигали истината чрез Доброто, а живелите след потопа стигали до доброто чрез Истината.

210. Ще говоря за Егоизма, за да знаете, какво представлява той. Човешкият егоизъм е съвкупност от злото и лъжата, произтичащи от Любовта към себе си и към света. Който живее в егоизъм, не вярва в Господа и в Словото, а само в себе си и мисли, че това, което не може да възприеме чрез сетивата си и науката, не съществува; оттук следва, че те са само зло и лъжа, виждайки всичко наобратно. На злото гледат като на добро, на доброто като на зло; на лъжата като на истина и на истината като на лъжа. За това, което съществува, те мислят, че не съществува; за това, което е нищо, те мислят, че е всичко. Ненавистта те наричат любов, тъмнината - светлина, смъртта - живот и обратно. Такъв е човешкият егоизъм и сам по себе си той е адски и прокълнат.

211. Стих 7. Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; Очите им се отвориха означава, че по вътрешно внушение те узнали и признали, че били голи, т. е. че не се намирали както преди в невинността, а в злото.

212. Че отварянето на очите означава вътрешно внушение (dictamen), е явно от подобните изрази в Словото. Например от това, което казвал за себе си Валаам, наречен „човекът, който има отворени очи, който видя видението от Всесилния" (Числа 24:3,4). Когато Йонатан прострял края на тоягата си, та опитал меда, вътрешно осъзнал, че е постъпил Лошо, казва се, че му светнало на очите, за да види това, което не знаел (I Цар. 14:27,29). Очите често в Словото се приемат за разума и следователно, за вътрешното внушение, което произлиза от него; както в Давид: „Просвети очите ми, да не би да заспя в смърт" (Пс.
13:3). Очите тук са разумът. В Езекиил: „имат очи, за да виждат, но не виждат" (12:2) т. е. не желаещи да разберат. В Исайя: „и затвори очите им, да не би да гледат със собствените си очи" (6:10) т. е. да бъдат слепи, за да не разберат. В речта на Мойсей към народа: „Господ не ви даде сърце за да разбирате, очи за да виждате и уши, за да слушате" (Втор. 29:5). Сърцето е волята, очите - разумът. За Господ се казва в Исайя, че Той ще отвори очите на слепите (42:7); и че очите на слепите ще прогледат из мрака и тъмнината (29:18).

213. Познаха, че бяха голи - значи че узнали и признали, че вече не се намират в невинността както преди, а че са в злото; това е явно от последния стих на предната глава, където се казва: а и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха. Там под не се срамуваха че са голи, означава невинност. Точно обратното значи това, че са се срамували, също ушиването на препаските от смокиневи листа и скриването им; в действителност, в лишаването от невинността голотата става за тях срам и съблазън, защото съвестта им внушава, че мислят лошо. Оттук Голотата се приема в Словото за срамно явление и за зло, и служи за изразяване на относително опорочената Църква, както в Езекиил: „Но ти беше гола и непокрита и се валяше в кръвта си" (16:7,22). Пак там: „ще те оставят гола и непокрита; и голотата на блудствата ти ще се открие" (23:29). В Йоан: „то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота" (Откр. 3:18). И където се говори за последните дни: „Блажен оня, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, та да не гледат срамотата
му" (Откр. 16:15). Във Второзаконие: Ако мъжът намери в своята съпруга нещо грозно, тогава да й напише разводно писмо" (24:1). Затова било заповядано на Аарон и синовете му да обличат ленени покрития, когато пристъпват за служба към олтаря, за да скрият голотата си, да не би да си навлекат грях, та да умрат (Изход 28:12,43).

214. Казано е, че са голи, защото са предоставени на своя егоизъм, тъй като отдаващите се на своя егоизъм и себелюбие са лишени от разумността и мъдростта или от вярата; от тях са отнети истината и доброто, и така те са в злото.

215. Сам можах да установя, че Егоизмът е само зло и лъжа; всичко, което духовете говорят от само себе си, бе така лошо и лъжливо, че аз веднага разбрах, че те говорят от само себе си, и видях, че са в лъжата, макар те да вярваха, че са в истината; същото е и с човека, който се е отделил от Бога. Беше ми дадено да разбера че всички започващи да разсъждават за духовния и небесния живот, и за Вярата, се съмняват и даже отричат, защото да разсъждаваш над вярата - това е да се съмняваш и да я отричаш; те действат от само себе си или от егоизъм и и разсъжденията им се явяват само заблуждения, в които самите те попадат; следователно, потъват в бездната на мрака и лъжата. В тази бездна и най-малкото съмнение превъзмогва хиляди истини и става като прашинка, която, попаднала в окото, пречи да се види вселената и всичко намиращо се в нея. Така казва за това Господ в Исайя: „Горко на ония, които са мъдри в своите очи, и които са разумни пред себе си" (5:21). Пак там: „Понеже мъдростта ти и знанието ти са те отвратили, и си рекла в сърцето си: аз съм и освен мене няма друга, затова ще дойде върху тебе зло, без да знаеш отгде се явява; и беда ще те нападне, без да можеш да я омилостивиш; ще дойде внезапно върху тебе и опустошение, без да ти е било известно" (47:10,11). В Еремия: „Всеки човек е твърде оглупял от знания, всеки златар се посрамва от кумира си, защото леяното от него е лъжа, в което няма дихание" (51:17). Кумирът е лъжата, произведена от егоизма; леяното от него - това е злото на егоизма.

216. И съшиха смокиневи листа та си направиха препаски. И съшиха листа - това е извиниха се; Смокинята е природното Добро; направиха препаски - изпитаха чувство на срам. Така се изразявали Древните и така изобразявали това потомство на Църквата, показвайки, че първичната невинност е била заменена от природната доброта, зад която се прикривало злото и че те изпитвали чувство на срам, защото били в природната доброта.

217. Сега е съвсем неизвестно (тъй като е изгубен вътрешния смисъл на Писанието), че Лозата означава духовното Добро, а Смокинята - природното Добро; между другото, навсякъде, кодето тези думи се споменават в Писанието, те са употребени с това значение, даже в притчите, които Господ произнася за Лозата и за Смокинята. Така в Матея: „И като видя Исус една смоковница край пътя, дойде при нея, но не намери нищо на нея, само едни листа; и рече й: Отсега нататък да няма плод от тебе до века. И смоковницата изсъхна на часа" (21:19). Това означава, че никакво добро не било намерено на земята, нито даже природното добро. Лозата и смокинята имат същото значение в Еремия: „ Засрамиха ли се когато извършиха мерзости? Не, никак не ги досрамя, нито са знаели да почервенеят; съвършено ще ги изтребя, казва Господ; не ще има гроздове на лозата, нито смокини на смоковницата, и листът ще повехне"(8:12,13). В тези думи е показано, че всяко добро, както духовното, така и природното, е погинало, и защото те са стигнали до там, че не изпитвали и най-малкото чувство на срам. Същото е и сега: тия които са в злото, не само че не се срамуват, но и се хвалят с лошите си дела. В Осия: „Намерих Израиля, че беше за Мене като грозде в пустиня; видях бащите ви, че бяха като първозрелите на смоковницата в първата й година" (9:10). И в Иоил: „Не се плашете, полски животни, защото дървото ражда плода си, смоковницата и лозата дават силата си" (2:22). Лозата е духовното добро, а смокинята - природното добро.

218. Стих 8. И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета. Гласът на Господа Бога, ходещ из градината, подразбира гласа на съвестта, от който те се бояли; този глас е остатък от тяхната перцепция; вечерният ветрец означава времето, когато Църквата още притежавала остатък от перцепцията; скриха се от лицето на Господа Бога - че се боят от упрека на съвестта, както обикновено е с тези, които знаят, че постъпват лошо; между градинските дървета - значи природното добро; между - значи в съкровеното, дървото е прозрението, както казахме по-горе; но тъй Като интуицията им е била слаба, то е употребено дърво в единствено число, за да се покаже, че този остатък е бил слаб.

219. Гласът на Господа Бога се приема за гласа на съвестта (dictaten), от който те се бояли. Това може да бъде доказано със значението на думата глас в Писанието, или Гласът на Господ, приет за самото Писание, за Учението на Вярата, за Съвестта или вътрешния глас, даже за всеки изхождащ от този глас упрек. Затова гръмотевицата е наречена глас на Господа, както в Йоан: „Тогава Ангелът извика с висок глас, както рикае лъв; и когато извика, седемте гръмове йздадоха своите гласове" (Откр. 10:3). Тук се говори за външния и за вътрешния глас. Пак там: „в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава щеше да се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците" (Откр. 10:7). В Давид: „Пейте Богу, хвалете Господа, Който язди на небесата на небесата, които са от века; ето, издава гласа Си, мощния Си глас" (Пс. 68:33,34). Небесата на небесата, които са от века са приети за мъдростта на Древната Църква; гласът е приет за откровение, а също и за вътрешно внушение. Пак в него: „Гласът Господен е над водите, гласът Господен е силен; гласът Господен е величествен; гласът Господен троши кедри; гласът Господен разцепва огнените пламъци. Гласът Господен разтърсва пустинята; гласът Господен прави да раждат кошутите и оголва лесовете" (Пс. 29:3-9). И в Исайя: „И Господ ще направи да се чуе славния Му глас, защото асириецът ще бъде смазан чрез гласа Господен" (30:30,31).

220. Гласът, който чуха, показва, че у тях е останала слаба перцепция; той сякаш едва е бил чут, което е видно и в следващия стих, където е казано, че Господ, за да бъде чут от човека, извикал, както е в Исайя: „глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа" (40:3,6). Пустинята означава Църквата, в която няма никаква вяра; викащият глас означава възвестяването на Пришествието Господне, и въобще всяко възникване, което става във Възраждащия се, притежаващ съвест.

221. Под вечерния ветрец трябва да се разбира това време, когато Църквата още притежавала остатък от Перцепцията, което може да бъде доказано чрез значението на Деня и Нощта. Древните сравнявали Състоянието на Църквата с деня и нощта; с деня - времето, когато тя била още в светлината и нейните членове притежавали все още остатък на прозрение, даващ им да разберат, че са паднали. Господ нарича също Ден състоянието на вярата и Нощ състоянието на безверие, както в Йоан: „Ние трябва да вършим делата на Този, Който ме е пратил, докато е ден; иде нощ, когато никой не може да работи" (9:4). Затова Състоянията на Възраждане на човека в първа глава са наречени Дни.

222. Скриха се от лицето на Господа - това е да ги тревожи съвестта, което обикновено става с тия, които осъзнават, че са постъпили лошо. То е следствие на отговора в стих 10: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол. Лицето на Господ - това е Милосърдието, Мира и всяко Добро, както ясно посочва Благословението: „Господ да осияе с лицето Си над тебе и да ти покаже милост! Господ да издигне лицето Си над тебе и да ти даде мир!" (Числа 6:25,26). И в Давид: „Бог да се смили над нас и да ни благослови; да възсияе с лицето Си над нас!" (Пс. 67:2). И на друго място: „Мнозина думат: Кой ще ни покаже доброто? Господи, надигни над нас светлостта на лицето Си" (Пс. 4:6,7). Затова в Исайя Милосърдието Господне е наречено Ангел на лицето: „Ще спомена милосърдията Господни, за всичко, що ни е подарил Господ, и за голямата благост към Израилевия дом, която им показа според щедростите Си, и според премногото Си милости. Така им стана Спасител. Във всичките им скърби Той скърбеше и ангелът на присъствието Му ги избави; поради любовта Си и поради милосърдието Си Той сам ги изкупи" (63:7,8,9).

223. Тъй като Лицето Господне е Милосърдие, Мир и всяко Добро, Той никога на никого не гледа другояче освен с Милосърдие, и никога От никого не отвръща лицето си, но човек, когато е в злото, отвръща лице от Него, както казва Господ в Исайя: „Но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви, и вашите грехове са скрили лицето Му от вас" (59:2). Същото е и тук, когато те се скрили от лицето на Господ, защото били голи.

224. Милосърдието, Мира и всяко Добро, или лицето на Господ, произвеждат вътрешно внушение у хората, които притежават интуиция и също у имащите съвест, но различно; в техните действия винаги има състрадание към човека, макар да се възприемат съгласно състоянието, в което той се намира. Състоянието на човека, за когото се говори тук, т. е. потомството на Древната Църква, било природно Добро, а тези, които са в природното Добро, чувстват влечение да се скрият от страха и срама, които изпитват от това, че са голи; докато тези, които не се намират в природното добро не се скриват, защото не изпитват срам. За тях се споменава в Еремия(8:12,13). (Виж номер 217).

225. Че между градинските дървета означава природното Добро, в което има известна перцепция, наричана дърво, може да бъде доказано с градината, в която бил небесният човек; защото градина се нарича всичко, което е добро и истина, различаващо се по човека който ги обработва. Доброто е добро, доколкото неговата съкровеност е небесна; от небесното или чрез небесното изхожда прозрението от Господа. Тази съкровеност е наречена всред градината, което се вижда ясно в Словото.

226. Стих 9, 10. Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си? А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се крих. По-рано бе обяснено какво следва да се разбира под изразите говори силно и вика, гласът в градината, страха изпитан от тях, защото са голи и скриването им. В Словото обикновено питат човека, къде е и какво прави, макар Господ да знае всичко това предварително. Този разпит се употребява, за да може човек да се осъзнае и да си признае.

227. Но трябва да се узнае, откъде произлизат интуицията, вътрешното внушение и съвестта, и тъй като сега това е съвсем неизвестно, позволено ми е да кажа някои неща. Великата истина е в това, че човек бива управляван от Господа посредством духовете и ангелите. Когато злите духове започнат да властват, ангелите се стремят да отклонят злото и лъжата. Оттук произлиза борбата. Самата борба е това, коего се усеща като интуиция, вътрешно внушение и съвест. По тези усещания, така също и по изкушенията, човек ясно би могъл да узнае, че при него има духове и ангели, ако не бе потънал в плътското до степен на невярване в казаното за ангелите и духовете. Хората са такива, че макар сто пъти да са изпитвали борбата, ще продължават да я наричат илюзия или следствие на някаква душевна болест. Беше ми дадено да изпитам хиляди пъти и почти постоянно в продължение на много години действието на тази борба и да получа от това живо възприятие; тогава знам какви духове се борят, на какво място са, кога се приближават, кога се отдалечават и дори говорих с тях.

228. Невъзможно е да се изрази колко изтънчена е интуицията на ангелите, когато се натъкне на нещо противно на истината на вярата и доброто на любовта; те осъзнават качеството на вмъкнатото в самата минута на вмъкването му много по-добре от човека, който едва знае нещо за него; най-слабата мисъл на човека е по-лесно постижима за ангела, отколкото найголямата му мисъл. Това е невероятно, но все пак вярно.

229. Стих 11, 12, 13. А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш? И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох. И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох. - Значението на тези думи става ясно от предишното пояснение, а именно, че Разумът на човека се е оставил да бъде измамен от егоизма, на когото държал и от себелюбието, което го довело дотам да не вярва в нищо, без да го види и почувства. Всеки може да разбере, че Господ Бог не би се обърнал с речта си към змията, и че тук не става дума за природната змия, че той също не би се обърнал към чувствеността, представена от змията, но че тези изрази съдържат друго, т. е. те осъзнали, че техните усещания ги измамили, че поради любовта си към себе си те пожелали да узнаят истина ли е казаното им за Господ и за вярата в Него.

230. Господстващото зло на това поколение било себелюбието, но в същото време не любовта, както сега, към света; защото те живели разделени на домове и семейства и не преследвали богатства.

231. Злото на Прадревната Църква, съществувала до потопа и на Древната Църква, живяла след това, на Юдейската и Новата Църкви, образувани след Пришествието на Христос, се състояло, както и злото на днешната Църква, в неверието в Господ и в Словото и във вярата в самите себе си и в своите сетива. Това унищожило вярата; когато няма вяра, няма и любов към ближния и тогава всичко е зло и лъжа.

232. Днес злото е много по-важно от преди, защото неверието на външните чувства може да се потвърди от науката, която древните не познавали; и мракът е тъй сгъстен, че е невъзможно да се опише; ако човек познае неговата дълбочина, би се поразил в изумление.

233. Да се изследват тайните на вярата чрез научни способи, е също така невъзможно, колкото да се провре камила през иглено ухо или да се сравни реброто на човека с най-финото влакънце на сърцето; сетивният опит и науката по отношение на духовното и небесното са дори още по-груби. Желаещият да узнае безчислените тайни на природата, едва открива една от тях и в своите разследвания изпада в заблуждения, което е добре известно. Какво ще стане ако той пожелае да проникне в тайните на духовния и небесния живот, който, като невидима природа, ги съдържа в безчетен брой. За разяснение на този въпрос ще вземем следния пример: човек сам. по себе си може само да прави зло и да се отвръща от Господ, но действа не човекът, а лошите духове в него, дори не и лошите духове, а самото зло, което те са си присвоили; при все това човек прави зло, отвращава се и е виновен, а между другото, живее чрез Господа. По подобен начин човек сам по себе си никога не може да прави добро, нито да се обръща към Господ, но това се извършва от ангелите, и даже ангелите не могат да направят това, но сам Господ; а при това човек може да прави добро сякаш от само себе си ида се обръща към Господ. Нито сетивният опит, нито науката, нито философията могат да дадат да се разбере как е възможно това; ако ги попитат, то ще се получи отрицателен отговор, а предметът е верен в себе си. Оттук става ясно, че изследването чрез сетивността и науката на това, в което трябва да се вярва, кара човека да затъне не само в съмнение, но даже и в отрицание, т. е. в мрак; когато човек е в мрак, той е и в страстите; защото, вярвайки в неправдата, той и твори неправди; не вярвайки, че за човека съществува духовно и небесно, вярва, че за него съществува само плътското и светското, следователно, обича всичко това, което е от него самия и от света. По такъв начин от лъжата се раждат злото и похотта.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИГА "БИТИЕ" - ГЛАВА ТРЕТА 14-19

14. Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влечеш и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.

15. Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.

16. На жената рече: И ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.

17. А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.

18. Тръни и бодили ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева.

19. С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЪДЪРЖАНИЕ

234. Описание на последвалото състояние на Църквата до потопа, тъй като Църквата паднала съвършено, то било предсказано, че Господ ще дойде в света и ще спаси Човешкият Род.

235. Хората не желаели да вярват другояче, освен чрез сетивните си представи, вследствие на което Сетивността или Змията сама себе си проклела и станала адска (Ст. 14).

236. За да не пропадне човек съвършено в ада, Господ обещал да дойде в света (Ст. 15).

237. С жената е подробно описана Църквата, която обичала себе си или егоизма си до степен на невъзможност да възприеме нещо от Истината, макар разумът да е даден на хората, за да господства над тях.

238. След това Разумът също се подчинил и, следователно, проклел себе си и станал адски; разсъдъкът престанал да съществува, останали само разсъжденията (Ст. 17).

239. Описание на тяхното проклятие, опустошение и на тяхната свирепа природа.

240. След отделянето си от всичко, което е от Вярата и от Любовта, следователно, хората престанали да бъдат хора.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЪТРЕШЕН СМИСЪЛ

241. Древните, които били небесни хора, притежавали такава природа, че всичко, което попадало в полезрението им в света и на земята, те виждали, но мисълта им се обръщала към Небесното и Божественото, което видимото символизирало вътрешно. Тяхното зрение било оръдие, оттук и свойството на езика им. Всеки от собствен опит може да види, как става това; в действителност, който обръща цялото си внимание на смисъла на речта на говорещия, той слуша думите, но сякаш не ги чува; той схваща само смисъла; но мислещият по-дълбоко не обръща внимание даже на смисъла на думите, но се старае да улови универсалния им смисъл. Поколенията, за които се говори тук, не приличали на бащите си, тъй като обичали светското и земното; те се привързвали към него, мислели за него и после уж за Небесното и Божественото. По такъв начин за тези хора сетивността станала главно, а не просто оръдие, както била за бащите им; когато светското и земното стане главно, то според него разсъждават за небесните неща и изпадат в слепота. Всеки може също от собствен опит да види, как става това: на практика, ако някой, не обръщайки внимание на смисъла на думите на говорещия, възприема само думите, той слабо възприема смисъла и още по-малко универсалния смисъл, и понякога съди за казаното само по една дума или даже от граматическата страна.

242. Стих 14. Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влечеш и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си. Господ Бог рече на змията, означава съзнанието им, що се отнася до тяхната сетивност; проклета измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове означава, че сетивността се отделила от небесното и се обърнала към плътското и по този начин, проклела сама себе си. Тук както и по-рано, добитъкът и полските зверове изобразяват чувствата. По корема си ще се влечеш - това е сетивността, не можеща да гледа нагоре към небесното, но обръщаща поглед надолу към плътското и земното. Пръст ще ядеш през всичките дни на живота си - значи, че сетивността може да живее само чрез плътското и земното и от това става адска.

243. В древността Сетивността на небесния човек била такава, че се подчинявала на вътрешния човек; в това била цялата й задача; но след като хората станали себелюбиви, те предпочели чувствеността пред вътрешния човек, следователно, чувствеността се отделила, станала плътска и била осъдена.

244. По-напред бе казано, че думите: Господ Бог рече на змията означават съзнанието, що се отнася до чувствеността; следователно е безполезно да се спираме на това.

245. По вътрешния смисъл на Словото е лесно да
се убедим, че тези изрази: проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове, означават, че сетивността се е отделила от небесното и се е обърнала към плътското, осъждайки и проклинайки по този начин сама себе си. В действителност никога Господ Бог не проклина когото и да било, не се гневи на никого, никого не въвежда в изкушение, никой не бива наказван и още по-малко проклет от него; всичко това свършва дяволската сбирщина. Нищо подобно не може да произлезе от извора на всяко Милосърдие, Мир и Благост. И ако на различни места в Словото се казва, че Господ не само отвръща лицето си, наказва и изкушава, но още, че той убива и
даже проклина, то е за да се вярва, че Господ управлява и разполага с всичко във вселената, даже със злото, наказанията и изкушенията; също и за да се узнае, че Той обръща в добро злото на наказанията и злото на изкушенията. С най-общи положения в Словото се започва запознаването и учението, затова общото преизпълва буквалния смисъл.

246. От това, което бе казано в номер 45 и 46, може да се види, че добитъкът и полските зверове означават чувствата. Позволено ми е да прибавя към това свидетелството, взето от Давид: „Боже, Ти Си изпращал изобилен дъжд за наследието Си, и в изтощението му Ти си го подкрепял. Животните ще обитават в него" (Пс. 68:10,11). Полският звяр там е приет за доброто. Защото ще живее в наследието на Бога. Тук е казано както в гл. II, 19 и 20, добитъка и полските зверове, докато в глава I, 24 и 25, е използван израза добитък и земни зверове, защото тук се говори за Църквата и за възродения човек, а в първа глава - за човека, който трябва да се възроди, тъй като полето е дума, употребявана за Църквата и Възраждането.

247. Змията, която ще се влече по корема си, означава, че сетивността не може повече да се взира нагоре към небесното, но обръща взор надолу към плътското и земното; и това е защото в Древността Корем означавало това, което е най-близо до земята. Гръдта - това, което е на земята, а Главата - това, което е най-високо. По такъв начин чувствеността, която е най-низшото в човека, е обърната към земята, и наречена тук пълзяща по корем. Това се означавало в Юдейската Църква с лягането на земята по корем и с посипването на главата с пръст. Така и в Давид: „Защо криеш лицето Си и забравяш неволята ни и угнетението ни? Защото душата ни е снишена до пръстта; коремът ни е прилепнал до земята. Стани да ни помогнеш и избави ни заради милосърдието Си" (Пс. 44:25-27). Също е потвърдено, че човек се просва по корем върху пръстта, на земята, когато се отвръща от лицето на Господ. В Йона: „Из вътрешността на преизподнята извиках и Ти чу гласа ми" (2:2). Тук преизподнята е Адът.

248. Следователно, когато човек се взирал в небесното, казвали, че ходи право и гледа напред или нагоре, което е едно и също; когато се взирал в плътското и в земното, то казвали, че се накланя към земята и гледа надолу и назад. Така в Левит: „Аз съм Господ вашият Бог, Който ви изведох из земята на египтяните, за да не им робувате; и строших жеглата на ярема ви и ви направих да ходите изправени" (26:13). В Михей: „зло от което не ще можете да извадите вратовете си; нито ще ходите горделиво" (2:3). В Еремия: „Тежко съгреши Ерусалимската дъщеря, затова я презряха, защото видяха голотата й; а тя въздиша и обръща гърба си. От свише Той прати огън в костите ми, който ги облада; върна ме назад; направи ме пуста и слаба цял ден" (Плач. 1:8,13). В Исайя: „Така казва Господ изкупителят ти, Който превръщам мъдрите и обръщам знанието им в глупост" (44:24,25).

249. И пръст ще ядеш през всичките дни на живота си означава, че чувствеността може да живее само чрез плътското и земното, и по този начин става адска. Това е видно от значението на пръстта в Словото, както в Михей: „Паси людете Си, както в древните дни; народите, като видят това, ще се посрамят за всичката си сила; ще лижат пръстта като змии и като земните гадини ще излизат треперещи от дупките си" (7:14,16,17). Древните дни са вместо Древната Църква; народите са предаващите се на своя егоизъм и за тях е казано, че ще лижат пръстта като змии. В Давид: „Пред него ще коленичат жителите на пустинята и неприятелите му ще лижат пръстта" (Пс. 72:9). Народите на пустинята и неприятелите символизират тези, които гледат само към земното и светското. В Исайя: „И храна на змията ще бъде пръстта" (65:25). Тъй като пръстта означава взимащите предвид само плътското и земното, а не духовното и небесното, то Господ заповядал на своите последователи да отърсят пръстта от нозете си, ако градът или домът са недостойни (Матея 10:14). От другите цитати също е видно, че пръстта означава това, което е осъдено и проклето.

250. Стих 15. Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата. Сега всички знаят, че този стих е първото Пророчество за пришествието на Господ в света; тези думи ясно показват това; оттук и от казаното от Пророците, Евреите също така знаят, че ще дойде Месия. Но никой още не е узнал, какво трябва да се разбира под змията, под жената, под главата на змията, която ще бъде наранена и под петата, която змията ще нарани. Ще обясня това последователно. Змията означава всяко зло въобще и себелюбието в частност. Жената значи Църквата. Потомството на змията - всяко неверие. Потомството на жената - вярата в Господа. Главата на змията - господството на злото въобще и особено на себелюбието. Нарани главата - принизяване, за да се влече по корем и да яде пръст. Петата - най-низшето природно начало, което змията ще нарани.

251. Под змията се разбира себелюбието и всяко зло въобще, защото всяко зло произхожда от чувствеността, после от научното начало, което се означавало със змията; сега означава самото зло, каквото и да било то, или ненавистта към ближния и към Господ, представляваща едно със себелюбието. Това зло и тази ненавист, в тяхната сложност и разновидност, се различават в Словото под разните видове змии, например: гущери, василиски, аспиди, хемореи, горящи змии, змии летящи и пълзящи, ехидни, всички с различна отрова, представляващи ненавистта. Както в Исайя: „Не се радвай, цяла Филистимска земльо, загдето се строши тоягата, която те порази; понеже из корена на змията ще излезе ехидна и плодът му ще бъде горителна хвърката змия" (14:29). Коренът на змията е чувственото и научното начало, ехидната е злото на неправдата, произхождаща от тях, а хвъркатата змия - похотите, идещи от себелюбието. В същия Пророк това различие е изразено в такава форма: „Мътят ехиднини яйца и тъкат паяжина. Който яде от яйцата им, умира; и ако се счупи някое, излиза ехидна" (59:5). Тази змия в Откровението е наречена големия червен дракон, старовременната змия, дяволът и Сатана, съблазняващ цялата земя (12:3,9; 20:2). Тук и навсякъде под дявола следва да се разбира цялото сборище на лошите духове и самото зло, а не някакъв дявол начело на другите.

252. От това, което по-рано бе казано за небесното Съпружество в номер 155, можем да се убедим, че Жената означава Църквата. Съпружеството е такова, че Небето, следователно Църквата, са съединени с Господ посредством Индивидуалността, защото без отделянето не може да има единение. Когато Господ по своето Милосърдие въведе в тази индивидуалност Невинността, Мира и Доброто, то тя все така представлява индивидуалност, но тогава е небесна и блажена, както се вижда в номер 164. Не може да се предаде каква е небесната и ангелската индивидуалност, които са от Господа, нито път каква е адската и дяволската индивидуалност, която е от човека; разликата между тях е като между Небето и ада.

253. Небесната и ангелската Църква в Словото е наречена Жена, Съпруга, Невеста, Дева, Дъщеря. Тя е наречена Жена в Откровението: „Жена, облечена със слънцето, с луната под нозете й, и на главата й корона от дванадесет звезди. И змеят започна да преследва жената, която бе родила мъжкото дете" (12:1,4,5,13). Там под Жената се разбира Църквата, под слънцето - любовта, под луната - вярата, под звездите - истините на вярата. Злите духове ненавиждат всичко това и го преследват с всички средства. Тя е наречена Жена и Съпруга в Исайя: „Защото твоят съпруг е Творецът ти, чието име е Господ на Силите; и изкупителят ти е Светият Израилев, Който ще се нарече Бог на цялата земя. Защото Господ те повика като жена оставена и наскърбена духом, жена взета в младост, а после отхвърлена" (54:5,6). Жена оставена и жена, взета в младост тук означават древната и прадревната Църква. Също в Малахия: „Защото Господ стана свидетел между тебе и жената на младостта ти" (2:14). Тя е наречена Съпруга и Невеста в Откровението: „Видях и светия град, новия Ерусалим, да слиза из небето от Бога, приготвен като невеста, украсена за мъжа си. Дойди, ще ти покажа невестата, жената на Агнето" (21:3,9). И накрая, тя често бива наричана в Пророците Дева и Дъщеря.

254. От това, че змията означава всяко зло, е видно, че потомството на змията означава отсъствието на вярата. Потомството е това, което произвежда и се възпроизвежда, което заражда и се заражда, и относно Църквата това е липсата на вяра. То е наречено в Исайя семе на зли, семе на блудница, семе на лъжа, където се говори за извратената Юдейска Църква: „Уви, грешни народе, люде натоварени с беззаконие, роде на злодейци, чада, които постъпвате разтленно. Оставиха Господа", презряха Светия Израилев, отделиха се и се върнаха назад" (1:4). „А вие, синове на врачка, рожба на прелюбодеец и на блудница, приближете се тук. Не сте ли чада на престъпление, рожба на лъжа?" (57:3,4). И: „А ти си отхвърлен от гроба си като презряно клонче, защото си погубил земята си, избил си своите люде; родът на злодейците никога не ще се споменува" (14:19,20). Говори се за змията или за дракона, който там е наречен Луцифер.

255. От това че Жената означава Църквата, става ясно, че потомството на Жената представлява вярата в Господ; чрез вярата си в Господ тя съществува и се нарича Църква. В Малахия вярата се нарича Божествено семе: „Защото Господ стана свидетел между тебе и жената на младостта ти, към която си постъпил невярно, защото не направи ли Той двамата един човек, ако и да имаше още от духа на живота? Има ли поне един, за да поиска Божественото семе? Затова внимавайте в похотите си, и никой да не постъпва невярно към жената на младостта си" (2:14,15). Тук жената на младостта е древната или прадревната Църква; говори се за нейното потомство или за нейната вяра. В Исайя: „Защото ще изливам вода на жадната земя и реки на сухата почва; ще изливам Духа Си на потомството ти и благословението Си на рожбите ти" (44:3). Отново става дума за тази Църква. В Откровението: „Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса" (12:17). И в Давид: „Направил съм завет с избрания Си, заклел съм се на слугата Си Давида, казвайки: Ще утвърдя потомството ти за винаги. Също и семето му ще направя да продължава до века и престолът му като дните на небето. Че потомството му ще трае до века и престолът му като слънцето пред мене" (Пс. 89:4,5,30,37). Тук Давид е Господ, Престолът - Неговото Царство, Слънцето - Любовта, а Семето - Вярата.

256. Потомството на жената е употребено не само като вярата, но и за означаване на самия Господ, защото сам Той дарява вярата и е образец на Вярата, също защото Нему е било угодно да се роди в Църква напълно затънала в себелюбие и адски егоизъм, за да съедини с Божественото Си Могъщество Божествената и Небесната Индивидуалност с личността на човека с човешкото й Естество така, че те да съставят едно в него; защото без това единение Светът би погинал напълно. Тъй като по този начин Христос е Потомството на Жената, казано е че То ще нарани главата на Змията, а не тя.

257. Под главата на змията трябва да се разбира злото въобще и в частност себелюбието, защото то не само търси господство над всичко земно, но желае да владее и над всичко небесно; и това не е достатъчно за него: то иска да господства над Господ и дори тогава пак няма да е удовлетворено. Ето какво се крие във всяка искрица себелюбие. Достатъчно е само за малко да му се отпуснат юздите и то ще започне да нараства, достигайки подобни размери. Затова е ясно, какво е желанието на змията или на Себелюбието - да властват и ненавистта им към тези, които не им позволяват това. След такова въздигане на главата си, змията бива проклета от Господ да пълзи по корема си и да яде пръст. Змията или Драконът, наречен Луцифер, е така описан в Исайя: „А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди, и ще седна на планината на събраните богове, към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния. Обаче ти ще се снишиш до преизподнята, до най-долните дълбочини на рова" (14:13-15). Змията или Драконът също е описан в Откровението: „голям червен змей, който имаше седем глави и десет рога, и на главата му седем корони, и свален биде на земята" (12:3,9). Той е описан там с надигната глава. В Давид: „Иехова рече на моя Господ: Седи отдясно Ми, докле положа враговете ти за твое подножие. Господ ще простре от Сиона скиптъра на силата ти; ще извърши съд между народите, ще напълни земята с трупове. Ще смаже главата на неприятелите по широкия свят. Ще пие от потока край пътя, затова ще вдигне глава високо" (Пс. 110:1,2,6,7).

258. Тъпча или смачквам означава принизяване до влачене по корем и ядене на пръст, което е очевидно от казаното в предишния Стих, а също и в Исайя: „Защото Господ Иеова събаря живеещите на високо, снишава високостоящия град, снишава го дори до земята, хвърля го дори в пръстта, ногата ще го потъпче" (26:5,6). След това: „Ще ги хвърли с ръката си на земята, горделивият венец ще се тъпче под нозе" (28:2,3).

259. За да разберем, че Петата означава найнизкОто от природното и плътското, трябва да знаем, как гледали древните на органите на човека. Те отнасяли Небесното и Духовното към Главата и Лицето, Благостта и Милосърдието към Гръдта, Природното към Краката, низшето от природното към Стъпалата, а най-низшето и плътското - към Петите; и не само ги отнасяли към тези части, но и ги наричали така. Низшите начала на разума или научните начала по този начин са означени в пророчеството на Яков за Дан: „Дан ще бъде змия на пътя, ехидна на пътеката, която хапе петите на коня, тъй че ездачът му пада назад" (Битие 49:17); и казаното от Давид: „Когато ме обкръжи беззаконието до петите" (Пс. 49:6). Казано е също за Яков: „После излезе брат му, държейки с ръката си петата на Исава; затова се нарече Яков" (Битие 25:26). Името Яков идва от думата пета, защото Юдейската Църква, означена като Яков, щяла да си нарани петата. Змията може да нарани само низшето естество, но не може да нарани вътрешното естество на човека, още по-малко духовното и никога небесното. Господ ги охранява и скрива неизвестно за човека. Скритото от Господ в Словото се нарича Реликви. Впоследствие по Божественото Милосърдие на Господа ще кажа, как посредством чувствеността и себелюбието змията унищожила тези низши начала в хората преди потопа; как ги е унищожила в Евреите чрез чувствеността, предателствата, дребнавостта и себелюбието и как днес ги разрушава посредством чувствеността, науката и философията.

260. Вследствие на всичко това било откровението на тогавашната Църква, че Господ ще дойде в света да спаси хората.

261. Стих 16. На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее. Църквата сега е означена с жената, заради самостоятелността си, която тя пожелала; преумножа скръбта - означава борба и вследствие на борбата душевни мъки; раждането означава всяка мисъл; родените чада - истините, които ще постигне; мъжът, както и преди - разумът, на който ще се подчинява и който ще властва.

262. Беше казано по-рано, че Жената представлява Църквата, изопачена от своеволието, която също се означава с жената, тъй като ставаше дума за потомството на древната Църква, което се развратило.

263. Когато сетивността се разврати и прокълне себе си, злите духове започват усилена борба и ангелите намиращи се в човека отстъпват. Затова борбата е описана като умножение на скърбите в бременността и при раждането, т. е. относно мислите и постигането на истините.

264. Бременността и раждането на чадата в Словото се приемат винаги в духовен смисъл, а именно: бременността за мислите и чувствата, а чадата - за истините. Това констатира Осия: „А колкото за Ефрема, тяхната слава ще отлети като птица; не ще има между тях раждане, ни бременност, ни зачеване; но и да отхранят чадата си, пак ще ги обезчедя тъй щото да не остане човек, защото горко им, когато се оттегля от тях" (9:11,12). Там Ефрем представя умните, а чадата - истините. На друго място се говори за Ефрем като за умен, станал безразсъден: „Болки на раждаща жена ще го сполетят, той е неразумен син, не слиза на време в отвора на утробата" (13:13). И В Исайя: „Засрами се, Сидоне, защото морето проговори; морската крепост рече: не съм в болки, нито раждам, нито момци отхранвам, нито девици отгледвам. Когато се чуе това в Египет, ще се мъчат много поради известието за Тир" (23:4,5).
Сидон - това са отвърналите се от познанията на вярата, които са ги изгубили чрез научните познания и следователно, са станали безплодни. В същия Пророк: „Преди да се замъчи, тя роди; преди да дойдат болките й, освободи се и роди мъжко. Кой е чул такова нещо? Кой е видял нещо подобно? Родила ли би се една земя в един ден? Аз, Който довеждам до раждане, не бих ли направил да роди? казва Господ. Аз, Който правя да раждат, затворил ли бих утробата? казва Господ" (66:7-9). Говори се за възраждането; истините на вярата отново са означени като чадата. Доброто и Истината, заченати и родени от Небесното Съпружество, се наричат чада; така ги нарича Господ в Матея: „Сеячът на доброто семе е Човешкият Син; нивата е светът, доброто семе, това са чадата на царството" (13:37,38). Доброто и Истините на Вярата на спасението са наречени също синове на Авраама (Йоан 8:39). Семето, както бе казано в номер 255, е вярата, следователно, синовете, като произлезли от
семето, са доброто и истините на вярата; оттук Господ, който Сам е семе, нарича Себе си Син Човешки, т. е. Вяра на Църквата.

265. Мъжът означава Рационалността, което потвърждава стихът, в който се казва: жената даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде, което значи, че Рационалността е дала своето съгласие; това е установено в номер 158. където под Мъжа се разбира човек мъдър и умен, но тук тъй като мъдростта и умът са изгубени след вкусването от дървото на познанието, Мъжът означава Рационалността, понеже на хората не е останало нищо друго; рационалността се съревновава с ума и почти е подобна на него.

266. Тъй като всеки закон и всяка Наредба водят съществуването си от небесното и духовното, като от свой принцип, същото е и със Закона на Съпружеството, т. е. тъй че Съпругата, постъпвайки своеволно според желанието си, а не според разсъдъка, както постъпва Мъжът, трябва да се подчинява на предвидливостта на Мъжа.

267. Стих 17. А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Човекът, послушал гласа на жена си, означава Мъжа или Рационалността, дала своето съгласие и затова отклонил се и проклел себе си, т. е. целия външен човек; което се означава с това, че земята ще бъде проклета поради тебе; със скръб ще се прехранваш показва бедственото състояние на живота; всички дни на живота, т. е. до края на тази Църква.

268. Всичко казано за земята, за посятата земя (humus) и за полето, показва че земята означава външния човек. Когато човекът е възроден, той се нарича посята земя, защото в него са посяти небесните семена. Той също се уподобява на почвата и е наречен така на много места в Словото. Във Външния човек, в неговите склонности или памет, са посяти семената на доброто и истината, а не във Вътрешния човек, защото във Вътрешния няма никаква човешка структура; човешкото е във Външния; доброто и истината са във Вътрешния; докато привидно човек не ги притежава, той се счита за външен и плътски; макар че те са скрити от Господ във Вътрешността, човек не знае нищо за тях, и те не се проявават докато, така да се каже, Външното не умре, което се случва често в изкушения, нещастия, в болести и в минутата на смъртта. Рационалността също принадлежи на Външния човек (номер 118), защото тя представлява известен посредник (medium) между Вътрешното и Външното, тъй като Вътрешното действа във Външното и плътското посредством рационалността; но когато рационалността даде съгласие, то тя отделя Външното от Вътрешното, така че става неизвестно съществува ли Вътрешното, нито пък какво е това Ум и Мъдрост, отнасящи се до Вътрешното.

269. Съгласно казаното в номер 245 повтарям, че Господ Бог не е проклел земята (humus) или Външния човек. Външният човек се отклонил и отделил от Вътрешния и така проклел сам себе си.

270. Със скръб ще се прехранваш от земята означава бедственото състояние на живота; известно е също че да ядеш в духовен смисъл значи да живееш. Животът става такъв още когато лошите духове започват да се борят, а ангелите, които са в човека, да отслабват; когато след това лошите духове започнат да господстват, състоянието става още по-лошо; лошите духове управляват Външния човек, ангелите Вътрешния, от когото остава толкова малко, че едва смогват да го защитят, и оттук са угнетението и тревогата. Обаче мъртвите хора рядко изпитват това угнетение и тревога; причината за това е че те не са хора, макар и да считат себе си за такива пред другите; защото в тях като у животните няма никакви познания за духовното и небесното, нито за вечния живот; като животни те отправят погледите си надолу към земното или навън към светското, само и само за да задоволят своя егоизъм и да удовлетворят своите чувствени наклонности, и всичко това с пълното съгласие на рационалността; ако биха били мъртви, те не биха издържали никаква борба или изкушение и ако биха попаднали в нещо такова, то би било тъй тежко за тях, че не биха оживели; следователно, те биха проклели още повече себе си и биха подложили себе си на осъждане, още по-дълбоко и адско. Затова те биват запазвани за друг живот, в който никакво изкушение и никакво бедствие не ще могат да ги усмъртят и тогава изпитват тежката участ, означена с думите: проклета ще бъде земята и със скръб ще се прехранваш от нея.

271. Дните на живота означават края на времето на Църквата и това е очевидно, защото тук не се говори за един човек в частност, но за Църквата и за нейното състояние. Краят на дните на Църквата било времето на потопа.

272. Стих 18. Тръни и бодили ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева. Тръните и бодилите означават проклятие и опустошение. Да ядеш полската трева означава да живееш като животно. Човек живее като животно, когато Вътрешното е отделено от Външното, така че нищо съществено не става в него; защото ако човекът е човек, това му се дава от Господа в неговия Вътрешен човек; а ако е човек-животно. то това иде от Външния, който, отделен от Вътрешния не е нищо повече от животно, с животинска природа желания, апетит, с животински фантазии и усещания; и органите му даже са подобни на животинските; даже ако може да разсъждава, което му се струва че прави изкусно, то това е от духовната субстанция, чрез която Господ вдъхва живота; но тя е толкова извратена в такъв човек, че се превръща в живот на зло, който е смърт. Затова той е наречен мъртъв.

273. Тръните и бодилите означават проклятие и опустошение, а жътвата и плодното дърво - противоположното, а именно -благословение и размножение. В Словото неизменно трънът, бодилът, глогът, копривата имат подобно значение. Така в Осия: „Защото ето, макар че побягнаха от погубление, все пак Египет ще ги събере, Мемфис ще ги погребе; коприви ще наследят сребърните им вещи, тръни ще има в шатрите им" (9:6). Египет и Мемфис представят тези, които искат да получат божествени знания сами или чрез научните данни. Пак там: „И високите места на Авен, Израилевият грях, ще се съсипят; тръни и бодили ще поникнат върху жертвениците им" (10:8). Високите места на Авен изразяват себелюбието, тръните и бодилите върху жертвениците - профанщината. В Исайя: „Те ще се бият в гърди за приятни полета; за плодородните лозя. Тръни и глогове ще растат в земята на людете Ми" (32:12,13).

274. Ще ядеш полската храна. т. е. ще живееш като животно, както е видно в Даниил, където се говори за Навуходоносор: „и ще бъдеш изгонен измежду человеците, между полските животни ще бъде жилището ти и ще те хранят с трева като говедата; и седем времена ще минат над тебе" (4:32). И в Исайя: „Не си ли чул, че Аз съм наредил това отдавна. И от древни времена съм начертал това? А сега го изпълних, така щото ти да обръщаш укрепени градове в купове развалини. Затова жителите им станаха безсилни, уплашиха се и посрамиха се; бяха като трева на полето, като зеленина, като трева на къщния покрив и жито препърлено преди да стане стъбло" (37:26,27). Тук се говори за допотопните времена, означени с думите отдавна и древни времена.

275. Стих 19. С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш. С пот на лицето си ще ядеш хляб - значи да имаш отвращение към небесното; ще се върнеш в земята, от която си взет - ще се превърнеш във външен човек, какъвто си бил преди възраждането; пръст си и в пръстта ще се върнеш - това е да бъдеш осъден и в ада.

276. От значението на хляба може да се докаже, че да ядеш хляб с пот на лице значи да се отвращаваш от небесното. Под хляб се подразбира всичко духовно и небесно, т. е. ангелската храна, без която ангелът не може да живее, както човекът - лишен от хляб или храна. Небесното и духовното на небето съответстват на хляба на земята, и те са представени като хляб на много места. Господ е Хлябът, защото всичко небесно и духовно произхожда от Него, Той сам поучава на това в Йоан: „Този е хлябът, който слезе от небето; онзи, който се храни с този хляб, ще живее до века" (6:58). Затова Хлябът и Виното са символите на Тайната Вечеря. Небесното е представено още като Манна. От думите на Господа става ясно още, че небесното и духовното са ангелска храна: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста" (Матея 4:4), т. е. Божествения живот, от който произтича всичко небесно и духовно. Последното поколение на Древната Църква, непосредствено предшестващо потопа, било толкова опорочено и потънало в чувствеността и плътското, че хората не искали да слушат истините на вярата, нито за това, че Господ ще дойде и ще ги спаси, но при разговор за тези неща те чувствали отвращение. Това отвращение е описано: с пот на лице ще ядеш хляб. Същото било и с Евреите, тъй като те не признавали небесното и не желали друг Спасител освен всемирния Месия, те не можели и да не чувстват отвращение към манната, защото тя била първообраз на Господ, наричали я никакъв хляб, за което върху тях били изпратени „горителни змии, които хапеха" (Числа 21:5,6). При това небесното, причиняващо им тревога, угнетение и сълзи, било наречено хляб на печал, на унижение и на сълзи; небесното, възбуждащо в тях отвращение, тук е наречено хляб с пот на лицето.

277. Такъв е вътрешният смисъл. Уповавайки само на буквата, се вижда, че човек трябва да добива хляба от земята с много труд и с пот на лицето; но тук под човек се разбира Древната Църква, а не един човек, и под земята, хляба и градината - небесното и духовното, което бе достатъчно добре показано.

278. Да се върнеш в земята, от която си взет, означава завръщането на Църквата към Външния човек, какъвто той е бил преди Възраждането, защото земята (humus) както бе казано по-рано, означава В Ъ Н Ш Н И Я човек. От казаното за змията следва, че пръстта означава осъждане и ад; понеже е посочено, че змията ще се храни с пръст, защото е проклета. Към вече представените доказателства за значението на пръстта, Позволявам си да прибавя и казаното в Давид: „Пред Господа ще се преклонят всички, които слизат в пръстта и онзи, който не може да запази живота си" (Пс. 22:30). „Скриеш ли лицето Си, те се смущават; прибираш ли духа Си, те умират и връщат се в пръстта си" (Пс. 104:29). Това значи, че отвращаващите се от лицето Господне умират и се превръщат в пръст, т. е. стават осъдени в ада.

279. Ето и заключението от тези стихове: чувственото начало се отвращава от небесното (Ст. 14). Господ ще дойде в света, за да го свърже със Себе Си (Ст. 15). Вследствие на отклонението на Външния човек следва борба (Ст. 16). Следва унижението (Ст. 17); след това осъждането (Ст. 18) и накрая адът (Ст. 19). Всичко това става последователно в Църквата, започвайки с четвъртото поколение до потопа.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИГА "БИТИЕ" - ГЛАВА ТРЕТА 20-24

20. И човекът наименува жена си Ева, защото тя беше майка на всички живи.

21. И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.

22. И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно,

23. затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.

24. Така той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЪДЪРЖАНИЕ

280. Тук се говори накратко за Древната Църква и за отклонилите се, следователно, за нейното Потомство до потопа, когато тя престанала да съществува.

281. За самата Църква на Древните в нейното небесно състояние и живот на вяра в Господа, наречена Ева и Майка на всички живи (Ст. 20).

282. За нейното Първо поколение, притежаващо Небесно-духовно Добро и за Второто и Третото, притежаващи природното Добро, означено с кожените дрехи, които Господ Бог направи за човека и неговата съпруга (Ст. 21).

283. За Четвъртото поколение, което започнало да губи природното Добро; ако такива хора биха били възродени или поучени на небесните същности на вярата, то те биха погинали напълно. Това е означено с думите да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота и да живее вечно (Ст. 22).

284. За Петото поколение: хората били лишени от всяко добро и всяка истина и приведени в състоянието, в което са били до възраждането си; това е описано с изпъждането на човека от Едемската градина, за да обработва земята, от която е взет (Ст. 23).

285. За Шестото и Седмото поколение: хората били лишени от познаването на доброто и истината и предоставени на своите гнусни похоти и празни разсъждения; и за да не осквернят светостта на вярата, били поставени херувимите и пламенния меч, за да пазят пътя към дървото на живота (Ст. 24).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЪТРЕШЕН СМИСЪЛ

286. Дотук постоянно ставаше дума за Древните, които били възродени; първо за живелите като животни и станалите, накрая, духовни хора; след това за тези, които, ставайки небесни хора, съставили Древната Църква; накрая за тези хора и техните отклонили се потомци, в следния ред: за Първото поколение, за Второто, за Третото и накрая, за останалите, до Потопа. Стиховете до края на тази глава съдържат в себе си Обзор на всичко, започвайки с Човека на Древната Църква чак до Потопа; следователно, заключение на всичко предшестващо.

287. Стих 20. И човекът наименува жена си Ева, защото тя беше майка на всички живи. Под човек се разбира човека (vir) на Древната Църква или небесният човек; под съпруга и майка на всички живи - Църквата. Тя е наречена Майка, защото е Първата Църква на живеещите с вярата в Господа, който е Самият Живот.

288. По-рано бе показано, че под Човека следва да се разбира човека (vir) на Древната Църква или небесния човек; беше даже пояснено, че Човекът е Сам Господ и че от Него произхожда всеки небесен човек, създаден по негово подобие. Оттук са наричали човек всеки член на Църквата, каквото и да било неговото естество и най-после, всеки представляващ телесно човек, за да бъде отличен от животните.

289. Също бе показано, че под Съпругата следва да се разбира Църквата и в универсален смисъл Царството Божие на небето и на земята; ясно е, че под Майка трябва да се разбира същото. Въобще, в Словото Църквата се нарича Майка, както в Исайя: „Где е разводното писмо на майка ви?" (50:1). В Еремия: „Вашата майка се опозори, тази която ви ро- - ди се покри със срам". В Езекиил: „Ти си дъщеря на майка си. На оная, която отметна мъжа си и чадата си; майка ви бе хетейка и баща ви амореец" (16:45). На това място Мъжът представя всичко небесно, а чадата - истините на вярата. Хетейката значи неправдата, а амореецът - злото. Пак там: „Майка ти с жизненост като твоята, беше като лоза посадена при вода; стана плодоносна и клонеста от многото води" (19:10). Древната Църква се представя като Майка, защото тя била Първа и единно-небесна, любима на Господа и предпочитана пред другите.

290. Тя се наричала майка на всички живи заради вярата в Господа, Който е самият Живот. Не може да има живот извън този, от който всички добиват живот и не може да съществува живот вън от вярата в Господа, Който е Животът; също не може да има вяра, в която животът да не е от Господа, следователно в която да не е сам Той. Затова в Словото Господ е наричан Живия Господ (Езекиил 5:11), Онзи, Който живее до века (Даниил 4:35), Изворът на живота (Пс. 36:10), Извор на жива вода (Еремия 17:13), Земята на живите (Исайя 38:2). Тезй, които имат вяра в Господа също са наречени живи, както в Давид: „Който поддържа в живот душата ни" (Пс. 66:9). Казано е за вярващите, че те са в Книгата на Живота (Пс. 69:29 и Откр. 13:8). За вярващите в Господа се казва също, че са съживени (Осия 6:2 и Пс. 85:7). Точно обратно, невярващите са наречени мъртви. Така в Исайя: „Те са мъртви, няма да живеят, те са сенки и няма да се издигнат, защото Ти си ги наказал и изтребил" (26:14). Това са преизпълнените със себелюбие; да се издигнат - значи да влязат в Живота; те дори са наречени убити от нож (Езекиил 32:23-31). Адът е наречен Смърт. Те също са наричани мъртви от Господ (Йоан 5:24; 8:51,52).

291. Този стих включва в себе си описание на първите времена на Църквата, когато тя била в разцвета на младостта си, и представлявала небесното съпружество; това Съпружество е наречено Ева с дума, производна на Живота.

292. Стих 21. И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече. Тези думи означават, че Господ ги е приготвил за приемането на духовното и природното Добро. Приготовлението е изразено с думите направи и облече, а Доброто - с кожените дрехи.

293. Изобщо не е възможно да се забележи от буквалния смисъл, че тези думи имат това значение; но въпреки това е очевидно, че те съдържат в себе си дълбоки тайни, понеже всеки знае, че Господ не им е правил кожени дрехи.

294. Че кожената дреха означава духовното и природното добро, може да се види само чрез откриване на вътрешния смисъл и от тези места в Словото, където се срещат подобни изрази. Тук се говори въобще за кожата и се подразбира ярешка, овча или овнешка кожа, означаващи в Словото чувствата на доброто, на милосърдието и на свързаното с милосърдието. Същото означават и овцете в жертвоприношенията. Всички, надарени с милосърдието, т. е. с духовното И природното добро, се наричат Овце, оттук Господ е наречен Пастир на овцете.

295. Казано е, че те били облечени в кожени дрехи, защото Древните в състоянието си на невинност били голи хора, а също така голота било наричано това състояние, в което се намирали, когато, загубайки невинността си, признават, че са в злото. Но сега се казва, че те са облечени, т. е. че не са голи и не са в злото. От казаното в стих 8 до стих 13 на тази глава, става ясно, че те са били в духовното и природното добро, което е видно в това, че Господ Бог им направил дрехи и ги облякъл. Става дума за първото и особено за второто и третото поколение на Църквата, надарени с такова добро.

296. Ярешките, овчите, козите, язовските и овнешките кожи означават духовното и природното Добро, което може да бъде доказано от вътрешния смисъл на Словото там, където се говори за Яков и за Ковчега; за Яков е казано, че взел дрехите на Исав и на голите части от тялото си привързал ярешки кожи. така че Исав почувствал мириса и казал: „Ето дъхът на сина ми е като дъх на поле" (Битие 27:22,27). Когато по Божественото Милосърдие на Господа това място бъде обяснено, ще се окаже, че ярешките кожи означават духовното и природното добро. По въпроса за Ковчега е казано, че покривалото за Скинията било от червенобоядисани овнешки и язовски кожи (Изход 36:19) и че Аарон и синовете му, отправяйки се на път, покривали Ковчега с язовски кожи, същото правели и с олтаря, със светилниците и със съдовете за служение (Числа 4:6-12). Те също означават духовното и природното добро, тъй като всичко, което било в Ковчега, в Скинията и в Шатрата, даже свещеническите одежди, които Аарон обличал, означавали небеснодуховното, тъй щото и най-малката вещ представлявала нещо изключително.

297. Небесното добро е добро, което няма дрехи, тъй като то е съкровено; това е невинността; но духовно-небесното добро е първото, което бива облечено, природното добро - след него; понеже те са външни, са уподобени на дрехи. Така в Езекиил за Древната Църква се казва: „Облякох те още във везани дрехи и те обух с чехли от язовски кожи, опасах те с висон и те покрих с коприна" (16:10). В Исайя: „Облечи великолепните си дрехи, Ерусалиме, свети граде" (52:1). В Откровението: „не са осквернили дрехите си и ще ходят с Мене в бели дрехи, защото са достойни" (3:4,5). Там също се говори за двадесет и четирите старци, облечени в бели дрехи (4:4). По този начин, външното Добро, което е небесно-духовно и природното добро, се явяват като дрехи; затова надарените с милосърдие се появяват на Небето в блестящи одеяния, но тук дрехите са кожени, защото се говори за човека в неговия земен живот.

298. Стих 22. И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно; Господ Бог говори в множествено число, защото под Господ Бог трябва да се разбира Господ и после Ангелското Царство. Човекът, познаващ доброто и злото - означава че човекът бил небесен, следователно, бил мъдър и разумен. Да не простре ръката си да вземе от дървото на живота - това значи да не бъде въведен в тайните на вярата и следователно, да живее вечно - невъзможността да бъде спасен във вечността.

299. Тук има две Тайни: първата е, че Господ Бог означава Господ и в същото време Небето; втората - че ако хората бяха въведени в тайните на вярата, биха погинали, навеки.

300. Колкото до първата тайна, състояща се в това, че Господ Бог означава Господ и в същото време Небето, следва да отбележим, че в Словото, винаги по съкровена причина, Господ бива наричан ту само Господ, ту Господ Бог, ту Йехова и после Бог, ту Господ Иехова, ту Израилевият Бог, ту само Бог, както в първата глава на Битие е наречен само Бог, макар да говори в множествено число: „Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие"; и едва във втората глава, където се говори за небесния човек, той е наречен Господ Бог. Той се нарича Господ, защото Един Той Е. Един Той живее и следователно, по своята Същност е Бог, защото може всичко в своето Могъщество и това е очевидно в Словото, където се различават двете наименования (Исайя 49:4,5; 55:7; Пс. 18:5,30,32; 38:16). Затова наричали Бог всеки ангел или дух. които говорили с човека и на които приписвали известна власт, както се вижда в Давид: „Бог стои в Божия събор, съди всред боговете" (Пс. 82:1). И по-нататък: „Защото на небето кой може да се сравни с Господа? Между синовете на Бога кой може да се уподоби Господу?" (Пс. 89:7). Още: „Славете Бога на Боговете, славете Господа на господарите" (Пс. 136:2,3). Даже хората биват наричани богове заради тяхното могъщество (Виж Пс. 82:6 и Йоан 10:34,35). Мойсей също е обявен за бог на Фараона (Изход 7:1). Затова Бог бива наричан Елохим в множествено число; но тъй като Ангелите нямат и най-малката власт сами по себе си и са могъщи само чрез Господа, и тъй като не може да съществува друг, освен Единия Бог, то в Словото под Господ Бог се подразбира сам Господ. Ако нещо се извърши с помощта на ангелите, както в първа глава на Битие, то се употребява множествено число. Същото е и тук: тъй като небесният човек не може като човек да бъде уподобен на Господа, но може да бъде уподобен на Ангелите, е казано: човекът стана като един от Нас, да познава доброто и
злото, т. е. мъдър и разумен.

301. Втората тайна се заключава в израза: ако те биха познали тайните на вярата, биха погинали навеки; това е означено с думите: и сега, да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно. Ето в какво се състои този закон: когато хората, извратили живота си и пожелали да живеят и да бъдат разумни сами по себе си, в своя егоизъм, те подлагат на разсъжденията си всичко, което научават относно вярата, за да проверят действително ли е то или не; но действайки сами по себе си, по чувствения си опит и според науката, те само могат да отричат и отричайки, изпадат в кощунство и профанщина; най-после те съвсем не се безпокоят че смесват святото със скверното. Когато човек стане такъв, той е прокълнат за бъдещия живот без никаква надежда за спасение, тъй като докоснатото от профанацията си остава такова: само да се появи светла мисъл, веднага се появава и свързана с нея нечиста представа, поради което такива духове не могат да се намират в друго общество, освен сред осъдените. В този живот духовете на промеждутъчния свят и още повече ангелските духове прозират доста тънко всичко, свързано с идеите и мислите на друг дух и то дотам, че от една негова идея те узнават какъв е той. Нечистите неща, присъединени към светините, не могат да бъдат разсеяни другояче, освен чрез такива велики адски мъки, че ако човек узнае за тях, би се пазил от профанацията като от самия ад.

302. Тъй като Евреите били такива, никъде не им се откриват тайните на вярата, даже не им е казано, че ще живеят след смъртта и че Господ ще дойде в света да ги спаси; освен това те, както преди, така и сега, са в такова голямо неведение и тъпоумие, че не са знаели и не знаят, че в човека съществува вътрешен човек; тъй като ако те знаеха това по-рано или сега, то биха го профанирали и не би имало за тях надежда за спасение в бъдещия живот. Това искал да каже Господ в Йоан: „Ослепил е очите им и закоравил сърцата им, да не би с очи да видят и със сърца да разберат, за да се обърнат и да ги изцеля" (12:40). И говорейки с притчи, Господ не им обяснява ни една, защото „гледат, а не виждат; чуват, а не слушат, нито разбират" (Матея 13:13). По тази причина всички тайни на вярата са пазени от тях в дълбока тайна и скрити зад символите на тяхната Църква; пророческият стил се определя от същата тази причина. Но съвсем различни неща са да знаеш и да признаваш; Който знае, но не признава - все едно че не знае; но който признава и след това кощунства и осквернява - за него говори Господ.

303. Човек живее с това, в което е убеден, т. е. което признава и в което вярва; това, в което не е убеден, което не признава и в което не вярва, не засяга с нищо неговия ум; следователно, никой не може да профанира една светиня, ако не е бил уверен в нея до степен на признаване, а после я е отрекъл; непризнаващите могат да знаят, но те сякаш знаят неща, които не съществуват. Такива били Евреите по отношение на времето на Господнето пришествие, и за такива в Словото е казано че като гледат не виждат, като слушат, не чуват и че са със закоравели сърца. За тях говори Господ в Исайя: „Иди кажи на тия люде: С уши непрестанно ще чувате, но няма да схванете; и с очи непрестанно ще видите, но няма да разберете. Да не би да гледат с очите си и да слушат с ушите си и да
разберат със сърцето си и да се обърнат, та да се изцелят" (6:9,10). Тайните на вярата не се откриват докато хората не станат такива, т. е. преди опустошаването до степен на невярване в нищо и това, както бе казано, за да се избегне профанацията. Това Господ ясно казва в Исайя в следните стихове: „Тогава рекох: Господи, до кога? И Той отговори: Докато запустеят градовете, та да няма жител и къщите, та да няма човек и земята да запустее съвсем, докато отдалечи Господ човеците" (6:11,12). Човек в този случай е този, който е разумен, който признава и вярва. А такива, за каквито се говори тук, са били Евреите по време на Господнето пришествие; и днес те по същата причина биват задържани от похотите и в частност от скъперничеството в такова запустение, че макар хиляди пъти да слушат за Господ и за първообразите на своята Църква, всеки от които указва на Господа, въпреки всичко не искат да повярват и да признаят. По тази причина допотопните хора били изпъдени от Едем и опустошени до степен на неспособност да признават истината.

304. Дотук става ясно, какво точно трябва да се подразбира под думите: да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно. Да вземе от дървото на живота и да яде означава да узнае и да признае всичко, което е от любовта и вярата; да живее вечно - не означава да живее вечно телесно, а след смъртта да живее във вечно осъждане. Мъртвият човек е наречен мъртъв не защото трябва да умре в края на физическия си живот, но защото ще води живот на смъртта, тъй като смъртта е проклятие и ад. Да живееш, в Езекиил означава същото: „Ще ловите ли душите на людете Ми и ще пазите ли души живи за себе си? Ще ме оскверните ли между людете Ми, та да убивате души, които не трябваше да умрат; и да опазите живи души, които не трябваше да живеят?" (13:18,19).

305. Стих 23. Затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет. Изпъден от Едемската градина - това значи лишен от всякакъв ум и мъдрост. Да обработва земята - да стане плътски, какъвто е бил до възраждането. От значението на Едемската градина се вижда, че да бъдеш изпъден от нея, значи да бъдеш лишен от разум и мъдрост, защото градина означава ум и разбиране на истината, а Едем, представляващ сам по себе си Любовта, означава Мъдростта или Добрата Воля.
По-рано бе показано също, че да обработва земята, от която е взет, е да стане плътски както преди възраждането (Виж Ст. 19).

306. Стих 24. Така той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота. Изпъди Адама - значи съвършено го лиши от добрата воля и от разбирането на истината дотам, че той е отделен от тях и вече не е човек; постави на изток херувимите - това е за да предотврати въвеждането му в някоя от тайните на вярата, тъй като на изток от Едемската градина е Небесното начало, от което произхожда разумът; херувимите означават Божия промисъл за недопускането на човека до същността на вярата; пламенният меч, който се въртеше, е себелюбието с неговите безумни въжделения и внушения, които биха подтикнали човека да влезе, но плътското и земното го увличат надалече; и това е за да пазят пътя към дървото на живота, т. е. да не бъде осквернена светинята.

307. Тук се говори за шестото и за седмото поколение, което загинало при потопа. Тези хора били съвършено изпъдени от Едемската градина или напълно лишени от всяко разбиране на истината; те изгубили човешкия си облик и били предоставени на своите безумни страсти и убеждения.

308. Вече бе показано какво означават Изток и Едемската градина и затова е безполезно да се спираме на това. От много места в Словото става ясно, че Херувимите според Божието Провидение, препятстват на човека да встъпи в тайните на вярата от егоизъм, чрез сетивния си опит и чрез науката, за да не ги профанира и да погине. Тъй като Евреите били такива, то, ако биха знаели нещо за пришествието Господне, за първообразите и типовете на Църквата, указващи на Господа, за живота след смъртта, за вътрешния човек и за вътрешния смисъл на Словото, те биха ги профанирали и погинали навеки; затова Херувими били поставени на покрива на Очистилището, върху Ковчега, на завесите на Скинията и също в храма, за представянето на същото Провидение и за да се означи, че Господ се охранява от тях (Изход 25:18-21; 26:1,31). И Ковчегът, в който било Свидетелството, означавал същото, което и Дървото на живота, т. е. Небесните начала, принадлежащи само на Господа. Затова Господ често се нарича Бог Израилев на Херувимите; също между Херувимите Той говори с
Мойсей и Аарон (Числа 7:89). Това ясно е описано в Езекиил със следните изрази: „И славата на Израилевия Бог се издигна от херувимите, над които бе, та застана над прага на дома; и Той извика към облечения в ленено мъж: Мини през града, през Ерусалим и тури белег върху челата на людете, които въздишат и плачат поради всичките мерзости, които стават всред него. А на другите рече: Минете подир него през града, та поразете, окото ви да не пощади, нито да покажете милост; старци, юноши и девици, младенци и жени, избийте съвсем; осквернете дома и напълнете дворовете с убити" (9:3-7). И по-нататък: „И той проговори на облечения в ленено мъж, казвайки: „Влез между търкалящите колела под херувимите, напълни ръцете си с огнени въглища изсред херувимите и пръсни ги върху града. И един херувим, като простря ръка изсред херувимите към огъня, който бе всред херувимите, взе от него и тури в ръцете на облечения в ленено, който, като го взе, излезе" (10:1,7). Оттук следва, че Херувимите означават Провидението Господне, препятстващо проникването в тайните на вярата, и така Евреите били предоставени на своите безумни страсти, изобразени на това място като огъня, разпръснат върху града, без да пощади никого.

309. Пламенният меч, който се въртеше означава себелюбието с неговите безумни похоти и внушения, които са такива, че при желание на хората да влязат, плътското и земното ги отвличат надалеко; това може да бъде потвърдено с цели страници цитати от Словото. Ще приведа само казаното в Езекиил: „пророкувай, казвайки: така казва Господ: меч, меч се остри, още се излъсква; за да извърши голямо клане; излъсква се за да лъщи. И нека мечът удвои, нека мечът утрои числото на ранените; нанесох ужаса на меча против всичките им порти, за да се стопи всяко сърце, и за да се спъват по-често. Уви, приготви се за да блести, наточи се за да коли" (21:9,10,14,15,19,20). Мечът тук изразява запустението на човека, за да не вижда доброто и истинското, но да вижда само неправдите и обратното на реално съществуващото, което значи да се спъват по-често. Освен това ще приведа и казаното в Наум: „конникът се качва с лъскав
меч и бляскаво копие; има и много ранени и голямо число убити" (3:3). Говори се за желаещите да проникнат в тайните на вярата.

310. Всяка дума в този стих заключва в себе си
толкова дълбоки и така многочислени тайни, че е невъзможно да се изобразят. Те са приспособени към духа на народа, загинал в потопа, съвсем различен от духа на живелите след потопа. Все пак ще кажа няколко думи за това: техните първи праотци, съставляващи Древната Църква, били небесни; следователно, те получили небесните семена, оттук потомците им имали в себе си семената с небесния произход. Семето с небесния произход е такова, че Любовта управлява целия дух на човека (mentem) и го обединява; защото човешкият дух се състои от две части: воля и разум. Любовта и доброто принадлежат на волята, а вярата и истината - на разума. Чрез Любовта или доброто те прозирали отнасящото се към вярата и истината, следователно, духът им бил единен. Семето на човека, произхождащо от такова състояние, се предава на потомците; ако те се отвърнат от истината и доброто, намират се в голяма опасност, защото извращават духа си дотам, че той да не може да бъде приведен в порядък в бъдещия живот. Другояче е при тези, които вместо небесно, имат в себе си семе духовно, както при живелите след потопа и живеещите днес; в тях няма никаква Любов и следователно, никаква добра воля; но въпреки това те могат да придобият вяра или разбиране на истината, и посредством тях да се извисят до Милосърдието; но по друг път, а именно, чрез Съвестта, с която Господ въвежда в тях познанията на истината и доброто, следователно тяхното състояние е съвсем различно от това на Допотопните. С Божията Милост ще говоря за това състояние. Тези закони днес са съвършено непознати, както и какво е небесният човек, нито даже какво е духовният човек, а още помалко,какъв е духът и животът на човека, и
следователно, какво е състоянието му след смъртта.

311. Загиналите в потопа в живота след смъртта се намират в такова състояние, че не могат да бъдат в света на духовете с другите духове; те са в ад, отделен от другите адове и намиращ се под планина, понеже свирепостта на техните фантазии и внушения е такава, че се явява като планина между тях и останалите духове. Фантазиите им са такива, че причиняват на останалите духове толкова силно вцепенение, че те не знаят живи ли са или мъртви, тъй като се лишават от всяко разбиране на истината и всяко прозрение. Допотопните, както в този живот, така и приживе не могли заради своята природа да се намират сред други духове, без да им причинят подобие на смърт; затова всички били изтребени и Господ в своето Божествено Милосърдие привел хората след потопа
в друго състояние.

312. Състоянието на допотопните е описано напълно в този стих, а именно, че са ги изпъдили или отлъчили от небесното добро и че са поставили херувимите на изток от Едемската градина - думи, които могат да се употребят само за тях, но не и за живелите впоследствие; ако ставаше дума за днешните хора, щеше да бъде: от страната на Едемската градина на изток и вместо пламенен въртящ се меч. само пламенен меч. В тези думи има още други особености, понятни на Ангелите, които Господ им открива и които не мога да обясня; защото всяко състояние включва в себе си неопределен брой тайнствени закони, от които ни един не е познат на човешкия род.

313. От казаното за Първия Човек е явно, че не е
само от него Наследственото Зло в днешните хора; заблуждение е мисълта, че няма друг източник на наследственото зло освен този, защото тук се говори за Древната Църква. Тя е наречена Човек, и наричането на човека Адам означава, че той е бил взет от земята, че не е от човека, който е бил, а е станал човек след Възраждането, осъществено в него от Господа; в това е произхода на името и неговото значение. Все пак ето нещо за Наследственото Зло: всеки човек, действително вършещ грях, въвежда в себе си природата на този грях и оттук злото се насажда в неговите деца, и става наследствено; така грехът се предава у всеки - от неговия баща, дядо, прадядо, прапрадядо и другите предшестващи предци; злото се размножава и нараства в потомството, остава във всеки човек и се увеличава от настоящите му грехове; то се разсейва, не нанасяйки вреда само у възродените от Господа. Всеки, който обърне внимание, ще види, че лошите наклонности на родителите видимо остават в децата, така че по тях може да се различи едно семейство от друго и даже едно поколение от друго.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЗА ВСТЪПВАНЕТО НА ЧОВЕКА ВЪВ ВЕЧНИЯ ЖИВОТ - Продължение

314. След като духовните Ангели са дали на Възкръсналия или на Душата употребяването на светлината, за да може да вижда окръжаващото го, те му оказват всевъзможни услуги, които той би могъл да желае в това състояние, научават го на всичко, което е в този живот, доколкото той може да схване; ако е вярвал, то даже му показват по негово желание чудесата и великолепието на Небето.

315. Но ако Възкръсналият или Душата не е в състояние да бъде поучаван, той желае да се отдели от обществото на Ангелите, и това Ангелите провиждат с необикновена ясност, тъй като в този свят всички общуват чрез мислите си. Когато той пожелае да се отдели, то не те, а той ги изоставя; Ангелите обичат всички хора и пламенно желаят да им правят услуги, да ги учат и да ги водят към Небето. Това е висша наслада за тях.

316. Когато Душата се разделя с Ангелите, добрите духове я приемат и също й помагат; но ако животът й в света е бил такъв, че не може да се сближи и с добрите духове, то тя пак желае да се раздели с тях и това се повтаря продължително време докато не попадне при тези, които напълно подхождат на светския й живот; при тях тя намира живот, подобен на своя, и, което е удивително, водят заедно живот, подобен на този, който са водили във физическото си тяло; но встъпването в този живот се явява начало на новия живот; оттук те се насочват към ада, някои за продължително, други за по-кратко време; докато вярващите в Господ в това ново начало на живота биват постепенно въвеждани в Небето.

317. Едни се въвеждат по-бавно, други по-бързо; дори видях няколко пренесени там непосредствено след смъртта си. Ще приведа само два примера.

318. Някакъв дух дойде при мен и ме заговори. По някои признаци лесно узнах, че току що е излязъл от земния живот. Отначало не знаеше къде е и мислеше, че още е в света. Но когато му бе дадено да разбере, че е в другия живот и че сега няма нито дом, ни богатство и че е в другото Царство, където е лишен от всичко, което е имал в света, тогава той в тревогата си не знаеше къде да отиде; тогава му бе казано, че Сам Господ промисля за нуждите на всеки и всички. Той бе оставен сам на себе си (в този свят мислите на всеки са открити и явни за всички) и мислеше какво ще прави без всичко, чрез което може да съществува; но тъй като в това време бе преместен в средата на небесните Духове, обитаващи в областта на сърцето, той получи цялата необходима му помощ; тогава, подбуден от Милосърдието, започна да мисли, как да се отблагодари за тези велики благодеяния? Беше очевидно, че той се е намирал във вярата и в милосърдието в земния си живот и, следователно, бе веднага възнесен на Небето.

319. Видях и друг възнесен на Небето от Ангелите; той бе приет от Господа и нему Небето бе показано в цялата си слава. Видях също с много примери, че някои биват въвеждани там след непродължително време.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...