Година 15 (22 септември 1942 – 25 юли 1943), брой 311

Само в смирението израстват истински великите дела на живота. Истинският гений, истински способният човек е винаги смирен, защото знае, съзнава откъде идва извора на творчеството му, а обикновеният човек, обикновеният, посредствен творец, бил той писател или общественик, човек на науката, на изкуството или на политиката, е най-често горд и надменен - нему липсва скромността, защото той не знае кому служи, не знае с чии сили работи, не познава своето истинско място и своята истинска роля в живота, а се мисли за някакъв голям фактор, действащ, независимо и свободно.

Ще повторим: един от най-верните признаци на истинската гениалност е скромността.

Геният, истинският гений, не може да не съзнава, макар и само в дълбините на своята душа, в дълбините на своето съзнание, че той е сам оръдие на Бога - че той не е сам в своето творчество, че други сили му помагат, ръководят го, насочват неговите стъпки, действат чрез него. Че неговото творчество е израз, повече или по-малко на едно колективно дело, и че минутите и часовете на неговото вдъхновение са такива на общуване с неземни, невидими сили, негови закрилници, помощници, ръководители. Тъкмо това е истинският извор на неговата скромност и тъкмо затова той оставя гордостта и надменността за достояние и украшение само на посредствените люде.

*

Ние всички сме в ръцете на Бога. И като индивиди и като общества, и като народи. Ние не само сме „написани на дланта Му", но и фактически живеем на тази длан и всяко наше движение, всеки наш стремеж, всяко наше действие, подлежат на корекцията, на контрола и се извършват под будното око на оная невидима и непонятна сила, на онова вечно будно и всеобгръщащо съзнание, което ние наричаме с думата Бог.

Затова първото и най-важно нещо, първата стъпка и първата ни задача в живота, е да съзнаем, да разберем и осмислим нашето истинско място, нашата истинска роля и предназначение в живота.

Да съзнаем, че ние не сме дошли тук, на земята, да вършим нашата собствена, лична, частна работа, а работата на Бога. - Не че ний трябва да се лишим от собствен, индивидуален живот, не че ний трябва да престанем да работим за себе си, за нашето добруване, за нашето развитие и усъвършенстване. Напротив, тъкмо това е нашата истинска задача, защото тъкмо в това е истинското дело на Бога. Но, в нашата работа за собственото ни, лично развитие, усъвършенстване и благоденствие, и в работата ни за развитието, издигането и благоденствието на народа ни, ний трябва винаги да имаме пред вид, ний никога не трябва да забравяме, че в живота съществуват божествени закони, които ние трябва да съблюдаваме преди всичко друго. Ний никога не трябва да забравяме, че в живота има една програма, едно предначертание, написано от ръката на Бога, срещу което ний никога не трябва да се опълчваме. Ний никога не трябва да забравяме, че в живота има един прав път, една ясно определена посока, една велика цел, начертани и посочени ни от ръката на Бога, по които ний трябва да вървим и към които трябва да се стремим.

Ний можем да вършим нарушения, ний можем да се отклоняваме от пътя, който Бог ни сочи, по който Той ни води, който Той ни е предначертал. Ний можем (до известна степен, в известни, ограничени размери и до известно време) да налагаме своята воля, волята на нашите тъмни подбуди, на нашите ограничени и погрешни разбирания, волята на нашето отрицателно и пълно с несъвършенство минало, на нашия сляп егоизъм, на нашия „инат".

Бог тъкмо затова е Бог, тъкмо затова Той е безкрайно велик и безкрайно съвършен, защото ни е дал и ни дава свобода, не ни кара насила да вървим по Неговия, по съвършения, по най-добрия път.

Но ний трябва да знаем, ний трябва нито за минута да не забравяме, че, фактически, за нас друг изход няма - ний можем да се отклоняваме, да вършим грешки, отклонения и престъпления, но ние скъпо ще платим за тях и, ако упорстваме до край, ако все още, въпреки страданията, не искаме да се откажем от „нашата воля", насочена против Неговата, то ние най-сетне ще дойдем до едно такова безизходно положение, до един такъв „задънен сокак", до едно такова страшно поражение и рухване из основа на всичките ни безумни стремежи и въздушни вавилонски кули, насочени срещу Божия план, срещу Божието ръководство в живота, до такава степен ние „ще размесим езиците си", ще се объркаме, ще останем безсилни, безпомощни и жалки, (колкото и силни, горди и „непобедими" да сме били до тогава), че за нас не ще остане никаква друга възможност, никакъв друг път, никакъв друг изход, освен осъзнаване на грешката ни и връщането ни назад от погрешния път...

Тъй Бог учи хората и народите...

Тогава, когато те се самозабравят, когато забравят Неговото съществуване, Неговия път и Неговата воля, когато искат да наложат своето разбиране и своята воля срещу Неговите, когато нарушат Неговия велик закон за единството и поискат да заживеят само за себе си, в противоречие и за сметка на другите, отричайки и противопоставяйки се на великото единство, на божественото цяло в живота.

Ето защо, нужно е смирение. Както за отделния човек, така също и за народите, а най-вече за водачите народни, които се смятат призвани да творят, да чертаят нови съдбини, да изграждат светли бъднини на народа си.

Водачите, обаче, са еманация от духовните сили, от духовните възможности и стремежи на народа си. Те носят в своя дух и в своята плът, в своя ум, в своето сърце и в своята воля заложбите, подтиците, стремежите, добродетелите и пороците на народа, от който произхождат и когото възглавяват; те са тъй да се каже, равнодействуващата на колективния народен потенциал за даден момент.

Затова, ние не трябва да отдаваме, ние не трябва да приписваме единствено на личността на даден водач, както неговите способности, неговите повече или по-малко велики дела за благото на народа, също така и неговите недостатъци, неговите грешки и заблуждения, кривите пътища и катастрофалните последици, които неговата дейност донася. Както в единия, така и в другия случай, делата на водача са само върховен синтез, крайно обобщение на силите, действащи и имащи в момента надмощие в колективното съзнание на народа.

От друга страна, действията на водача са обусловени - допуснати, диктувани или ограничени - от върховния план на целокупния исторически развой, т.е. от Провидението, от Бога.

Поради това, действащ от една страна като израз на колективното народно съзнание, на колективната народна воля, и от друга страна, като оръдие на Провидението, ролята на водача, колкото и гениален и неповторим да бъде той, си остава само една функция, само една напълно зависима дейност. Съзнавайки, че те наистина са проводници на други сили, лежащи вън от тях, но действащи чрез тях, истинските водачи са винаги скромни. Те съзнават своята роля. Те знаят, че тяхната сила, тяхната мощ, тяхната гениалност, всъщност, не са техни. Най-после, те знаят, че както са дошли, така също могат и да слязат от сцената на живота, ако това е волята на Провидението.

От всичко това ний трябва да извадим заключението, че туй, което е най-важно за нас, като отделни личности и като народ, това е нашето собствено поведение, нашето собствено правилно разбиране и правилна насока в живота.

Отношението на Провидението към нас като личности и колектив, а така също и характера, стремежите и дейността на нашите водачи, ще се определят, именно и преди всичко от нашето собствено поведение, от възприетите от нас разбирания и насоки в живота.

Затова е толкова важно да съзнаваме всеки момент, че сме под окото и в ръцете на Бога. Никой не може да ни повреди, ако това не е Неговата воля, и никой не може да ни спаси, ако Той ни изостави. С други думи: ние по никакъв начин и с никакви средства не можем да избегнем следствията от нашия съзнателно избран и предпочетен от нас път в живота. Защото, това е Неговата воля: да се поучим от следствията на делата си - да благуваме, ако вървим по Неговия път, и да страдаме, ако искаме да се противопоставяме на Неговите вечни закони.

Да осъзнаем това, значи да се новородим, като народ и като личности. Да осъзнаем това, значи да поемем правия път към истински възход. Да осъзнаем това, значи да станем служители на Бога.

Защото ние всички, всеки момент, сме в Неговите ръце.

С. Калименов

Ани · 2 Юли, 2021

НЕ си ли ТИ?

Денем, не си ли облак бял с мене,

ти, огнен стълб не си ли ми в нощта?

Когато страдам, си ми утешение,

възвръщаш ми отново радостта.

*

В пустинята ме храниш ти с манна,

от камък ме поиш с вода.

Защита си ми Ти в полето бранно

и пазиш ме от всякоя беда.

* * *

ОТНОВО ПАК . . .

Отива си Вечерница звезда,

на юг залязва чудний Орион

проблесна вече огнена бразда

на тъмния вечерен небосклон.

*

Отиват си мирядите звезди

на изтока започва да белей.

На Вечността от майчини гърди

ще блесне слънцето и се засмей.

*

Така върви милиони векове.

Човек изчезва някъде, но пак

явява се по нови брегове,

отново стъпва той на земний праг.

Олга Славчева

Ани · 2 Юли, 2021

ЦЕЛТА НА ПРИРОДАТА

Когато правим, строим, работим нещо, ние имаме известна цел. И тази цел ни стимулира, импулсира ни да работим, да се трудим за да я постигнем.

Но каква е целта на живота, на природата спрямо нас, спрямо човека? — Целта на природата е да ни направи съвършени, да ни тласне да вървим все по нагоре и по-нагоре, докато един ден, след много хиляди години ние добием пълно съвършенство. Затова природата ни дава страдания и изпитания. Ако тя нямаше за цел да ни направи съвършени, добри, любящи и мъдри, тя не би ни давала тия страдания. Страданията в случая са път към растене и съвършенство. Затова, когато човек страда, да се радва, защото страданията повдигат човека.

Ако под степента на човека има йерархии от същества (животни, растения, минерали), такива има и над него. Та всички ли хора са достигнали състоянието на талантливия, гения, светията? А над тях има още стъпала!

Природата има за цел да ни направи съвършени същества, светящи братя, служители на живота от любов. Но докато стигнем това състояние пред нас стои още дълъг път, ние ще минем през много страдания. Но страданията и мъките да не ни плашат. Те ни носят големи блага, те ни отварят път към небето, към светлите същества.

Една е целта на природата —да ни направи съвършени.

Ани · 2 Юли, 2021

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

Да се родите изново

(из неделната беседа „Да се родите изново“ – 13. VI. 1943 г.)

Под думата раждане подразбираме човек, комуто се дават възможности да влезе в света и да го изучава, по който и да е начин. Някой, който е по плът роден. плът ски ще изучава света. Най-първо трябва да се родиш по плът, после по дух и да изучаваш света от две становища. Плът — значи по-гъста материя. Дух — значи материя която се движи пълна е с енергия.

Аз съм правил научни наблюдения, при които обръщам внимание и на най-малките неща. Някой път майката дава хляб на детето — наблюдавал съм го как яде. Гледал как си отваря устата, гледам каква е стойката му. Някои деца вземат големи хапки, бързо ядат, гълтат, което не е хармонично. Още като им дадат хляба, веднага почват да ядат. А някои, като им дадат хляба, погледат го, огледат го хубаво, и тогава започват да ядат. Казвам: това дете ще стане човек. Онова дете, което започва на бързо, да яде, аз си правя заключенията за него. Когато ядеш, ти трябва да мислиш, че този хляб, това парченце, което държиш в ръцете си, съдържа мощна сила в себе си. Ако ти, като вземеш тази хапчица в трите си пръста, не повярваш в силата, която се крие в нея, ти не можеш за възприемеш никаква сила. А когато ти се отнесеш съзнателно към хляба, който възприемаш, силата на тази хапка ще стигне в най-съкровената стаица на твоя ум, тя ще стигне в най съкровената стаица на твоето сърце и на твоята душа.

Защо да не се научим да благодарим и за най-малките неща, които получаваме в живота? Сега ние се тревожим за неща, които не са наша работа. Тревожим се как ще свършим нашия живот. По-добре е да не знаем как и кога ще свърши нашия живот.

Вие казвате: Господ ще промисли. Господ е промислил отдавна, но вие трябва да промислите сега „Какво ще каже Господ?“ — Той отдавна е казал. Аз вярвам в това, което Господ е казал в миналото. Аз вярвам и в това, което Господ говори за в бъдеще. За мене Господ е говорил в миналото, говори сега на нас, ще говори и в бъдеще на хората. Бог говори всякога. За Бога и настоящето и миналото и бъдеще то едно. За нас, хората на земята, има три времена: минало, настояще и бъдеще, а за Бога те представляват едно цяло.

Затова казвам: слушайте този, който ви говори, слушайте това, което любовта ви говори. Или, за да ви кажа по ясно: слушайте това, което ябълката ви говори. Вслушайте се във нейния глас. Като вземеш крушата и я хапнеш, и тя ти говори. Като я стиснеш, тя веднага започва да ти говори, казва: ти знаеш ли защо искаш да вляза в тебе, знаеш ли какво може да стане? Тя казва: каквото ми кажеш, ще го направя. Но, за да чуеш нейните думи, ти трябва да слушаш. Когато пиеш вода, и водата те пита: ти знаеш ли защо ме пиеш? Често българинът пие вечерно време вода, без да знае защо я пие, без да слуша какво тя му кама.

Някои от вас се възхищават от някои цветове. Вие нямате еднаква любов към всичките цветове. Ще обичате червения цвят, портокаления, жълтия, зеления, синия, ясно-синия, тъмно-синия, виолетовия, еднакво ще ги почитате. Вашето здраве зависи от тия седем лъчи. Ако сте пристрастни и обичате само един цвят, нарушавате хармонията. Заедно съединени, тия цветове образуват светлината. Цветовете са кредитори. Цветовете се кредитират един други. Червеният цвят кредитира портокаления. Портокаления кредитира жълтия, жълтия кредитира зеления. Зеления кредитира ясно-синия, ясно-синият кредитира тъмно синия. Тъмно-синият кредитира виолетовия. Цяла наука имаме, в която трябва да изучаваме светлината, както музиката се изучава. Човек който няма ясна представа за червения цвят, никога не може да вземе едно правилно „до“. Онзи. който има ясна представа за червения цвят, веднага взема много вярно тона. Аз съм правил опити и виждам, че между червения цвят и основния тон на живота има отношение. Защото основният цвят е червения, аления. Има един червен цвят като огън. Като гледаш червения цвят, ще оздравееш. Ако гледаш пламъка, като накладеш огъня, болестта изчезва.

Много хора има в света, които носят червен цвят. Но като погледнете вие си създавате неприятности. Някой мъж търси някоя жена червеничка. Човек има нужда от този цвят. Човекът търси лек. Какво от това, че погледнал, с това той взема нещо от нея. След това той казва: като погледнах тази жена стана ми леко. А другите се възмущават. Това е неразбиране на закона. Нека жената се зарадва, че тази, другата жена, помогнала на мъжа й. Нека й каже: много се радвам, много ти благодаря, че ти като дойде у дома, мъж ми беше болен и като те видя, оздравя. Ти донесе божественото благословение в къщи. Сега вие гоните божественото. Като дойде тази жена, ти мислиш да я няма, да си върви От тоя ден мъжът крее. Вие пъдите божието благословение. Бог ви изпрати някое младо момиче, пълно с живот. В туй момиче е дошъл някой ангел от небето, светлина се излъчва от него. А ти, вместо да се зарадваш, че е дошъл ангел в къщата ти, мислиш да си върви.

Вие казвате: зелени са те, младите. Всичките млади са изпратени от Бога, те носят нещо много хубаво в себе си. А всичките тези стари дядовци и баби. понеже се приготовляват при Бога да идат, ще занесат там своето богатство и пак ще дойдат. Трябва старите да се научат да уважават младите и младите да уважават старите. Туй уважение трябва да произтича от едно вътрешно съзнание на човека.

Сега скоро един брат ми казваше: исках да управлявам със сила, но виждам, че силата не работи. Ако един човек започне сам да гради къща и каже: Аз сам ще я направя — за колко години ще може той да я направи? Нека да е на етаж и половина, за колко време ще я направиш? Сам да носиш камъните, калта, варта, сам да изнесеш всичко това нагоре, колко време ще ти бъде нужно за това?

Нещата в света стават бързо само тогава, когато се кооперират, когато заработят колективно 10, 20, 100, 1000, милиони хора, когато цел един народ се хване за работа. Тогава работата върви. Когато хората на земята се кооперират, работата върви. И на небето, и в невидимия свят се кооперират, — ангелите, светлите духове се кооперират и работите вървят.

А вие казвате: Аз сам ще си свърша работата. Ти сам ще си свършиш работата, толкова, колкото я свършил онзи българин. който казал на жена си: аз утре ще стана, ще впрегна талигата и ще ида на лозето да го подрежа. Жената му казала: Кажи, Иване, ако е рекъл Господ. — Рекъл, не рекъл, ще ида да го подрежа — каква работа има Господ да се меси тук? Тя пак му казва: Кажи, Иване ако е рекъл Господ. Мъжът отговаря: Аз ти казах — не искам да питам ни Господа, ни никого. Той става сутринта, впряга воловете, качва се на колата и тръгва. По пътя го срешат турци, хващат го и го накарват да им работи през целия ден ангария. И през целия ден, до късно вечерта го разкарвали насам-натам. Идва си Иван късно вечерта и хлопа на вратата: „Жено, отвори ми, ако е рекъл Господ“.

Ако ти си на бойното поле, около тебе падат големи бомби и гранати, като се върнеш какво ще разправяш на близките си? Ще кажеш: Да пази Господ. И ти сам се чудиш, как си останал жив при този пукот. Благодариш в душата си, че и при най-големите опасности има. Един, който пази. Казано е „тисящи ще паднат от страна ти и десет тисящи от десно ти, ала при тебе няма да се приближи“.

Сега аз говоря на вашия език, не за да проповядвате на другите, не е нужно това. Аз нищо не печеля като ви казвам една истина. Аз не искам да ви убеждавам. Но искам да останете честни на вашите обещания, които сте дали, когато сте слезли на земята. Да изпълните тези обещания, честни да бъдете. Не сега да обещавате, то е безпредметно. но да изпълните това, което сте вече обещали на небето, преди да слезете на земята. Като сте изпълнили обещанията, които сте дали и другите неща ще можете да направите. Сега искам да изпълните своите обещания. Какво е обещала младата мома? Да не съблазнява никога младите момци. Какво значи това? — Да ги не осъжда, да не им взема, да им отвори път, да им съдейства. Младата мома иска да следва наука, иска да рисува, да пее — нека тя прави всичко това, но не да съблазнява мъжа, да му казва: Остави се от тия глупави работи. да отидем да вечеряме, да попушим цигари, нека бъдем с хората, с модата, да пийнем малко коняк и т. н. Това е съблазънта. Тогава младата мома ще тури накриво шапката си, младият момък също ще тури шапката си накриво. Тия кривите шапки объркаха света и на момите и на момците. Ние не се нуждаем от изкривяване, но се нуждаем от ежеминутно обновяване — от ежеминутно обновяване на човешкия ум , от ежеминутно обновяване на човешкото сърце, от ежеминутно обновяване на човешкия дух. Това е Божествен процес. Като престане този процес, ний остаряваме

Писанието казва: „Ще изпратя духа си и ще ви дам живот“. Като отнеме духа, остаряваш. Като оттегли този дух, умираш. Ще започнеш да се молиш: Господи. изпрати духа си, и пак се раждаш. Казвам: човек трябва да държи свещено името на Бога в ума си, в сърцето си и в душата си. Това е именно човекът. Най-после, вие трябва да държите името Господне в тялото си.

Някой казва: защо ми са упражненията? Религията е именно в това — да се упражняваш. С упражненията ти казваш: Господи, покланям се пред твоята сила. Дигаш ръцете си и казваш: Господи, приемам твоето благословение. Какво значи още дигането на ръцете? — Ще работя с ръцете, които си ми дал Всяко движение трябва да се осмисли. Трябва да знаем защо седим, защо ставаме, защо правим това или онова движение.

Ще дам един пример. Дванадесет души английски офицери в Индия били събрани на едно угощение. Поканили при тях един факир и понеже англичаните обичат духовитостта, те му казват: не може ли да ни покажеш някой фокус? — Може, отговаря им той. Поседял той половин час с тях и им казва: Господа, аз си отивам, но вие не ще можете да станете от столовете си. Те започват да се смеят и казват: този е смахнат — ние, англичани, няма да можем да станем от столовете си. Изпращат го с подигравки, като му казват: На добър път, ние ще се справим с нашата работа. Но после, като се опитали да станат, те видели, че не могат да се мръднат от местата си. Като заковани останали. Клатят се на всички страни, но не могат да станат. Каква е тази работа? След един час идва фокусникът и ги освобождава. Казва им: господа, това е един фокус, как става, това е моя работа.

И аз ви казвам сега: ако ти в себе си не можеш да заповядаш на злото, да стои на стола си, ти не си факир, във вътрешния смисъл на тази дума. Всяко зло, всяка лоша мисъл, всяко лошо желание, не е зле че са дошли. Може да е офицер, ти ще му кажеш: ще стоиш на стола си, без мое позволение няма да станеш Казвам: вие искате да имате силна воля и считате силен човек този, който заповядва на другите. В същност, да заповядаш на една лоша мисъл, на едно лошо желание, на една лоша постъпка, в това се състои силата на човека. Който не може да заповядва на своите мисли, на своите желания и по-стъпки, той не е силен човек.

Сега новите времена изискват друго нещо. Ние живеем във времена, които са много тревожни. Не е ли Господ, който управлява света? Не е ли Той, който гледа на всичко, което хората вършат? Онзи, който вижда като поставят житото на хармана, че като пуснат конете да го върхат, казва: защо поставиха това жито на тия страдания. Господ другояче гледа на тази работа. Като овършеят, той изважда сламата и взема само житото. Сега в света става една вършитба. От божествено гледище вършитба става в света. Сламата ще се тури в плевнята, а житото в хамбара. Тогава ще дойдем да се запознаем с бъдещите страдания. Сегашните страдания ще бъдат едно благо за в бъдеще, понеже хората ще научат един закон - че Бог е, който работи в света. Той е, който изправя света. Той го е направил и Той ще го изправи. А ние какви сме? Ние сме само служители на Бога.

Сега, ако Господ иска може моментално да прекрати войната, но хората нищо няма да научат. Ако стане по земята земетресение, срутя г се всички къщи, всичко се разруши, ще престанат да се бият. Като стане всичко на каша, как ще се бият? Господ иска да ни научи да бъдем разумни. Всеки от вас иска да победят. Кои да победят? Аз искам да победят хората които любят и обичат Бога. Да победят хората, които мислят добро, конто разсъждават добре, които мислят благото на цялото човечество. Да победят тези. които искат да внесат божествената свобода за всички хора. Ако е любов, да бъде любов за всички ни. ако е знание, всеки да се ползва от него, всеки да се ползва до толкова, доколкото му е дадено, всички трябва да работят в тая насока, а не за надмощие едни над други.

Важно е сега туй, което Господ ви говори. Слушайте Го. Той никога не е преставал и никога не ще престане да ви говори. Той ви говори навсякъде и винаги. От вас се иска само едно — да се вслушвате в Неговия глас. Вий трябва да знаете, че младост без Бога не съществува. Ако мислиш, че животът ти може да съществува без Бога, ти се лъжеш. Ти живееш, и в твоя живот е Бог. Ти имаш знание и в това знание е Бог. Ти имаш свобода, и в тази свобода е Бог. Къде е Господ? Той е в твоя живот, в който ти се подвизаваш. Ти имаш живот, имаш знание и свобода и отричаш, че Бог е в тях. Колкото и малък да е животът, колкото и малко да е свободата, ти признай, че Бог на любовта е в тях. Аз говоря за онзи Бог, кой го име еднакви отношения към всичките хора, на всичките хора е дал такава свобода, която съответства на тяхното развитие. Туй учение трябва да се приложи на всякъде в една държава. Тези които управляват, са назначени от Бога. Но тия които не управлявате добре, те не разбират Божия закон.

Затова казвам: бъдете поне микроскопически като Бога. Бог е дълготърпелив, вие бъдете поне малко търпеливи. Бъдете толкоз търпеливи, колкото искате другите хора да бъдат търпеливи към вас.

Из беседата държана от

Учителя, но 13. VI. 1943 г.

София — Изгрев

Ани · 2 Юли, 2021

Георги Радев

ЕЗИКЪТ НА ПРИРОДАТА

Фактите — това са стъпки на истината

Природата е проникната от дълбока разумност. И за да схванем тази разумност, няма защо да се катерим по голите канари на метафизиката — доволно е да спрем поглед на онези малките, дребните неща: цветята, насекомите, семенцата. И преди човек да перне и унищожи с нехайна ръка пъстрата мушица, която е кацнала на неговата книга— някой бележит трактат по философия или някоя „система на етиката“ — нека отдели няколко мига поне, да разгледа крилцата на тази мушица, прозирани от светлината, нейните дивно устроени очи и пъргави крачка. И ще види, че всичко в нея е така разумно, така на място поставено: нищо лишно, нищо случайно. И бих казал, че тази неканена мушица ни е дошла на гости негли да ни припомни, че природата е върховно разумна. Няма защо да дирим доказателство за това в книги и писания. Няма и защо да чакаме откровение или чудо: откровения ни дава живота всеки ден. И защо ще чака човек чудо? Мигар е малко чудо нашето око, тънкото му и дълбоко устройство?

Ето, на дрехата ти кацва едно крилато семенце. Ти го вземаш в ръка и се занимаваш: кой е научил това растение да поставя крилца на своите семена. Знае ли то за динамичните свойства на вятъра, та е поверило нему грижата за увековечава не на поколението?

И ако се вмисли човек в дребните факти, които всеки ден му се изпречват пред очите, ако започне ла наблюдава и проучва формите, в които се разраства живота, ще види, че живата природа пипа с веща и разумна ръка.

Фактите — това са стъпки на Истината.

И тия стъпки са на лице. Те са живият език на природата, който ние тепърва се учим да разчитаме. Тя записва, и то с трайни знаци, всичко, което става. По тези знаци, по тия белези, стига да знаем да четем, ние ще разбираме какво ни говори тя. Безпристрастно и строго отбелязва тя всичко, което става, всичко, за което се е похарчило макар и грам от нейната енергия. Бележи и добро и зло, и строеж и разстройство.

Тя изписва и по човека — точно и подробно — образа на онова, което той мисли, чувства и върши. И както когато четем някоя книга, ние не виждаме самата мисъл, не чуваме и звучно изказана реч, а разчитаме само ония символи, с които думите са изразени, и все пак разбираме, така и когато четем живата книга на човешкото лице. Стига да можем да разчитаме писмената на природата, ние ще знаем какво крие този човек в себе си. А това ще ни избави от опасността да съдим на презумица за хора и неща, ще ни избави и от склонността едно да надценяваме, а друго да подценяваме. Па и няма нищо чудно в разчитане на белезите — нали когато видим нейде изровено корито знаем, че вода е текла? Или кога видим корените на някое дърво изпокривени и гърчави, ние знаем, че сума пречки е трябвало да превъзмогнат те в коравата и гъста почва. Па и не ни трябва да отиваме много на далеч, за да видим, че природата пише нашия живот по нас. Достатъчно е да наблюдаваме как тя бразди бръчка подир бръчка по човешкото лице от млада връст до старини. Или вижте жилестата едра ръка на ковача, който всеки ден върти чук. Защо е наедряла? Защото към нея постоянно прелива повече кръв и я храни. Ония органи в човека, които най-деятелно работят, най се развиват укрепват Това са най-явните белези, които всеки знае. А има и други, по-тънки и по-скрити знаци и писмена на. природата, за чисто разгадаване се иска богат вътрешен опит и тънко, спазливо око.

Целият свят на форми, достъпен за нашето физично възприемане, ни явствено говори, че природата пише. Всяка енергия, каквато и да е тя, на което и стъпало на проява да действа, има способността да твори форми. Спомнете си трептящите плочки. Посипем ли ги с прашец и докараме ли ги в трепет, те зазвучават в определен тон, прашецът заиграва и се занарежда по посока на известни линии, и ние добиваме някакъв образ. Знайно е, че този образ зависи от сума физически условия — строеж на плочката, форма, точките в които е опряна и т. н. Явно е, че по този образ ние можем да гадаем дори и условията, при които музикалната енергия се проявява.

И когато казват: „очите са огледало на душата“ — това не е само поетичен образ. Защото ириса на окото, ако внимателно се наблюдава, търпи непрекъснати промени, макар гънки и едва уловими. То е като онези чувствителни плочки, в които трептят образите, що образува светлината. Като в тия плаки и в ириса се отразяват трептенията на светлината на нашето съзнание. И ако човек може интуитивно да схване тия живи образи, те по симпатия ще възбудят в него същите трептения и той ще долови техният език.

Днес за днес съществува особена наука за окото. По цвета и белезите на ириса — резчици, петна — се прослеждат болезнените състояния на организма, органите, които са засегнати н т. н. Ще рече окото се явява един от най-верните диагностични апарати. И това не са голословни твърдения, а факти, които могат да се наблюдават и да се проверяват.

Но в окото се отразяват не само физиологичните промени на организма. Окултната наука твърди, че в него отразява мъничката вселена на човека с всички промени, които стават в нея — от мига раждането до последно издихание. И не само окото на човека говори живият език на природата, а и целият му организъм.

Френологията, Физигономията, Хиромантията, Графологията и сродните тям науки, изучват този език във връзка с характера на човека. Те всички имат своята дълбока, вътрешна страна, която едничка може да ни разкрие невидимите връзки, които свързват организма на човека с целокупния организъм на живата природа. И ако някой от твърденията на тези науки ни се струват на пръв поглед странни и безосновни, то е защото ние виждаме така да се рече, само мънички отсечки от цялостните процеси, в които се развива живота на природата. Запример, на всеки, който не може да се откъсне от ограничените представи на сетивата, изпървом ще се стори нелепица учението на Астрологията за планетните влияния. Та мигар онези светли точки, които виждаме в пространството, на милиони километри далеч от нас, могат да упражнят какво годе влияние върху нас! Пък и нали Астрономията ни учи, че в повечето от тях надали има органически живот? Така е, наивният реализъм на нашите сетива, така ни казва. Ала онези, които виждат по широко и по-дълбоко от нас, ни казват, че туй. което изглежда разкъсано и далечно, в същност е един целокупен жив организъм, в който тече един единен живот. Планетите си влияят една на друга така, както органите на нашето тяло си влияят един на друг, както сърцето влияе на мозъка и мозъка на сърцето. Нашите сетива ни представят и растенията пръснати отделно, без видимо влияние едно над друго. Но виждащите и ведящите казват, че растителното царство е един едничък жив организъм. че отделните растения са свързани помежду си с органични връзки, че те са само отделни форми, които възникват в едно огромно море от жива, разумна енергия, което непрестанно се мени под ритъма на живота. Но нашите сетива виждат само разкъсани едно от друго мънички сечения от единното . . .

Странни или не, твърденията па поменатите окултни науки намират своето фактично оправдание. Данните, които те ни дават подлежат на непрекъсната проверка. И макар, нам са недостъпни за сега, на това стъпало на развой, дълбоките основи на тия науки, за достигането на които са необходими висши способности, ние можем уверено да пристъпим към тяхното проучване на чисто опитна база и да се задоволим само с фактическа проверка.

Ключ на тези науки е закона на съответствията. Научи ли се човек вещо да борави с него, природата ще му се разкрива все по-дълбоко и по-дълбоко, щом в него трепне свещеният трепет на благоговение пред нейната върховна разумност.

И както проницателното око на математика схваща вътрешният динамизъм на физичните процеси и ни дава едно по-друго откровение за света, от това на сетивата, така и законът на съответствията, кой то се покои на окултната хармония за числата, ни лава едно по-пълно и по-дълбоко откровение за вселената.

В неговата светлина всичко оживява и започва да говори — отвесните бръчки между очите на онова чело и сключените електрически настръхнали вежди на оня човек и опърничавата коса на другия и мекият, пластичен поглед на този.

Лицето с всичките си линии и ъгли се превръща в жива геометрия и числата ни разкривах съотношения, които сами за себе си говорят . . .

Тези науки тепърва започват да растат. Те са били някога едри клонести дървета, които сега са изчезнали, ала семената им са се опазили и днес никнат тук-таме в разработената почва на нечии мозъци.

Те излизат из приказните одежди на мига и иносказанието и встъпват в нова фаза на развой.

Наистина, езика им звучи още странно за непривикналото ухо, мъчен е за проумяване, само хора с тънък ум, дълбока интуиция и богат вътрешен опит могат вещо да го разбират

.

Ани · 2 Юли, 2021

ГЕОРГИ РАДЕВ.

(По случай три години от неговото заминаване)

Никой човек до сега не е „умрял“ в смисъла, да е изчезнал напълно за живота, да е изчезнат напълно като индивидуално съзнание, да се превърнал в „нищо“. Затова и ние тук употребяваме думата „заминаване“ а не думата „смърт“, която може да бъде приета и употребена само като едно условно относително понятие, тъй като фактически смърт няма — нито за материята, нито за съзнанието.

И ний знаем, че Георги Радев е жив, също така, както са живи и всички други, които са отминали от тоя свят преди или след него. Макар и невидим, Георги Радев е също така жив, както сме живи ние, които още обитаваме земята, облечени в грубата материална дреха. Ний знаем също така, че той е често, може би много често при нас, неговите познати, и че неговата будна, дълбока, проницателна мисъл не престава да ни сътрудничи, да ни подпомага, да работи, изобщо, за великото дело, на което той беше се посветил всецяло още докато беше тук, на земята, във видима физическа форма . . .

Рядко, много рядко, в една единствена индивидуалност са се събирали, като във фокус, толкова много способности, толкова много гениални заложби, толкова много и тъй добре осмислени и систематизирани знания и, всичкото това, върху основата на една висока и рядка културност и на една тънка дълбоко проникваща интуитивност.

Георги Радев, наистина, незаменим. И ний бихме били безкрайно скръбни и обезнадеждени, ако да не знаехме, че той не е изгубен. Че неговите способности и сили не са пропаднали завинаги и напълно. Че, изобщо, нищо от него не е загубено, че той продължава да работи в избраното от него поле и че утре, когато Провидението отреди, той отново ще бъде между нас, или между нашите следовници, тук, на земята, и отново неговата будна мисъл, неговият проницателен ум и неговите всестранни способности ще заработят всред земната, видимата действителност за разпространението на тази светлина, която е спасение за людете, на която той беше предан до себеотрицание, на която той беше отдал земните си дни.

В краткия си живот, принуден често пъти да употребява голяма част от времето си във второстепенна работа като преводи, коректури и подреждане на чужди трудове, Георги Радев ни остави сравнително малко литературно наследство. Обаче всичко, което той ни остави, е облъхнато от дъха на гениалността, е съгряно от творческия огън, който гореше в неговия дух, в неговото сърце и ум.

Вземете „Пътят на звездата“ сборник от негови статии, печатани преди това в списание „Житно зърно“, вземете „Лица и души“, вземете „Живите сили на слънцето“, вземете всички други негови статии в същото списание, вземете всичко, което е излязло, или преминало през ръката му и вие ще видите все същия печат на съвършенството, на изискаността, на дълбоката проницателност, на истински научна ерудиция и рядка оригиналност.

Вземете неговите преводи, първо място между които държи вълшебния по своята красота и дълбочина роман на Булвер Литон — „Занонн“ — и в тях вие ще намерите все тоя съвършен и безукорен стил, излян в едни напълно кланични форми, в които като че ли нищо повече не може да се бутне, да се поправи. Вземете най-после дори неговите преработки и коректури - и те са до крайност изискани и съвършени.

Наистина, Георги Радев е незаменим!

По случай тригодишнината от неговото отминаване, ние се прекланяме пред неговата светла памет, пред неговия мощен дух, отдаден в служба на светлината, пред неговия искрен висок идеализъм!

Скъпи Жорж, ние сме ти безкрайно благодарни за всичко което ви даде, и никога не ще те забравим.

Редакция „Братство“

Ани · 2 Юли, 2021

ЛЕВСКИ - АПОСТОЛ НА ТРЕЗВОСТТА

И ВЕГЕТАРИАНСТВОТО

В книгата си „Миналото“ Ст. Заимов разказва, че когато Васил Левски отишъл за пръв път в Хасково, за да състави революционен комитет, то като на многоочакван и скъп гост му била сложена трапеза с „най-скъпи ястия, каквито можеше да даде хасковският пазар“. Обаче. Левски отклонил всички тези ястия и пожелал да му бъде донесено грозде мискет. Добрите стопани (П. Берковски. Ст. Заимов и др.) се разпоредили и в скоро време на трапезата било сложено исканото грозде. Понеже Левски заявил. че неговата храна са плодовете, то един от членовете на революционния комитет му донесъл пълни дисаги с едри и вкусни круши, друг — пълна кошница с ябълки „синапки“ и пр., с които плодове Апостолът се е хранил през време на 7-дневния престой в Хасково.

Също такива показания дават за Левски всички, които са имали допир с него: плодове, зеленчуци, варива и яйца са били храната му.

За един гениален ум, какъвто несъмнено е бил Левски, навикнал да наблюдава фактите и явленията в живота, но също така и да се самонаблюдава, не е било мъчно да разбере превъзходството на растителната и плодова храна пред месната и това именно го е заставило да предпочете първата и да я препоръча на своите последователи.

Така стои въпросът и с алкохола. Разбрал вредите от него, Левски се яви първият най-смел апостол на трезвостта. Не на едно място той е изказал истината, че алкохолът убива енергията, парализира волята, унищожава човешкото у човека. Пред хората на Троянския революционен комитет Левски казал: „ . . . Затова именно препоръчвам на моите последователи да не употребяват никакви спиртни питиета, защото пиянството е най големият враг на човечеството; то е, което прави и е направило хиляди нещастни семейства: при това. то е такъв порок, който зле се отразява на великата тайна в светото дело“ (гл. М. Ив. Марковски „Спомени и очерки“, Вратца. стр. 66. 1902 год).

Йеромонах Кирил Данов съобщава, че когато на 6 януари (ст. ст.) 1872 г. Левски се явил в Троянския манастир, като организатор . . . „в негова чест бил устроен общ обяд. Голямо впечатление направил Левски на присъстващите, че не пил нито вино, нито ракия, нито пушил тютюн“. (История на Троянския манастир, Ловеч 1903 г., стр. 44).

Левски добре е знаел, че пияните люде не могат да бъдат зидари на духовна и материална култура, а най-вече — зидари на бъдеща, свободна политически България, затова не на едно място е изказвал мисълта, че „България ще се оправи само когато се изкорени пиянството“.

Тази мисъл е била усвоена от апостолите на Априлското въстание (1876 г,), които преди да отпочнат апостолската си дейност между народа, са се заклели, че няма да употребяват каквото и да било спиртно питие.

Научно доказано е, че храната и питиетата са един от първостепенните фактори, които определят и формират човешкия характер. Знаейки хранителния режим на Левски, нам е лесно да си обясним. неговата неуморна дейност.

Благодарение на трезвостта и вегетарианския режим, у Левски се проявиха всички онези духовни качества, без които не беше възможно да се извърши великото дело, което го издигна на недосегаема висота и го направи неповторим в нашата история.

Ник. Славчев

Ани · 2 Юли, 2021

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Ненагледно наредени в прави стройни редове,

цели ниви разлюлени по поля и долове —

слънчогледи, слънчогледи, земни приказни слънце,

колко светлина и бодрост леят вашите лица!

*

Бодри, волни, стройностволи — рожби на небе и пръст

в дни на бран и ужас адски, в дни на братска кръв и мъст,

слънчогледи, слънчогледи, земни приказни слънца,

колко обич, мир и радост леят вашите лица!

*

Влюбени деца сте вие в слънчевия изгрев свят.

Богу служите към изток целомъдренен обряд —

слънчогледи, слънчогледи, земни приказни слънца,

вечно светлина и слънце дишат вашите лица!

*

Сякаш странни богомолци, сякаш хиляди светци,

сякаш божи чудотворци молят светли братски дни —

слънчогледи. слънчогледи, земни приказни слънца,

вливайте любов и вяра във човешките сърца!

*

Ваший лик е дом единен на цветчета в строен кръг —

знаме на любов и братство пламнало на всеки стрък

Слънчогледи, слънчогледи, земни приказни слънца,

тъй земята ще да стане дом на любещи сърца!

*

И човекът ще залюби слънчевия изгрев свят.

Богу вярно ще да служи целомъдренен обряд!

Слънчогледи, слънчогледи, земни приказни слънца,

нова раса веч се ражда, тук, чрез хиляди деца!

*

Новий ден изгрева! Нови люде — тръпнем пред зори

разлюлени от мистична обич, песни и игри.

Слънчогледи, слънчогледи, земни приказни слънца,

ваший златен образ грее върху нашите лица!

*

И в тоз живот ще свием пита от любов — добри дела.

със която ще преклоним в старост грохнали чела!

Слънчогледи, слънчогледи, земни ПРИКАЗНИ слънца,

Ний живота вечен носим — като вашите зрънца!

ДИНА ЗОГРАФ

Ани · 2 Юли, 2021

Райна Д. Иванова

ЛУШКА

Както в съдбата на растящите край пътя цветя някои хора намират прелестна поезия, тъй и в живота на душите, разтварящи своя чар сред мизерията и мрака, намираме прелестна загадка. Все пак и на попътните цветя и на малките даровити душички рядко света обръща внимание.

Това, което ме прави да говоря тъй, е спомена за едно малко момиче, дъщеря но необразовани родители. Нито невежеството, нито мизерията, които я заобикаляха, са спънали най-силното качество но Лушкиния ум — въображението. У нея то е неукротимо, неограничено, сияйно, довеждащо я понякога до измъчване.

Лушка не обича да говори. Нея често ще видите да седи смълчана, неподвижна, съсредоточена в нещо. Никой не знае какво мисли. Пък и никому не е трябвало това. Родителите й, съзирайки я в любимото й положение на безподвижност, я смъмряха строго и я пращаха при децата на улицата. Те вече заключиха, че това дете е нещо „заплеснато", че с ума си е нещо зле, че на него не може се разчита. Лушкиното поведение все ги дразнеше.

А Лушка съзерцаваше чудни светове, които танцуваха като леки сънища пред пленените й очи, виждаше образи, които другите не виждаха. Зимните вечери бяха твърде удобни за това развихрено въображение. Лушка си избра за целта два обекта през които съзерцаваше: прозореца и пламъчетата, що се виждаха из малкия отдушник на печката. Първия обект й говореше за света, който е вън — широк всеобхватен, чрез втория обект тя гледаше навътре.

Но по-много от пламъчетата и прозореца, тя обикна друго едно средство. Лушка го откри с радост. Тайната му се състоеше в това: да се закриеш лицето отстрани със завивката за да не бъдеш забелязан и безпокоен, да си направиш от завивката малко дупчица точно над очите и от там да отправиш поглед право в тавана.

Там Лушка рисуваше, рисуваше до насита.

Тя използваше за това светлините и самките от лампата, грапавините по таванската стена, следите от четкате, що с варосвала, и най-вече собствената си фантазия.

Едно сутрин, постъпвайки по описания вече начин, на Лушка се случи следното. Близо до халката на люлката в която спеше малкото й братче, където се бяха събрали доста грапавинки, светлинки и тъмнинки, Лушкв ясно видя образите на две деца. Очертания, релеф, цветове, всичко ярко изпъкна. За момичето те бяха съвсем реални. И то не можа, чувствайки тая реалност да не извика:

— „Мамо, ела до видиш тия две дечица на тавана“.

Майка й работеща нещо до лампата, помисли, че детето й говори нещо на сън, та приближи тихо до леглото. Когато видя обаче, че Лушка е будна, гледа право нагоре и настоява да вижда децата, тя се уплаши, сетне се разсърди, развика се и обяви, че това дете от малко си е такова, че и сега дяволите Бог знае накъде го носят, че му е „отплиснато от ведрото“, с една дума, че не е „с всичкия си“. Тя отиде при спящия си още мъж да го събуди и му съобщи за станалото.

Лушка се учуди защо майка й се тъй разсърди. Като че бе направила голяма пакост. А сетне когото жената се разохка, развика, малката триж се сърдещо на себе си, задето се бе издала. Ето на, и баща й ще се събуди сега и ще се вдигне Бог знае какво.

Обидено, огорчено, отегчено от хулите, детето се зави презглава и замълча. Не важи що става сетне, но от тази случка Лушка стана още по-притворена, скрита, недоверчива. И в училите бе такова. Учителите й констатираха у нея широко поле на зрителните представи и нищо повече от това.

С времето и Лушка порасна и постъпи в прогимназията на родното си село. Съзерцателната й сила колкото повече растеше, толкова повече я отделяше от грубия свят. И Лушка остана самотно дете, дете чуждо за другите, печално и мълчаливо.

Една млада учителка по български език откри скрития Лушкин талант. Момичето не може да говори за неща, които не бе интимно изживяло, вследствие но което не бе определена ни като добра разказвачка, ни като добра ученичка въобще. Но учителката, с тънкия инстинкт на добрите психолози, откри искрена, но затворена в себе си душа, пълна със собствен мир и своенравна фантазия. Между ученичката и учителката настъпи свещена дружба.

Все пак майката на Лушка не е много доволно от нея. И често, когото забележи у дъщеря си прояви не еднакви с общото течение на живота, тя се сърди, ядосва и оплаква пред близките си:

— Лушка си е все така „малко занесена“. Когато беше малка, виждаше човеци по тавана.

Нека милата Лушка не се отчайва в такива момент. Големите поети и художници все тъй като нея са рисували по таваните, по улиците, по стените.

___________________________________

Бележка на редакцията: Този разказ ни прави впечатление, преди всичко, със своя реализъм. По всичко личи, че той не е измислен, че той почива на обективно наблюдение. И. породи това ний искаме да дадем едно наше обяснение на Лушкините прояви. Окултната наука твърди, че много деца до шест - седем годишната си възраст, притежават в известна, макар и ограничена степен, ясновидски способност. Те виждат неща, често напълно действителни, но скрити за очите на възрастните, които от своя страна се отнасят към тия, напълно нормални, естествени прояви на децата си, като към нещо болезнено. Те ги преследват, навикват, изобличават ги в лъжа при всяка тяхна подобна проява и с това децата биват заставени да се скриват в себе си и да премълчавате занапред това, което виждат и чувстват. Прекрасна илюстрация на това положение виждаме в този разказ, който, по всичко изглежда е описание на истинска случка. Разумните родители трябва да се отнасяте по-внимателно с подобни прояви на децата си. Това, което те считат за лъжа или болестни прояви са в същност проява на една по-висша способност на човешкия род, чието пълно развитие можем да очакваме в бъдещето.

Ани · 2 Юли, 2021

КНИГОПИС

Две нови книги от Георги Томалевски. Напоследък почти едновременно, излязоха две нови книги от познатия и доста плодовит наш писател Георги Томалевски.

Първата е „Зодиак“, символни поеми в проза, издание на книгоиздателство „Братство“. Това е един жанр, който особено допада и в който особено ярко се проявява литературния талант на Георги Томалевски. Това са малки откъси, кратки, стегнати и ясни, които твърде много напомнят подобните лирични окъслеци на Рабиндранат Тагор в „Гитанджали“. „Градинарят“ и др. И в –единия, и в другия намираме същата дълбочина и лиризъм на чувството, същата всеобхватност но мисълта, същата проницателност в скритото зад външните форми същина на къщата. И в единия и другия намираме преклонението и смирението пред великата първопричина на нещата, придружени с ясното съзнание, че ние всички сме деца на Бога, че на Него дължим всичко и Нему възлагаме всичките си надежди и упования. Независимо от това сходство, Томалевски си остава напълно оригинален, както по своя стил, така и по своя замисъл.

Втората книга е „Хора по земята“, сборник разкази, издание на книгоиздателство „Факел“. Това са картини из обикновения, всекидневен живот, но и в тях, на всяка страница личи топлото, искрено чувство, което огрява с една нежна симпатия образите на неговите герои. Пред нас минава една върволица човешки същества, които макар и да живеят обикновения човешки живот, все пак в техните души е будно и живо чувството за една непреходна, неунищожима свръхценност в живота, която те не престават, макар и несъзнателно, макар и често с напразни лутания, да търсят. Ето Ангелов, който в един миг, тъй да се каже, в един само кратък епизод преживява цялата вечност и смисъл не настоящия си живот. Ето цирковите артисти, в които, неподозирано за жадната само за развлечения публика, живее един дълбок вътрешен живот. Ето ученикът Каменов, който, неразбран почти от никого, крие в дъното на своята душа една жестока трагедия и т. н. — редица образи, които ни привличат със своята човечност, със своята реалност на живи, не измислени същества. „Хора по земята“ е една твърда стъпка напред по писателския път на Георги Томавлевски. Цената на книгата е 50 лв.

И двете книги се доставят от книгоизд. „БРАТСТВО“, Севлиево.

Бел. Ред: От известно време, Г. Томалевски дава редовно статии а съботния брой на в. Мир. Мнозина ги четат и са възхитени от тях. Ние също ги препоръчваме на нашите читатели.

Вход

Година 15 (22 септември 1942 – 25 юли 1943), брой 311

Recommended Posts

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

Създайте акаунт

Вход