Година 15 (22 септември 1943 – 15 декември 1943), брой 313

[Ани]

БРАТСТВО

Седмичник за братски живот

Брой 313 - год. XVI.

Севлиево, 15 октомври 1943 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 50 лева

За странство – 80 лева

Отделен брой 3 лев

----------------

Адрес: в-к „ Братство“, гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

Съдържание:

Благодарност – Сава Калименов

Сладки гроздови зрънца. (стих.) – Д. Антонова

През вековете  Люб. Лулчев

Словото на Учителя. Учене и служене. (из съборната беседа – 28 август 1940 г.)

Великият орач. Житеното зрънце. (стих.) – Саша Светлинов

Тайнствените явления и науката – Ст. Тошев

Професор. Д-р Ст. Консулов за телепатията – из сп. „Житно зърно“.

[Ани]

БЛАГОДАРНОСТ

Една от най-характерните черти на човека, една черта, която го отличава от по-нисшите форми на живота, е неговата способност за съзнателна благодарност.

Защото и растението благодари, когато го поливат и когато се грижат за него, и животното благодари, когато го нахранват или му помагат по някакъв начин, но тяхната благодарност е повече инстинктивна, отколкото съзнателна.

И затова, доколкото човек е възпитал в себе си чувството, способността за съзнателна благодарност, дотолкова той може с пълно право да се нарича човек.

Има един израз, според който „няма по-неблагодарно същество на земята от човека“.

Наистина ли това е така? И така ли трябва да бъде?

За голямо съжаление, трябва да признаем, че ние, хората, огромното болшинство от хората, сме крайно неблагодарни. Не са редки случаите, когато тия, които са направили добро някому, вместо благодарност, получават от него не само „черна неблагодарност", но още и най-злобни хули, клевети и дори преследвания. Не са редки случаите, когато ние, хората, ухапваме ръката, която е простряна над нас, за да ни даде, да ни закриля, да ни направи добро. Не са редки случаите, когато ние ставаме врагове на тия, които ни мислят и ни правят доброто. Човешката история е пълна с подобни случаи. Човешкото всекидневие, изобилства с тях. Истинските, най-големите добротворци на човечеството са били посрещани почти винаги с клевети, хули и преследвания. Тяхната награда често пъти е била дори насилствената смърт. А и в живота на обикновените люде неблагодарността играе голяма роля.

Защо това е така - е един голям и сложен въпрос, който има своите дълбоки корени в далечното минало на людете и който ще даде своите сладки плодове в бъдещето, но с който ние сега не ще се занимаваме.

Дали пък съзнателният човек - понеже е посрещан с неблагодарност - трябва да се откаже да прави добро, или наопаки, да упорства в своя стремеж към доброто - това е друг въпрос, който ние, засега, също така ще отминем.

Ние ще оставим настрана човешките отношения, ще се абстрахираме от отношенията на хората помежду им и ще се спрем засега, на отношенията между човека и оня Първоизточник на живот, сили и най-разнообразни блага, необходими за поддържането, осмислянето и усъвършенстването на живота ни, когато едни наричат природа, други - Бог или Върховен промисъл.

Какво е нашето отношение към Първоизточника на живота - към Първоизточника на ония безбройни блага, с които сме заобиколени, с които сме отрупани, които в един безконечен поток се разливат над земята и без които нашето съществуване не би било възможно нито миг?

Какво е нашето отношение към Бога?

И не сме ли ний, хората, почти също така несъзнателни, както растенията и животните, по отношение на ония блага, с които сме отрупвани, нямаме ли ний почти същото несъзнателно, лишено от чувството за благодарност отношение към Първоизточника на живота и благата, както тия „по-нисши твари“?

Понеже ние, обикновено, сме свикнали да разполагаме безпрепятствено и всекидневно с тия блага, те не ни правят никакво впечатление и нам се струва, че ние не дължим никому благодарност за тях, или пък погрешно отправяме нашата благодарност към земни фактори, към земни личности и сили.

Понеже ние, с всичката си дълбока наука и философия, до които сме достигнали днес, си мислим, че всичко това, с което разполагаме, е станало и става от само себе си, ей така просто си съществува като нещо отначало дадено или пък е достигнато по силата на някакъв механически развой на нещата, по силата на една механическа, несъзнателна, неръководена от никого и от нищо еволюция, то ние забравяме или по-скоро не чувстваме нужда да благодарим за това, което непрестанно ни се дава.

И най-характерното в случая е това, че не само невярващите, но и тия, които се наричат религиозни и вярващи, дори в тяхното съзнание, обикновено, не минава нито сянка от благодарност за изобилните, неизчерпаеми блага, с които са заобиколени и от които се ползват всеки ден, всеки час, всяка минута.

* * *

Първото нещо, за което ние трябва непрестанно да благодарим на Бога, това е въздухът, който навсякъде и винаги дишаме и чрез който частички от Неговия живот, от Неговата сила, от Неговата любов непрестанно, всеки ден, всеки час, всяка минута, се вливат в нас, поддържат нашия живот, осмислят нашето съществуване.

Ако ние не съзнаваме, че с всяка вдишка, с всяко поемане на частици въздух, ние поглъщаме в себе си частици от Божествения живот, ние възприемаме в себе си „частици от Неговата плът и капки от Неговата кръв“, то ние не заслужаваме напълно названието мислещи и съзнателни същества, ние не заслужаваме напълно името „човек“.

Човек, мислещо и съзнателно същество, е този, който съзнава, който познава Източника, от който непрестанно черпи живот и сили, тъй, както бозайничето познава своята майка, която го кърми със своето мляко.

Няма никакво значение, съвършено безразлично е в случая, дали ние ще се наричаме и считаме за религиозни, за вярващи или не. Можем да бъдем православни, протестанти, католици, мохамедани, езичници, окултисти, и какви ли не още, но ако ние не съзнаваме и не благодарим непрестанно за непрестанния поток от Божествен живот, който безспирно се влива в нас, то ние все още не сме напълно съзнателни и мислещи същества, все още не сме истински човеци, съзнаващи ясно връзката със своя Първоизточник...

Второто нещо, за което ние непрестанно трябва да благодарим, това е слънчевата светлина, която непрестанно, безспирно слиза към нас, която непрестанно целува, прегръща и оплодява нашата земя, а с нея заедно и всички живи същества, намиращи се на нея, която влива живот в нашия живот, защото е живота на живота ни, силата на нашата сила, свещеният, небесен хляб, който се разчупва, за да можем да живеем ний - великата жертва на Бога за нас.

И ако ние не съзнаваме, че всеки слънчев лъч, който слиза от небесата към нас, е любовен поздрав, е любовен подарък, е изпълнената със свята обич жертва на Бога за нас, и ако ние не благодарим за тази жертва, за тоя поздрав, за тоя подарък, то ние сме още полусъзнателни същества, не знаещи своето място, своята роля и своята зависимост в живота на земята и всемира...

Третото нещо, за което ние непрестанно трябва да благодарим, това е хляба, това е храната, това е онова безкрайно разнообразие от плодове и храни, необходими за поддържане на живота ни, за които непостижимото по своята дълбочина и мъдрост Божествено Провидение е промислило още от началото на вековете на земния живот, и които щедрата ръка на Божествения промисъл разлива изобилно по земята...

Ние много грешим, когато мислим, че ние, хората, сме тия, които произвеждаме хляба, плодовете и другите храни, които са необходими за живота ни. Ние грешим и тогава, когато смятаме, че благодарността ни за тяхното произвеждане трябва да бъде отправена пак изключително към хора като нас, които с труда си, с грижите и усилията си са ги произвели...

Не, и тук първата ни благодарност трябва да бъде отправена преди всичко към Бога, Бог ги създаде, Бог ги възраства и Бог ги кара да зреят със своето слънце със своята благодатна влага и своята тучна земя, (защото земята е Божия), а хората са само второстепенни сътрудници, помощници в този Божествен процес.

И затова хлябът, който ядем, водата, която пием, въздухът, който дишаме и слънчевата светлина, чрез която живеем, са наистина тялото и кръвта на Бога, които се разчупват и проливат, за да живеем ний - те са Неговата велика непрестанна Жертва, чрез която ний живеем.

И ако ние не съзнаваме, че всеки залък хляб, който слагаме в устата си, е проникнат и изпълнен с живота на Бога, ако ние не съзнаваме, че всяко наше хранене е свещенодействие, е причестяване, т.е. общуване със светите дарове на Бога, и ако ние не благодарим на Бога за тия Негови дарове, то ние живеем един наистина полусъзнателен живот, един живот в тъмнина, който прилича по-скоро на сън.

В този грозд, който ти издигаш в ръката си, и чиито бисерни зърна отразяват светлината и са изпълнени с живота на слънцето, е мисълта на Бога за тебе. В него е Неговата мъдрост, която от векове е промислила за теб. В него е любовта на Бога към теб, която никога не те е забравила и никога не ще те забрави. Той е божествен подарък, той е дар от Бога за теб - не трябва ли да благодариш? Не трябва ли, при всяко зърно, което слагаш в устата си, душата ти да се изпълва с умиление, с дълбока, искрена, синовна благодарност към Този, Който ти е дал и продължава да ти дава всичко?

Всеки плод е едно Божествено благо. Във всеки плод е скрита частица от Божествения живот. Във всеки плод е скрита мисълта и любовта на Бога към нас...

И ако ние не благодарим, ако ние живеем и се храним без да съзнаваме тая непрестанна грижа, тая непрестанна любов на Бога към нас, ако ние не виждаме Неговите подаръци, ако не съзнаваме Неговата щедрост, то какво повече сме ние от духовни слепци.

И налага се понякога Бог да ни вземе, т.е. да ни лиши, макар и за кратко време от това, което ни е дал, за да можем да познаем колко ни е то скъпо, колко ни е то ценно, колко е необходимо за нас.

Лишени от хляб, от свобода, от слънце, от чист въздух и от каквото и да било благо, хората веднага почват да разбират, да съзнават неговата ценност.

И една от главните, може би най-важната причина, поради която понякога природата лишава хората от някои блага, това е тяхната неблагодарност.

Затова съзнателният човек не чака едно благо да му бъде отнето, че тогава да го оцени. Той оценява и благодари винаги за въздуха, който диша, за светлината, която го облива, за хляба и плодовете, с които се храни, за великата красота и великата мъдрост, които ни обгръщат от всички страни, с които е изпълнен живота и света, за великата безгранична любов на Бога, чрез която ний живеем и съществуваме.

Той благодари винаги и за всичко.

Дори и за това, което външно има вид на страдание и лишение. Защото и в него е скрита дълбоката промисъл и непрестанната любов и грижа на Бога за нас, целящи нашето благо.

Да благодарим!

Днес, когато земята ни е покрита с всички видове сладки плодове, вкусни зеленчуци и други храни; днес, когато хамбарите пращят от златното жито, което щедрата ръка на Бога тъй обилно ни прати; днес, когато по лозята се чува веселият шум и песните на гроздоберачите, откъсващи плътно изпълнените от слънчев живот черни, червени и бели гроздове; днес, когато Божественото Провидение бе тъй щедро към нас - да ни прати една обилна жетва, едно обилно плодородие и, същевременно, да ни запази от злините, под чиято тежест днес пъшкат множество народи, днес нека ние си спомним за попуканата ръка на селяка, за неговото потно чело, за неговия денонощен труд, с помощта на който са дошли до нас тия блага, нека му благодарим искрено, от сърце, нека му бъдем винаги признателни, защото парите, които ние му даваме в замяна на неговите произведения, съвсем не са равноценност на неговия труд и пот, на неговата жертвена служба за нас, но нека днес ние отправим нашия поглед, нашата признателност и благодарност преди всичко към Този, Който стои над всичко, Който дава всичко и без чиято воля, без чието благоволение и подкрепа всякакъв човешки труд, всички човешки усилия, всички човешки планове и стремежи биха останали безплодни усилия в една безплодна пустиня.

Да благодарим на Бога, Който ни е дал и ни дава всичко!

Само така ние ще влезем в потока на истинския, божествен, съзнателен живот. Само така ние ще заживеем като истински човеци, като истински съзнателни и мислещи същества. Само така пред нас ще се разтворят дверите на изобилието.

Да благодарим винаги, и за всичко.

С. Калименов

[Ани]

СЛАДКИ ГРОЗДОВИ ЗРЪНЦА

В писъмцата си сърдечни

ти поднасям мил привет.

С букви слънчеви написах

всяка думичка и ред.

*

Чрез тях днеска Аз ти пращам

слънчевите, новини,

че за тебе вече идват

хубавите, нови дни.

*

Със колетчета пристигат

Мойте светли писъмца.

Туй са твоите любими

сладки гроздови зрънца.

*

В тях души кристални трепкат,

всяка радостно звъни.

Отвори си ти вратите,

и ги в къщи покани.

*

Те за Мен ще ти разправят,

Мойте слънчеви писма.

Нека знаеш на чужбина

как е хубаво Дома!

*

Тази песен ти изпяха

тези весели деца.

Запиши я под надслова

„Сладки гроздови зрънца“.

Д. Антонова

[Ани]

Любомир Лулчев

ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

За тия, които не знаят, обикновените хора, това може до бъде фантазия, измислица, разказ. Но тия, които са надникнали зад всекидневното, тия, до душата на които се е докоснала вечната светлина, за която няма граници, време и смърт, ще разберат по добре това, което ще четат.

... Тя помоли да я приема, макар че денят не беше обикновения, в който приемах. Не беше тя първото изключение този ден и не виждах причини да й откажа.

За хората, които идват да им гледам, аз обикновено нищо не мисля, защото само в такъв случай мога де мисля и виждам това, което е, в не само едни субективни преживелици на днешния ден или живот. Често отбягвам и да ги гледам, защото понякога лицето им става като стъкло — и под него се явява друго, после трето, после без думи изпъква цялата минала история на човека . . .

И тоя път й казах да седне на стола не далеч от мене и веднага се концентрирах с желанието да отразя състоянието й в себе си. Колкото в душата ми наставаше мир и тишина, толкова по-ясно ставаше отражението й в мене. Започна със силно щракане в лявото коляно, главоболие в задната част на главата.

Знаех вече, че се е плъзнела и паднала, а любовна мъка за семеен живот е срещнала спънка в живота и е измъчила душата й. Продължавах проникването. Сивотата постепенно се разтваряше — красив черноок момък, с невисоко чело и къдрави коси бе въплътен почти като жив. Тя мислеше много силно за него. Изведнъж той отскочи далеч и стана малък, почти като мравка — около него се явиха големи хубави къщи, трамваи, автомобили. Къде ли е това? Усилих светлината, увеличих съсредоточаването. Чрез нейното съзнание влязох във връзка с образа в самия него, вървящия по улицата, малко прегърбен, унесен, както мислеше той самия — за нея. Оставаше да слушам с неговата душа. Няколко думи долитнаха и до моят слух. Вдигнех поглед по околните къщи, на които и той гледаше. И когато той прочете някакво обявление, аз вече знаех, че съм във Франция, в Лион. И пак се върнех веднага със съзнанието си, което се заоблачи изведнъж, за да видя че тя плачеше. Тогава я погледнах. Очите й бяха канелени, самата тя имаше доста бяло лице, косите й шоколадови, а в чертите й имаше нещо меко, което винаги е резултат от много страдания. Оставих я да плаче и потърсих в бъдещето пътя който й предстоеше. Сивотата на неизвестното мъчно отваряше вратите си. Опитах полека да изляза от тоя неопределен облак. Вместо да се развидели, той стана по-тъмен. Върнах отново съзнанието си и казах: — „Не тъгувайте. Човекът, който очаквате от толкова дълго време, е добре.“

— Но жив ли е? Здрав ли е ? Аз вече два месеца нямам нито редче от него. Най-лошото мислех.

Казах й. Тя веднага ангажира съзнанието си с картината, която й дадох, а аз се опитах да потърся това, което й носеше бъдещето. Тоя път това като че ли беше по-лесно.

Полетях сякаш в едно голямо сиво поле, което след малко разбрах, че изглеждаше само такова, защото бързината на движението беше страшна. Страшно по човешките понятия, за които бързината на светлината е чудовищни — 300,000 км. в секунда, а имаше същества, които се движеха така бързо, че светлината им се струваше като твърда почва, както на нас земния път, шосетата . . .

Но това, зная, мъчно е да се помисли от тия, които мислят че всичко са видели вече . . . Търсех — и вместо бъдещето, неочаквано видях картина, по която разбрах, че съм в миналото.

Сутрин. Широка мътна река, от която се виждаше само част, много малка част — другата беше още забулена в сива мъгла. Постепенно се разкриха изгледите все по-далечни. Като че ли слънцето изгряваше. До сами тръстиката на брега жрица на Земята, красива, цяла в очаквана, бе се вгледала . . .

Раздвижи се тръстиката от малка лодка — и жрец, млад, жрец на Слънцето не дочака да спре лодката и се хвърли към нея. Тя отвори ръце до го прегърне . . . Потъмня изведнъж. Гледах, а се пазех да мисля каквото и да е. Но както един ударен тон извиква в унисон трептежа на струна, която е хармонично настроена, така аз почувствах, по същия тон —— трептеж, че това бе тя, която сега седеше до мене — и той — онзи момък, който тя чакаше. Той носеше знаковете не змиите и слънцето — аз ги зная, защото зная, че и аз самия някога съм ги носил . . . Но той беше млад жрец, още не преминал посвещения, защото на главата си нямаше златния пръстен с големия червен рубин, белег на първия прескочен праг на живота — на обикновения живот. Но аз само гледах и нищо не мислех, защото в такива моменти най-страшния враг на човека е неговият, ум, неговата собствена мисъл. Аз само гледах — а мисълта бях оставил за после, когато щях да се върна в себе си, в сегашното . . . Зная,че това заучи странно за обикновените уши, но тоя разказ е за тия, които, макар и да не са имали същата опитност, знаят че тя е възможна и вярна.

Нова картина изпъква леко като привидение в здрач. И не стана ясна. Но и когато се на вижда ясно, има един вътрешен усет, по който се знае коя е тая или оная фигура, която се мярка, без никакво съмнение или двоумение.

Бягаше лодка по реката и две други я настигаха. Грабнат бе младият жрец и отнесен назад . . . почти труп. Свързан, хвърлен на дъното на голяма лодка, изгубил себе си в желание, нарушил два обета, своя и тоя на другата, която в несвяст отнасяше течението на реката в малката лодка . . .

О! Тия картини трябва да се гледат без да трепне нито една фибра на сърцето ти, нито една клетка от мозъка ти, защото всичко ще се изгуби изведнъж и дълго няма да се отварят страниците на миналото наново пред теб.

Минават гори, реки . . . някъде другаде е това — не вече в Египет. И може би много стотици години са минали, но аз не питам, защото всеки въпрос затъмнява съзнанието, а в него се отразява истината, минало, сегашно или бъдещо.

Група конници летят — тесен път се простира между вековни дървета. Върху тях налитат отстрани. Грабват момиче облечено в черни и ясно жълти дрехи на ивици, някаква благородница . . . Момъкът е повален мъртъв. Нея отвличат, а него дори не поглеждат . . .

Ето пак нова картина.

Висок почти непристъпен планински гребен. Какво ли има на него ? Не питам, но той се мести постепенно. Грамадно каменно здание. Манастир някакъв се обрисува. И като че ли се приближава все повече и повече. Става ясно очертават се тесните му готически прозорци. Не питам, но гледам, защото зная, че тук картините понякога не траят нито хилядна част от секундата, макар че ми се струват часове . . . От единия прозорец е проточена лека въжена стълба и се показа монахиня. Тя заслиза, а стълбата се клати — високо е зданието и черни пропастите, които го заобикалят. Може би това е нощем — аз това не питам, но гледам, защото тук всичко хвърчи . . . Монах някъде крепи дългата стълба непосредствено до големите скали върху които са сложени основите на манастира. Най-после тя е долу, почти в безсъзнание пада не ръцете, които я чакат. И той я отнася надолу по пътеката . .

Група стрелци с брадви и копия се нахвърлят върху тях — и пак момъка лежи на земята безжизнен, а калугерката отнасят на ръце без съзнание обратно в манастира . . .

И пак картината се сменя . . . Голяма зала машини, съвременни машини . . . динамо . . . Навежда се един около тях, нещо пипа по тях — блясва огън — и той се простира на земята.

Разбрах, че бе той. Но минало или бъдеще е това? Веднага разсветна в съзнанието ми и аз отново се намерих в стаята си. Момичето ме гледаше очаквателно — сигурно бе питала нещо.

— Де, казах аз, гледайки нататък — посочих към слънцето, което грееше из прозореца. И съм се заслушах вътрешно в гласът, който ме ръководи и по-някога обяснява това, което не съм разбрал.

Преди много хиляди години те бяха брат и сестра. И веднъж за твърде малко, дребно нещо те се скараха и възненавидяха. И като камък, който пада от високо и все повече се засилва, те се намразваха все повече и се преследваха ожесточено, прераждане след прераждане. Хиляди години . . . И когато тяхната омраза стигна апогея си и нямаше условия повече да се развива, с още много други души, ги поставиха в студ и тъмнина— защото те бяха напреднали, но грешили в пътя си. И там, почти като мъртви, те чакаха нови условия, които любящите души приготовляваха. И когато Доброто, носено от милиони души, стигна на земята най- възвишените си постижения, освободиха тия затворени души и ги смесиха с добрите. Тогава почна постепенния упадък на културата, но същевременно въздигане на душите. Омразата при тия условия се обърна постепенно в търпимост, после в обич, после мина е любов, в стремеж един към друг, също тъй силен, както и по-рано омразата. Като махало се движи душата, и към едното и към другата страна. И ти видя резултата. Той винаги правеше една н съща грешка — искаше да я вземе от тия условия, които съдбата й дивеше. Видя го жрец, но загина от погрешката си. Видя го благородник, но не издържа ду мата си, грабна момичето на тоя, който го беше приел . .

И най-после видя и огъня, който разкъса връзката помежду им. Той за своето невнимание към законите на природата ще плати с живота си . . .

— Слънцето ли да гледам или изобщо из прозореца? —чух аз гласът на момичето, което гледах още без да виждам. Стана едно прехвърляне в съзнанието ми и очите, физическите ми очи разбраха и аз додадох: — До, погледнете слънцето. Тя го погледне и веднага затвори очите си.

— Много е силно, каза тя.

Аз се съгласих с нея и казах да ми посочи ръката си. Тя отвори дланите си. Дълго гледах по тях. Взирах се да доловя как е записала природете дългата история на миналото, малка част от което видях и загадъчното бъдеще, на което едва бе се вдигнал крайчеца на завесата.

— Какво следва той там?

— Електротехника — каза ми тя.

— А Вие?

— Аз съм агрономка, последна година. И той свършва след четири месеца. Кажете ме дали ще се видим? Имам най-мрачни предчувствия. Много тъгувам за него. Другари сме, приятели от три години, пишехме си само, а сме се срещали само веднъж и то за късо, съвсем късо време . . . А от два месеца нищо не ми е писал. Сърдит ли е? Не зная. Може би нещо са му писали родителите ми. Ще полудея просто . . .

— Нищо няма, казвам й аз и я гледам с двойна мъка, нейната която чувствах, и моята, която се зараждаше, защото не мога да намеря думи как да й кажа това нещастно бъдеще, което иде. Но помислям за освобождението на душите което ги чака, за бъдещето, което Божествени съзнания, ръководещи човешкия живот, са приготвили — и скланям глава, в тиха вътрешна молитва.

— Не го викайте, не се безпокойте, той ще дойде и без това, но вече не му пишете да дойде — нека сам си реши и дойде.

— Защо ?

— Така, нека той сам определи своята съдба! Време е вие да престанете да тегнете на неговите везни.

— Не мога да разбера.

— Нищо от това, достатъчно е ако за сега само изпълните точно това, което ви казвам. После пак ще поговорим. Когото дойде, посрещнете го внимателно и добре, но помнете, не му казвайте нито едно ваше желание, не искайте нищо от него. Запомнете това!

— Но как е възможно, аз не съм го виждала толкова време, влезте в положението ми . . .

— Разберете ме добре, оставете той да бъде свободен, но вие се пазете да пожелаете каквото и да е. За да бъде той свободен.

— Не мога да разбера.

— И няма нужда за сега. Достатъчно е ако изпълните, ще разберете после. Но бъдете внимателна и любезна . . . Колкото можете, без ни едно свое желание. Слушайте го и не му давайте свое мнение за нищо. Но изпълнявайте неговите само.

— Странно! А необходимо ли е това?

— Да, за ваше и негово добро. Да. Запомнете това, имайте малко търпение и ще разберете . . .

Тя в недоразумение вдигна рамене, но каза примирително.

— Ще го направя. Аз и миналата година бях при вас веднъж и както ми казахте тогава — на шестия ден получих писмото, което очаквах — и сега ще ви послушам!

Не мръднех от стола, когато си тръгна. Нито можех нещо повече до й говоря. Само мисълта, че в Бога всичко е справедливо и си има място, ме въздържаше да не питам безумно небето: — Защо? Защо всичко това, когато и тя е тъй хубава, и той я тъй много обича? . . .

* * *

След четири месеца едно вечер преглеждам сутрешния вестник — едва тогава бях останал свободен — веднага сетих едно потръпване. Беше некролог — в една от малките каменовъглени мини в Стара планина беше убит по непредпазливост електротехника от тока на динамото. Знаех, че беше той. След два дни дойде и тя. Много плака и много ми говори за последната си среща, която било само от три часа.

— В осем часа стъпи в България и точно след един месец пак в осем часа сутринта е бил убит от електрически ток. И половината му тяло е станало черно, виолетово, а другата половина е останала бяла.

— Да, казвам й, задачата е вече свършена. Срещата, която се е прибавила е наклонила везните — на едната страна 51, на другата 49. Тая единица я прибавихте вие с вашето държане.

Тя не разбра добре какво й казах или по-право разбра го в лошия смисъл и започна до плаче още по-силно.

— Ами нали вие ми казахте това? Аз нищо му не казах — никакво мое желание . . . Той ми даде пръстен, пожела да обявим годежа, а след един месец, да се оженим. И отпуск му е разрешен — три дни — де дойде и се венчаем . . .

И тя пак заплака още по-силно. Започнах да й говоря.

— Сега изпитваш страх нали?

— О,ужасен, ужасен, и всички мебели пукат в къщи. Струва ми се че полудявам понякога. И из улиците все чувствам, че някой се движи до мене и изпитвам ужасен страх.

— Това е неговият страх. Той иска да намери подкрепа във вас, защото е отишъл съвсем неприготвен. Той ще иска де се ползва от вашето тяло, понеже няма друг човек, който до го обича повече, а след пет години ще се въплъти като ваше първо дете. . .

— Нима е възможно това?

— Ще го проверите, й казвам.

А тя ме гледа с очи, от които сълзите капят неволно и лицето й се озари от вътрешна светлина.

— О, колко бих била щастлива тогава!

— И ще бъдете, казвам й, защото по друг път ще тръгне живото ви и ще се затвори кръг, от преди хиляди години.

— Това не разбирам.

— Ще дойде ден и него ще разберете!

[Ани]

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

Учене и служене

(из съборната беседа „Учение и служение“ – 28. VIII. 1940 г.)

Кое е по-добре за човека — да има благоволението на хората, или на Бога? Да има благоволението на своя огън или на слънцето? За предпочитане е човек да се ползва от благоволението на Бога и на слънцето, отколкото от благоволението на хората и на своя огън, защото Бог и слънцето са вечни източници, а хората и огънят — временни.

Сегашните хора са отегчени вече от еднообразието на живота и се стремят към вътрешно, разумно разнообразие. Те са се стремели към знание, богатство, сила, красота и са ги придобили, но въпреки това са нещастни. Защо? — Защото не могат да се ползват от своите придобивки. Защо им е знание, от което не могат да се ползват? Защо им е сила, от която не могат да се ползват? Като казвам, че те не се ползват от своите придобивки, имам пред вид ползата за техните души, а не само за телата им. Хората са преситени от външния живот, от външното разнообразие и търсят живота на вътрешното разнообразие, в което има растене и подем.

Днес всички хора се стремят към нещо основно, към нещо съществено. — Кое е същественото за човека? —Това, което той може да приеме за даден момент. Ако всеки ден човек не приема по нещо, денят е загубен за него. Най-малкото нещо, което може да приеме през деня, осмисля живота му поне за този ден. Като стане сутрин от сън, първо човек възприема една мисъл и едно чувство.

Като възприема и обработва, човек трябва да е готов да даде нещо от себе си. Правилна обмяна трябва да съществува между хората. Не е ли готов да дава, човек дохожда най сетне до обезсмисляне на живота си. Той прилича на търговец с много стока, която не може да пласира. Ще кажете, че сте бедни, че няма какво да дадете. Няма човек в света, който да не може да даде нещо от себе си. Поне едно добро желание всеки може да отправи към човека.

Мнозина казват, че искат да работят, но не знаят как и от где да започнат. Това с най-лесната работа. Щом имате желание за работа, всичко друго иде естествено. Като започвате една работа, започнете я с песен в душата си. Това значи да започнете работата с любов. След това повикайте на помощ ума, сърцето и волята си — вашите слуги. Те знаят повече от господаря си. Щом умът, сърцето и волята участват в една работа непременно резултатът ще бъде добър Слушайте слугите си, които ви са дадени в услуга. Слушайте ума и сърцето си. Не мислете, че господарят всякога стои по-високо от слугата. Христос дойде на земята да служи, да бъде слуга на човечеството, а не господар. Кой стоеше по-високо: Христос или хората, на които служеше? За да служи на света, човек трябва да бъде силен и да разполага с големи знания. Не е достатъчно само да служи човек, но той трябва да знае с какво може да бъде полезен на ония, на които служи. Като знае как да служи, човек отваря сърцата на своите ближни и се ползва от любовта им.

Какво представлява в същност човешкото тяло? Нищо друго, освен една сложна цигулка. Ако не знае да свири на собствената си цигулка, човек не би могъл да издаде никакъв тон. Какъв човек е този, който не може да издаде никакъв тон? Ако цигулката е разгласена, какво ще излезе от нея? Една дисхармония. След това, имаш ли право да казваш, че хората са лоши? Не са лоши хората, но цигулката ти е разгласена. Настрой добре цигулката си, и ще се убедиш, че хората са добри, че разбират музиката. Докато цигулката ти е разгласена, лошото е в тебе: не знаеш да живееш, не знаеш да ядеш, не можеш да спиш добре, не знаеш правилно да говориш, не знаеш как да мислиш, да чувстваш и да постъпваш със себе си и със своите ближни. Това са елементарни неща, които всеки човек трябва да знае.

Каква е първата работа на човека, когато се събуди от сън? Какво прави детето в този случай? — Детето отива при майка си и при баща си и започва да се разговаря с тях. Добрата дъщеря и добрият син отиват при майка си и при баща си да ги поздравят. Между майката и дъщерята от една страна, и между бащата и сина, от друга — има тясна връзка. Затова именно успехът на дъщерята зависи от успеха на майката. И придобивките на майката са придобивки на дъщерята. Каквото майката носи в себе си, тя го предава на дъщеря си. Същото се отнася за бащата и за сина. Ето защо синът и дъщерята трябва да благодарят за благата, които получават от майка си и от баща си и да са готови и те да предават своите блага на другите хора

Новото възпитание препоръчва на децата и на възрастните да дават. Сегашното възпитание се страхува от даване, да не би човек да осиромашее. Колкото повече дава човек, толкова по-добре за него.

Колкото по-малко дава, толкова по-зле. Давайте изобилно, а не разточително. Какво ще стане с живота на земята, ако слънцето не дава изобилно своята енергия? Какво ще стане с живота на земята, ако слънцето престане да изгрява и да залязва? Ние не говорим за външното слънце, за неговата дреха, но за Онзи Който е в слънцето, и в Когото е слънцето.

Светлината на слънцето не иде от самото слънце, но от Божествения дух. Светлината е признак на онази мисъл, която Великият отправя към всички живи същества на земята.

Тази светлина, именно, ни възраства и подкрепва. Без нея няма живот, няма мисъл, няма знание.

Като яде, човек трябва да върши това съзнателно. Щом иска да изяде една ябълка, той не трябва да пристъпва изведнъж към нея. Ще я подържи известно време в ръката си.

Ще разгледа цвета й, ще я помирише, ще се разговори с нея и тогава ще яде. Ще кажете, че нямате време да се занимавате с ябълката. — За всичко има време. Човек трябва да яде и да мисли за храната, която приема, както и за храносмилането. Ако не мисли, той се натъква на различни болести. Изобщо, мисълта на човека трябва да присъства във всички негови действия.

Следователно, без мисъл човек не може да се развива, а без любов нищо не може да постигне. Щом не люби и не мисли, човек не може да се ползва от Божиите блага. Тогава той е подобен на тръба, през която водата тече само, без да оставя нещо. Дето е любовта, там всичко никне, расте, цъфти и зрее. Щом любовта изчезне и животът се прекратява. Приложете любовта си в своите градини, да могат цветята да растат и да се развиват. Човешките души са градините на живота. Поливайте градините си с любов, да не изсъхват. Поливайте вашите мисли и чувства — цветята на вашата градина, с любов, за да получите очаквания от тях плод.

Давайте път на любовта, да се прояви тя чрез вашите мисли, чувства и постъпки. Постигнете ли това вие, влизате вече в реалния живот.

Днес и вярващи и безверници се оплакват от мъчнотиите в живота — Защо имат мъчнотии? Защото не прилагат това, което знаят. Всички хора говорят какво е казал Сократ, Толстой, Христос, но не правят опити да следват примера на великите хора. Великите и гениалните хора са станали такива, защото ден и нощ са работили върху своя ум, своето сърце, разработвали са ги. Каква полза имате от житните зрънца, които Христос ви е оставил в наследство? Трябва ли тия зрънца да стоят и до днес още в хамбарите на хората? Щом са житни зрънца, те имат условия да растат. Посейте ги на нивите си и търпеливо очаквайте техния плод. Какъв смисъл има да стоят затворени? От две хиляди години насам тия зърна стоят затворени в хамбарите и се пазят да не изгният. Посейте ги на нивите си. Нека изгният. Казано е в Писанието: „Ако житното зърно не се посади в земята и не изгние, не може да даде плод“. Ако от две хиляди години насам семената на Христовото учение се посаждаха в земята целият свят щеше да живее в изобилие и доволство. Следователно, ако със своите мисли, чувства и постъпки, като житни зрънца, човек не може да бъде полезен на себе си, най-малко може да бъде полезен на своите близки.

Сегашните хора са недоволни от старото в живота, а не от самия живот. Те искат да се освободят от старото. Само любовта е в състояние да освободи човека от старото. Оцапаната дреха може да се очисти само с топла вода и сапун. В този смисъл само любовта е в състояние да измие човешката душа от калта, която се е наслоила върху нея от векове насам. Кой човек, като мине през калта, няма да оцапа краката си? Като се върне у дома си, той ще се измие и ще легне да спи с чисти крака.

Две неща са потребни на човека: правилно да възприема Божията любов и правилно да я предава. Това значи да бъдем добри проводници на Божията любов. Бог се проявява чрез нас и чрез целия свят. Той управлява света, и всичко, каквото става, превръща го в добро. Божията любов поставя всичко в ред и порядък. Докато страда човек не разбира какво благо се крие в страданието. Щом мине през него, той вижда, че страданието му е донесло някакво благо и благодари за него. Колко деца са прогонвани от домовете си, но, като минат през страдания, те се каляват, придобиват големи опитности, за които един ден благодарят. За предпочитане е човек да мине през страдания, но да придобие любовта, да стане умен и силен, отколкото да бъде свободен от страдания и да няма никакви придобивки.

Велико нещо са страданията.

Те носят такива богатства, които хората още не подозират. Христос мина през страданията, но с това увеличи силата си. Днес никой не може да Го разпие. Като дойде втори път на земята, всички ще станат прави и мирни ще стоят. Силата на човека се изпитва в страданията и изпитанията. Така се изпита и служи силата на Христа. Чрез възкресението той доказа че е силен. Нищо в света не беше в състояние да го задържи в гроба Следователно, който иска да влезе в новия живот, трябва да умре за стария.

Служене се иска от сегашните хора — служене от любов. Каквото давате, давайте го със съзнание, че принадлежи на Бога, а не на вас. Ако имате пари, те не са ваши. Единственото ваше нещо е любовта, която се излива от сърцето ви. Всичко останало принадлежи на Бога. Когато предложите на някого да хапне заедно с вас, на вашата трапеза, радвайте се, че яде сладко.

Не се страхувайте, че ще яде много. Давайте всичко с любов, за да се благослови даването ви.

Няма по-велико нещо света от това. да върши човек всичко с любов. Най-малкото нещо, направено с любов, причинява голяма радост. Всичко, което е направено с любов, подразбира служене на Бога. Като работи с любов, човек всякога е доволен. Радвайте се на доброто, на силата, на красотата, на здравето на хората. Ако срещнете болни и слаби, пак се радвайте, защото можете да проявите любовта си към тях, да им помогнете. Помощта не е само материална, но и духовна. Изкуство е съградиш една къща, но по-голямо изкуство е да поставиш добри хора в нея. При това къщата трябва да бъде чиста отвън и отвътре, да има в нея ред и порядък.

Като прилагате учението на Христа, изучавайте себе си. защото изпитанията идат. Всички хора ще бъдат подложени на изпит. Много естествено. Ученикът всякога се изпитва. Не се страхувайте от изпитите. И да грешите, няма нищо страшно. Като направите една погрешка, ще я изправите. С изправянето на погрешките си, помагате на ония, които идат след вас. Ако хлътнете в някой трап и навехнете крака си, вие ще имате грижата да запушите трапа. С това вие предпазвате от падане всички ония. които идат след вас. Постъпвайте по същия начин и с ония мисли и чувства, които ви причиняват мъчнотии и страдания. Натъкнете ли се на такава мисъл или на такова чувство, запушете ги, преди още да сте попаднали под влиянието им.

Светът е място за приложение на Любовта. Има Един, когото можете да обичате по всяко време. Щом обичате Единия, ще обичате всички хора. Като обичате всички, ще обичате и Единия. Тази е правилната любов, която наричаме Божествена. Като обичаш един човек, ще обичаш всичко негово: и дрехите му, и веждите му, и косите му. Това значи да обичаш всички. Следователно, като обичаш Бога, обичай всичко, което е вън от Него Светът се нуждае, именно, от тази всеобемаща Любов.

Кое е главното качество на любовта? — Служенето. Който обича, той е готов да служи. Той е на прав път. Който служи, той едновременно се учи. И като служиш, и като ти служат, ти пак се учиш. Учителят служи, а ученикът се учи от него. Като научи уроците си, ученикът започва да работи, т. е. да служи, а учителят го изпитва. Сега и вие ще учите и ще служите. Който не може да служи, не може и да работи. На когото не служат, не може и да се учи. До сега невидимият свят ви е служил със своите разумни същества, а вие сте учили. Отсега нататък вие ще служите, а те ще ви изпитват.

И тъй — приложете любовта, макар и в най-малък мащаб. Всеки може да направи поне най-малкото добро. Всеки може да прочете една малка книжка с любов. Всеки може да посети един беден или болен с любов. Всеки може да посети своя приятел с любов. Всеки може да полее едно цвете с любов. Няма човек на земята, който не може всеки ден да прави по едно малко добро.

Хората се молят на Бога и очакват той да им обърне внимание. Доколкото те обръщат внимание на Божиите дела, дотолкова и Бог ще обърне внимание на тях. Следователно, доколкото вие обръщате внимание на картините на някой художник или на творбите на някой музикант, дотолкова и те ще обърнат внимание на вас. Ако не им обръщате внимание, вие не можете да се запознаете с тях. Вие можете да се запознаете с даден човек само ако обичате неговия ум, неговото сърце, неговата душа и неговото тяло. Влезте в ролята си да обичате. Обикнете първо ума на човека, после — сърцето му, душата му, духа му и най-после неговото тяло. Обикнете ли човека по този начин, и той ще ви обича. Това изисква новият живот от всички хора на земята.

Обичайте всичко, което Бог е създал, за да обичат хората това, което вие създавате.

Из беседа на Учителя, държана

на 28 август 1940 г., 5 ч. сутринта.

София-Изгрев

[Ани]

ВЕЛИКИЯТ ОРАЧ

Сега, Орачо, Ти браздиш изново

във тая късна пуста есен,

тъй както всякога със песен

забраздяш Ти живота все изново

*

Макар че от усойници и чуки

глутницити — мъгли се свличат,

с помръкнали очи надничат,

към Тебе със настървеност се втурват

*

но Ти не ще оставиш свойта Нива

и оранта дълбока пръхка,

защото във браздите рохки

засяваш Ти надеждите си живи.

*

Дълбоко те ще падат и във зима

ще възбленуват жетва златна,

защото спомен носят във сърца си:

на Слънцето целувките те имат.

* * *

ЖИТЕНОТО ЗРЪНЦЕ

Вкупом е със всички житеното зрънце,

но е тъй самотно в Божия хамбар:

Вечността, покоя виснат му - товар,

а през сън сънува: то целува Слънце...

*

Заран бе и есен. Зрънцето покорно

ръката на Сеяча сети то през сън,

после излетя свободно то навън,

да попадне нейде всред дълбока оран...

Саша Светлинов

[Ани]

ТАЙНСТВЕНИТЕ ЯВЛЕНИЯ И НАУКАТА

Из сказката под същото заглавие на Анри Бергсон,

държана пред Дружеството за психични изследвания.

Вярно е, наистина, че най-вече полуучени са тия, които „в името на науката“ осъждат изследвания подобни на вашите, когато прочути физици, химици, физиолози и лекари се броят за членове ма вашето дружество, когато също тъй много хоро на науката, без да се числят във вашите редове, се интересуват от изучаванията ви.

Според мене, мозъкът не съхранява представите или оброзите от миналото; той запазва просто моторни, двигателни навици. Това, което може да се заключи от внимателно изучаване на фактите е, че мозъчните повреди, характерни за разните афазии, не засягат самите спомени и че, следователно, няма депозирани на едно или друго място по мозъчната кора спомени, които болестта разрушава. Тези повреди, в същност правят невъзможно и мъчно и извикването на спомените; те засягат механизма на припомнянето и само тоя механизъм. По-точно казано, ролята на мозъка е да направи щото духът, когато се нуждае от някой спомен, да може да получи от тялото онова положение, или начално действие, което именно представлява подходящата рамка за търсения спомен. Веднъж рамката дадена, споменът сам ще се постави в нея.

Този, който би могъл да над никне в един силно занят мозък, до проследи движенията но атомите и да изтълкува тия движения, той без съмнение би узнал нещо от онова, което се изразява в жестове, положения и движения на тялото, т. е. което душевното състояние съдържа в себе си от зараждащи се действия, или от такива на път да се извършат; ала всичко друго остава скрито от неговия поглед. Спрямо мислите и чувствата, които се развиват в съзнанието, той се намира в положението на зрител, който вижда ясно всичко, което актьорите вършат на сцената, но не чува нито една дума от онова, което те говорят. Той щеше да прилича на човек, който доловя една симфония само по движенията на диригента. И наистина, мозъчните явления са за душевния живот това, което жестовете на диригента са за една симфония: те предават само нейните двигателни артикулации и нищо друго. По мозъчната кора, следователно, няма да се намери нищо от висшите дейности на духа. Мозъкът, вън от неговите сетивни функции, няма друга роля, освен да мимира, в най-широкия смисъл, душевния живот.

Из „Вечните истини“ от Ст. Тошев

[Ани]

ПРОФЕСОР Д-Р СТ. КОНСУЛОВ

ЗА ТЕЛЕПАТИЯТА

В списание „Природа и наука“, книга 8-9 от април, и май т. г. професор д-р Ст. Консулов е напечатал статията: „На границата но положителните науки“. В тая статия той излага един свой опит по телепатията. Между другото той казва: „Най-правилното становище би било следното: Ние ще приемем като научно онова, което може да се счита доказано като факт, независимо от това, дали е в противоречие или в съгласие е днешната наша наука. Ние ще го приемем, а после ще му търсим обяснението — ще коригираме и нашите теоретически разбирания в науката, защото всички научни теории имат един само смисъл — да ни послужат като инструмент за откриване на нови истини. Винаги фактите ще стоят над теориите в науката; теориите се създават, изиграват своята роля и отиват в историята на науката. Трябва да се пазим де не изпаднем в положението на онзи учен, но когото казали, че фактите противоречат на неговата теория, а той отсякъл: „Толкова по-зле за фактите“.

Ето как професор Консулов излага своя сполучлив опит по телепатия: „Това беше преди няколко години, когато тегленето на държавната лотария ставаше в „Славянска беседа“ в София. Опитът беше направен при пълно спокойствие на нервната система, при пълна самота. Опитах се да вляза във връзка мислено с лицето, което обявява резултатите от тегленето на лотарията. Легнал, съвършено спокоен, със затворени очи слушах по радиото какво става в „Славянска беседа“. Лицето нареди да се завъртят кълбата и взе в ръцете си падналата топка, за да прочете цифрата върху нея. В този момент аз търсех мислено това лице, исках да узная цифрата, която той вижда вече и мисли за нея, преди до бъде произнесена от него. И действително, при затворени очи аз видях една цифра. В следния миг лицето я произнесе по радиото: излезе същата. Вероятността, че това е случайно съвпадение, с единица, че не е случайност, вероятността е девет пъти по голяма. Наредиха да се завъртят пак кълбата и да се извади втора топка, цифрата на която ще определи по-големи печалби. По същия начин аз познах и втората цифра. Вероятността, че всичко до тук с било случайност, е само една стотна. Наредиха изваждане и на трета топка, цифрата на която тоже познах. Вероятността, че познаването и на трите цифри се дължи но случайност е само една хилядна. Почувствах умора и повече не можех да продължа.

Повтарям, като разгледаме математически резултата от моя опит, излиза, че вероятността всичко това да е било случайност, е била само сана хилядна, а вероятността, че не е било случайност, че съм познал цифрите от разстояние, без да съм ги видял е деветстотин деветдесет и девет хиляди. При тази вероятност, която граничи вече със сигурност за мене поне, въпроса за телепатията заслужава сериозно внимание от страна на хората на чистата, особено на хората но опитната наука. Нека спомня по този случай и някои особености на мозъчните клетки. Те са именно клетките на организма, където жизнените процеси се извършват най-усилено, в който обмяната, приходът и разходът на енергията са сравнително най-усилени: по отношение на митогенните лъчи пак те се оказали най-дейни. Твърде допустимо е следователно, че и по отношение на евентуално излъчване на радио лъчи, разбира се невероятно къси, те ще могат да играят особено важна роля.

Заставайки на тази основа, за нас няма да бъдат „чудеса“ някои факти на телепатия, на които мнозина могат да бъдат свидетели: при особено положение в живота, при голяма опасност пред смъртта на близък, някои могат да почувстват нещо, неочаквано да им дойде на ума някоя мисъл, после да се потвърди, че е във връзка с другото лице“.

Както в тая статия не професор Консулов, тъй и от статията „Професор Оливер Лодж за ясновидството“ печатана в настоящия брой се вижда, че днешната наука, все повече се приближава до окултната, като почва да приема телепатията, ясновидството, аурата и пр.

Из сп. „Житно зърно“.