Jump to content

Година 15 (22 септември 1944 – 1 декември 1944), брой 321, 322


Recommended Posts

БРАТСТВО

Седмичник за братски живот

Брой 321, 322 - год. XVII.

Севлиево, 1 декември 1944 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 80 лева

За странство – 150 лева

Отделен брой 3 лев

----------------

Адрес: в-к „ Братство“, гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

Съдържание:

Обединение на славянството  Пламен

Правото на силния – Сава Калименов

Възхвала на славянството (стих.) – Роселин

Да бъдем готови! (Продължение от бр. 320) – С. К.

Словото на Учителя. Деветте съществени причини за щастието и нещастията на хората. (из извънредната беседа – 19 ноември 1944 г.)

Какво дават славяните на света (Продължение от бр. 319) – К. Балмонт

Островът на радостта (приказка) – Т. Ч.

Высокий идеал. Петр Донов. (Из Словото на Учителя)

Славянин (стих.) – В. Н. Вязигин

Международно сътрудничество – Д. Кошева

Поеми в проза – Жени Божилова Патева

Най-скъпата мантия (стих.) – Елвилюри

Великият Посветен (стих.) – Елвилюри

Старозаветни и новозаветни – Георги Томалевски

* * *

Това е последният брой на вестник „Братство“, след което е спрян окончателно. В записан разговор между Вергилий Кръстев (В.К.) и Сава Калименов (С.К.) – Изгрев, т. 30, глава „Ето, един идеен човек“, се казва:

В.К.: Вестник „Братство" започва да излиза както виждам от 22.IX.1944 г. и завършва, на 1.XII.1944 г. е последния брой.

С.К.: Излезна за празника на 22.IX.1944 г. начало на учебната година на Школата. Учителят бе в с. Мърчаево. Тези броеве са посветени на Русия и Славянството и новата епоха, която дойде у нас.

В.К.: И как стана спирането му?

С.К.: Ами просто ми писаха, че по липса на хартия вестника се спира и толкоз, без да ме питат имам ли или нямам хартия. Аз имам хартия, ама получих нареждане и толкоз….

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ОБЕДИНЕНИЕ НА СЛАВЯНСТВОТО

През много кръв, през много съсипии, през страшни, небивали страдания, днес човечеството крачи напред към един нов свят, към една нова действителност.

Ще дойде ли, наистина, този нов свят? Ще бъдем ли щастливи ние, или, ако не ние, то поне нашите деца и внуци, да влязат в него? И защо тъй скъпо, с цената на такива огромни страдания и жертви, с цената на толкова много разплакани майки и бащи, деца и жени, братя и сестри, с цената на реки от кръв и на невъобразими разрушения, сме длъжни ний да изкупуваме великото благо на този нов свят, на този нов живот, за нас и за нашите потомци?

Ще дойде този нов свят. Той не може да не дойде. Той идва. Никой не трябва да губи вяра. Никой не трябва да се примирява със старото. Никой не трябва да се плаши, никой не трябва да се отдръпва назад пред великото изпитание, което изживяваме и голяма част от което все още ни предстои пред вратите на тази велика нова ера.

Наистина, ний, всички, цялото човечество, трябва да изкупим и ний изкупуваме миналото, страшното, небратско, нечовешко и позорно минало, страшните небратски нечовешки и позорни отношения между човек и човек, между народ и народ, които са царували досега в живота на човечеството.

Хилядите, безбройни и неописуеми престъпления, хилядите, безбройни и неописуеми братоубийства на близкото и далечно минало, от които до нашето съзнание са дошли само една малка, нищожна част - всичко това представлява огромния дълг, огромното бреме, огромното и страшно, позорно, кърваво, Каиново петно, което тежи, което потиска, което разяжда от панти века душата на цялото човечество и което може да бъде измито само с мъки и болки, с кръв и страдания.

Ето смисъла, ето великия смисъл на нашите страдания, на страданията на нашия народ и на всички други народи по земята. Да се ликвидира веднъж завинаги с миналото, със страшното минало, да се изкупи то с цената на всички необходими жертви. Да се очистим, да смъкнем кървавото Каиново петно от челото си, да изкупим грешките, заблужденията и греховете си, за да можем с чисто сърце, със спокойна съвест, преминали през огъня на страданието и оставили в него всичко натрупано зло на вековете и хилядолетията, да пристъпим смело и свободно през вратите, водещи към новата ера на земята.

Може да вярваме, може и да не вярваме в провидението. Това няма голямо значение. Но факт е, че днес на славянството е възложена историческата мисия - да направи първата решителна крачка към жадуваното от векове и хилядолетия, от неговите най-добри синове - обединение на човечеството.

Нам, на славяните, предстои да поведем човечеството из този нов път на истинско величие, красота и благоденствие. Нам, на славяните, предстои да направим първия пробив през страшните зидове на миналото, на човешката омраза и разединение, на Каиновото братоубийство - към новия свят на всемирното братство, към новия свят на мира и любовта... И ний ще станем способни да изпълним достойно и завършено своята мисия САМО КОГАТО СЕ ОБЕДИНИМ.

Как? По кой начин? По какви пътища? Върху каква основа?-Това близкото бъдеще ще покаже. Едно е несъмнено - това трябва да стане и то ще стане върху основата на СВОБОДАТА върху основата и с пламенния потик на съзнателното, добре обмислено и доброволно подаване ръка и братска прегръдка на всички славянски народи.

Това трябва да стане. То не може да не стане и ще стане. То ще бъде великото, истинското и най-голямо чудо на нашия двадесети век. То ще бъде венеца на славата, неувяхващия венец на безсмъртното дело на плеяда дейци, живеели, работили и умрели за постигането на този свещен идеал.

Обединение на славянството - това е великата задача, която предстои нам, и на нашите деца. Това е най-свещения дълг, който ние никога не трябва да забравяме, който ние нито за момент не трябва да изпускаме из предвид, на когото ние трябва да отдадем всичките си сили, живота си, вярата си, любовта си. Защото той е една скъпа привилегия, едно велико щастие, едно неоценимо благо - да работим, да градим, със своите собствени ръце да полагаме тухлите на величествената сграда на бъдещето.

Великата и свещена задача за обединението на славянството, по всяка вероятност, ще бъде изпълнена на етапи. Пръв наш дълг, на българите, е да подадем, искрена братска ръка и да се слеем в братска прегръдка с нашите най-близки братя - балканските славяни: сърби, хървати, словаци, македонци и черногорци. Нощта, черната и страшна нощ на нашите отношения отмина безвъзвратно, и на тъмните бухали не остана вече нищо друго, освен да се крият в своите дупки - те с нищо не могат вече попречи на светлото дело, с нищо не могат спря великата зора на обединението на славянството.

Ще си подадат братска ръка, след толкова вековни изпитания, поляци и руси. Ще се заличат временните недоразумения и грешки между чехи и словаци, сърби и хървати.

Ще си подадем братска ръка и ще се слеем в братска прегръдка всички славяни и ще възкръснем за нов живот - защото това е волята на живота, дългът ни пред историята и мисията, възложена ни от Провидението.

Пламен

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРАВОТО НА СИЛНИЯ

в ново осветление

Ние всички познаваме правото на силния. Познаваме го от историята, която сме чели. Познаваме го от това, което във вашия кратък, настоящ живот сме видели и чули. Познаваме го, може би, и от това, което в личния си живот сме преживели.

Правото на силния! — „юмручното право“ на старите, правото на организираната сила, на организираното насилие на днешния културен свят — ние го познаваме, ние го видяхме: тежкия, брониран юмрук, пред страшна та заплаха на който Чехословакия сложи оръжие и се прости временно със свободата си; същия този юмрук, който с всичката си страшна сила се стовари върху Полша, а след това, последователно: върху Дания и Норвегия, Холандия. Белгия и Франция, Гърция и Югославия. България, Унгария и Румъния, и най-после, като завършек. като апотеоз на своите кървави безумия — върху огромната снага на великия Съветски Съюз. Всичко да погълнем, всичко да стъпчем под краката си. всичко да смажем, да обезвредим и да направим послушно на волята си и роб на интересите си. Абсолютно никакви морални, човечни или пък съображения за колективния интерес на човечеството или на нападнатите. Всички многобройни и разнообразни съображения изтъквани на широко чрез преса, радио, по всички възможни начини, са само отлично замаскирана и доведена до съвършенство пропаганда, която цели, след като вече ти е отнета свободата и възможностите за правилно и свободно развитие, да те накарат още да мислиш, че с това ти е направено благодеяние, за което си длъжен да благодариш ... Да изреждаме ли още „благодеянията“ на съвременното и на древното „юмручно право?“ Излишно е. Всеки ги знае и всеки би могъл да посочи набързо една дълга редица от такива.

Ако обаче днес ние смятаме, че светът се намира пред дверите на една истинска нова ера в своя живот и в своето развитие, ако ние смятаме, че миналото не е и не може да бъде идеал за настоящето и бъдещето, ако ние смятаме, че наистина ще трябва да вървим, да се движим напред, а не да замръзнем върху почвата, върху идеалите и разбиранията на едно отрицателно минало, чиито плодове, това е безсъмнено, се оказаха горчиви, — то ние сме длъжни, ние трябва непременно да направим една основна корекция, да изменим коренно възгледите си върху правото на силния ... И не само да изменим възгледите си, но да променим коренно и делата си. Защото, има ли смисъл, разумно и оправдано ли е да се борим против и да отричаме правото на силния, тъй, както то е разбирано досега, само докато то е в ръцете на другите?

Но, преди да разгледаме основно този въпрос, ние трябва да си уясним добре — от едно гледище, надхвърлящо гледището на обикновените, банални човешки схващания — кой е наистина силен?

Силен ли е, наистина, насилникът? Този, който безогледно и безмилостно стъпква и премазва всичко, което среща на пътя си?

И колко време може да трае неговата сила и неговата власт над слабите и беззащитните, които той с презрение и с безумна самоувереност тъпче?

Историята ни дава блестящ отговор на този въпрос: Насилникът не е в действителност силен, защото в противен случай той не би се нуждал от насилието за закрепване на своята власт. Властта на насилника е временна, краткотрайна.Тя няма здрави основи. Тя е отречена преди всичко, от съзнанието на потиснатите, а, след това, и от съзнанието на всички, обичащи свободата, правдата и истината, тя е отречена и от съзнанието на всички, чиито интереси са засегнати или заплашени, а чиито интереси не са засегнати или, най-малко, заплашени, от действията, от явните стремежи и домогвания и от скритите и оставяни за по-сетнешно реализиране планове на насилника?

Ясно е, че насилника, с характера на своето поведение, обединява всички против себе си, той подига срещу себе си всичко. Той подига срещу себе си самия живот ...

Ето, това е истинската логика на живота, логиката на живия, на действителния живот, а не на ограничените, късогледи човешки схващания, според които, щом веднъж сме почувствали силата в ръцете си, ние можем да правим всичко, което пожелаем.

Животът отрича правото на „силният“ насилник. А тук, на земята, не съществува нищо по-силно от живота. Следователно, насилникът, бидейки отречен от живота, не е и не може да бъде силен. Насилникът, заедно с неговите действия, е осъден от живота. Още със своите първи прояви на ярко определено насилие, той вече сам се е осъдил И, дълбоко в себе си, той съзнава това. И взема всички мерки — с надеждата да закрепи, или продължи колкото се може повече своето насилие и своята власт. Обаче всичко е напразно, присъдите на живота са безпощадни и неотменими. Присъдите на живота са строги, но и абсолютно справедливи.

Ето защо, никой, бил той най-малкия или най-големия на земята, бил той обикновен човек или по-малък или по-голям властник, бил той народ, общество или група от хора или от народи, — никой не трябва да си въобразява, че има правото и че може да се налага с насилие над по-слабите за в полза на своите егоистични интереси и че неговото насилие може да получи одобрението на живота и да даде трайни резултати.

Насилникът, винаги и неизбежно, опълчва срещу себе си самия живот. Насилникът, винаги и неизбежно бива осъден и получава изпълнението на своята присъда от ръцете на самия живот. Затова ние не можем да се съгласим, че насилникът е наистина силен.

Не! Истинската сила не е и неможе да бъде в насилието. Насилието няма нищо общо с истинската сила, която се пои изобилно от изворите на живота, която не е временна, а постоянна, която има не само минало и настояще, но и бъдеще.

Това не са само думи. Това не е само философия. И ако то е и философия, то не е такава на човешкото умуване, а е философия и логика на самия живот.

Но тогава — за да се повърнем към зададения от нас въпрос — кой е наистина силен?

Истинския, правилен и верен отговор на този въпрос ще дойде до нас чрез устата на един голям Мъдрец, когото ако ний, българите, слушаме, пред нас ще се разкрият дверите на едно ново, светло царство, — царството на небивало духовно и материално изобилие.

И тъй, кой е наистина силен? — Силен е любящия, силен е мъдрия, силен е този, който обича истината.

„Който обича, той е силен човек. Който не обича, е слаб човек“ — казва Мъдрецът. И това е наистина така.

То е така, преди всичко затуй, защото хиляди тайнствени пружини на великия и непознат нам Живот действат непрестанно, точно и отмерено, безпогрешно и резултатно, в полза на този, който действа с любовта, мъдростта и истината.

То е така, защото нашия земен живот винаги е бил, е, и ще бъде в ръцете и под върховното ръководство на една сила, върху която човешките слабости и заблуждения нямат никакво влияние.

То е така, най после, и затуй, защото тази истина ни води към една нова епоха, към един нов свят, към една преоценка на всички стари ценности.

И тогава, според тази наистина нова светлина, която се хвърля върху същността и характера на силния, на истински. не фалшиво и не временно силния, — в какво се състои неговото право?

Правото на силния е да обича. Правото на силния е да помага на слабите. Правото на силния е да подава ръка на тия. които се нуждаят от помощ. Правото на силния е да повдига падналите, да лекува болните им, да възкресява мъртвите.

Това е истинското право на истински силния. Това е, и друго не може да бъде.

Ако, обаче, ние се чувстваме слаби, то ние ще вземаме най-различни мерки. Ще подражаваме на насилниците. Ще вървим по техния път. И ще имаме техните резултати.

Но ако ние, в нашето право се чувстваме като върху скала, ако ние имаме любов н мъдрост и знаем истината, ние не ще се страхуваме от нищо и от никого, защото в бурния и непрекъснат процес на нашето творчество, в процеса на изграждането на новия живот, за който се чувстваме силни и способни, ще отпаднат, естествено, сами по себе си, всички враждебни сили.

Да любиш, и да твориш, подтикнат от любовта върху основата на мъдростта и на истината, това е новото и истинско право на силния.

На това право принадлежи бъдещето.

Сава Калименов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЪЗХВАЛА НА СЛАВЯНСТВОТО

О, ти, душа славянска,

ти шир си океанска!

*

Ти, тъй стихийна, светла и крилата,

със дух на мъдрост и любов богата -

*

ти тръбно живота на новата епоха вестиш

и волно се жертваш, гориш и блестиш.

*

След всяка изява на жертва и обич безкрайна

ти ставаш все по-волнокрила, просторна и сяйна.

*

Душа несломима, с могъщи импулси,

пред теб всичко гнило се гърчи в конвулсии.

*

Пред теб стария свят в изнемога отстъпва,

а с творчески набег ти смело пристъпваш.

*

Пристъпваш, изтриваш сълзите и стройно градиш,

там дето бездушния ред се руши.

*

Душа, небивала от века

в културните анали на човека!

*

Ти водиш народите към свобода

през страшния път на епична борба.

*

Душа велика, мощна и крилата,

ти носиш нова ера на земята!

Роселин

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ДА БЪДЕМ ГОТОВИ!

(Продължение от бр. 320)

Апелирам към всички българи да служат на Отечествения фронт.

А трябва да се знае, че само с любов може да се служи на този Отечествен фронт.

Учителят

Да бъдем готови! - Колко огромен, велик и обширен е смисъла на тия няколко думи. Колко дълбоко е тяхното значение, какво неочаквано ценно съдържание ние бихме открили в тях, ако само се опитаме да проникнем в тях, а не само да ги повтаряме без да мислим.

Да бъдем готови - това значи да променим себе си. Това значи да станем други хора. Това значи да заживеем по съвършено нов начин.

Защото такива, каквито сме и каквито се проявяваме, така, както сме живели досега и както живеем и сега, ние сме още далеч, много далеч от истинския нов живот, ние още съвсем не сме годни, напълно отговарящи за предназначението си камъни и тухли, които да влязат в изграждането на величествената постройка на Новото.

Ние трябва да станем други, нови хора, ние трябва да заживеем друг, нов живот, ние трябва да изпълним умовете си със съвсем нови мисли, ние трябва да изпълним сърдцата и душите си с нови чувства, ако искаме да бъдем наистина готови за новия живот, който хлопа настоятелно на вратите на всички ни.

Илюзия е да се мисли, че с досегашните ни мисли и чувства, с досегашните ни постъпки, ние сме годни за новия живот и наистина ще станем негови творци.

Наистина ли „условията, външните економически условия, ще променят като с някаква магическа пръчица целия наш вътрешен живот? Наистина ли промяната на строя или на властта ще промени и нас самите? Наистина ли нашата душа, безразлично какво разбираме под тази дума, ще бъде основно променена чрез промяната на външния, материален ред?

Ние в такива чудеса, в такива магии не вярваме. Наивно и вредно е да се вярва в това. Следователно, задачата за изграждането на новия свят далеч надхвърля задачата за прокламирането и изграждането на какъвто и да било нов строй. Задачата за изграждането на новия свят е много по-огромна, много по-обширна, много по-сложна и по-трудна, отколкото може да ни се стори на пръв поглед.

И ние бяхме деца, и ние вярвахме, някога в чудесата, в магичните сили на външните промени. Днес, обаче, ние не можем и не трябва да вярваме такива неща, които са вредни заблуждения, и които ни отдалечават от истината, от истинските ни задачи.

Следователно, ний трябва да погледнем открито и ясно действителността. Ний трябва да погледнем лице с лице живота. И след това трябва да се заловим на работа.

Всъщност, работата и само работата - приложението, опитите за прокарване в действителния живот на нашите планове, стремежи и разбирания - само тази работа, приложението и опита, ще изкарат наяве ясни и безсъмнени, нашите заблуждения. Те ще бъдат нашия най-добър учител, поправяйки нашите неизбежни грешки.

И все пак, ние трябва да отворим умовете си и душите си за новите истини. Ние трябва да отворим съзнанието си за това, което досега не сме знаяли. Ние трябва да бъдем възприемчиви за новото, трябва да го търсим, а не да му се противопоставяме. Защото - животът, този най-велик учител, учи и ще научи всички ни, но, докато един схваща лесно и бързо неговите уроци, друг ще трябва да мине през дълги и големи страдания, докато чуе гласа му и усвои неговите уроци.

А животът ни учи преди всичко едно: ние трябва да променим себе си!

Ние можем и трябва да направим това. Ние сме властни да направим това. А то е най-важното. То е, едва ли не, всичко. То е ключът и пътят към всичко останало.

Ще променим ли старите си навици? Ще променим ли старите си мисли и чувства? Ще променим ли старите си отношения и постъпки спрямо живота и света? Най-после, ще променим ли нашето старо досегашно светоразбиране?

Ето, от това именно, преди всичко, зависи дали ние ще станем творци на нов живот. От това зависи дали ние ще можем или не ще можем да създадем нещо истински ново и истински хубаво.

Изобщо, съществува една истинска, обширна, сложна и доста трудна в своето приложение наука за новия живот. Тази наука не е измислена от хората, тя не е творение на когото и да било, а е дело на самия живот. В тази наука теорията и практиката, истината и нейното приложение, са неразривно свързани помежду си. Тази наука не може да се учи само на книга. Нейното истинско изучаване се придобива в самия живот.

Ние знаем, че всички, които са искрени, всички, които обичат и вярват в идеала си, непременно, кой по-рано, кой по-късно, ще влязат в течението на тази велика наука. И едва когато я опитат, те ще могат да разберат напълно нашите думи.

Защото опитът е, който разрешава въпросите, а не теориите, които и каквито и да били те. През горчилото на опита ще минат, ще бъдат прекарани последователно всичките наши теории, разбирания и планове, и едва тогава ще може да се разбере - кое в тях е годно за живота, и кое не може да издържи неговата строга, но справедлива критика. Защото опитът - това е самият живот.

И само този, който е опитал нещата, който ги знае не само теоретически, но ги познава и в тяхното практическо приложение, само той може с пълно право да говори за тях и за тяхната годност. Останалото си остава теория, която, докато не се провери на практика, не бива да се приема безусловно.

И все пак, въпреки всички възможни пречки, трудности, неизбежни грешки и неправилно насочени усилия, ние горещо и твърдо вярваме: колелото на живота се е завъртяло напред с такава огромна, могъща сила, че нищо не може да го спре. Движението напред е факт, който с нищо не може да се отрече. Мощни, изобилни сили, като пропетни води нахлуват от всички страни в живота. Тия сили са на лице. За тяхното съществуване въпрос не може да става. Това са сили на новото, дошли на земята, извикани тук с ясната и определена мисия - да участвуват в изграждането на новия живот. Въпросът е само за тяхното правилно ориентиране и насочване, за максималното оползотворяване на техните възможности.

Ето на тия именно сили на новото, ние говорим, към тия именно души, изпълнени с ясно съзнание на своята мисия и с бурен устрем към изграждането на новия свят, към тях ние се обръщаме с думите: Бъдете готови! Подгответе се за новия свят, който иде. Изучавайте великата наука на новия живот. Изучавайте я практически, а не теоретически. Изпитайте в живота всяка нова истина, която ви се предлага. Отхвърляйте всички догми, които са в противоречие с гласа на живота.

Бъдете готови! Насочете вашето внимание преди всичко към самите вас. Знайте, че вътре във вас, а не във външните условия и форми, е действителния източник на новия живот, и че ако той не дойде от там, от никъде другаде не може да дойде.

Бъдете готови! Близко, много близко е времето, когато на вас ще бъде възложена задачата да творите, да изграждате зданието на новия живот. А там всяко нещо трябва да бъде поставено точно на своето място и всичко да бъде изградено с красота и съвършенство.

Трудна, но велика е тази задача. Подгответе се за нея. Направете от себе си истински, съвършени проводници на силите на новия живот.

Бъдете готови!

С. К.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

Деветте съществени причини

за щастието и нещастията на хората

(из извънредната беседа „Деветте съществени причини – 19. XI. 1944 г.)

Според мене, има девет съществени причини, от които произтичат нещастията на хората, и девет причини, от които произлиза щастието. Освен тях, има и други, второстепенни причини, но тия са съществените, кардиналните.

Първата причина за човешките нещастия е незнанието какво нещо е любовта - по точно, неизпълнението на закона на любовта. Философите обясняват какво нещо е любовта. Обаче любовта не се нуждае от обяснения. Това е един свят, в който ти трябва да се потопиш, да участваш в него, да живееш в него, да се ползваш от неговите блага, нищо повече. Всички други човешки понятия за любовта са безсмислени. Втората причина за нещастията на хората е непознаването на мъдростта.

Това, че ний сме слепи за Божествената мъдрост и промисъл и не я виждаме в благата, които ни са дадени.

Третата причина е непознаването на истината.

Нашите, ограничени, детински схващания за живота и света ние смятаме за чиста истина. Ние не се подчиняваме на Божествената истина. Мислим, че без любов може, без мъдрост може, без истина може. Може, разбира се, всичко може. Само че резултатите са лоши.

Една друга причина е непознаването на живота.

Ние не разбираме живота. И затова изискваме от него това, което той не може да ни даде. Защото, животът не е заради нас. Той не е създаден и не съществува за нашата личност и за нашите прищевки. Животът е поле за любовта. В живота любовта се проявява. Необходимо е да слугуваме на живота, за да можем да го разберем. Ние искаме да участваме във всички блага на живота. Това е естествено. Но то може да стане само при известни условия. Нещата са достъпни само за този, който прави необходимите за тяхното достигане усилия.

Ние не знаем също какво нещо е знание.

В знанието има две съществени качества: то носи мисъл и светлина. Туй, което няма в себе си мисъл, туй, което няма в себе си светлина, то не е знание.

Ние нямаме истинско разбиране и за свободата.

Ние искаме да бъдем свободни, но не знаем, че свободата ни зависи от самите нас: ние се заробваме и ние се освобождаваме.

Защото, ако си позволиш да направиш туй, което е в разрез с истината, ти ще се намериш в едно противоречие. Противоречието ще се прояви в това: щом нарушиш закона на истината, ти ще се ограничиш. Като следствие на това, ще се явят много болезнени състояния - в твоите мисли, в твоите чувства и в твоите постъпки, навсякъде. Дали това се отнася до един индивид, до един народ или до един ангел, резултатите са все едни и същи.

Животът, знанието и свободата, това са атрибути, качества на ангелите. За нас в нашия физически свят, това са учението, движението и работата.

Първата причина във физическия свят е учението. Ние учим, за да добием нещо, от което да се ползваме. Ние искаме да бъдем учени, да имаме знание. Но защо ни е знанието? За да се спрем на него ли и да престанем да се движим напред? - Не, учението е непреривен процес. Човек, който не се учи, е загубен. Какъвто и да си ти, ако ти не учиш, твоя живот няма смисъл. Нищо - никакви постижения в миналото, никакви права и високи постове не ни освобождават от нашето задължение да учим. Всички трябва да се учат. Животът е вечно учение. Някои мислят, че са завършили. Не, не може тъй да се говори.

Щом престанеш да се учиш, ти ще изгубиш всичко.

В непрестанното учение, е вашето вечно движение напред.

Последната причина е работата. От качеството на нашата работа зависи нашето щастие или нещастие в света. Какво значи истинската работа? - Всяко нещо, с което се заемеш, да го направиш по всички правила. Ти миеш паници и си казваш: За туй ли съм роден, да мия паници? Че за какво си роден? Някой е слуга, носи едно дете, и казва: Затова ли се родих? - Че за какво се роди? Ти считай онова, което в дадения случай работиш, за съществено. Имаш да изпълниш едно малко задължение -считай, че от него по-важно няма. Нека в твоя ум винаги, непременно, има една идея.

А ти си мислиш: защо не съм сега някой министър. Ако си министър, ще те затворят, ще те съдят както сега в България ги съдят. И цар да си, така ще те съдят. Дъщерите пък съдят майките и бащите си.

Някой казва: аз така разбирам нещата. Добре е, че разбираш така. Нека всеки постъпи така, както разбира. Работи, макар да направиш и двадесет грешки. Като привършиш работата, ти ще я оправиш. Дори и сто погрешки да направиш, не изоставяй работата си.

Ние, съвременните хора, живеем при много богати условия. Науката е станала толкова обширна. Има милиони умове, които се занимават във всички области, да изследват тайните на природата.

Обаче, във всичко, което науката е изследвала, все има нещо, което не е така достоверно. Вземете запример някой човек, който съхне. Богато дете е, има всичко на разположение, но съхне. Хранят го, гоят го, грижат се за него, но съхне това дете. Коя е причината на това съхнене? - Вода няма детето. Всеки един човек, който съхне, няма кой да го обича. Като няма кой да те обича, ти съхнеш. Някои тлъстеят - в тях пък има повече вода, отколкото трябва. Кръгло е лицето им, значи, трябва да дадат от своята влага на сухите.

Според мене, всичко зависи от нашия ум, от нашето сърце и от нашата душа. Хората често не знаят, че имат душа, която те могат да обяснят или познаят. Но нека оставим обясненията - единна ли е или колективна, или е „сбор от нашите душевни преживявания“. Тия работи нямат значение. Но казвам: ако ти не слушаш своя ум, който носи светлина за теб, тогава светът няма да ти бъде приятен. Ти няма да знаеш какво нещо е красота. Ако не разбираш своето сърце, ти няма да разбираш топлината. Топлината произвежда всички меки и хубави думи. Ако ти не разбираш физическия свят, в който живее тялото ти, ти принуждаваш, насилваш краката си, насилваш ушите си, всичко насилваш. Вечерно време, като си дойдете в къщи, не измивате краката си, те нямат възможността да си отпочинат и започват да миришат. И сега, след всичко това, ние се занимаваме със социални въпроси. А нито на ум ни идва, че първият социален въпрос, който трябва да разрешим, това е разумното и правилно отнасяне със своето собствено тяло.

Ако българските министри разбираха какво нещо е любовта, ако българските министри разбираха какво нещо е Божията мъдрост, ако те разбираха какво нещо е Божията истина, щяхме ли ний да имаме туй положение?

Погрешката на министрите седи ето в какво: те мислеха да оправят света с движение, с учение и с работа - с проявите на физическия свят. Обаче светът, така не се оправя. Движението, учението и работата са резултати на Божествения свят. Следователно, нещата се оправят не тук, на земята, а в Божествения свят. Или, с други думи казано, по човешки, според ограничените човешки разбирания и действия, светът никога не може да се оправи. Необходимо е да станем проводници на Божественото. Защото, само когато направим това, нашият земен свят ще може да се оправи.

Сега ние се движим. Но как се движим? Хиляди и милиони хора се движат на бойното поле. Какви са целите им? Те са християнски народи. От невидимия свят как гледат? Какъв е моя възглед? Мислите ли, че онзи възвишен свят, който гледа хората на земята, одобрява положението, както сега постъпват?

Но аз казвам: Тази война се води и вътре в нас. Ти по някой път се разсърдиш и в резултат на това пет милиона клетки измират, стават жертви на твоята сръдня. Не си ли ти, който осакатяваш себе си? Цялото ти тяло се изпълва с инвалиди? Питате защо се бият хората? - Защото ти се гневиш без причина. Някоя жена иска да се развежда и идва да ме пита. И тя иска да знае защо се бият хората. - Защото ти се ожени. Твоята неестествена женитба роди тази война. Трябва да се жени човек. Това е закон. Но да се жени по закона на любовта, да се жени по закона на мъдростта, да се жени по закона на истината: да се жени по закона на живота, по закона на знанието и по закона на свободата, да се жени по закона на движението, по закона на учението и по закона на работата. Тогава не ще имате погрешка.

От всичките погрешки, които досега в далечното и близко минало сте направили, ако почерпите съответната поука, вий ще станете умни, ще спечелите голямо богатство. Защото индуската философия казва: Това е Карма.

Да допуснем, че в миналото, в някой друг живот, си бил цар. Другите хора, които са около тебе, са били слуги, ти си ги изтезавал, измъчвал си ги. Сега ти ставаш слуга, а те стават господари. Какво трябва да правиш? Преди всичко, ти трябва да знаеш, че ти сам си причината за лошите отношения. Следователно, ти ще трябва да живееш по най-добрия начин. Какво наказание и да ти дадат, ти ще им благодариш, ще кажеш: Аз съм причината. Вие сте много добри хора.

Та сега аз съм за туй: когато законът осъжда един човек, ние няма да го защищаваме. Но този човек, когото законът осъжда, ние можем да го подкрепим със своята мисъл: Ще се оправи тази работа, не бой се. Изправи погрешните си.

Нека той не съжалява, че законът го съди, но да се радва, че има условия да изправи живота си.

Сега в България имаме случай, дето всички министри, които са правили погрешки, да изправят каквото са правили. Законът ги осъжда, за да се изправят. Тогава ние всички ще им изпратим доброто пожелание да изправят погрешните си. Защото ако светът не изправи погрешните си, не можем да живеем добре. Например, в един оркестър някой наруши нещо в нотите, в такта, в темпото - веднага се изменя цялата хармония. Вещи трябва да бъдат хората....

Вие се радвайте, че в България сега има толкова министри да ги съдят. Ще се поучите от тях. Който министър каквато погрешка има, тя е ваша: Разните погрешки на министрите са ваши погрешки. Идете, научете се от тях. Вие седите на заден план.

Трябва да бъдем справедливи, но не жестоки. Трябва да бъдем строги, но милостиви.

Да скъсаш нещо, да го счупиш, да го смачкаш, това не е нищо. Изял някой една ябълка. Най-първо, тази ябълка не е твоя. Ти дигаш шум защо тази ябълка е изядена. Върху тази ябълка са работили слънцето, въздухът, земята, влагата, разни червейчета, хиляди ангели са работили и ти ставаш господар. Правиш въпрос, че са ти взели ябълката.

Че имаш малко право, не отричам. Но ние, съвременните хора, сме взели такива прерогативи, като Бога. Само Бог може да съди.

Само онзи, който люби, може да съди. Само онзи, който е мъдър, може да съди. Само онзи, който обича истината, може да съди. Само онзи, който обича живота, може да съди. Само онзи, който обича знанието, може да съди. Само онзи, който обича свободата, може да съди. А ние трябва да обичаме свободата.

Когато ония ангели съгрешиха, Господ не ги унищожи, но ги прати в огън, да станат мекички. Той прати и хората. Защото трябва да се учат в тоя университет - огнения университет, който изправя всички погрешки.

Хората казват, че това ще бъде вечно. Вечно е сто години. Вечно, значи сто умножено на себе си - т.е. десет хиляди години. Ако не си доволен, тогава един милион на един милион - колко ще бъде? Все таки, ще има край. Но, във веки веков - това значи един век умножен на себе си, десет хиляди години.

Алегория ви казвам: Онези славеи, които пеят из България, знаете ли, кои са те, отде са се научили? - Те са прегрешили ангели. Всичките славеи са ангели, но за десет хиляди години наказани да идват да пеят. Дали вярвате или не, това е друг въпрос. Хиляда и една нощ е това. Ако вярвате, нищо няма да изгубите. Ако не вярвате, пак невежи ще останете. Вие казвате: Ангел ли е, той пее. Той без пари пее и казва на българите: Десет хиляди години ви пеем. Господ ни изпрати да ви пеем и да ви кажем: Ако не бъдете умни и вие ще пеете като нас.

В днешно време, при големите богатства, които имаме, вие казвате: какво ще стане, с нас? Защо сме се родили? Чудно, нещо: Защо си се родил?

Родил си се да познаеш какво нещо е Божията любов; родил си се да познаеш какво нещо е Божията мъдрост; родил си се да познаеш какво нещо е Божията истина, която носи свободата в себе си.

Ония светове, които нощем звездното небе разкрива пред очите ни са пълни с напреднали, разумни същества. Ти гледаш небето нагоре и си казваш: Какво ли има там? - Око не е видяло и ухо не е чуло онова, което се върши там горе - думите на апостол Павел. Казвате: Какво има на слънцето? Око не е видяло и ухо не е чуло какво има на слънцето. Вие виждали ли сте една слънчева девица? Каква светлина излиза от нея! Как е опасана със златен колан, какви дрехи тя има! Ако видите една слънчева красавица, вие съвсем ще се обезсърчите. Обаче, един ден вие трябва да станете като тях. Следователно, вие трябва да се учите от тях. Както те са придобили своята красота, своята любов и знание, по същия път трябва да минете и вие. Знаете ли, как живеят красавиците на слънцето? - В техния език няма никаква обидна дума.

И сега ние, хората, притежатели на такива огромни богатства, които нашия ум съдържа, се чудим какво да правим! ... Нито един съвременен цар, няма такива големи богатства и възможности, с които разполагаме ние, които познаваме силата и богатствата на ума си. Ония богатства, които носи нашето сърце, те са пък други богатства. И ония богатства, които нашата душа и нашия дух носят и те са други богатства. Това са съкровища, които струват много повече от всички земни богатства, взети вкупом. И ние се питаме - какво трябва да правим. Бог ни е надарил толкова богато, и с такава безкрайна щедрост, а ние се считаме последни просяци ...

Някои от вас се оплакват от мъжете си. Ти имаш един мъж с такива огромни богатства! Той има някои петна, някои недъзи тук - там, но ти трябва да знаеш как да изправиш ума му. Ще дам един съвет на младите моми и момци: Никога не се женете за мома, или мома да не се жени за момък, докато не намерите най-добрата му черта.

Като намериш тази черта, дръж я в ума си, никога не я изпускай. Ако можеш да направиш това, ти ще живееш, както ангелите живеят. Ако се ожениш без да намериш и без да държиш в ума си тази черта, нещастията ще те следват едно след друго.

Мене ми разправяха за едно българско семейство, което мога да ви посоча за пример: Бащата пее бас, дъщерята алт, майката сопран, синът-тенор. Дойдат си вечер от работа, няма да се карат, а пеят всички заедно, квартет. Аз бих желал всички български семейства да пеят и свирят така. Туй не съм го видял, разправяли са ми го. И аз съм намислил, някой път да посетя това семейство. И действително, аз зная едно семейство, дето живеят по същия начин.

Ние трябва да се радваме, че имаме един ум, който носи светлина в себе си. Трябва да се радваме, че имаме едно сърце, което носи Божествената топлина. Трябва да се радваме на душата си, която носи Божиите блага от хиляди и милиони години. Трябва да се радваме на Духа, който ни показва пътя. Какво има да се обезсърчаваме?

Ще видим сега как българите ще осъдят министрите. По Божия закон ще ги съдят. Може да бъде пет, може да бъде десет години. Не вярвам да бъде по-долу от десет години, защото, както аз виждам, някои работи ще се съкратят. Десет години ще се съкратят. Петте години също ще се съкратят. С бесилките и с тях ще стане нещо, ще изгният въжетата. В турско време, като бесят някого и се скъса въжето веднъж, пак го бесят, но ако се скъса втори път, вече трети път не го бесят. Казват: Бог не позволява. Сега модерните хора и по сто пъти бесят.

Ние трябва да оставим стария начин на извинение. Някой казва: извини ме. Това не е извинение. Откъснал си плод от градината на човека, мини след това и му кажи: един ден минавах от тук и откъснах един плод. Връщам ти го по-хубав. Това е извинение.

Ние трябва да зачитаме мислите на хората, техните съществени мисли.

Трябва да зачитаме човешките желания, тия желания, които са проява на Божественото. Трябва да зачитаме, онова, което Бог е вложил в човешката душа. А тя е една хубава, написана книга, хубаво трябва да я четете. И като четете, не цапайте тази книга.

Да допуснем, че имате главоболие. Имате коремоболие. От малко топлина е. Каквато и друга болка да имате, намаляла е силата на тялото ви. Що е ревматизмът? Ненужен товар на ставите. Мазнини има в гръбначния стълб, затова не работи. В гръбначния стълб има дванадесет чифта отвори от които излизат нервите на цялото тяло. Когато тия отвори се задръстят от мазнини, енергията не може да излиза. Тогава някои органи заболяват, а някога се получава парализа. Затова излагайте гърба си на слънце. Турете най-хубавите си мисли, да се отворят тия врати, навсякъде да тече енергията. Заболи ли те глава, моли се, намери си погрешките. Боли те корема, намери погрешките си. Някой път ще идеш при лекар, да ти каже погрешката. Ще платиш, но ще ти кажат погрешката.

В света сега иде епоха за изправяне на погрешките. За в бъдеще трябва да живеем без погрешки.

Когато се затъжим за погрешки, ще слизаме в по-нисшите светове, да виждаме какви са погрешките. В миналото често светиите отивали в гората да видят как вълкът дави овцете, да видят какво нещо е лошият живот. Те често отивали да погалят вълка и казвали: „Ако ме обичаш, остави я, не я яж. Ако ме послушаш, може да ти помогна. Ако не ме послушаш, сто пъти ще ти одерат кожата”.

И сега аз казвам: Не забравяйте благата, които Бог ви е дал. Не забравяйте красивите умове, красивите сърца и красивите души, които имате.

Не забравяйте Божията любов и милост.

Не забравяйте Божията мъдрост и истина. Не забравяйте, че всички сме в ръцете и под очите на Бога. Издигнете бялото знаме и живейте тъй, както Бог изисква.

Из беседа, държана от Учителя

на 19.XI.1944 г. София - Изгрев.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Константин Балмонт

КАКВО ДАВАТ СЛАВЯНИТЕ НА СВЕТА

Да бъдеш в робство сто години, четиристотин години — и да не изчезнеш, а да за-пазиш своя език, своята особена чувствителност, кроткия поглед над света, — това е все едно да бъдеш разпънат и да възкръснеш. Това е все едно да бъдеш заточен в дълбоко подземие през половината от своя живот, а след това да излезеш на слънце не като разбит и преждевременно изгубил сили старик, но като възторжен, слънцелик юноша, който с всички сили се стреми към творческа работа, стреми се, в златните лъчи на дневното светило, към радостта да прегърне любимата си, несравнима Майка, своята Родина, и своята сестра, и своя брат, и своята любима. Това е тайнството на вътрешното претворяване. Превръщане на оловото в злато. Висок пример за героизъм и крайпътен олтар, гдето изморения пътник може да се помоли.

Ни прела гора, ни ткала —

Вся зима болна лежала,

Кога да дойде Гергьовден,

Сама се гора облекла — .

Все у зелена долама.

Все у зелено кадифе.

Кой изтънчен художник е написал този преобразяващ стих? В него има нещо от изяществото на венецианския кристал, в него има нещо от нежността на фламандските дантели. Той е бил изпян, а не написан — някой друг го е само записал като учен — събирач на народни песни — изпял го е, а не написал простия български селянин. Вслушайте се и проникнете в тази песен. Не някой пастир от чуждия народ — пришелец е изпял тази евангелски-бисерна песен, а славянина, който е можал да запази своята душа всред огнения пламък на робството.

Славяните — по своята същност — са скромни и смирени. Но има една прекрасна мисъл в приятелската преписка между Красински и Словацки, двама поети от тризвездието; оглавявано от Мицкевича: „Истинското смирение е неразделимо от благородната гордост и истинската гордост е смирена“.

Славянинът, намирайки безценно съкровище под разцъфтялата папрат, не бърза да разгласи това по всички посоки. И добре прави. Цветята му остават по-дълго време недокоснати не само от човешките ръце, но също така и от човешките очи. Това именно им придава, когато, най-сетне, те бъдат намерени от съзерцанието, такава магична и свежа прелест, — такава, несвойствена на другите земни цветя красота.

С тази кротост, с нашето упорство и с дълго таения, но в уречения миг внезапно изригващ гняв на възмездието, и с благия Божествен труд на строителството, и с нашата душевна способност да постигаме веднъж набелязаната цел и в нашето извисяване — живеейки като пустинножители — нека бъдем, нека и занапред си останем славяни. Нека и занапред бъдем птици ширококрили, умеещи, в свещения миг на историята, с замаха на свитите до тогава криле, да изтъчем въздушен килим на Този, Който вижда всичко, и неразрушимо подножие за пречистата и пресвята Майка-Дева, звездата над океана.

Но нека ний, славяните, не впадаме в голямата грешка на самоприспиването и самовъзхвалението. Изказвайки сега тези думи, аз говоря само за вечната, основна същина на Славянското, взето в неговата положителна, в неговата точно схваната, определена страна. А често ли ний, с нашите прояви и живот, се намираме в тази именно същност на славянството?

Нашата способност с пълно себеотрицание да се отдаваме на това, което е легнало на сърцето ни, твърде често ни води не към героизъм, а към сляпото заблуждение. Разединението на славяните е познато на всички. Много често личното у нас взема такива размери, такава непреодолима сила на внушението и заробването на нашата воля, че ние по-често, отколкото които и да било други, попадаме в примката, поставена ни често от нашата собствена непредвидливост.

В случая се получава едно двойствено явление, с двойна оценка. Трагичния пример за това. за което говорим сега, пие виждаме в съдбоносния край на двамата най-велики руски поети — Пушкин и Лермонтов. Разглеждайки тяхната смърт като чисто художествено явление, ние можем да видим много красота в способността за самоотричане, както на Пушкина, така и на Лермонтова, тъй безогледно и безкористно да отидат до своя земен край. Но, разглеждайки спокойно всички обстоятелства, които са предшествали тия две трагически смърти, не можем да не видим, че и Пушкин, и Лермонтов са били длъжни и са могли да не разсичат змийското кълбо, а само да го развържат, те са можели и са били длъжни да донесат своите светилници, своя единствен, за всеки от тях гений, до дълбока старост, — както направи това Леонардо да Винчи в Италия, който не се впусна в ръкопашен бой с противника, когато Микел Анджело го е унизил с нападки в присъствието на други лица, и както направи това в Германия Гьоте, който доизгради за своя народ, в тяхната пълнота, всички постройки, чието изграждане му внуши неговата творческа съдба

Може би, най-ценната мисъл, която е изказал в своя кратък живот безсмъртния Пушкин, който най-добре, отколкото който и да бил друг, посочи на русите Русия и руското, е неговата забележка: „Няма убедителност в оскърбленията и няма истина там, гдето няма любов“.

Със любяща душа вървим ний по света, и влизаме неочаквано в правилно разположените чужди домове на Европа и Америка. С музика, изтръгната из непознати глъбини, с игра в която с нас никой не може да се сравни, с детинска чистосърдечност и простодушност, съединени с буден, наблюдателен ум, с неочакваното обръщение на сърце към сърце, там, гдето всички са привикнали към студените външни формули, с нашия стих, в който прозвучават, пробягвайки по струните на гуслата, и степта, и полето, и морето, с нашата селскост в градското, със съвестта на Достоевски и Толстой, горящ като двоен факел в мрачното време на безразсъдната безсъвестност – и с нещо, с нещо друго още, което е трудно да се изкаже с думи, но което идва направо до човека, както направо идва към него непознатото дете, и слънчевия лъч, и свещения пратеник на далечното Праведно царство, с всичко това, — и нека и занапред лелеем в себе си всичко това въпреки немилостивите изпитания на съдбата - с такива образи, ний славяните, ний русите, преминаваме по този чужд свят и оставяме в чуждите сърца следите на светлината.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Островът на радостта

приказка

Един цар имал трима синове. По закон най-големият син е трябвало до наследи царството, но царят не обичал тоя свой син и не искал той да остане негов наследник, затова той повикал при себе си тримата синове и им казал:

— Слушал съм да говорят мъдри хора, че някъде по земята се намира Островът на радостта и че който яде плодове от тоя остров придобива вечна радост. Ето защо аз съм решил да ви изпратя до дирите Острова на радостта. Който от вас пръв ми донесе плодове от там, той ще наследи царството ми.

Царските синове се поклонили но баща си и казали, че ще изпълнят неговата воля.

Царят най-много обичал малкия си син. Затова на него дал най-бързият кон. На средният си син дал по-лошав кон. А за най-големият си син избрал най-лошия кон. По тоя начин царят давал преднина на най-малкия си син и вярвал, че той ще превари другите и нему ще предаде царуването.

Качили се на конете и тръгнали на път царските синове.

Най-големият царски син бил добър, милостив и не пресилвал своя кон. Карал го тъй, както сам конят желаел да върви. А другите му братя карали с най-голяма бързина и отминали далеко напред.

Още същият ден останалия назад царски син настигнал един млад мъж, който носел стара жена. Той спрял коня и попитал:

— Къде носиш тая жена?

— Нося я при лекар. Болна е — отговорил мъжът.

— А защо не си я качил кон?

— Тя беше на кон, но настигна ни един лош човек, който умори своя кон от бързо каране и взе нашия.

Царският син слязъл от коня и казал:

— Покачи болната на тоя кои и я закарай при лекаря.

Мъжът го гледал учудено и не вярвал на думите му. Но царският син взел от него жената и я качил на коня.

— Карай сега — казал царският син.

— Благодаря ти, добър пътнико. Дано Бог ти отплати за тая добрина! — казал мъжът и заминал напред.

Царският син продължавал да върви без кон. Той срещнал една жена, която вървяла много бързо. Краката й били боси и окървавени.

— Защо тъй бързаш, жено? — попитал царският син.

— Бързам, защото един осъден ще бъде обесен по моя вина. Заклех се пред съда, че е убил мъжа ми и го осъдиха на смърт, а мъжа си аз убих. Ала после се разкаях и сега бързам да освободя невинния. Ако не стигна навреме ще го обесят.

— А краката ти защо са тъй окървавени?

— Защото нямам обуща и са се наранили от острите камъни.

Царският син седнал и събул обущата си. Подал ги на жената и казал:

— Обуй се, за да вървиш по-бързо.

— Ами ти! — учудила се жената

— Аз мога и бос — няма защо да бързам много.

Жената се обула и, преди да отмине казала:

— Бог да ти отплати, милостиви пътнико!

По-нататък царският син срещнал един гол човек, който треперел от студ.

— Защо си гол?—попитал той.

— Защото разбойници ме нападнаха и всичко ми ограбиха.

Царският син съблякъл горната си дреха и я подарил на голия човек.

— Облечи тая дреха.

— Бог да ти помогне да облечеш душата си в дрехата на радостта, милостиви пътнико — казал човека.

Най-после царският син стигнал до една голяма и буйна река. Над реката имало мост. На моста имало надпис: Това е моста, който води за Острова на радостта.

Докато царският син гледал реката и моста, пред него се явил средният му брат, запъхтян от бързане и умора. Той прочел бързо надписа, погледнал реката, моста и едва тогава се обърнел към брата си.

— Хе, ти тука ли си! Да не мислиш, че ще ти позволя до минеш преди мен! — извикал той и тръгнал по моста.

Ала щом минал няколко крачки, моста се вгънал и той потънал във водата, която го понесла надолу.

Големият царски син се хвърлил в реката и извадил брата на брега. Разтръскал го, за да повърне погълнатата вода.

През това време дошъл и най-малкият царски син.

— До тук сте ме преварили, но сега аз пръв ще мина в Острова на радостта! — извикал злобно той и закрачил по моста.

Ала моста отново се снишил към водата и буйните вълни понесли надолу царският син.

Големият брат пак се хвърлил в реката и спасил и него.

Дълго лежали двамата братя на брега. А когато се изправили на крака, средният казал:

— Време е вече да се опиташ и ти.

— Де, трябва и ти да тръгнеш по моста — казал и най-малкият.

— Има време. Сега вие имате нужда от мен — отговорил най-големият брат.

— Нямаме нужда от тебе. Опитай да минеш моста, ако не те е страх — подканили го и двамата.

— Не ме е страх, но няма защо да се бързо.

— Щом не бързаш, значи страхуваш се.

— Ще ви докажа, че не ме е страх.

И големият брат се запътил към моста.

Двамата братя се зарадвали, защото помислили, че той ще бъде отнесен от буйната река и ще се удави. Ала радостта им траяла малко.

Големият царски син тръгнал тъй спокойно по моста, както си вървял и по брега. И минал реката. Влязъл в Островът на радостта.

Неописуема била красотата, която видял царският син. Такава красота нямало никъде по земята. А плодовете на дърветата били едри и сладки.

Царският син се радвал на невижданата красота, ала когато изял няколко плода, тогава станали най-щастливият човек на земята. Безкрайна светлина греела в душата му, топли и сладки чувства бликали в сърцето му.

— Къде съм аз и какво става с мен! — извикат, той, упоени от голямата радост.

Веднага пред него се явила една красива девойка, каквато той досега на а бил виждали. Тя му казала, със сладък глас:

— Ти си в Острова на радостите и си тъй щастлив защото яде от тукашните плодове.

— А ти коя си? — попитали той.

— Аз съм жителка на тоя остров.

— А има ли и други красиви като тебе на тоя остров?

— Тук всички са красиви.

— И старците ли?

— Тук всички са млади; тук никой не остарява. Защото тук царува любовта и радостта: всеки обича другите и всеки е обичан от всички.

Царският син се замислил. После попитал:

— Можеш ли ми каза, защо моите братя не можаха да минати моста, а аз минах?

— Защото твоите братя обичат само себе си и мразят другите, а ти имаш обич и милост към всички хора. Себелюбието прави хората тежки и неспокойни, затова моста се огъва под тях и реката ги отнася. А любовта и милостта правят човека лек, спокоен и само тогава той може да мине в Острова на радостта. Да, само любящите могат да бъдат в Острова на радостта. И, знай, когато всички хора ядат от тия плодове, които направиха тебе щастлив, тогава цялата земя ще бъде Остров на радостта. Защото тогава всеки ще обича всички хора и всеки ще бъде обичани от всички.

— Колко хубаво ще бъде тогава! — извикал той.

— Да, тогава ще има най-голямото щастие на земята. Затова набери плодове, напълни си торбата и се върни да ги раздават на хората по земята.

Девойката отминала между плодните дървета, а царският син си напълнил торбата с плодове и тръгнел по моста. Той бързал да дойде по-скоро при своите братя и да им даде плодове от Острова на радостта. Искал и те да бъдат щастливи.

Щом минали моста, братята му го посрещнели веднага.

— Набра ли плодове? — извикали и двамата с един глас.

— Набрах. Ще ви дам — отговорил той, с озарено от щастие лице.

Ала те били заслепени от безлюбие и недочакали той да им даде плодове от Острова на радостта, а го хванали здраво и му взели плодовете.

— Ако ти трябват плодове, върни се и си набери! — извикал му единият брат.

— А когато се върнеш при баща ни, един от нас ще бъде вече цар! — добавил и другият.

И двамата царски синове се изгубили в далечината. Всеки от тях бързал да се върне пръв при баща си и да наследи престола.

Ала най-големият царски син не се ядосал на братята си. Той чувствал, че радостта си оставала в него, чувствал, че дори всичко ако му вземат, той пак ще си остане радостен и щастливи. След като ял плодове от Островът на радостта, той не можел вече нито да се сърди, нито да мрази. От сърцето му бликала само обич и радост.

— Ах! но торбата ми е пълна! — извикал той, като гледал и пипали торбата си.

И, наистина, торбата му била все тъй пълна, както я донесъл от Острова на радостта.

Тогава той тръгнал по пътя. И на всеки срещнати човек давал плодове. И всички, които ядели от тия плодове, ставали радостни и щастливи.

И плодовете му не се намалявали и не се свършвали: колкото повече давели, толкова повече се пълнела торбата му.

Най после, след много дни, той стигнали до царският палат. Но точно когато да влезе, зад него се явил средният брат, който го блъснал на страна и му викнал ядовито:

— Да не мислиш, че си преди мен!

— Виждам, че съм след тебе — отговорили му той и не бързал да влезе в двореца.

В това време минал край него и другият му брат. И той го блъснал настрана и влязъл в царския палат.

Когато големият син се явил при царя, там видял двамата си братя, които се карали. Всеки от тях доказвали, че пръв е дошъл и всеки искали пръв да поднесе на баща си плодове от Острова на радостта.

Ала голямо било учудването и на двамата, когато видели, че торбите им са празни: нямало никакви плодове.

А големият царски син стояли настрана и гледали спокойно.

— Ти си взели плодовете ми! Ти си ги откраднал! — извивали най-малкият брат, като видял пълнате торба на брата си и се хвърлили към него, с пламнали от яд очи.

— Да, аз ги взех — отговорили кротко големият брат и му дал плодове.

— И моите си взел! Крадец! — извикал и другият брат, обзет от гняв.

— Да, и твоите взех — казал големият царски син и дал и нему плодове.

Тогава двама по-млади царски синове започнали отново да се карат. Царят ги слушал и не можел да разбере, кой е прави и кой крив.

Тогава големият царски син излязъл из царският палат и тръгнал да раздава на хората плодове от Острова на радостта. Защото той вече разбрали, че не е толкова важно кой ще царува и властва над хората, а най-важното е — хорото да се обичат и да бъдат радостни и щастливи.

И така, ден след ден, продължавал големият царски син да ходи между хората и да им раздава щедро плодовете на радостите. И всички, всички, които ядели от тия плодове, всички започвали да се обичат едни други и всички ставали радостни и щастливи.

Т. Ч.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЫСОКИЙ ИДЕАЛ

Петр Донов

(Из Словото на Учителя)

Природа любит только тех, которые имеят высокий идеал. Она считает их своими возлюблеными детьми и знает их по имени. Те же, которые не имеют никакого идеала, не внесени в ее книгу, они бракованы и оставлены в ее тайниках на долгие дни, на долгие годы.

Если вы чувствуете иногда, что будто бы никто не обращает на вас внимания, словно вы оставлены Богом, природой, то знайте, что ошибка в вас, что вы не имеете высокого идеала. Это правило, это закон. Следовательно, каждый из вас может исправить свою жизнь, свое несчастье и каждый может выбраться из этого забытый на дне его, создав в себе высокий идеал, начнет ползти, подобно улитке, вверх и спустя некоторое время, он окажтся на поверхности. И природа скажет тогда:

„Вот одно из моих воскресших детей”.

Что такое смерть в мире? - Смерть - это несчастье для забитых детей - детей без идеала. Воскресение-же это появление детей с высоким идеалом, выкарабкавшихся с низов материальнаго мира. Но, чтобы выбраться или выползти из этих низов, требуется воля, требуется беззаветная ни с чем несравнимая вера.

Некоторые говорят: „Я ношу все, что попало и ем все без разбора". Нет, это не так. Тот, кто говорит, что он все есть, не имеет высокаго идеала. Он - всеядное животное. Человек должен есть самую отборную пищу, дабы она оказала на него самое лучшее воздействие.

Природа познает кого бы то ни было из вас. Как же познает она? Она каждый день производит свои опыты. И знаете ли вы, какие дивные опыты совершает она? Чтобы испытать, что кроетя в тайниках вашей души, что скрито в недрах вашего ума и сердца, какие порывы таите вы в себе, и что может выйти из вас - она создает в своем саду прекраснейшия плодовыя деревья и украшает их плодами различнаго качества,- Она впустит тебя в этот сад и будет следить за тем, какой плод ты возьмешь. Если ты имееш высокий идеал и выберешь самый лучший плод, она скажет: „Вот разумное дитя”. И тотчас же отметит в своей записи: „Из него может выйти человек”. Если же поленишься подняться вверх, она будет другого мнения о тебе. Плод дерева, который ты берешь, должен быть самым лучшим. Тебе может стоить это жизни, но если ты взберешься и сорвешь самый лучший плод, она скажет: „Это дитя смелое - берет самое лучшее”. Но если это дитя взглянет вверх и скажет: „Кто теперь взберется на дерево”, а потом посмотрит вниз, не упала ли где груша, или же сорвет плод с ближайшей ветки, тогда природа скажет: „Это одно из забытых детей, из него не выйдет человека”. Заметьте себе, что природа смотрит только на ваши внутренные устремления. Она только констатирует факти, только наблюдает их и из всего отмеченнаго делает свои заключения. Следовательно, если она отметила самое лучшее относительно вас, причиной тому - вы сами. И если она отметила что, либо не хорошее о вас, причиной тому опят, таки вы сами.

Она от себя ничего не прибавила и не убавила. Она отметила просто факт и из этого факта выводит свои заключения. Каковы же эти заключения, могущия повлиять на вашу жизнь? - это ваш выбор, от вас зависящий.

Теперь перейдем к сравнению. Ты идешь встречать солнце. Не иди встречать солнце, когда оно уже поднялос над горизонтом. Ты должен встретить первый луч восходящаго солнца. Первый луч - самый важный - он подобен царскому сыну. Остальные лучи менее важны.

Если ты не увидел перваго луча, ты опоздал встретить восход солнца. Улови первый луч. Другие лучи тебе не нужни. Первы луч прими и вернись домой. Если вы восприняли первы луч, исходящий от Божественаго Начала, из вас выдут люди. Если же вы опоздали и не встретили перваго луча, я должен вам сказать одно горькое слово: Bы будете забытыми детьми на дне природи, которое не для Божьих детей.

Это именно - тот великий идеал, тот высокий идеал, которнй кажды из вас должен имет: самое хорошее, самое возвышенное, самое красивое, самое сильное, самое мощное, самое доброе, самое правдивое, самое истинно любимое - все это най высшаго качества. Примените этот высокий идеал в своей жизни, и вы увидите, что ваша жизнь измениться.

Но необходимо применение. Например, ты упал духом и говориш: „Праздно сердце мое, не имею я любви”. Как тут помочь? Скажи: „Я пойду завтра встретить восход солнца и постараюсь уловить первы луч”.

Делали ли вы наблюдения утром, сейчас же после пробуждения, - какова ваша первая мысль? Природа в этом отношении очень требовательна. Как только дитя пробудится, она тотчас же остановится с трепетом около него, задержит свое дыхание и вслушается в то, что это дитя подумает. Если сейчас же после пробудждения направиш свой ум к Богу и подумаешь о Его Великой Любви, наполняющей твою душу всякими благами, то природа скажет: „Из этого дитяти вийдет великий человек. Оно имеет высокий идеал”.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЛАВЯНИН

По синему морю, полями, лугами

Ущелью, обрывом крутыми горами,

По речкам широким, обросшим лесами;

На севере диком, покрытом снегами,

В пустине песчаной, край мертваго моря,

Широко раскинулся русский народ.

*

Долго дремал, полупьяный и сонный,

Долго, зевая, в затылке чесал,

Долго в избе полутемной, голодный,

Думавши думу, на печке лежал.

*

Грянул же гром и народ пробудился,

Вышел на улицу, смотрить кругом,

Видить — разсвет на Востоке зарделся,

Думать пришлося своим уж умом.

*

Темные тучи смешавшись с лазурью

Несутся высоко в небесную высь.

Так думы, вдохнутые полную грудью,

Родили славянскую новую мысль.

*

О братстве славянства, о братстве народов,

О помощи слабым — вопреки себя,

О силе смиренья и кротости нравов —

Вот что родила его голова.

В. Н. Вязигин

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

МЕЖДУНАРОДНО СЪТРУДНИЧЕСТВО

Огъва се, тресе се, грохва старата световна сграда под непосилната си собствена тежест на ненаситен егоизъм, кариеризъм, безогледен шовинизъм и кипнала свирепост. Сгромолясва се предвечната бастилия, заробила и оковала великия творчески дух на човечеството. Оглушителен тътен и грохот отбелязват нейния край.

След стихването на разрушението се надига друг тръбен. обединяващ зов, — зов — пробуда. И ето, раздвижват се. пробуждат се милионите; протягат се мишци, изопват се мускули и сухожилия, изправят се снаги, пламват зеници, предлагат се с готовност жилави десници. И тръгват безчетните друмници от цялата земя, от степта и планината, от океана и пустинята, от фиордите и вечните снегове, от високите полета и плодородните долини. Тръгват без фракове и хитони, без парадни тоги и салонни труфила, те; босяците, овчарите, работниците, занаятчиите, моряците, железничарите, учителите, орачите, облечени в трудовите дреха на живота. Великият процес на прочистване старото започва, започва с песента, с трудовата песен на онеправданите и с векове потиснатите милиони.

Почиства се и сетната прогнила греда на старото. На самото  място на очистената вековна бастилия от злоба и мрак, от варварство и непростима ненавист се изстъпя могъщ, прекрасен ликуващ свободният човешки дух. Пламналите му зеници фосфоресцират молниите на творчески възможности и ненадломена воля за великото и вечно побратимяване на народите. Със сетен заядлив ръмжел се изхлузвал» позорните вериги, оковали с векове вечния и святия.

Тръпката на върховен трепет слъкатушва в душите на милионите. Издигат се морни, оросени с трудова пот чела, просияват, пламват погледи, изправят се тръпни снаги. По-лъчезарен от слънцето и по-могъщ от океана е Той — техният дух, тяхната душа, тяхното сърце, техния вдъхновител. Неговото слово прозвучава и потъва дълбоко в душите им: „Елате при мене, мои приятели и деца. Ето Аз дойдох и се утвърдих всред вас. Това, което очаквахте, бленувахте с векове, се сбъдна. Изгра зората на вечния ден, денят на международното побратимяване и сътрудничество. Настана ден първи за натежалата и помръкнала от престъпления и жестокости земя. Но едно помнете: не повтаряйте заблудите и греховете на стария свят. Иначе ще настане вашата вечна нощ, вашето вечно робство.“

„Нови, чисти, светли, трудещи се ви искам, из дъно нови! Нека всеки знае истината, а тя е — служене, безкористно, всеотдайно, неуморимо служене! Онзи, който иска да бъде пръв, трябва най-много да служи, най-много! Залезе епохата на дребното, егоистично, властолюбиво аз. Изгря епохата на широкото, безгранично единение. При тази епоха всяко индивидуално аз доброволно и радостно ще бъде деятел за провеждане на вселенското сътрудничество. Не искаме блестящи каменни храмове и надути самомнителни жреци в тях. Други храмове искам от вас Аз: зорко и будно съзнание, воля и готовност за служене и отворени чисти сърца. Това ще бъдат от сега и до века моите храмове. А това е, мои приятели и деца, това е пламенният бунт на съзнанието.“

„Приятели и деца мои, не проигравайте най-прекрасната епоха, най-могъщия коз, най-върховния миг! Започнете! — Поетът със своите творчески прозрения, обединяващи хората — братя, скулпторът със своето длето, ковачът с чука и стоманената наковалня, занаятчията със своята майсторска, учителят със своя несмлъкващ стремеж, работникът с жилавите си мишци и ведър поглед, морякът със своята смелост, и полет за нови светове, жетварката със сърпа, майката с необятното си сърце, овчарят със своя кавал, орачът, метачът, вървете всички — творете, изковете, утвърдете епохата на всепобедния дух на мировото единство.“

„Да пребъде великото побратимяване на народите. Да пребъде мирния творчески труд. Аз казах!“

Като могъщ океански порив се надигна към висините и полетата химнът на милионите, всепобеден, ликуващ, протяжен химн, прославящ епохата на епохите, даруваща всесветско равенство, братство и свобода.

Д. Кошева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПОЕМИ В ПРОЗА

От Жени Божилова Патева

* * *

МОЛБА

Спри. почакай, милий мой. Послушай съкровения трепет на моята душа.

Покорно вървях през вековете след тебе. И пак заедно е нашият път: Жена и Мъж, нам със съдено, един с друг да пребъдем.

Но аз съм морна. От шемета на твоето дело съм морна.

Повесен във вихрен устрем, ти не сещаш, как се късат нишките на радостта и живота.

В блясъка на твоята корона аз виждам да се отражават капки кръв и кръстосани мечове. В подножието на твоя трон витаят сенките на несметни човешки жертви.

Твоето дело става страшно: То разрушава труда на вековете и красотата на душните. То погубва рожбите ни, мене и самия тебе.

Спри, почакай. Аз се моля в храма на моята душа.

Послушай мълчаливата молитва на моята душа.

Аз се моля за това, което ти в бяг изгуби и което отново трябва да намериш, за да озари светлина и радост живота ни.

За да настане Новият ден.

За висшата красота, която трябва да овладее човешката душа.

За безпределната любов, която трябва да изпълни човешките сърца.

За дивната хармония, която трябва да царува в човешките дела.

За мира и радостта и за свободата на човешкия дух. Да бъде в човешкия живот това, което е в прекрасния Божи мир.

Да няма гнет, неволя, робство, заблуди. Да няма вражди и войни.

Да бъде светлина, мир, радост и любов.

Послушай мълчаливата молитва на моята душа.

* * *

В ПРЕДУТРИННИ ЗАРИ

На Георги Томалевски. —

В отговор на поемате му

„Лека нощ“.

Страхотна тъмна нощ. Земята тътне в барабанен огън. Моторни криле раздират без звездни небеса и сипят огнени стрели. Морето се вълнува, бушува и предава стенанията на безбройни, потънали в него души.

— Къде беше, чедо в тая страшна нощ? Че ти снощи не дойде и „лека нощ“ на майка не каза. И много за тебе мисли, и горчиви сълзи проле, и ужаса на мрака да заглуши, за тебе пред Бога твоята майка се моли. Да беше дошъл и сега за „лека нощ“ .... може би, пред майчината любов да би спрял и от теб далеч би отлетял всеки ужас.

Помниш ли, кога беше мъничко дете? Всяка вечер ти пред майка смирено свеждаше чело, „лека нощ“ да ти по желае тя. С нейната целувка сънят притваряше твоите ресници, а кога сладък сън те унесеше, тя се молеше за тебе. Нейната кротка молитва над твоята постеля ангели от небето призоваваше и те бдяха над тебе цяла нощ.

От изток предутринни зари се показват. Небето почва да светлее. Бурята скоро ще престане. Размирието ще стихне. Птички песни ще запеят. Славослов към Бога ще отправят. Бисерна роса засъхнали цветя ще освежи. Тогава върни се, дете при майка. „Добро утро“ да ти каже тя. Изморен, ти при нея ще починеш. Обезверен, ти от нея крепка вяра ще получиш. Чуй майчина молба: — Ела.

Същинската твоя майка ти, може би няма да намериш. Но всякога с тебе ще пребъде една майка. Вечната Прамайка. Закрила твоя тя всякога ще бъде. Небесни светила ще снеме, с тях твоя път ще озари и всеки ужас от теб ще отстрани.

* * *

ЯНТАРНА БРОЕНИЦА

За теб, отруден и изморен братко мой, искрици в огнището светлеят. От тях ще доземеш пламъка в душата на Единната майка на света.

И янтарна броеница от нея в дар ти ще приемеш.

Зрънце по зрънце за тази броеница твоята майка из глъбините на житейската мъдрост събра.

Искриците в огнището светлеят и зрънцата на броеницата мъдростта предават:

— Един Бог, едно слънце, една земя са за всички люде върху нашата планета.

Човек живее с тялото си на земята, но духът му вечно към Бога се стреми, а Бог е любов за всички хора.

Всички хора, раси и народи пред Бога равни чада и помежду си равни са.

За всички тях еднакво са отредени земните пророци, небесните светила, морета и океани.

В поднебесните простори има място за всяко крило и по безбрежната повърхност на океана има място за всяко платно.

Майката-земя едно иска от своите чада: работници мъдри, храбри да бъдат, просторите й в рай да обърнат. А Бог за доброто на човека труда е благословил и повеля му е дал: в мир помежду си да живее.

На човека висша дарба от Твореца му е дарена: земни трудности и житейски мъчнотии с разума си да разбира и нарежда.

— Светликът на огнището душата на моя брат ще озари. И Светлина по света тогава ще се пролее. И Спасителят отново ще се яви. Скърбящи и плачущи да утеши, правда и любов да раздаде.

Отново по земята ще се пронесе:

„Мир на земле, во человецех благоволение!“

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Най-скъпата мантия

по Учителя

— Облечи си най-скъпата, слънчева мантия

и излез да посрещнеш, по нея, Господ!

На челото да светят рубини, в гърдите — брилянти,

но да бъдат на Вярата святия плод.

*

— Не бленувай за златните земни съкровища: —

скъпоценности крие ЧОВЕШКОТО топло сърце...

Ала колко дълбоко са в него заровени!

И как бързо топят се, докоснати с тъмни ръце!

*

— Ще извадиш на яве ти скъпите дарове,

които в гръдта ти е внедрил и спазил сам Бог:

семената рубинни в узрелите нарове

се отронват така — подобно слънца от Възток.

*

Светлината да бъде за тебе короната,

благостта да пребъде в ръката ти жезъла свят,

от смирение тихо изковал да си бронята,

в Любовта да обвиеш свещения Град.

*

— Облечи си любовната, царствена мантия —

да посрещнеш в домът си ВЕЛИКИЯ ГОСТ!

Събери от душата си всички брилянти

и вдигни по дъгата Му гиздав съзвездиен мост!

Елвилюри

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Великият Посветен

— Ще повярвам, Учителю, но след като видя ..

Покажи пред очите ми тук чудеса:

ето — бисер да светне във празната мида!

Ето — слънце да блесне среднощ в небеса!

А луната да дойде самичка на гости,

да застане на стройния речен бамбук

и месо да покрие мъртвешките кости:

да изровя имане под онзи там лук. —

*

По ликът му припаднала скръбна усмивка.

Не за пръв път срещал такъв ученик.

И макар, че сърцето печал го обливала

Посветеният пак си останал велик.

*

— Подари си имота на сетни бедняци,

и ще светне в сърцето ти бисер голям.

Възлюби си Отеца, що е в звездни рояци,

и във здрачния храм ще ти блесне Той сам.

А луната ще припне на гости самичка

и ще кацне по-близко: на твойто перо! —

ако бъдеш певецът, що пей под сурдинка,

вдъхновен ако мислиш за общо добро. —

*

Неузрял за Великото, рекъл: — То лесно е.

според както прилагат, да чакам до век.

Но аз искам веднага: Това е чудесното.

А пък бавно — то може и всеки човек!

*

И направил Учителят не едно чудо

А накрай поиздигнал тогова младеж

над поляната тъй нависоко, че лудо

от уплаха завикал, облечен във скреж:

— О, повярвах аз, вярвам. Учителю, в Бога

и готов съм да тръгна по твойте слова.

Чудесата ти видях и вече ще мога

стъпалата свещени да ги изкача. —

*

Но Великият Посветен му посочил вратата

и му рекъл със благ, повелителен глас:

— Изкачил си се вече навръх чудесата:

не си ми ти нужен — на добър ти час!

Елвилюри

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СТАРОЗАВЕТНИ И НОВОЗАВЕТНИ

— Аз не желая да наруша правдата — казва понякога тоя, на когото е трудно да извърши дело на милосърдие. И наистина, на пръв поглед трябва да се наруши правдата, за да се прояви обичта, трябва да се пренебрегне обикновената справедливост, за да възтържествува сърцето.

Коравосърдечието и човешкият егоизъм често се позовават на правдата, за да оправдаят своето съществуване. Една най-своеобразно разбрана правда не веднъж е служила като прикритие на много сурово себелюбие. Ние не веднъж прибягваме към справедливостта, когато се полага да извършим добро и успокояваме с това дори и най-дребните проблясъци на своята съвест. Бъдем ли изправени пред някой необикновен момент в живота, да извършим и най-малката жертва, ние веднага се позоваваме на правдата — дано тя ни освободи от това.

— Пада му се — казваме ние за някой изпаднал в беда наш приятел. — Да е мислил на времето: справедливо е сега да страда. Нека му дойде ума!

Има пък други, духовни уж хора, които казват, че това е негова съдба (карма) и трябва да го оставим да си я изживее напълно.

Чудни философи! — мислиш си и дори се стъписваш пред техния корав светоглед, като търсиш и доводи да оправдаеш.

Но какво става? Същите тия стоици към бедствията на другите хора, стават неузнаваемо други, когато самите те изпаднат в немилост и беда. Думи, каквито те никога не са произнасяли, се леят от устата им като поток, думи на милост, на човешка обич. Те нито дори споменават правдата, защото тя сега не им е потребна. Те говорят за човешко, милостиво сърце, за същото онова сърце, над което те се присмиваха, когато трябваше да направят и най-малката жертва.

Очевидно, лъжа, егоизъм и суровост, умело прикривани зад правдата.

В същност, кои сме ние, които ще определяме кой колко трябва да страда, кой какво има да изкупва? Кои сме ние, които мислим, че познаваме божествената правда? Та нима за правда ти свиваш колене да молиш Бога? В твоята интимна мисъл, когато молиш за милост, застанал пред безмълвното небе, стои идеята че Бог не трябва да гледа правдата, а да прояви Своята любов. Имало ли е някога случай, някой да се е молил да бъде приложена спрямо него правдата? Всякой знае, че правдата на Върховния съд е огън всепояждащ.

Представете си, че небето приложи към нас, хората, не закона на любовта, а закона на правдата. Тогава нашият свят ще бъде пометен издъно. Ако при това, човечеството днес би било натоварено със собствените му лъжи, то би трябвало да се смачка под тяхното тегло.

Нека се вгледаме по внимателно в дълбоката, езотерична същина на християнството. Непременно ще се убедим, че то няма никакво отношение към правдата, а към любовта и милосърдието. Християнството в своята същност не се занимава с законите на правдата. Те са предоставени на Върховната промисъл. На човека е дадено сърце, с което трябва да прощава. Базата на цялото християнство е Господнята молитва, в която не се споменава нищо по осъществяване на правдата, а се говори за царството, „както на небето, така я на земята“. Там се изтъква милостта като основа на целия морал, защото е казано: „И прости греховете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Тъкмо това е, което различава Христовото учение от другите религии и философски системи на древността. Те всички изтъквали величието па закона и строгостта на правдата. Не че Христовото учение заобикаля правдата и препоръчва пренебрегването й, но то показва нещо, което е над правдата— любовта. Оня, който умее да спазва правдата, е само безгрешен пред закона, но който люби е деен в подвига и той расте съзнателно. Правдата е везна, с която отмерваш строгостта на закона, а любовта е плод от преизобилието на твоето сърце, който ти подаряваш, като „нарушаваш“ правдата.

Не е простено да се нарушава правдата в безлюбието, но любовта, всякога може да я наруши, тъй като Христос е по-голям от светиите и пророците.

И така, често явление в живота е да срещнете хора с изсъхнали и пусти сърца които апелират за правда. Те са вехтозаветни и жестоки. Те прикриват оскъдието на малките си сърца със справедливостта, като забравят, че са родени, отгледани и търпени на тоя свят върху люлката и обятията на милостта. Те мислят, че е достатъчно, като си бил търговец, да си мерил право и лихвата, която си взимал, да не е била по-голяма от „законната“. Такова нещо няма в Христовото учение. Христос казва: раздай всичко на сиромасите и ела да ме по-следваш. Щом нямаш сили да направиш това, тогава не се хвали с твоята мизерна правда и с законната си лихва. Лихва ли е, тя не е законна,

Всички ние, които живеем на тоя свят, приличаме на безплатни пенсионери. Храни ни изобилието на природата, която от едно посято зърно дава сто. В името на каква правда са ме отгледали моите родители, на които аз не съм се отплатил с нищо? Ако не е била любовта им към мене, те никога не биха отминали с такава смирена безответност по своя път.

Да не бъдем вехтозаветници. При сърца, из които се излива щедростта, човек не разсъждава върху правдата. Към правдата прибягва оня, който нищо не дава. И когато случаят ни изправи да проявим любовта си, независимо от правдата, тогава чак сме близо до Христовото учение.

Георги Томалевски

в. „Мир“, V. 1944

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...