Jump to content
valiamaria

1942_01_04 С малкото

Recommended Posts

Аудио - чете Йордан Стоянов

От книгата "Последното добро". Утринни слова (1941–1942). Том I. Първо издание. София,

Издателство „АСК-93“ и Издателство „Урания“, 1997

Книгата за теглене - PDF

Съдържание на томчето

С малкото

„Добрата молитва“

„91 псалом“

„Молитвата на Царството“

„В начало бе Словото“

Ще прочета тринайсета глава от първото послание към коринтяните.

„Духът Божи“

Много пъти, като се говори за едно и също нещо, хората се наплашват. В света за любовта се е говорило толкоз много, че хората са наплашени. Казва: „Не ми говори за любовта, изгоряло ми е сърцето. За любовта не говорете, понеже претърпях голяма криза.“ Често и в религиите хората страдат от неразбраната любов, всякога казват: „Не говорете за любовта, за Бога не говорете, понеже много сме пострадали за Бога.“ Те, не че са страдали за Него, но искат да вземат пари в заем и казват: „Вярвай в Бога.“ Онзи не му плаща парите: „Вярвай в Господа, вярвай в туй, вярвай в онова... вярвай... вярвай...“, и остава човекът на понеделник.

Другояче трябва да се схваща: Бог е една необходимост за живота. Ние разсъждаваме: Бог изключва всичките противоречия, щом дойдеш до Него, всичките противоречия трябва да престанат. Той е една необходимост. Ние човъркаме, и каквото стане, мислим, че Той е причината. Всичките блага се дължат на Него. Но когато не вярваме, идат всичките нещастия. Най-малкото отклонение носи нещастие. Да кажем, направил си една хубава къща, оставил си една малка дупчица; не можеш да видиш дупката, но студът минава през нея, ти се простудиш. Питам, кой е причината, Господ ли е причината, че си се простудил? То е вятърът. Той обича тайните, казва: „Този съградил къща, за да видим какво има вътре“ и минава през дупката. Като минава много силно, простудиш се. Че вятърът не може да не се движи. Таман отвориш устата, и той влезе вътре, хич не го каниш, влезе вътре, разтършува се из дробовете, каквото задигне, и веднага вън. Един таман избяга, друг дойде, целия ден има разправии само с вятъра. Сега по някой път аз съм говорил за дишането. Не трябва да се диша много бързо, понеже ако ти дишаш много бързо, ако правиш петнайсет вдишки в минута, ще си простудиш дробовете, ще заболееш. В студеното време в една минута една вдишка ще правиш. Какво трябва да правиш? Няма да бързаш, полека да дишаш, ако в две минути правиш една вдишка. Ти трябва да си един първокласен светия, за да можеш за двайсет минути да направиш една вдишка.

Любовта е една неизбежност. Като говорим за любовта, трябва да знаете, че любовта е в сила да удари всичките ви работи. Апостол Павел разглежда любовта и казва: „Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам.“ Знанието е една от най-хубавите работи, от най-красивите работи, но ако имам всичкото знание, а любов нямам, ще съм мед, що дрънчи. Ти си още в първата степен, един метал си. Ако нямам любов, то съм метал. Какво щастие има в един метал? От един метал може да се направи един инструмент, някоя струна, що дрънка. Ако човешкото гърло би било направено от метал, той не би говорил. Без любов нещата са медни. Писанието на друго място казва: „Сърцата им са каменни.“ Щом дойде любов, изменя се каменното сърце.

Казвам, онова в света, което ни мъчи, то е безлюбието. Ти се мъчиш, мислиш, че нямаш пари. Но какво те мъчи безпаричието? Казваш: „Въглища нямам.“ Какво те мъчат въглищата? Въглищата не мъчат човека. Вижте мечката: легне, четири–пет месеца лежи, ни юргани има, ни въглища, ни храна, прекарва в пост. Казвате: „Аз съм постил четирийсет дена.“ Мечката пости три месеца, не е ли по-голям светия? То е мое мнение, не е мнение на мечката. Питат мечката защо така пости. Казва: „Имам един грях. По някой път пия кръвта на някое животно и съм започнала да постя, да ми се простят греховете, гладна стоя. Но въпреки това, когато нямам храна, като намеря някой вол, без да искам посмуквам от кръвта му, не ми иде наум.“

Вземете езика, нали е красив. Този език е опасна работа. Човешкият език е цяла картечница. Кой от вас не е правил пакост с езика си? Не че иска. Децата по някой път боравят с пищов. Някой пищов или някой револвер, не го знае, бута, казва: „Чакай да ти кажа как се стреля.“ Мисли, че е празен, погледнеш, убие. Колко хора има, които са така убити. Не че иска да ти направи пакост. Човек по някой път с езика си прави пакост. Не че иска, но завърти се езикът и като каже някоя дума, нарани човека. Колко са силни думите, че като рани някой човек, пет–десет години носи раната, не забравя, казва: „Той ме нарани така, че десет години носих раната на сърцето, не я забравих.“ Нашият език не е организиран, нашият език е още меден, от мед е направен, не може да вземе правилно думите, не е мек.

Казвам, любовта е една необходимост. Не е нещо, което може да се вземе отвън. Любовта не мяза на хляб, не е като хляба. Много пъти хората искат да произнесат любовта, казват: „Аз ви обичам.“ То е само понятие. Какво разбирате под думата обичам? Любовта се предава без говор, без нищо. Щом започнеш да говориш за любовта, ти влизаш в друг свят. Защото говорът не може да представи любовта. Като започнеш да говориш, разклащаш въздуха. Любовта обича онзи, тихия, свят, дето трептенията са толкоз деликатни, че едва да се разклащат листата. Много тих трябва да бъде. Туй говорене, както ние сега говорим, то е цяла буря. Като говориш за любовта, казваш: „Аз те обичам“, тази буря е толкоз силна, че тя ще разкъса всичките листа. След като излезнеш от тази буря, ти казваш: „Аман от любовта.“ Това не е любов. То е човешкият език. Любовта е друг свят. Законите на любовта, това е песента на Бога, Неговите отношения, които има към човешките души. Това е любовта: отношението на Бога към всички човешки души, които са излезли от Него. То е любов. Туй, което Бог предава на душите, то е любов. На всяка една душа дава по нещо. Няма по-хубаво нещо в света да приемеш онова, което Бог дава. Че умрял някой, това не е любов. Че вятърът подухва, и това не е любов. Една любов започва с първия лъч на безсмъртието. Когато човек стане безсмъртен, тогава любовта го е озарила. Сега сме в сянката на любовта. Днес имаш любов, утре любовта изчезне, това не е любов. Сега не искам да се съдите, да кажете: „Какви хора сме.“ В любовта не трябва да се съдим. Казвате: „Той има любов.“ Аз толкоз години съм, още не съм срещнал на земята човек, който носи любовта. Срещал съм първокласни светии, любов нямат. Защото по някой път светията се разгневи. Най-малкият гняв пропъжда любовта. И Христос веднъж се разгневи, като влезе в храма, взе един бич. Оправи ли се светът като би евреите? Не. Казвате: „Трябва да има един бич, да се изпъждат.“ Едно прасе, колкото и пъти да го изпъдиш из градината, щом намери вратата отворена, ще влезе вътре. Една муха, колкото и да я пъдиш, пак каца на лицето. Ти я изпъдиш, тя пак кацне на носа, казва: „Пет пари не давам.“ Хвръкне и пак дойде, и кацне на носа, казва: „Какво искаш да кажеш? Аз съм толкова умна, колкото и ти.“

Онзи ден говорих за новата година. Казвам: колко криво ме разбират. Нарекох тази година година на безлюбие. Те разбраха, че ще се тегли. Няма какво да се тегли. Бедна е тази година. Двете показва, че тя е бездетна. Тя се оженила, първото дете умряло, второто и третото измрели; бездетна майка е, плаче. Какво ще правите? Ще я утешавате. Казва: „Къде са моите деца?“ „На оня свят.“ „Какво правят там? Там прогресират ли, как са?“ Както и да утешаваш майката, да ѝ казваш, че са много добре в оня свят, учат се, тя казва: „По-добре да са при нас, отколкото на оня свят. Каква нужда имат в оня свят? Тук имаме нужда.“ Та аз влизам в положението на майката. Аз разбирам противоречието къде е. Ето къде е противоречието – в любовта. Ако левият крак ме напусне и иде в училище да се учи, какво ще бъде положението ми, да го чакам да свърши училище, да свърши университет, че тогава да дойде при мене? Той, като свърши университет, не иде при мене, иска да бъде самостоятелен, какво ще бъде положението ми? Понеже десет–петнайсет години, ако го чакам, да свърши училище, няма смисъл – когато той отива на училище, ще ида и аз, и когато аз отивам на училище, и той дойде с мене. Кракът ми няма да ходи в училище без мене и аз няма да ходя на училище без него. Законът е такъв: без любов аз нямам право да ходя никъде. Любовта няма право да ходи без мене никъде. Защо е така? Такъв е животът. Туй, без което може да ходиш, то ще ти създаде най-голямото нещастие.

Та казвам, за любовта така трябва да мислим: че Бог е една необходимост. Всякога всички нещастия в света произлизат от малките нарушения. Някъде дойде една малка мисъл, може да кажеш: „Господ сега с мене ли ще се занимава?“ Ти си създал на себе си едно зло. Ти не можеш да излезеш вън от Бога. И тогава, щом искаш да бъдеш самостоятелен, ти ще си създадеш зло на себе си. Сега Господ те е създал с всичките Си блага и според твоето разбиране не мислє, че Той иска като лисицата или вълка да те изяде. Сега някои има, казват: „Отишъл при Господа.“ Това не е права идея. Когато една буца лед се стопи, къде е отишла? Станало ли е нещо? Изменило се състоянието на тази буца. Даже тази буца, след като се стопила, става по-хубава за пиене, пречиства се. Може да е за полза. Ако едно кило вода се изпари, образува се на пара, какво ще стане? Тази пара ще дойде на капки да полива цветята, по-полезна е.

Та казвам, смъртта е процес на безлюбие. Щом влезеш в безлюбието, непременно смъртта ще дойде. Ако искаш да излезеш вън от любовта и да намери нещо, ще намериш безлюбието, ще намериш смъртта. Ако искаш вън от смъртта да намериш нещо, ще намериш любовта. Всеки, който иска да излезе извън света на любовта, влиза в света на смъртта. Всеки, който излиза из света на смъртта, влиза в света на любовта. Вън от Бога идат всичките страдания. Вземете сега войната, това са културните и християнските народи, които се бият. Кое е онова, което ги подтиква да се бият зимно време: измръзнали ръце, крака? Вестниците пишат всичко туй като за зверове, казват колко са убити: толкоз избити от германците, толкоз избити от русите. Питате кои ще победят. Какво ни ползва победата? Питате кои ще победят, кога ще свърши войната. Кога ще свърши войната не ме интересува, колко са убити, и това не ме интересува. Защо не ме интересува? Че защо ще ме интересува? Бедните защо ще се мъчат? Хиляди бедни души без пари дойдат: брашно нямам, хляб нямам, защо ще се мъча, да ида при тях да взема тяхното положение? Ако мога да помогна, да мисля за бедните, какво ще стане с тях? Тази идея е съвсем крива. Тия, бедните, защо са излезли от Бога, питам аз? Дошъл някой беден, казвам: „Ти защо напусна баща си? Баща ти е милионер, какво търсиш тук?“ Казва: „Болен съм.“ „Защо напусна баща си, майка си, те са здрави. Ти как си се разболял? Аз имам лошо мнение заради теб.“ Казва: „Осиромашах.“ „Аз имам лошо мнение заради тебе.“ „Окъсах дрехите си.“ „Аз имам лошо мнение за тебе. Всичко това показва, че ти си се отделил от Бога. Върни се при баща си, доста си пасъл свинете.“

Сега мнозина казват какво ще бъде на оня свят. Мислят, като отидат на оня свят, всичко ще тръгне наред. Много взискателен е оня свят, толкоз взискателен, че за една малка погрешка да те изпъди вън и за десет хиляди години не можеш да влезеш при тях. Вие били ли сте в някой голям симфонически оркестър? Всичките са все първокласни артисти, свършили музикална академия. И ако някой си позволи някъде някоя малка погрешка, навън от оркестъра го изпъждат. Всичко в съвършенство трябва да бъде. Не му прощават, всеки майстор трябва да бъде, не може да бъде захласнат. Не само да свириш хубаво, но тъй изрядно. Ние сега искаме да ни прощават. Има и прощаване. В един оркестър не се прощава: „Вън от оркестъра.“ Когато се приготовляваш, могат да ти простят, но при хубавото свирене прошка няма.

И в любовта прошка няма. Любовта не обича да се извиняваш пред нея. Тя е толкоз чиста, че е единственото чисто нещо в света. Любовта не обича да си цапа ръцете с нечисти работи. Други сили има в света, които ще служат, но щом дойде любовта, тя ще те научи как да живееш и как да служиш на Бога. Тя е единственият път, по който човек ще се научи как да живее. Или вие казвате: „Да бъдем безсмъртни.“ Под думата безсмъртие хората нищо не разбират. Те разбират един дълъг живот. То е механично схващане, дългият живот. Ти в любовта като влезеш, и да искаш да умреш, не можеш да умреш, и да искаш да страдаш, не можеш да страдаш, и да искаш да бъдеш сиромах, не можеш да бъдеш сиромах, и да искаш да бъдеш недоволен, не можеш да бъдеш недоволен, то е невъзможно. Там всичките неща са осмислени. Ти само ще се радваш. Ще се радваш и ще работиш. Ти няма да чакаш да ти свирят, но постоянно ще свириш. Свириш ден, два, хиляди години. Най-първо, ще се научиш да биеш тъпана хиляда години, после кларинет пак хиляда години, тромбон хиляда години. Двайсет и пет хиляди инструмента има, и на всеки ще се учиш по хиляда години. И като се научиш, да свириш на всичките. Ти ще се научиш да свириш на първия, после ще влезеш във втория, и там ще учиш. Сега някои казват: „Какъв ще бъде краят?“ Писано е най-напред да свириш на всичките, че тогава. Ти още нищо не си научил, и питаш какъв ще бъде краят. Ако търсиш какъв ще бъде краят, ти ще бъдеш извън любовта. Ако търсиш началото, ще бъдеш в любовта.

Сега не трябва да питате какъв ще бъде краят на старата година. Краят вече е станал, че на майката са умрели децата. Сега иде началото. Тази майка трябва да роди някое дете. Тази година е майка, но бездетна майка, и по никой начин не може да я утешите, тя трябва да роди едно дете. Умряло детето ѝ, защо? Защото майката мисли само за себе си. Спало детето, задушило се, умряло. Кой е крив за това? Много деца има, които се задушават така. Не че майката иска, натисне го с възглавницата и го намери задушено. Има някои котки, след като родят децата си, изядат ги.

Та казвам, каменни са сърцата на хората. Човек трябва да образува една връзка. Щом срещне едно малко противоречие, да си каже на себе си: „Още съм далеч от любовта.“ Може да виждаш любовта отдалеч, но не си дошъл при нея. Ние страдаме от тия миражи, както пътниците, които пътуват дълго време в пустинята; засъхне гърлото, езикът, няма вода и гледа мираж: извор как извира, растителност наоколо. Пътува ден–два, и все няма извор. Всички ние се мъчим от миражи. Хванем нещо, и нищо не сме хванали, нищо не може да се хване. Докато не дойдем до реалността, дотогава ще имаме миражи на любовта. Не че любовта я няма, но ние сме далече. Пътуването е слабо, като буболечица пътуваме. Ако ти тръгнеш с един охлювски автомобил, колко години ще ти коства да идеш до слънцето? Нашите съвременни стремежи за любовта са охлювски. Така върви, и все умираме. Когото срещна, казва: „Видях любовта.“ Никой нищо не е видял още, то е илюзия, мираж. Миража ти виждаш, но любовта не си видял. Любовта е вечно изобилие, ти ще бъдеш задоволен. Някои не знаят и казват: „Какво има в любовта?“ Ти в любовта ще слушаш хубавото пеене не само на грамофонни плочи. Тия грамофонни плочи са много груби, пък и радиото също. Някои хора, като слушам, и те са грамофонни плочи. Досега само двама души съм слушал, които могат да пеят, третия търся. Първият беше една ханъмка, туркиня, вторият беше един мъж: пеене, което ми харесва, проявяват душата си. Две песни само съм слушал. Песен е това, и четирийсет години няма да забравя тези песни. Както и да ви го разправям, няма да разберете, трябва да го чуете. Аз разбирам какво значи пеене. Това е пеене. Мене ми разправяше един познат американец, слушал той Камила Русо. Тя е била ученичка на Паганини. Свирела „Сънят на живота“. Казва ми тоя американец: „В дадения случай, когато я слушах, бях готов да се примиря с целия свят, да раздам имането си, но след три–четири дни пак изчезна това. Казвам, увлякъл съм се.“ Защо се е увлякъл? От цигулката излиза нещо. Какво му казва тази цигулка? Какво ще говори? Гласът излиза от нейните струни, отлична музика е. Аз бих нарекъл майстор цигулар онзи, на когото цигулката започва да говори: като свири на струните, да говорят. Може ли да бъде? Ще има цигулки: като свирят с цигулките, ще говорят. Сега вие ще кажете: „Ние сме още много зелени.“ Не че сме зелени, но сме напуснали небето, отишли сме много далече от Бога и искаме да намерим своето щастие.

Казвам: без Бога не се живее и не ще може човек да намери своето щастие вън от Бога. Всеки, който се отдели вън от Бога, ще намери своето нещастие. Единственото нещо, което можеш да намериш вън от Бога, то е твоето нещастие. Единственото нещо, което можеш да намериш в Бога, то е твоето щастие. Казва някой: „Ще се отделя.“ Ти ще намериш твоето нещастие. После, като ти дотегне, като се върнеш при Бога, ти ще намериш твоето щастие. Както се е написала думата щастие, започва с материалните блага. Всякога търсим щастието от материално гледище. Момъкът иска една мома, която обича, да бъде здрава. После, очите ѝ да не са хилави, да не е глуха или малко да недочува. После, да не е грозна, да е хубаво облечена. Казва: „Не ме ли обичаш?“ Ако те постави на любовта и те изпитва какъв трябва да бъдеш? Искат да покажат идеална любов. Че някой може да обича сакатия. Сакатия не можеш да обичаш, грозния не може да обичаш, глухия не може да обичаш, слепия не може да обичаш. Щом го обикнеш, очите му ще оздравеят. Щом го обикнеш, глухотата му ще изчезне. Щом го обикнеш, грозотата му ще изчезне. Невъзможно е да обичаш някого, и той да бъде сакат. Някои искат да покажат голяма любов. Той живее с една глуха жена, защото я обича. То е първата лъжа. Той защото не я обича, тя е глуха през целия си живот. Ако някой иска да каже: понеже обича Бога, затова греши, той лъже. Той защото не обича Бога, затова греши. В любовта не може да направиш грях. Там има изобилие, какъв грях ще направиш? Там има цели хамбари, пълни със злато, дълги по един километър. И ако вие искате да крадете при тези хамбари, какво ще откраднете? Трябват ви хиляда години да пренесете това злато. Вие ще се уморите. Какво ще правите тия пари? Във вселената има планети, цели направени от злато. Господ ще ви прати там. Ти си жаден за злато, Господ те пратил на една планета само от злато направена, че като я гледаш, къде ще я пренесеш? Някой път искаш диаманти. Има планети, направени от диаманти. Господ ще те прати там. Някои обичате хубави дрехи. Господ ще ви прати в оня свят, дето има само копринени дрехи; много хубави са, десет пъти по-хубави от нашите копринени дрехи, и колкото искате ще имате. Сега има разни въображения. В любовта, каквото помислиш, това става. Каквато дреха ти дойде наум, ще я имаш. Каквото помислиш, всичко става в любовта. Ако помислиш, че си на слънцето, веднага ще се намериш на слънцето; ако помислиш, че си на месечината, веднага ще се намериш на месечината. Където помислиш, там ще бъдеш: ако помислиш сам да бъдеш, сам ще останеш; ако помислиш, че си с много хора, с много ще бъдеш. Как ще го разбереш това? Че не сте били там, как ще го разбереш? Казвам, че има цели планети, направени от злато. Казвате: „Научно докажи.“ Не можем да го докажем, но и ти не можеш да докажеш, че не е от злато. Логически то не може да се опровергае. Колко съм силен аз? Във вселената има толкова злато, че могат да се направят хиляди земи като нашата. Във вселената има толкова въглерод, че могат да направят хиляди земи като нашата, само че Господ няма нужда от тях. Той може да направи какъвто свят искаш.

Аз имам един начин на разсъждение, когато разсъждавам за най-малкия свят. Според мене реалното в света е най-малкото. Което не може да стане по-малко, то е реално. Туй, което може да се увеличава и намалява, то не е реално, то е илюзия на битието. Туй, което не може да стане по-малко, то е реално. Следователно нашата земя ти може да я събереш в най-малкото. Какво ще бъде най-малкото, къде ще отиде? В моите очи земята е един голям мехур, тя не е толкоз плътна. Дето казват, че земята е плътна, това на мен да не говорят, на другиго могат да говорят. Тя е един голям мехур и не е така плътна, и всичко е пълно с въздух. Ако го сгнетиш това нещо, ще бъде по-малко от просено зърно. Земята може да я сгнетиш в едно житено зърно. Колко е голяма земята? Всеки може да я носи, да я посее на нивата и тя да израсте. Пък и житеното зърно може да стане толкова голямо, колкото земята.

Сега някой казва: „Обърка се умът ми.“ Объркването на ума зависи от неразбирането. За мене най-малкото може да стане и безгранично голямо, и безгранично голямото да стане малко. Това са два процеса: или нещата стават малки, или малките стават големи. Малко аз разбирам туй, което в даден случай може да разбирам, голямо е туй, което за в бъдеще ще разбирам. Като стане един предмет по-голям, ще го изучавам другояче; като е малък, пак ще го изучавам. Казвате някои от вас: ако вие бяхте станали най-малки, щяхте да имате всичко на разположение. В коя каса не щете да влезете? Вие във всяка глава ще се вмъкнете вътре. Дойде някой човек, ще го попиташ: „Какво мислиш?“ Ти хич няма да го попиташ, ще влезеш в главата му, ще се разходиш, то е цял един свят. Ще влезеш в дробовете, в тялото му. И ти ще говориш за един човек като за цяла една вселена, в която се разхождаш. Ще разправяш как е устроена неговата мисъл, неговите чувства. Сега вие ще запитате: „Каква полза ни допринася това?“ Че аз имам голяма полза. Като изядете един бифтек или една кокошка, каква полза имате? Или имате триста грама хляб, и не сте доволни. Едно време едно кило имахте и бяхте доволни, сега имате триста грама, каква е разликата? Едно време хлябът е бил увеличен. В триста грама хляб има толкова съдържание, колкото в едно кило. В едно кило има толкоз, колкото в хиляда кила. В хиляда кила има толкоз, колкото в един милион. Онзи, който не може да мисли, ще каже: „Как е възможно това?“ Нали сте били на кино, гледате онзи, малкия, апарат. Тия предмети, които се хвърлят на киното, са малки ленти турени, а пък се виждат: живи хора се движат. Питам, как малкото става голямо? Проектира се малкото на платното, става голямо, движат се тия хора. Тия хора така големи ли са? Не са големи, малки са. Даже реално ли е това? Там на платното са като реални. Как става това? То е наука сега. Целият свят, който живеем, е едно кино. Всички сте артисти, на киното проектирани. Един ден ще се спре тази лента и ще се прекрати киното. Свърши се киното, удари звънецът, вие излизате и започвате да разправяте какво сте видели. Удари звънецът, пак влизат, същото гледат; като излизат из киното, разправят какво са видели. Какво сте видели на киното? Една къща изгоряла, някой се оженил, умряла жената на друг, децата умрели, изгубил богатството си, скарали се двама или виждате някоя зима, някоя планина. Често виждате страшни работи, опасни работи, но на киното това се показва. Нито зима има, нито богати хора има, всичкото, което гледаш, е илюзия, виждаш, че като че ли е на някое друго място, но там, на киното е.

И на земята, дето сте вие, то е едно кино. На този свят нищо няма. Дето виждате, че има бедни хора, то е кино. Това е моето мнение, вие сте на киното. Казвате: „Много страдания имаме.“ Никакви страдания няма. Седиш, и в ума си държиш идеята, че гладен ще умреш. Ти седиш и се заблуждаваш, че не те обичат. Ти живееш, Бог ти дал всичкото, заблуждаваш се, че не те обичат. Този, който те обича, ти не мислиш заради него и който никога не е мислил заради тебе, ти него обичаш. Питам: онези, които вие сте ги обичали, къде са? Баща ви къде е? Някой път баща ви насън се явява, може да ви говори, или някой приятел ваш може да ви говори. Реален свят е светът, дето хората не умират, дето чувствата не се изменят. Всичкото друго, всичките противоречия, които съществуват, то е един особен свят, аз го наричам свят на безлюбие. Как ще докажете на един човек, че вие го обичате? Каква нужда има да доказвате, че обичате някого? Каква нужда има слънцето да доказва, че ви обича? Под думата любов ние разбираме: когато ти имаш нужда от нещо, искаш да ти го дадат. То е любов на земята, да мислят добре за тебе. Значи в твоите постъпки онзи, който те обича, никога да не те подозира и всякога, каквото поискаш от него, думата ти две да не прави, да ти отслужва. Тъй считаме реалната любов в света. Значи при всичките условия, каквито и да са, неговият ум и неговото сърце да не се изменят. Разбираме любов: десет, сто години, хиляда години да минат, да го намериш на същото място; след като си му дал сто хиляди лева, след сто години като го срещнеш, да ги даде на твое разположение.

Питам сега: кой се е изменил, Господ ли се е изменил, или вие сте се изменили? Всички вярваме в Бога. Във всички има промяна, в Него няма промяна, в цялата вечност остава един и същ, няма никакво лошо разположение. Той има всякога най-доброто разположение към всяко живо същество, каквото и да е то. Към най-малката буболечица Господ има най-доброто разположение, туй бръмбарче да живее тъй, както то разбира; шест крака има, с шест крака да живее, десет крака има – да живее. Не му казва: „Че тебе не са ти потребни десеттях крака“, но казва му: „Много добре, десет крака, сто крака – колкото ти трябват“, не му казва: „Защо ти са сто крака?“ Някой иска голяма къща – голяма къща; друг иска малка: „Каквато искаш“, Той го намира на място. Ние имаме особени идеи за Бога, с които се мъчим. Казва: „Може да ме изостави Господ, аз съм грешник.“ То е човешко понятие. Може ли художникът да не обича своята картина? Ако не я обича, ще я развали, ще нарисува друга картина. Картината, която е нарисувал и я оставил не сцената, той я обича вече. Разправят за един художник европеец, който ходил в Америка на изложение. Той бил голям художник, искал да му платят за неговата картина двеста и петдесет хиляди долара. Като отишъл, платили му само десет хиляди долара. Разгневил се, отива на изложението и разрязва картината на две, искал да я ликвидира. Американците, като разбрали това, натрупват се и му дават за картината повече от двеста и петдесет хиляди долара. Той искал да унищожи картината си, и за американците станала видна картината, искали да имат картина, която е разрязана, понеже не му платили толкоз, колкото той искал.

Ние сме от тези, които теглят ножа на картината, казваме: „Как тъй да не ни оценяват?“ – и хайде, удряме ножа на картината. Сега невидимият свят задоволява всичките. В невидимия свят, щом нарисуват една картина, фотографират картината и изваждат копие, и на всекиго дават по едно копие от тази картина. Копията са така хубаво направени, че не можеш да ги различиш от самата картина, не знаеш кой е взел картината и кой копие. Всеки мисли, че картината е у него и всички са задоволени.

В света, в който живеем, всички можем да имаме онова, което желаем. Не се изисква от нас много. Изискват се три неща от нас, за да бъдем доволни: да бъдеш доволен за най-малкото в мисълта си, да бъдеш доволен за най-малкото в сърцето си, да бъдеш доволен за най-малкото в тялото си. Ако си доволен за най-малкото, всичко ще се уреди добре. Най-голямото лесно се урежда. Ако на най-малкото не си доволен, тогава има известна мъчнотия в живота. Някои от вас казвате: „Как може да бъде така?“ Малките неща растат. Едно малко семенце на една круша или един малък жълъд, колко е малко семенцето, но след десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, сто, двеста, триста години това дърво израства. Нашата земя е била малка, но постоянно израства, докато стане голяма. Времето прави нещата големи. Трябва да започнем с най-малкото и постепенно да растем. Ако растем преждевременно, създаваме своето нещастие при сегашните условия. Представете си, че имате един ръст от четири–пет метра височина. При сегашния свят в коя къща ще влезете, в кой хотел може да ви приемат да си починете? Сегашните къщи са два, два и половина метра, трябва да се прегъваш. В кой автомобил ще можеш да влезеш, в кой трен ще можеш да влезеш, в кой параход ще можеш да се качиш, ако си четири–пет метра висок? Някой път искаме такива големи работи. Да се благодарим, че разумният свят ни е дал тази форма, която имаме, тя е най-подходящата. Умът, който имаме, е най-подходящият, сърцето, което имаме, е най-подходящото. Да благодарим за тях. Пък за бъдеще любовта, като ни намери достойни, ще ни даде повече. Вие ще разберете достойнството. Казвате: „Без достойнство не може ли?“ Аз ето какво означавам под достойнство. Който стои на едно място и не се мърда, той е достоен. Който се мърда, не е достоен. Всеки човек, който се движи от едно място на друго, е недостоен. Който седи на едно място, той е достоен. Достоен човек е: като му дадеш пари, и той устоява, парите устояват. Ти му дадеш пари, че и той не устоява, и парите не устояват. Недостоен е. Всичките неща в света, които изчезват, са недостойни. Всичките неща, които се изявяват на същото място, те са достойни. Любов, която устоява на всичките мъчнотии, е достойна, мисъл, която устоява на всичките мъчнотии, е достойна и тяло, което устоява на всичките мъчнотии, е достойно. Тази е идеята. Другите идеи са преходни неща. Туй в мен, което през целия живот остава, расте, изявява се, там е моето достойнство, то е реалното.

„Ако говоря с человечески и ангелски езици, ще съм мед, що звънти и кимвал, що дрънка.“ Казват: „Трябва да се мине от туй състояние.“ Според мене, ако обичаш най-малкото, ти можеш да обичаш и най-голямото. Ако не може да обичаш най-малкото, не може да обичаш и най-голямото. Някои търсят Господа в големите неща. Аз да ви кажа: сега не мога да разправям как да се виждат нещата.

Пътувам от този, близкия град до Пловдив, Пазарджик – не са му изменили името, нали. Всеки ден ме питат кога ще тръгнем. Иде един евангелски проповедник и ние му казваме: „Днес ще тръгнем.“ Казва: „Кажете: ако е казал Господ.“ „Казал, не казал, ще тръгнем.“ Казва: „Ще видим дали ще тръгнете.“ Бъчваров, с когото пътувах, ходил из града и закъсня. Връща се, забравил да хване файтон. А гарата нещо два километра далече, трябва някакво превозно средство. Проповедникът чака да види дали ще тръгнем, казва: „Не зная какво ще стане.“ Казвам: „Ще идем.“ Гледам навън един кон, вързан за една каруца. Повикахме каруцаря, качихме се на каруцата. Човекът дойде, съгласи се. Казваме му: „Каквото струва, ще ти платим.“ Проповедникът, и той се качва на каруцата, тръгваме. Ето по едно време гвоздеят под колелото на каруцата отскочил, спря. Казвам на каруцаря на десетина метра назад да се върне, не го зная как е, не мисля, ни най-малко не разсъждавам, но му казвам: „Иди назад на десетина метра и там ще намериш гвоздея.“ Той тръгва, брои крачките си и намира клечката си. Стигаме на гарата. Имаме още три–четири минути, докато тръгне тренът. Качихме се. Казвам на проповедника: „Ти мислеше, че аз като ти казвах, че днес ще вървим, ти отрече, казваш: ако е рекъл Господ. Ти мислиш, че като казвам, че днес тръгваме, тръгваме, без да е рекъл Господ. Ти казваш: кажи: ако е рекъл Господ. Не е в казването, а в мисълта. Понеже Господ казва: „Тръгнете“, тръгваме; като казва: „Не тръгвайте“, не тръгваме. Като ми каже Господ: „Тръгни“, тръгвам, и каруца ще намеря, и гвоздей ще се намери.“ Той разбира: ако е казал Господ. Ти мислиш за външен начин, мислиш, че си от правоверните. Вярно е, че отвън трябва да се каже, но по-напред трябва да се каже отвътре: ако е казал Господ. Щом аз работя по закона на любовта, Господ е казал. Тогава туй, което любовта е казала, направи го, върви напред, и клечката ще намериш, и каруца ще намериш, и хляб ще намериш, и слънцето ще изгрее, и вятърът ще духа, целият невидим свят ще бъде на твоя страна. Ако тръгнеш без туй чувство какво е казал Господ, ще срещнеш по пътя всичките противоречия, които по пътя могат да се съберат.

Та сега в тази година ще възложим ако е рекъл Господ отвътре. Тази година Господ е рекъл да не преядаме, тази година Господ е рекъл да не се тревожим, тази година Господ е рекъл всички да мислим, че всичко ще се уреди много добре. Как? Отивам на някое кино, аз няма да правя киното, те са го направили, ще седна на стола и ще гледам. Какво ще се безпокоя какво ще стане с киното? Тези, които са направили киното, ще го проектират, те са майстори в света. Казвам, светът е тъй хубаво направен, че всичко онова, което става, през тая година ще бъде перфектно. Знаете какво значи перфектно? Ще бъде съвършено. Съвършено значи свършено тъй, както трябва. Тази година много хора ще се убедят, че с малко хляб се живее. Тази година много хора ще се уверят, че с вехти дрехи могат да живеят: нов плат няма, ще обърнеш вехтата дреха от другата страна, и то е приятно. Тази година, като разплетеш чорапите, ще ги оплетеш наново.

Казвам, единственото нещо, което ви препоръчвам, е да бъдете доволни от най-малкото, което Господ ви даде. Така да сте доволни, като че ли целия свят имате. Това е философията, това е любовта. Защото любовта малките работи благославя. Любовта големите работи смалява. Като намери, че си много голям, за да разбереш живота, ще те смали. Като си много малък, за да не се обезсмисли животът, прави те голям. Две неща прави любовта: малките работи прави големи, а големите работи прави малки. Това са две благословения в света: малкото, което може да мине навсякъде да свърши всяка работа; голямото подразбирам, което е стабилно, всякога ще намериш на място, което не се изменя. Под думата голямо разбирам неизменното в света, под думата малко разбирам туй, което върши всичките работи, туй което е полезно в нашата мисъл, в нашите чувства. Малкото е, което постоянно работи. Да благодарим на малките неща, които работят в нас. Да благодарим на големите работи, които са устойчиви в нас. Така Господ се изявява в нас.

С малкото.

Изпейте една песен.

Осмо утринно слово

4 януари 1942 г., неделя, 5 ч. сутринта

София – Изгрев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×