Jump to content

Година 15 (22 септември 1942 – 25 юли 1943), брой 307


Recommended Posts

ДЕЦА НА БОГА

(по случай деня на детето)

Има една стара приказка, разказвана в много вариации, според. която един царски син се бил загубил още като съвсем малко дете, попаднал и пораснал всред чужди хора, при най-обикновени условия, като нито той, нито другите знаели нещо за високото му произхождение.

Минали години. Царският син израснал. Достигнал до своето пълнолетие. Макар и да израснал в обикновена среда, при обикновени родители, той чувствал в гърдите си някаква тайна сила, която, колчем си спомнел за нея, правела по-силно да тупти сърцето му; той чувал вътре в себе си, един глас, който му нашепвал тихо, но ясно и определено, че той няма завинаги да остане при тия условия, че го очаква нещо красиво, нещо велико и светло. Той слушал този глас, и в минутите, когато се намирал под неговото обаяние, му вярвал напълно, макар никакви външни признаци да не му давали и най-малката надежда за това.

За другите хора всичко това било илюзии, сънища, лишени от всякаква реалност, и дори — пристъпи на безумие. Той знаел това тяхно мнение и затова грижливо криел в себе си своите светли видения, своите дълбоки чувства и мисли. Още повече, че поради явното несъответствие на неговите тайни блянове с всекидневната реалност, която винаги го заобикаляла, и сам той, често пъти, се съмнявал във възможността за тяхното осъществяване.

Дошло, обаче, най-сетне, време, когато, по някаква „случайност“, се разкрил неговия истински произход. Оказало се, че той е царски син и че сега, когато е вече пълновъзрастен, него го очакват царския трон и царската корона на бащиното му царство. Осъществили се неговите „безумни“ блянове. Истина излязло това, което му нашепвал неговият вътрешен глас. Несправедливи се оказали всичките присмехи на тези, които считали за безумие неговата вяра във великото и светло бъдеще. Изгубеното някога момче, считано от всички за обикновено, незначително дете, зацарувало с пълна слава и величие на престола на бащиното си царство.

*

Понеже приказките не са само за деца, а често съдържат мъдрост от която се много нуждаят и възрастните то ние ще извлечем от тая приказка поуката. която се отнася до всички нас — децата на Бога на земята.

Ние, всички, сме загубени царски синове. Ние самите не знаем това. И другите не го знаят. Всички мислят, че истинската действителност е именно това, което е пред очите ни, което е нагледно и изглежда безсъмнено. И затова, когато тихият вътрешен глас започне да ни нашепва за това, което ни очаква, когато той почне да ни разкрива истинската реалност на нещата, ние се дърпаме смутено, като пред някаква измама, и не смеем да поверим на другите нашите вътрешни прозрения, понеже сме сигурни, че те ще бъдат посрещнати с присмехи и хули.

Ние, съвременниците, децата на просветения двадесети век, сме толкова учени, толкова просветени, толкова убедени в нашата очевидна, несъмнена, всекидневна материална действителност, ние с такава страст, с такова остървение и фанатизъм сме прогонили истината, великата истина за нашия собствен живот, от всичките кътища на нашата модерна и „положителна“ образованост, че тази истина, за сега е могла да се скрие само в приказките, в митовете, в преданията, в народните вярвания и в „безумните блянове“ на шепа, според нас „неуравновесени“ хора. И ние сме принудени да търсим там великата и вечна истина за живота ни, защото учените схоластици са успели да я изгонят из всяко кътче на науката.

*

Ние сме деца на Бога. Това е нещо много повече от туй — да бъдем царски синове земята.

Ние сме деца на Бога. Ние сме безсмъртни души. Ние сме наследници на неговото велико, безгранично царство.

Нас ни очаква велико бъдеще, което не може да се сравни с нищо земно, с нищо, което ни заобикаля и което виждаме днес пред очите си. Затова всяка друга наука, макар тя да е най-големият кумир на нашите съвременници, е само бледна сянка пред великата наука за истинското себепознание, което е едновременно и истинско познание на света, който ни заобикаля, на сред която живеем.

Да познаем себе си! Да познаем себе си като деца на Бога, като души, надарени със с безсмъртие, с вечен живот. да се познаем като наследници на тази безгранична вселена, чието величие и красота ни разкрива нощем обсипаното със звезди небе — това е началото, това с камък на всека наука, на всяко възпитание и образование, на всяко положително въздействие върху човешката природа.

Както за децата, така възрастните, няма друга по-сигурна изходна точка, няма друга по-здрава база, върху която да се изгради техния живот и напредък, освен базата на истинското себепознание, което ни учи да се съзнаваме като деца на Бога, като безсмъртни души, като наследници на неговото вечно, безгранично царство.

Ние живеем днес — като царския син в приказката — далеч от бащиния си дом, далеч от величието и красотата, които ни очакват, които са наше неотемлимо наследство. Ние, а и другите около нас, не вярваме в тази върховна реалност, нашият късоглед ум ни кара да вярваме само в това, което е близко около нас, ние се съмняваме. ние отхвърляме тихия шепот на душата, която ни разкрива нашето истинско аз. нашето бъдеще величие.

А няма по-вредно суеверие, няма по-голяма лъжа. няма по-страшна и опасна заблуда от това да считаме себе си, да считаме безсмъртния живот, който обитава в нас, за една мимолетна сянка.

Затова родителю, учителю, възпитателю, който не познаваш великата върховна истина за безсмъртието на човешката душа, за бащинството на Бога и за синовството на човека, който не знаеш и не се стремиш да научиш своите деца и възпитаници, че нашето не е на земята, а на небето - ти не си истински учител, ти не си истински родител и възпитател.

Какво ще научиш ти другите, какво ще научиш ти малките деца, който очакват от твоите уста да протече изворът на истинското знание, когато ти сам не познаваш себе си? И какво чинат всичките други безбройни знания и напъвания, които ти им даваш , когато не им даваш и не можеш да им дадеш най-важното — себепознанието?

Родителю, учителю, възпитателю, ти сам трябва да учиш. Ти сам трябва да усвоиш предварително великата истина на себепознанието, преди да можеш да свещенодействаш в олтара на детската душа

Всички грижи за детето, без истинска грижа за неговата душа, са обречени на фатално безплодие.

Вие можете да му дадете всичко друго, можете да му създадете най-добрите външни условия, можете да го затрупате със своите грижи за развитието на неговата физика и интелект, но вие нямате право да го оставяте в тъмнина.

А за да можете да му дадете светлина, първом трябва да потърсите самите вие.

С. Калименов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРЕЗ КИТЕН МАЙ

За дъжд бе жадна майската природа.

Два дни валя, а днес е ясен свода.

*

Вървя и чувствам: вредом блика радост.

от всеки лист и цвят полъхва младост.

*

Ветрец подухва, милва ме с ухание, вървя,

забравил скърби и страдание.

*

В дръвчетата, в тревите и цветята

напира сок и вае красотата.

*

Днес пролет е, днес май е за душите

Една Любов. на своя плам с лъчите,

*

извлича там богатства — красота.

Цъфтят душите днес на май със песента.

*

Но влага те потребна възжелаха.

И дойде скръб световна, и разплака

*

милиони люде. Сълзи напоиха

богата почва — жажда утолиха.

*

Цъфтят душите будни, с влага напоени

и с ярко Слънце - Обич озарени.

*

Какви богатства крият земните недра

едва сега, през китен май, разбрах

*

Каква омая крий човешката душа,

сега разбрах, когато стапя се нощта,

*

забулила от века дивна красота.

Сега, когато в нея цъфва пролетта.

В. С.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Вл. Пашов

КОСМИЧНИТЕ И ПСИХИЧНИ ФАКТОРИ

НА ЗЕМНИТЕ СЪБИТИЯ И ЯВЛЕНИЯ

Човешкото познание постепенно еволюира, разширява своите хоризонти и става все по-обширно и по задълбочено. До като в средните векове вярваха. че земята е центъра на вселената и всичко се движи около нея, за новата наука вече земята е само една безкрайно малка част от безпределния всемир. До появяването на еволюционната теория, учените мислеха, че съществата са създадени такива, каквито ги виждаме сега. Но еволюционната теория с факти на ръка доказа, че всичко подлежи на развитие. Доскоро учените подържаха, че всичко произхожда от материята и се връща в материята, но днес науката с факти на ръка доказва вече, че материята е само една от формите на проява на някаква непозната реалност. И така във всички области човешкото познание из ден в ден става по-обширно и по задълбочено.

Но и днес, при големия прогрес на познанието, при големия прогрес на човешката мисъл, има много заблуждения в познанието, които на свой ред ще бъдат заместени с по-верни схващания и разбирания. Така запример е общо разпространено мнението, че съдбата и явленията на земята, и по-специално в органическия и човешкия свят, са резултат на фактори и причини действащи само в сферата на земята. Но науката и в това отношение прави голям прогрес, и с маса факти на ръка доказва, че живота на земята е обусловен от целокупния живот на космоса, а най-пряко от живота на слънцето. Наблюденията в това отношение са може би в началото си, но важно е, че е поставено началото на обективно изследване върху космични-те фактори на процесите и явленията, които стават в живота на земята.

Ние приемаме по принцип, че животът на земята е обусловен от живота на космоса, живота на частите в едно цяло е обусловен от живота на цялото.

Следователно, основните причини и фактори за всички онези промени, за всички пертурбации, за всичко каквото става по земята — войни, революции, убийства, въздигане и падане в икономическо, духовно и умствено отношение, са вънка от сферата на земята. Всичко това е обусловено от общия живот на космоса. Така например установено е, че минимумите и максимумите на слънчевите петна влияят върху плодородието, войните, революциите, епидемиите и пр.

Но тогава в нас естествено се появява въпроса: Нима ние сме само играчка на силите на космоса? Къде е човешката свободна воля? Къде е независимата човешка само-дейност? — Този въпрос е много интересен, но същевременно е и много сложен и затова не може да се изчерпи в една статия. Тук ще се задоволим да кажем само това, че, както е поставен днес, въпроса за свободата на волята, има отношение само към геоцентричното знание. Така поставен въпроса, той няма место в космоцентричното познание. Защото живота на земята и на човека не е нещо отделно и независимо съществуващо в космоса, а е само един момент, една част от целокупния живот. Самостоятелен ли е животът на клетките в човешкия организъм? Къде е тяхната свободна воля? Има друг един закон в космоцентричното познание, който гласи, че всека част е отражение, миниатюрно повторение на цялото. Само че цялото е динамично, а частите сега постепенно се динамизират. И свободата на частите е в зависимост от степента на тяхното динамизиране. Колкото повече е динамизирана една част. Т. е. колкото по-пълно е проявила потенциалните си възможности, толкова е по-свободна.

Динамизирането на частите става под влияние на динамичните сили на космоса. Тогаз някой може да запита: нима тези борби и противоречия, които съществуват в живота на хората, са отглас на живота на космоса? Ако е така, това значи, че няма изход от това положение. Поляризирането на силите в космоса е закон на творчество и проявление. Но този творчески процес, отразен в нашето съзнание и в нашия живот. се изживява като противоречие.

В космоса няма дисхармония и противоречия, в този смисъл, в който ние ги изживяваме на земята. Противоречието в космоса е основа за проявлението на космичните сили, т. е. космичните сили са поляризирани и по този закон са си разпределили работата. Така, че можем да кажем, че космоса се е проявил на основата на противоречието, но не противоречие в този смисъл в който ние го познаваме, но като закон на поляризация. За да излезе Битието от своето състояние на покой и да влезе в полето на дейност и проява, първичната енергия в своето проявление се поляризира под действието на два основни принципа върху които е построено цялото Битие. Зад тези принципи стои Великата Космична Разумност, която направлява тази полярност на принципите и силите.

Различни имена са давани на тези два принципа, на тези два полюса, но това са творческите принципи, които съграждат космоса. Тези принципи се диференцирал» в ред сили, които носят в себе си всички енергии и материи необходими за да изградят вселената. И те действат заедно — взаимно се обуславял, в проявлението си — единия не може да се прояви без другия. Един без друг те не могат да съществуват. Единият принцип е положителен, а другия е отрицателен, единият е творчески принцип, а другият е организиращ принцип. Единият е положителен полюс, който дава, а другият е отрицателен полюс, който възприема и обработва. Съществуването на единия изисква безусловно съществуването на другия. Това е основата, върху която се проявява света и живота. Тези два принципа не са метафизични същини, но като принципи и сили действат във всички части на Битието — от атома до слънчевите системи в пространството. Те действат в безграничното пространство и създават вселената, те действат и в атома, и в клетката, и във всички процеси, които стават в човешкия живот. Положителния принцип извлича, така да се каже, материята и енергията от небитието, тургайки я в движение и й придава известни качества и свойства. Задачата на втория принцип вече е да трансформира и да организира тази първична материя и енергия, за да може да даде израз на една разумна идея, защото зад тези два принципа стои една разумна същина, която направлява тяхното проявление.

(следва)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

Ще бъдат научени

(из неделната беседа „Ще бъдат научени“ – 7. II. 1943 г.)

Писано е от пророците „Всички ще бъдат научени от Господа“.

Мнозина са говорили по този въпрос и всеки го е развивал според своето разбиране. Обаче фактите в природата имат само едно значение. Един факт — това е една истина, която нито се потвърждава, нито се отрича. То е единственото реално нещо в света, от което всички се учат. Върху тия факти ние градим своите хипотези, теории, религии. Единствени неизменни са само фактите.

Туй. което наричат абсолютна истина, което е най тежкото нещо, което никой не може да помръдне. Разбира се, за тия работи се говори лесно, но не са понятни. Не е въпроса да се говори за нещо, а да се опита. Като изговориш думата „сладко“ това не е достатъчно. Трябва да го опиташ. Също така и с горчивото. Нещата трябва да бъдат опитани, за да ги разберем.

Ще бъдем научени от Бога. Това значи — ще бъдем научени от разумното в света, от което хора та от панти века се учат. Някои мислят, че Бог сега ще почне да ги учи. Откак се е създал света, хората все от Бога се учат. Каквото учи майката, от Бога се учи. Един баща каквото учи, от Бога учи. Сега някой път хората казват: като ям каква полза ще имам? Яж, не мисли каква полза ще имаш. — Като гледам, каква полза ще имам? — Не мисли каква полза ще имаш, гледай. — Като слушам, каква полза ще имам? — Не мисли каква полза ще имаш, слушай! Не търси никаква полза, слушай.

Някой казва: Искам да изчезна. Че като изчезнеш, какво ще разрешиш? Казва: Не ми се живее. Че като не ти се живее, какво ще разрешиш? Ти като живееш не разреша-ваш нищо, че като умреш. какво ще разрешиш? Къде ще изчезнеш? Разбира се, който има да плаща, иска да из чезне някъде, да го не безпокоят, да го не тревожат неговите кредитори, Иска да бъде невидим. Но когато има да взема ни най-малко не иска да изчезне, но иска да живее. Сега трябва едно положително разбиране. Когато се ходи в тъмнина, има спънки, когато се ходи в светлина, няма спънки. Когато човек се храни с хубава храна, болест няма; но когато се храни с лоша храна, болест има. Когато следвате едно учение, което е чисто, болни няма. когато не възприемате хубавото учение, болни има. Съвременните хора искат да бъдат щастливи, да живеят добре, без да обичат Бога. То е невъзможно. То е все едно да искаме без хляб да бъдем сити, без сила да направим всичко — нещо невъзможно.

Допуснете сега, че някой казва: аз не искам да обичам никого. Много добре, ами защо искаш да те обичат? Ти не искаш да обичаш никого, а тебе искаш да те обичат. Какви са съображенията, да искаш да те обичат? Най-първо се яви човекът, после сянката. Сянката никога не е съществувала преди човека. Никаква теория, никаква хипотеза, никаква наука, никаква поезия, никаква философия не е съществувала преди фактите. Най-първо фактът е съществувал, необоримата истина е съществувала и тогава се явили всички науки.

Нашият живот се дължи на тази истина, в която ний живеем. В тебе ще се яви правата мисъл. Но ще кажете - какво има, като следвам правата мисъл? Чудни са хората. Ти си в един кладенец, пискат ти едно въже. а ти казваше: „Защо ми е това въже?“ Без това въже ти ще останеш в кладенеца, на дъното ще идеш, а с него ще излезеш от кладенеца. Правата мисъл е едно спасително въже, едно спасително средство, с което можеш да излезеш в реалния свят. Без нея. ти ще останеш в ограничения. Ти казваш: Защо ми е това чувство? Това чувство ще те извади навън. Всяка мисъл, всяко чувство, всяка постъпка, това са средства, които ни изваждат из онзи неорганизиран свят на страданието. Когато ни дойде една мисъл, ние я отхвърляме. Днес отхвърлим една мисъл, утре отхвърлим една мисъл, четвърта, пета и си създаваме своето нещастие.

Тогава ще вземем едно положение, ще направим една молитва и мислим, че Господ ще ни слуша. Не се лъжете. Молитва без любов остава глас въпиющ в пустиня. Единственото нещо, което Бог слуша, то е молитва чрез любов. Онова дете, което от любов иска хляб, хлябът иде. Мъртвото дете, което е затворило уста, че дума не казва на майка си, майката го оставя да изгние. Защо умират хората? — От безлюбие. Няма живот в света без любов. Ако тебе те е страх от смъртта, има нещо в тебе, което не ти достига. Ако се радваш, че ще умреш, ти си разбрал какво нещо е смъртта, тя за тебе е отворена врата към нов живот. Да умреш без любов е страшно нещо, няма по страшно нещо от това, да умреш без любов. И няма по-хубаво нещо от това, да умреш с любов. Влизаш в един кладенец с въже, ще влезеш и ще излезеш. Влизаш в кладенеца без въже, ще останеш вътре. Ако слезеш в кладенеца без въже, ти ще се нараниш. Всичките нещастия в света произтичат от това, че хората не мислят.

Нас ни носи в пространството един доста голям параход, който в миналото е имал няколко хиляди комини. Сега са останали сто. Някои ги наброяват 50-60, някои — 150 комини. Тези вулкани па земята са комини, дим излиза, вижда се, че параходът пътува. Носим се някъде в пространството, някъде отиваме, носят ни — на някакво далечно пристанище да излезем. В този път понякога е опасно. Запример, преди милиони години земята е минала през една космическа пустиня, изпълнена с прах, когато се е образувала ледената епоха на земята. Този прах е попречил на лъчите на слънцето, земята приемала много малко лъчи и поради това се образувала ледената епоха. Ние излизаме из тази ледена епоха. За в бъдеще пак се опасяват, че пак ще минем през такъв космичен прах, и пак може да дойде ледена епоха на земята. Има друга опасност сега. Ще минем през една зона, дето нашата земя има опасност да се запали. Като се запали, всичко, каквото има по земята, ще изгори. Туй ще го намерим в посланието на апостол Петър. Сега аз не казвам това, за да се плашите. Ако имаме любов към Бога, ние ще се радваме. Ако имаме любов, ще разпръснем праха. Ако имаме любов като минем през праха, той ще се дигне, няма да стане ледена епоха. Ако имаме любов, земята няма да изгори. Ако нямаме любов, или земята ще изгори, или ледената епоха ще дойде. Защо ще изгори? Защото хората нямат любов. Ще дойде огънят да ги стопли. Като ги стопли, всички ще започнат да любят.

Сега не искам да ви представя нещата да се плашите. Науката, която иде от страх. не е наука. Според мене, всяка наука трябва да има за основа любовта. Според мен, зад всяка теория трябва да бъде любовта. Зад всяка хипотеза трябва да бъде любовта. Любовта трябва да седи зад тях.

Тогава имаме три положения: Някои говорят за идеална любов. Това е Божествената любов. Някои говорят за реална любов. Това е тази Божия любов. Някои говорят за човешка любов. Това е тази любов. Тия три вида любов са едно и също нещо. Само че идеалната любов е облечена с едни дрехи, реалната е облечена с други дрехи и човешката с други дрехи. Дрехите са различни, любовта с една и съща. Човешката любов в основата е Божествена любов. Ангелската любов в основата е Божествена любов Само дрехите са различни външно Тогава казваме: Да имаме Божествена любов. Божествената любов има всеки, на който мислите се подчиняват на любовта. Божествена любов има всеки, на който чувствата се подчиняват на любовта. Божествена любов има всеки, на който постъпките се подчиняват на любовта, Всичко, каквото човек върши, чувства и мисли, той го върши от съображения на любовта. Майката роди едно дете, Бог й казва: Търпи, това дете ще израсне, ще ти благодари. Посееш една ябълчна семка, Господ казва: Търпи, след време ще принесе плод. Сееш някоя градина с зарзават, казва: Търпи, този зарзават ще израсне, ще даде плод. Ние бързаме в света, искаме да израснем. Младото момиче иска да израсне, по-скоро да се ожени. Какво значи да се ожени? Нещо, което не е израствало. нещо, което не е узряло, как ще го жениш? На български женя, значи да ожънеш узрялото Зеленото жъне ли се? Казва: Да го оженим. Не, не се женят нещата така. Турците имат една поговорка, казват: Ако ми е късмет. на краката ми да дойде. Късметът идва при краката на доброто. Като си добър, късметът иде при краката ти. Като не си добър, при краката не иде.

Има един разказ за една баба, която се молила на Господа. Някой поискал да се подиграе с нея и взема един кошер пчели и ги изтърсва при нея, мислел, че ще жилят бабата. Като изтърсил целия кошер, всичките пчели се превърнали на жълтици, станали звонкови монети, 12 кила. Отива той на сутринта да види подула ли се е бабата, гледа, тя седи и дрънка парите. Нашата задача е всички ония мухи, всички пчели, които ни турят, да ги превърнем в звонкови монети, в злато. Тези пчели, които жилят, тези нещастия, тези страдания, да се превърнат на златни монети. Това са иносказания, но те са верни в света. Срещне те, например, някой човек, за да те обере. Каквото имаш. взема ти го насила. Среща те друг, дава ти два пъти повече, отколкото са ти взели. Ти питаш: Защо ме обраха? Аз да ти кажа защо. За да срещнеш онези, които ще ти дадат двойно за обраното. Псалмопевецът казва: Добре ми стана, че пострадах. В всяко страдание виждам. че израства в човешкия ум, в човешкото сърце. в човешката душа нещо много хубаво и красиво. Всякога когато един народ минава през големи изпитания, същият закон е. Когато пострадва човечеството, всякога в тия изпитания има нещо хубаво, което иде в света, в което Бог се проявява. Когато хората загазят някъде, тогава се явява Божественият промисъл на любовта да покаже. че в света има нещо разумно. което учи хората да уповават на туй. Божественото.

Та казвам: ние трябва да се радваме на нашите бащи, ние трябва да се радваме на нашите майки, ние трябва да се радваме на нашите учители, трябва да се радваме на нашите писатели, на философите, на всички, които работят. Чрез хиляди и хиляди умове Бог се проявява. За какво ти говори една ябълка? Щом ядеш, тя казва: Благ е Бог, пълен с благост. Въздухът, след като влезе в дробовете, казва: Благ е Бог, живот има в Него. Светлината влиза в ума ви и казва: Благ е Бог. Приемете Божията благост, както ние сме я приели и сме дошли във вас. Светлината ни говори за Божията любов. Въздухът ни говори за Божията любов. Водата ни говори за Божията любов. Земята, плодовете, сливите, черешите, течението на водите, всичко в света ни говори за Божията любов. А след това ние питаме: Къде е Господ? — Бог е във всичките тия блага, които ни заобикалят. Това са неговите подаръци, които ни говоря за Божията любов.

„Всички ще бъдат научени от Господа“. Ако не знаеш как да се отнасяш с хората, твоите работи не вървят. Като кажеш една сладка дума, да се отвори сърцето на човека. Като изпратиш един поглед, да каже: Този човек има нещо особено. Като изпратиш от себе си онова ухание, пак да те търси, като някое цвете. Като свършиш някоя работа за някого, човекът да е благодарен, че си му услужил. Защо са ръцете? Царят да е доволен, че е писал да се отложи смъртното наказание, да се пускат от затвора, да се помогне на този, на онзи. Не отрицателно, но положително да се пише.

Аз всеки лев срещам някой дядо, казва: Боли ме коремът Казвам: То е щастие. — Боли ме носът. — То е щастие. Казва: Как щастие, то е нещастие. — Не, щастието. Ако не можеш да познаеш онзи, който те стиска, то е нещастие. Той казва: обърни внимание, ще те прегазя. Той те стиска да се върнеш в себе си. Предназначението на всека болка е да те не прегази някой автомобил, трен, тегли те навътре. Боли те кръстът, щастие е, избягнал си смъртта. Болят те краката, щастие е.

Нашият свят е свят на причини, дето всички ще бъдат научени от Господа. Тепърва трябва да се учим. Каквото прави човек. да има една идея в себе си. Когато една домакиня през целия ден е недоволна, вложи всичките горчивини в хляба, в яденето, какво може да очаква от него? Такова ядене не се туря на масата. Тя трябва да вложи в гозбата на своя възлюбен най-хубавите мисли, най-хубавите чувства и постъпки, че той като яде, да му се отвори сърцето. Сега той като яде започва да се стяга. Значи, турила е нещо лошо.

Само любовта е в състояние да внесе тия хубавите мисли и чувства в материалния живот. Хубавите мисли и чувства организират материята. Защото има чувства и постъпки на хората, които играят важна роля сладчината на плодовете. Колкото хората стават по-добри, плодовете стават по-сладки; когато хората стават по-лоши плодовете стават по-горчиви. Тия горчивите плодове се дължат на човешките мисли, чувства и постъпки. Тия отровните змии научиха туй изкуство когато хората са били най-лоши. Кобрата е създадена в епоха, когато хората са живели много лош живот. Тигрите са останали от епоха, когато хората са живели много лош живот, те са остатъци. Овцете са остатъци от епоха, когато хората са живели много добре. И ние. ако, искаме да оставим едно бъдеще, ако живеем добре, ще оставим след себе си нещо добро. Плодовете ще стават по-сладки. Овцете ще станат по-добри, вълците ще станат тревопасни, вегетарианци ще станат вълците, ако сме добри. Ако ние не станем добри, тия вълци няма да изменят характера си. Пророците са предвиждали това и са казали: Вълкът и агнето ще пасат заедно. Що е вълкът? — Вълкът е, който живее за себе си, не разбира Божията воля, прави каквото иска. Що е овца? — Да имаме съзнанието, че не трябва да правим пакост на своите ближни.

Сега аз виждам, че вие имате любов. но тази ваша любов е на 10 градуса, на 20, 30, 50, 100, 200, 300 и т. н. градуса. Това са степени на любовта. А има и друга любов, от 100 милиона градуса. Тази любов като влезе в тебе, тя е силата, която създава най-хубавото в света. Не че на 10 градуса любовта нищо не струва, но трябва да имаме един потик, постепенно да увеличаваме. Всеки ден да увеличаваме с един градус няма да бъде зле. Сега чакаме един градус на година — за 120 години — 120 градуса. Обаче с 120 градуса любов нищо не можем да на правим в света. Малко вода е. А с малко вода голяма градина не се полива. Голямата градина иска голяма вода, всичко да се полее. Божията любов трябва да полее нашите мисли, нашите чувства, нашите души. Само по този начин можем да бъдем щастливи в света.

Днешният ден е мъглив но то е едно заблуждение. Само тук, в Софийско е така, а оттатък, горе, слънцето грее. Туй показва, че ние често си създаваме такива мъгли около себе си и мислим, че целият свят е мъглив. То е като пътниците. които пътуват през пустинята и дигат много прах, те мислят, че целият свят е потънал в прах. А прахът е само на 10-20 метра около тях.

Всички ще бъдат научени от Господа. Господ ви е научил, слушайте Го. От панти века Той ви учи. Когато ви говори чрез плодовете, слушайте Го! Когато ви говори чрез въздуха, слушайте Го! Когато ви говори чрез тъмнината, чрез звездите, слушайте Го! Когато ви говори чрез книгите. написани, когато ви говори чрез нарисуваните картини, когато ви говори чрез скъпоценните камъни, слушайте Го! Когато ви говори чрез устата на майка ви, на баща ви, чрез вашите братя и сестри, навсякъде Го слушайте. Идеш при един извор, — да благодариш на Господа за сладката вода. Минаваш през планината, благодари на Бога за хубавия въздух, който дишаш. Животът ни трябва да бъде една непрестанна благодарност към Онзи, който е безгранична любов!

Из беседа, държана от Учителя

на 7.II.1943 г., София - Изгрев.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Напред, нагоре. . .

По стълбището нанагоре

стремя се непрестанно аз.

Повеля ми такваз говори —

в сърцето ми потаен глас:

*

Напред! Нагоре! Непрестанно,

без отдих е стремежът мой,

към Слънцето вечнодиханно,

в отеческия дом, рая мой.

*

Напразно туря ми съблазън

от пътя да ме отклони,

тоз. който ми душата мрази,

желае да ме заплени.

*

Но глуха, сляпа съм за него,

не чувам пакостния зов,

а още по стремглаво бягам

под бащиния мил покров.

Олга Славчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ГРАЖДАНКА

Аз съм гражданка на таз планета

що я греят слънце и звезди.

И летя на воля по небето,

вдъхновена — с песен у гърди.

*

Музика навред около мене,

на звездите чувам песента

да звучи по цялата вселена.

И разказва тя за радостта

*

на Твореца, кой света направи —

— мирияди чудни светила.

И така навеки продължава

да твори безсмъртни си дела.

Олга Славчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРЕВРЪЩАНИЯ

Като бели леки птици,

росни капки всяка заран

се понасят над земята

от цветята тънки пари.

*

През деня със много други

росни капчици се сплитат,

като облаче в небето

рееха се до насита.

*

А в следобедната жега

клюмнаха във изнемога

вси цветя, треви, дървета,

за прохлада молят Бога.

*

Чу им Той молбата нежна

и на облачето каза,

като дъжд обилен долу

на земята нека слезе.

*

И от нейде вятър силен

къмто облака се втурна,

после с гръм и тътен страшен

блясват мълнии на буря.

*

Облаците като тъмни

пелени надолу слизат,

че са отежнели с мълния, —

като дъжд обилен плисват. . .

* * *

Премина всичко и засмяно

през облаците слънце грее

и отразено в толкоз капки

цветята нежно го люлеят.

*

А после стичат се полека,

ей капчица, че после втора. . .

Препълнени със гръм и слънце

просмукнаха ги всеки корен.

*

Чрез корена и през стъблата

обилни сокове ще бъдат

за цветовете и ще станат,

като съставна част на плода.

Саша Светлинов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПОД ЦЪФНАЛИТЕ ВИШНИ

Всред клонките на цъфналите вишни,

рояк птички безгрижно си играят.

Вихрушки забравили предишни,

те мислят, може би, че ся в раят.

*

Под цъфналите вишни

цветен дъжд се рони —

малки нежни пеперуди

от мокрите клони.

*

Затворници били са в’пъпки,

сега събуждат се от сън.

В тиха песен и с леки стъпки —

за нов свят събуждат се навън,

*

където пролетното слънце грее

зад бели облаци крилати,

където светлината песен пее

в багро - бисерни палати . . .

Ст. Г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРОЛЕТ

Ето че денят пораства.

Топло слънце вече грей.

Иде пролетта прекрасна.

Скоро славей ще запей.

*

От горите, от поляга

Лъха вече аромат.

Трепне радостно душата,

Пред разцъфнал първи цвет.

*

Пролет, пее всяко цвете!

Пролет, пеят птички вън!

Във сърцата, в умовете,

Вред се чува тоя звън.

*

Пролет вечна, пролет свята,

Сила, здраве, красота,

Тях жадува ви душата.

Тях ни носи Любовта.

Лаз. Опев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Д. Антонова

КИБРИТЕНАТА КЛЕЧИЦА

Един ден тя беше сложена заедно с други свои сестрици в една кибритено кутийка. Това стори едно малко момче, което работеше в кибритеното фабрика. И това стана тъкмо тогава, когато момчето си мислеше за най-хубави неща. И, понеже в ъгъла, където работеше, нямаше никой наблизо, то започна да говори на глас:

— Ей, вие, кибритени клечици, вие, които дойдохте от голямата горе, където слънцето обилно грее, вие, малки частици от красиви, островърхи борове, вий, деца на свободата, нима ще забравите, че в малките ви сърца има по една искра? Нима ще забравите, че в главите ви е скрито пламъче от светлината на слънцето? Чуваш ли, ти, кибритена клечице, каза още по-високо момчето на тази, която държеше в ръката си, разбери ме ти поне, аз те слагам при другите, но знай, от тебе искам до запалиш огън, който никога да не угасва.

— Благодаря ти, каза кибритената клечице. Много се радвам, че ми възлагаш тази задача. Ще се опитам да направя това, което ми поръча.

От този момент малката кибритена клечица заживя с мисълта за огъня, „който никога да не угасва“. Тя трябваше да го запали. Но това не беше лесно. Тя не можеше да тръгне по свой собствен път, за да постигне целта си, докато се намираше затворена в тази кутийка. И затова тя много се зарадва, когато усети особеното раздвижване, което я измести заедно с всички нейни другарки нз дотогавашния покой.

— Драс. Първата кибритено клечица беше запалена. Тя горя няколко мига, докато човекът, в ръцете на когото попадна кутийката, си запали цигарата, и след туй угасна.

— Ако само заради това съм била създадена, по-добре да не е било,—си каза малката кибритена клечица. Не, аз трябва да извърша онова, което ми поръча малкото момче от фабриката. Само че как ли ще стане това? И тя наново се унесе в мисли и наново бе извадена из тях от особеното раздвижване, което беше обхванало цялата кибритена кутийка.

— Драс. Втора клечица пламна и угасна.

— Драс, драс. Така дойде ред на нашата кибритена клечица.

Тя се усети в ръцете на господина, който искаше до си запали цигара,

— Не искам, не искам, — викаше тя, и така силно се дърпаше, че се изплъзна из пръстите, които я държаха, и се намери на земята.

— Ами сега? Не е ли по-лошо? Ще я измокри дъжд и после за нищо, за нищо, за нищо. . .

*

— Ето ти една клечка, съвсем здравичка и хубавичка.

И старият метач сложи кибритената клечица във вътрешния си джоб.

Как се зарадва кибритената клечица. Щеше й се да заговори, да каже на този добър човек, какво е тя, какво е нейното предназначение. Тя заговори на свой език, но старият уличен метач не чуваше, защото се беше навел наново да мете. Когато вечерта той се прибра в къщи, намери, че е тъмно.

— Защо?

— Представи си, дядо, цъкнах, не хвана.

— Ами сега? В тъмното, а? Е, пък нищо де, няма сега да ти се карам, я. Ще минем тази вечер и така.

— Но, дядо, не може. Съчинението ми ще остане ненаписано.

— Тю пък, как няма сега една кибритена клечица. Ах, Боже мой, тази моя глава, дето все забравя. Та ето ти я тебе, ето я хубавата госпожица, с розовата рокличка, като фея, която тази заран, ми се усмихва на улицата. Бедничката. бездомна, прибрах я веднага. Заповядай, госпожице кибритена клечице, запознай се с моя внук, доктор Ученури.

— Кибритена клечица, дядо! Миличък, Боже мой!

— Цък! Лампата гори. Дядото и внукът се гледат възхитени. А малката кибритено клечица гори.

— Това е твоята сватба, малка розова фейо. Сега ти се венчаваш с моя внук, принц Венценос.

— Погледни, дядо, колко е красиво пламъчето.

— Това е златната корона на принцеса Огрей Ме. Ето, тя заминава вече. Прощавай, Огрей Ме, къде отиваш?

— В светлото царство на цар Слънцесин.

Кибритената клечица горя до тогава, докато пламъкът й допря до пръстите на малкото момче, но болка то не усети, защото в душата му бе пламъкът на радостта. В стаичката беше отдавна тихо. Дядото спеше. Огрей Ме ли му говореше нещо, та той се усмихваше на сън? Или душата му трептеше там над внучето му, надвесено над тетрадката, с перо в ръка? Ред след ред, страница след страница. Лампата свети. Малката кибритена клечица отдавна беше изгоряла, но пламъкът, който тя запали, пламтеше, за да не угасне никого. Може ли да бъде това? Може. Само да бяхте отворили тетрадката на малкото момче, която то изпълни цялата вечер, за да разкаже чудната история на една кибритена клечица.

*

— Дядо, разправи ми приказка. Разправи ми за кибритеното клечица.

— Но нали вече я разправих?

— Пак, дядо.

— И дядото разправи за трети път приказката за малката кибритена клечица, за малкото момче, което беше написало приказката и за всички онези хубави неща, които неговите другарчета бяха извършили след „часът на кибритената клечица“.

— Не спирай, дядо.

— Но ти спиш.

— Не, не спя. Аз слушам, слушам, слушам . . .

*

Слушаш ли? Това е за тебе. Ела, аз ще ти разкажа какво стана с кибритената клечица, за която написах прикьзко, когато бях на земята.

— Ах, тя е станела на феичка.

— Да, това е душата на моята кибритена клечица, която в моята приказка аз нерекох „Малката розова фея“. Виждаш ли как ти се усмихва? Виждаш ли златните й косички, чуваш ли нейната песен?

— Ами тези светлинни около нея, какви са те?

— Това са всички кибритени клечици, за които никой не е написал приказка.

— А защо не е написал?

— Защото на земята те не са били щастливи. Те са палили цигари и после са били духвани веднага.

— Горкичките.

— Ето защо малката розова фея кибритена клечица ги е събрала тука, за да им каже, какво трябва да направят те, когато станат пак на кибритени клечици, наредени в кибритени кутийки.

— Значи „розовата феичка“ сега им е станала учителка?

— Да, запомни всичко, което чуеш, после ще напишеш приказка.

— За всяка ли поотделно? Но те са тъй много.

— Но я виж.

— Какво е това?

— Виждаш ли колко много деца са дошли да слушат?

— ?.?.?.?.

— Не, не им се обаждай, остави ги да слушат. Всяко едно от тях ще напише по едно приказка за кибритената клечица и за пламъка, който никога не угасва.

(из сборника приказки под същото заглавие)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НОВИ КНИГИ

Кибритената клечица, приказки от Дим. Антонова. Цена 10 ла. Издание на книгоиздателство „Братство“ — Севлиево.

Много ми с трудно да заговоря за тия приказки, — за тоя нов прекрасен плод на нашето тучна земя — защото съм сигурен, че не ще мога до се доизкажа . . .

Има неща, които съдържат в себе си цял един свят, цял един могъщ и обширен живот — цяла вселено. Те, като че ли, обгръщат всичко. Има литературни произведения, за които може и трябва да се каже много повече, отколкото те сами —по своя външен обем — представляват. Защото, в своето малко телце, те поместват едно огромно вътрешно съдържание. Също тъй, както, често пъти огромни произведения, са почти лишени от каквото и до било истинско вътрешно съдържание.

„Кибритената клечица“ — приказките на Д. Антонова са онази малко по форма и вид ябълково семчица от приказката „Ссмчицата“, която фактически носи в себе си цялото огромно, красиво дърво, отрупано със сладки, вкусни плодове, което ще се развие от нея в бъдеше. Тук има неща само загатнати, които трябва подробно да се разчепкат. Тук име една дълга редица от величествени символи, отговарящи на великите закони, на вечните реалности в живота, които трябва де се разтълкуват. Тук има една златна рудница, в която трябва де се копае с усилие, за да се изведи из нея скъпоценния метал — нейното истинско съдържание.

За да се разкрие, изводи и предаде в подходящ вид всичкото богатство, което се съдържа в тази рудница, би трябвало много де се работи. За до разкрием, за до обясним и разтълкуваме всичките ценности, които се съдържат в тази малка сбирка приказки, ние би трябвало да кажем извънредно много. Но ние тук. за сега, ще се задоволим да кажем много малко, като ще оставим всеки. според светлината, която може да излъчи неговия собствен ум. според неговия собствен духовен капацитет, да проучи, да разкрие и прецени ценностите, съдържащи се в тия приказки, написани под вдъхновението на Учительовото Слово.

„Кибритената клечица“ — тази малка, скромна, нищожна на пръв поглед кибритена клечица в едноименния разказ, чието обикновено предназначение било да пали цигарите на хората и с това, само с това, да запълни целия смисъл и цялото съдържание на своя живот, но която смело, с „безумната смелост“ на храбрите и с всичката сила, но която е способна, се възбунтува срещу тая своя жалка и „неизбежна“ съдба, като решава, но всяка цена, „да запали огън, който никога да не изгасва“ — да положи началото на нещо вечно, но нещо, чийто живот и развитие не ще имат край — това е пробудената човешка душа, това е вечно будният човешки дух, това с осъзналият се човек, който не иска да прахоса живота си в безмасленото съществуване на милионите подобни нему човешки същества, които живеят само за да прекарват дните си, като целият смисъл на живота им се изчерпва в това — да бъдат нахранени и облечени и, изобщо, да бъдат задоволени техните най-обикновени потребности, изпълняващи с пълно готовност и робско подчинение жалката роля на „кибритените клечици“, които палят цигарите на хората!

Драс! — Пламва и моментално угасва живота на едно такова безцветно, потънало в дълбокия сън на материалния живот същество. Човешко същество, спяща човешка душа, която още не чува вечния зов на Божествения дух в себе си и която се задоволява с това, което за пробуденото душа не е нищо друго освен — живот-сън...

He! Тази „особена“ кибритена клечица, която още в „фабриката“ с чула мощния глас, който й говори за нейния Божествен произход и за нейното велико предназначение, — тази пробудена човешка душа, която още в небесата, още преди да дойде на земята, се е вслушала в гласа на своя Учител, който я зове по светлия път към безсмъртието, тази душа, която съзнава своята мисия, своето предназначение — смисъла но своя живот, тя за никаква цена няма де остави да протече безсмислено и безсъдържателно този живот, до прахоса този безценен дар от Бога.

„ — Ей, вие. кибритени клечици, вие, които дойдохте от голямата гора, където слънцето обилно грее, вие малки частици от красиви, островърхи борове, вий деца на свободата, нима ще забравите, че в главите ви е скрито пламъче от светлината на слънцето?“

— Ей, вие човешки души, които дойдохте от небесата, от безграничното царство но Бога, където Божественият живот изобилно се разлива, вие, малки частици от Божествената същност, вий, деца на свободата, нима ще забравите, че вие сте деца на Бога, че вие сте малки искри от Божествения огън на живота?

„— Чуваш ли ти, кибритена клечице, каза още по-високо момчето на тази, която държеше в ръката си, разбери ме ти поне. Аз те слагам при другите, но знай, от тебе искам да запалиш огън, който никога да не угасва“.

— Чуваш ли поне ти, пробудена душо, шепне гласът на Божествения Учител на живота, разбери ме ти поне. Аз те пращам на земята, аз те поставям всред другите спящи души, но знай, че от тебе искам до осмислиш своя земен живот с дело, което пребъдва във вечността.

И наистина, нашата малка, скромна, но „особена“ кибритена клечица, пробудената човешка душа — дочула свещения зов на своя Учител и свято пазеща неговото Слово, съзнаваща своя божествен произход и величието на своята мисия в живото,— успява, въпреки всичко, въпреки привидната невъзможност, да изпълни своето предназначение — да запали този огън, който никога не ще изгасне — да остави светла диря, в живота, да извърши дело, което ще я следва във вечността! . . .

Би трябвало, за всяка една от десетте, съдържащи се в сборника на Д. Антонова приказки, да кажа поне толкова, колкото казах за тази, за да мога да дам едно приблизителна представа за тяхното съдържание. За сега, обаче, ще се задоволим само с казаното до тук. Нека всеки сам потърси, разкрие и прецени великите и вечни истини. Божествените закони на живото, почерпени от словото на Учителя и от едно истинско вдъхновение, които са сложени от авторката в тези приказки, които са и за деца, и не са за деца, които са за възрастни, и не са за възрастни, защото могат да бъдат разбрани от много деца с чисти души, и могат да бъдат неразбрани от много възрастни. . .

По своята дълбочина, по своето богато духовно съдържание, по силата на своето проникновение в потайните гънки на човешката душа, ний можем да сравним приказките на Д. Антонова само с някои от приказките на безсмъртния, увенчан с ореола на неувяхваща слава учител на деца и възрастни — Ханс Кристиян Андерсен — и й пожелаваме като него неуморна да бъде в наблюденията и прозренията в дълбините на човешката душа, в непреходната и вечна реалност на истинския живот, за да бъде, — като неговото — и безсмъртно плодотворно и нейното дело.

С. Калименов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Лионел Далзас

ПИСМО ОТ ЖАН ДЕ МАРТИГ

ДО МАКС ДЕ БУРИЕН – ЖАН

(Из романа „Съдбоносния дълг“)

Ще ти разкаже драги Макс, за моето последно пребиваваме в палацо де Анжели, понеже там чух интересни и полезни нещо. Говорихме за Париж, за светския живот. Маркизата ме пита за някои неща относно моето занимание, и как употребявам времето си. . Внезапно Донна Фиамета, която слушаше, тя отговори без да каже нещо и ме гладеше със своите големи впечатлителни очи, бързо се намеси:

— Вие наричате това живот! Да се занимава човек малко със спорт, до прочита четири или пет вестника, да преглежда няколко списания, да се разхожда по булевардите, да посещава клуба и театъра! . . Аз не наричам това живот. Това е просто губене не време

— А какво наричате живот, госпожице?

— Да живее човек, значи да направи от живота си нещо благородно и полезно. Това значи да има идея на която може да се отдаде. Това значи да работи за своето морално и интелектуално усъвършенстване. Това значи преди всичко да се труди човек да повдигне моралната и интелектуалната степен на тези, които ни заобикалят. Ние донасяме със себе си в този живот добри качества, способности и таланти, които са резултат на нашите минали животи. Тези качества, способности и таланти ние трябва да оценим, подхраним, а не да ги заровим в земята, като талантите в притчата на Христа. Прочее, да живее човек бездейно, безполезно за себе си и за другите, не е нищо друго, освен недостойно разточителство.

— Дете мое, ти много преувеличаваш нещата, каза с упрек Маркизата, изненадано от това възражение.

— Не, майко, отговори Донна Фиамета, господин де Мартиг ще ме извини за моята откровеност, но говорих това, което мисля.

— Вие сте права, госпожице, се намесих тогава аз. Мога де ви кажа само това, че съм прахосал живота си по най-безсмислен начин. Вие току що направихте силен зов към моето съзнание. Аз ще се изправя.

Фиамета не отговори нищо, но майна й говори вместо нея, и аз се чувствах доста възнаграден.

В този момент влезе маркиза и Дон Бартоли, един отличен приятел, за който вече ти писах ... същия, който ме запозна с госпожицата вечерта на костюмирания бал. Разговора стана обикновен. Някои нови открития в науката породиха спор. След това се говори за еволюцията, а това ме доведе до „идеите“ на Донна Фиамета. Дон Бартоли има любознателен и търсещ дух. Той обича старите, покрити с прах библиотеки.

— Донна Фиамета, имам няколко книги, които сигурно ще ви доставят удоволствие, каза той. Мина много време откакто съм ги купил о* разни продавачи. Но като ги разглеждах намерих, че те са ужасно дълбоки или така ужасно сложни, че повече не ще ги пипне. Вярвам, че те разглеждат идеи, близки на вашите, затова мисля да ви ги донеса скоро.

— Това е поне трети път, откакто сте ми ги обещали, дон Бертоли, като Донна Фиамета.

— А какви са вашите идеи, госпожице? — попитах аз тогава. Аз слушам често за тях, но никой не може да ми ги обясни. Говорят ми за духове, за магесничество, за предсказания, за странстване на душата . . . И от всички тия подправки се образува такава мъчносмилаема салата, че ми се разстройва стомаха от нея.

Донна Фиамета искрено се засмя.

— Татко, искаш ли да обясниш „моите идеи“ на господин Мартиг?—каза тя на стария маркиз, който слушаше този разговор, с приятно засмяно лице.

— Ти много по-добре от мен можеш де ги обясниш, дете мое, отговори той.

— Понеже се засегна въпроса за еволюцията, аз ще ви кожа, какво мисля за нея, каза Донна Фиемета.

Тогова тя започна истински курс за знанията, които научила през време на сън, и които попълнила, размишлявайки върху тях под сенчестите дървета на красивото Тосканско поле. Ще ти предем в резюме тия идеи, скъпи Макс, понеже мисля, че те могат да те интересуват.

Душата, според госпожица Фиамета е божествена същина. Тя е безсмъртна, понеже божественото не може да погине. Но божественото е още непроявено (латентно) в нея. Тя е като принцесата в „спящото дърво“. Тя трябва де се събуди някога, да се освободи от дълбокия си сън. Но кой ще я събуди, кой ще я освободи? Това е еволюцията. Това са опитите, повтаряни безспирно. Еволюцията води тази детска душа през минералното, растителното и животинското царства до човешкото, в което тя учи най-трудните уроци, но и най-ценните. Благодарение на дългата редица съществувания, в които тя взима различни форми. . . Един ден женска форма, друг мъжка тяло, един ден в бедна среда, друг в богата (под ден разбирам един живот). . . Благодарение на тази дълга редица съществувания, тя минава през всички опити на човешкия род, и като прави това, тя напредва Това е както ученика, който минава от шести в седми клас и т. н.

Опитите, събрани в безкрайните животи, водят към мъдрост. Съзнанието се усъвършенства и облагородява.

Страданието е велик учител за душата. То ни дава възможност да разберем другите души, съчувствието и състраданието. Страданието е неизбежно, понеже невежата душа греши по всякакъв начин. По своя път тя често пада. Но всичко това трябва да бъде платено. Злото се плаща със страдание, а направеното добро с щастие. За всяко страдание, което една душа е причинила на друга в предишния живот, тя самата ще понесе страдания, причинени от друга душа в бъдещия живот. Тя ще бъде заставена да плати напълно всички направени дългове. Съдбата нищо не забравя и ще я постави непосредствено между нейните жертви и длъжници. Справедливо ще получи нещо, ако е била справедлива. Ако е било добра и услужлива към всички, нейният бъдещ живот ще бъде лъчезарен, украсен от любов и преданост, които ще й се предлагат. Егоистът ще пожъне самотен живот.

Ето скъпи Макс, някои от идеите на госпожица Фиамета, извънредно логични, ако сериозно погледнеш на тях, и радващи много душите, които жадуват за справедливост. Те хвърлят светлина върху социалните въпроси и правят живота по-разбираем и по-прекрасен.

Стискайки ти ръката, оставам твой сърдечен приятел.

Жан

(Из романа „Съдбоносния дълг)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...