Jump to content

1937_03_22 На своето мѣсто и на своето време


Ани

Recommended Posts

От книгата "Баща и синъ", беседи, изнесени от Учителя през 1937 г.
Издание - 1937 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание



На своето мѣсто и на своето време


Две важни нѣща се изискватъ отъ човѣка: всѣко нѣщо да постави на своето мѣсто, и всѣка идея да се роди и реализира на своето време. Ако детето не се роди на опредѣленото време, то се лишава отъ животъ. Ще кажете, че разбирате тия нѣща, че не е нужно да се говорятъ. Въ сѫщность хората страдатъ отъ неразбиране на нѣщата. Нѣкои мислятъ, че много нѣща знаятъ и много работи разбиратъ. Нѣщата могатъ да се разбиратъ по два начина: по човѣшки и по Божественъ начинъ. Докато се разбиратъ по първия начинъ, човѣкъ всѣкога е ограниченъ. Нѣкой разбира, че ще умре. Какво придобива отъ това разбиране? Кое положение е по-добро за човѣка: да разбира, че ще умре, или да разбира, че ще се роди? При първото положение човѣкъ напуща мѣстото си, а при второто — заема мѣстото си. Който напуща мѣстото си, той умира; който заема мѣстото си, той се ражда. Следователно, когато напуща мѣстото си, човѣкъ страда; когато заема мѣстото си, той се радва. Въ това отношение радостьта и скръбьта представятъ естествени състояния, които взаимно се смѣнятъ. За да не скърби, човѣкъ трѣбва доброволно да напусне мѣстото си, сѫ съзнание, че отива на по-добро мѣсто, отдето нѣкога пакъ ще се върне на земята.

И тъй, всѣка идея трѣбва да дойде точно на своето време: нито по-рано, нито по-късно отъ опредѣления за нея моментъ. Казано е въ Писанието: „Въ начало Богъ създаде небето и земята". Земята е била създадена, но липсвало й нѣщо. По-нататъкъ се казва: "Земята бѣше неустроена и пуста, и Духъ Божий се носеше надъ бездната". Сѫщото може да се каже и за човѣка. И човѣкъ е билъ създаденъ, но липсвало му е нѣщо — не е билъ устроенъ. Нѣщата се устройватъ, когато идеитѣ слизатъ отгоре и се въплътяватъ. Съ други думи казано: Нѣщата се устройватъ, когато Божиятъ Духъ слѣзе и започне да работи. Не слѣзе ли Духътъ да работи въ човѣка, на последния все ще липсва нѣщо.

Какво липсва на умрѣлия? — Животъ. Какво трѣбва на детето, което е въ утробата на майка си ? — Да се роди. Това може да се каже за всѣки човѣкъ. Човѣкъ трѣбва да се роди и да придобие живота. И едното, и другото се придобива, само когато човѣкъ ликвидира съ старото и влѣзе въ новия животъ. Човѣкъ трѣбва да ликвидира съ стария порядъкъ на нѣщата и да влѣзе въ новия порядъкъ. Да ликвидира човѣкъ съ старото, това значи, следъ като е дошълъ до брѣгa на морето съ колата си, да остави колата настрана и да потърси лодка, която да го пренесе до голѣмия параходъ, опредѣленъ да прекарва пѫтници по океана. Докато пѣтувашъ по суша, колата е на своето мѣсто. Обаче, щомъ напуснешъ сушата, колата е безпредметна. Дойдешъ ли до морето, тамъ други превозни срѣдства те чакатъ, по-хубави отъ колата. — Ама колата ще ми е нужна, следъ като излѣза отъ морето или отъ океана. — Тамъ, отвъдъ океана, има по-съвършени, по-модерни коли отъ твоята стара кола. Речешъ ли да я пренасяшъ презъ океана, това ще струва по-скѫпо, отколкото да си купишъ нова, модерна кола.

Защо човѣкъ се държи за своята стара кола, т. е. за старото? Той не знае, като влѣзе въ новия животъ, какво го чака, Той се намира въ. положението на умиращъ, който иска да го облѣкатъ сѫ хубави дрехи, да турятъ на рѫцетѣ му пръстени, но въпрѣки това има вѫтрешенъ страхъ да не го обератъ. Какво показва това ? — Че и като умира, човѣкъ пакъ се държи за старото. Какво е останало отъ старото въ него? — Само отрицателното: умраза, зависть, недоволство, обиди, обезсърдчавания и т. н. Обаче, човѣкъ не може да влѣзе въ свеѣа на любовьта, въ новия животъ, докато абсолютно не се откаже отъ умразата, отъ завистьта — отъ всичко отрицателно. Който дойде до границата на любовьта, той ще бѫде подложенъ на щателно пречистване, да не остане никаква следа отъ умразата или завистьта. Въ новия животъ нищо отрицателно не се допуща. Отрицателнитѣ прояви въ живота на човѣка, това е вълкътъ, вълчиятъ характеръ. Умразата е вълкътъ въ човѣшкия животъ. Следователно, трѣбва ли да мислите, какво ще стане съ умразата, т. е. съ вълка, ако е дошло време да влѣзете въ свѣта на любовьта?

Какво прави вълкътъ? — Души овцетѣ. Значи, вълкътъ представя смъртьта, а овцата — животътъ. Когато нападне овцата, вълкътъ живѣе, а тя умира. Какво трѣбва да се прави, за да не умира овцата? — Вълкътъ не трѣбва да напада и яде овцетѣ. Ще кажете, че все таки единъ отъ тѣхъ трѣбва да умре. Ако не яде овце, вълкътъ ще умре. Ако яде овце, вълкътъ ще живѣе, а тѣ ще умиратъ. Кое положение е за предпочитане: вълкътъ ли да живѣе, или овцата? Какво виждаме днесъ въ органическия и въ психическия животъ на човѣка? — Ние виждаме, че навсѣкѫде овцата става жертва на вълка. Безъ да мисли много, човѣкъ жертвува своитѣ възвишени идеи, своитѣ красиви мисли и чувства — своитѣ овце, на вълцитѣ въ себе си. — Какво да правимъ, когато и вълкътъ трѣбва да живѣе? — Това е несправедливо. Право е да се даде възможность и на овцата, и на вълка да живеятъ. Съвременнитѣ хора отдаватъ по-голѣмо право на вълците.

Христосъ е изразилъ тази идея съ стиха, отправенъ къмъ фарисеитѣ: „Взехте ключоветѣ на Царството Божие, и нито вие влизате, нито другитѣ пущате да влѣзатъ." Важно е, човѣкъ да прави разлика между овце и вълци. Той трѣбва справедливо да отдава на всѣкиго правото. Овцетѣ иматъ правото на вълцитѣ; и вълцитѣ иматъ правото на овцетѣ. Обаче, не защищавайте правото на вълцитѣ, защото тѣ сами прокарватъ своето право. Силнитѣ всѣкога сѫ имали право. Време е да застѫпимъ страната на слабитѣ. И до днесъ, обаче, хората се кланятъ на силнитѣ, на богатитѣ. На богатия се даватъ угощения, почести и внимание. На бедния нищо не се дава; ако му се даде нѣщо, то е всѣкога малко. Всѣки гледа да даде нѣщо на бедния, за да се освободи отъ него. Това различно отнасяне на хората къмъ богатия и къмъ бедния създава редъ противоречия.

Като изучава живота си, човѣкъ намира големи противоречия въ него. И децата, и възрастнитѣ се натъкватъ на противоречия, въ които се спъватъ. Единъ евангелски проповедникъ въ Америка ималъ обичай, следъ неделната си проповедь, да взима по едно бедно дете у дома си, да го нахрани добре и тогава да го изпрати. Преди обѣда той прочиталъ заедно съ детето молитвата „Отче нашъ" и следъ това започвали да ядатъ. Това правѣлъ той нѣколко години наредъ и билъ доволенъ отъ себе си. Той считалъ, че по този начинъ изпълнява волята Божия. Обаче, единъ недѣленъ день, споредъ обичая си, пакъ взелъ съ себе си едно бедно дете, което съ поведението си го научило на нѣщо ново. Колѣничили, той и детето, и започнали да четатъ молитвата: „Отче нашъ, Който си на небето." Той чете молитвата, а детето повтаря следъ него. „Да се свети името Твое". Проповѣдникътъ чете, а детето мълчи. — Повтори тия думи! Ако не ги повторишъ заедно сѫ мене, нѣма да ти дамъ обѣдъ. Детето пакъ мълчи. — Защо мълчишъ? Кажи, коя е причината, че престана да се молишъ? Детето го запитало: Вѣрно ли е, че Господъ, Който е на небето, е нашъ Баща ? — Вѣрно е. Господъ е Баща на всички хора по лицето на земята. — Щомъ Богъ е нашъ Баща, ти си мой братъ! Детето казало тѣзи думи на проповедника и дълбоко се замислило. То искало да каже: Ти искашъ сега да ме заставишъ насила да чета молитвата „Отче нашъ", преди да се убедя въ истинностьта и правотата на отношенията между хората, отъ една страна, и тѣхнитѣ отношения къмъ Бога, отъ друга страна. Какъвъ братъ си ми ти, когато днесъ ще ме нахранишъ, а следъ това ще ме оставишъ на улицата, да се скитамъ голъ, гладенъ и босъ?

Следъ разговора си съ бедното дете, проповѣдникътъ дошълъ до една нова идея, че хората вършатъ волята Божия механически. Който иска да върши волята Божия, той трѣбва да обича хората, да обича всички живи сѫщества така, както Богъ ги обича. — Възможно ли е това? — Не зная. Азъ не отговарямъ на васъ, на себе си отговарямъ: Възможно е. Това, което Богъ може да направи, и азъ мога да го направя. Ще кажете, че е смѣло да се говори така. — Доколко е смѣло това за васъ, не зная; за мене, обаче, не е смѣло. Веднъжъ следвамъ Божия пѫть, азъ мога да направя всичко, каквото Богъ прави. Това, което Той не може да направи, и азъ не мога да го направя. Когато предприемамъ нѣщо, азъ се допитвамъ до Господа, мога ли да направя това, което съмъ намислилъ. Ако Богъ ми отговори, че мога да го направя, тогава само пристѫпвамъ къмъ реализиране на това, което съмъ намислилъ. — Господи, мога ли да любя всички хора? — Можешъ, разбира се. Да любишъ хората, това е най-лесната работа. — Господи, мога ли да запаля свѣщитѣ на хората? — Можешъ да ги запалишъ. Както азъ паля свѣщитѣ на хората, така и ти можешъ да ги палишъ. Въ това нѣма никаква мѫчнотия. Мѫчнотията се заключава въ разбиранията на хората.

Следователно, когато казвамъ, че каквото Богъ прави, и азъ мога да го направя, имамъ предъ видъ всички хора. Каквито възможности имамъ азъ въ правене на доброто, такива възможности иматъ всички хора. Има нѣкои мъчни нѣща за човѣка, но само когато е вързанъ. Вързаниятъ човѣкъ съ верига, или съ нѣкое дебело вѫже не може да ходи, не може да се движи. Свободниятъ, обаче, може да ходи, да се движи безпрепятствено. Когато човѣкъ е свободенъ, трѣбва да внимава, да не направи нѣкаква погрѣшка, съ която самъ да се върже.

Единъ голѣмъ английски параходъ спрѣлъ една вечерь на едно пристанище. Нѣколко млади моряци слѣзли въ града да се разходятъ и завързали лодката, съ която дошли до пристанището, за единъ голѣмъ колъ. Тѣ обичали да пиятъ, да се веселятъ. Като влѣзли въ града, тѣ се отбивали ту въ една, ту въ друга кръчма, и незабелязали, какъ минало времето. Като се върнали на пристанището, тѣ се качили на лодката и започнали усилено да гребатъ, по-скоро да стигнатъ на парахода. Цѣла нощь усилено гребли. Какво било очудването имъ, когато на сутриньта видѣли, че сѫ на същото мѣсто, дето била вързана лодката. Понеже главитѣ имъ били замаяни, тѣ влѣзли въ лодката и забравили да я развържатъ. Така гребли цѣла нощь на едно и също мѣсто. Такова е положението на всички хора, които сѫ завързали лодката си за нѣкой колъ. Докато лодката на човѣка е вързана за нѣкакъвъ колъ, всичкитѣ му усилия оставатъ напразно. — Къде е погрѣшката? — Въ колцитѣ. Извадете всички колци, които сте забили покрай брѣга на морето, за да изпълните безпрепятствено своето предназначение.

Сега ние празнуваме 22 мартъ, като забележителенъ, като знатенъ день презъ годината. Защо е знатенъ този день? Споредъ мене, всѣки день е дотолкова знатенъ за насъ, доколкото ние сме извършили нѣщо велико, или доколкото ние сме се проникнали отъ нѣкаква велика идея. Какво по-велико отъ това, да отвори човѣкъ душата си и да даде ходъ на Божествената любовь въ себе си? Щомъ тази любовь влѣзе въ човѣка, тя започва да работи въ него и го преобразява. Често хората грѣшатъ, като се наематъ за работа, която не могатъ да свършатъ. И като не могатъ сами да я свършатъ, не даватъ и на други да я свършатъ. — Защо постѫпватъ така?

Защото нѣматъ довѣрие едни на други. Hѣкой баща има красива дъщеря, но се страхува отъ хората, да не би нѣкой да я обикне, или да се влюби въ нея. Той не вѣрва въ човѣшката любовь. По какво се отличава тази любовь? Когато човѣкъ обикне нѣкого, той иска да го задържи само за себе си. Злото не е въ любовьта, но въ желанието на човѣка да задържи за себе си онова, което обича. Въ това седи опасностьта. Обаче, любовь, която заграбва, която обсебва нѣщата, не е истинска любовь. Тази любовь не може да се нарече Божествена. Споредъ мене, такъвъ родъ прояви на чувствата се наричатъ "влюбване". Грамадна е разликата между любовь и влюбване. Любовьта дава свобода на човѣка, а влюбването го ограничава. При любовьта човѣкъ дава, а при влюбването — взима. Когато човѣкъ взима само, безъ да дава нѣщо, раждатъ се безброй противоречия. Ако десеть души се влюбятъ въ единъ човѣкъ и всѣки иска да го задържи за себе си, тѣ ще се натъкнатъ на противоречия, на голѣми страдания и мѫчнотии.

Сега азъ говоря така, за да излѣзете отъ стария порядъкъ на нѣщата, отъ порядъка на насилието. Азъ съмъ противъ всѣкакво насилие, било то физическо, умствено или сърдечно. Докато живѣете на земята съ старитѣ разбирания за живота, насилието може да се приложи само въ краенъ случай. Обаче, съвършениятъ животъ абсолютно изключва насилието. Божествениятъ законъ изисква отъ човѣка да не прави насилие нито върху себе си, нито върху своитѣ ближни. Мнозина задаватъ въпроса, защо Господъ не оправи свѣта? Богъ може въ единъ моментъ да оправи свѣта, но Той не иска да насилва съзнанието на хората. Той е готовъ да чака хиляди и милиони години още, докато човѣчеството дойде до съзнание, да приложи закона на любовьта. Човѣкъ трѣбва да дойде до такова съзнание, че каквото прави, да става съ любовь, съ радость, че върши волята Божия. Докато се събуди Божественото съзнание въ човѣка, той ще минава презъ големи страдания и изпитания. Съвременнитѣ хора се страхуватъ отъ страданията. — Нѣма защо да се страхуватъ отъ страданията. Който люби, той отъ нищо не се страхува. Любовьта изключва всѣкакъвъ страхъ. Който разбира страданията, той гледа на тѣхъ като на благословение. За праведния страданията сѫ благо, за грѣшника — тѣ сѫ нѣщастие. Който съзнателно приема кръста на страданията, той всѣкога се благославя. Който ги избѣгва, тѣ непрестанно го следватъ.

За една царска дъщеря се явили трима кандидати. И тримата искали рѫката й. Тя имъ отговорила, че ще се ожени за онзи, който се изложи на нейния мечъ, да бѫде прободенъ отъ нея. Който отъ тѣхъ остане живъ, той ще бѣде нейниятъ избранникъ. Тримата кандидати се явили въ опредѣленъ часъ предъ царската дъщеря. Като видели светлия мечъ въ рѫката й, двамата отъ тѣхъ веднага отстѫпили, отказали се отъ кандидатурата си за царската дъщеря. Те се отказали отъ страхъ, а не отъ нѣкаква висока идея, да отстѫпятъ на третия кандидатъ. Третиятъ, обаче, останалъ на мѣстото си спокойно, безъ никакво смущение въ себе си, като си казалъ: Ако е въпросъ да умра, по-добре да бъда убитъ отъ рѫката на своята възлюбена. Така поне ще й покажа, че я обичамъ, че съмъ готовъ да се жертвувамъ за нея. Следъ това ще замина за другия свѣтъ. Царската дъщеря се приближила до него, ударила го съ меча си въ гърдите. Като видѣлъ, какъ царската дъщеря за- махнала съ меча си и го пробола, младиятъ момъкъ помислилъ, че е прободенъ вече и по- гледналъ, тече ли кръвь отъ раната. Каква била изненадата му, когато не видѣлъ никаква кръвь, па и болка не усѣтилъ. Следъ това тя забила меча си въ гърдите му и втори, и трети пѫть, но пакъ нито кръвь потекло, нито болка усетилъ. — Защо? — Защото любовьта мушка безъ болка. Помнете следното: Любовьта не причинява болки. Дето любовьта присѫтствува, тамъ нѣма страдания, нѣма никакви противоречия. Ножътъ на любовьта не причинява никакви болки. — Защо? — Защото е книженъ. Такъвъ е билъ и ножътъ на царската дъщеря — ножъ на любовьта. Като видѣли, какво направила царската дъщеря съ третия кандидатъ, другите двама казали: И ние можахме да издържимъ на тѣзи ножове. — Не, тѣ не биха могли да издържатъ. Тѣ отъ страхъ щѣxa да умратъ.

Ще дойде день, когато въ действителния животъ ще ви прободатъ съ истински ножъ, а не съ книженъ, както този на царската дъщеря. Съ такъвъ ножъ прободоха и Христа, и отъ раната Му потече кръвь и вода. Следъ това Христосъ възкръсна. Кой възкръси Христа? — Онзи, Който Го обичаше. Силата на Христа се заключаваше въ любовьта Му къмъ Бога и къмъ Неговитѣ ближни. Христосъ понесе греховетѣ на хората и умрѣ заради тѣхъ. Той се пожертвува за цѣлото човѣчество. Любовьта и вѣрата Му въ Бога Го възкресиха. Следователно, каквото Христосъ преживѣ, това и вие ще преживѣете: ще бѫдете подигравани, оплювани, бити, докато единъ день ви заковатъ на кръста. Тамъ ще викате, ще се молите и най-после, като Христа, ще кажете: „Господи, въ Твоитѣ ръце предавамъ духа си." Христосъ казва: „Не дойдохъ да изпълня своята воля, но волята на Онзи, Който ме е проводилъ"

И тъй, колкото и да се страхуватъ хората отъ страданията, тѣ неизбежно трѣбва да минатъ презъ тѣхъ. Въ края на краищата, всѣки човѣкъ трѣбва да умре за човѣшкото, за старото, и чрезъ възкресението да влѣзе въ новия животъ, въ живота на любовьта. Значи, човѣкъ трѣбва да умре, за да възкръсне. — За какво ще възкръсне? — За любовьта. Който иска да възкръсне, да влѣзе въ закона на любовьта, той трѣбва да е готовъ да умре. Така е станало съ Христа. Така ще бѫде и съ всѣки, който следва Христовия пѫть. Въ това отношение хората трѣбва да бѫдатъ като овцетѣ. Когато една овца влѣзе въ водата, останалитеѣ овце отъ стадото тръгватъ следъ нея: една следъ друга се хвърлятъ въ водата. Това, което е добро за едного, добро е и за другите. Това, което е добро за мене, добро е и за васъ. Това, което е лошо за мене, лошо е и за васъ. Ако ме последвате, сами ще провѣрите, добъръ примѣръ ли съмъ далъ, или лошъ. Тъй щото, и въ живота, и въ смъртьта, както и при раждане и умиране, човѣкъ трѣбва да дава добъръ примѣръ. Това не се отнася до васъ. Азъ говоря за себе си. Азъ съмъ длъженъ при всички случаи въ живота си, като се раждамъ и като умирамъ, да давамъ добъръ примѣръ. Не давамъ ли добъръ примѣръ, моятъ животъ е безпредметенъ. Това пожелавамъ и на васъ: и като се раждате, и като умирате, да давате добъръ примѣръ.

Като говоря за смърть, за. умиране, азъ нѣмамъ предъ видъ физическата смърть. Не се страхувайте отъ смъртьта, за която ви говоря. Азъ говоря за смърть на стария животъ, на всичко човѣшко. Казано е въ Писанието: „Богъ не съизволява въ смъртьта на грѣшника." Това значи: всѣко нѣщо трѣбва да се постави на своето мѣсто, и всѣка идея трѣбва да дойде на своето време.— Какво да правимъ съ своето вѣрую? — За вѣруюто си не мислете, нито уповавайте на него. Дръжте се за вѣрата. Вѣруюто ограничава човѣка, а вѣрата го освобождава. Искате ли да имате нѣкакви придобивки, започнете тази година съ най- малкия опитъ въ Божествения светъ — съ надеждата. Като приложите надеждата, минете къмъ вѣрата; отъ вѣрата — къмъ любовьта; отъ любовьта — къмъ мѫдростьта; отъ мѫдростьта — къмъ истината и отъ истината — къмъ Духа Божий. Щомъ приложите всичко това, животътъ ви ще придобие другъ изразъ.

Този е възходещиятъ пѫть, който човѣкъ трѣбва да поеме. Той ще мине отъ залѣзването на стария животъ къмъ зазоряване на новия. Той ще мине отъ края на старата епоха къмъ началото на новата. За да влѣзе въ новата епоха, човѣкъ трѣбва да ликвидира съ всичко старо, съ всички отрицателни, наследствени чърти. За да дойде до това положение, той трѣбва да се ползува отъ своите опитности, както и отъ тия на своите ближни. Като гледамъ погрѣшките на хората, азъ считамъ, че сѫ и мои погрѣшки и търся начинъ,

какъ по-лесно, по-незабелязано и за тѣхъ самите, да ги изправя. Като видя доброто въ хората, радвамъ се, считамъ, че тѣхното добро е и мое добро. Казано е въ Писанието: „Богъ беше въ Христа и примиряваше свѣта съ себе си, като не обръщаше внимание на греховете имъ". Богъ слезе на земята да оправи свѣта. Затова е казано: „Богъ толкова възлюби свѣта, че даде въ жертва своя Единороденъ Синъ, . за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него". Христосъ дойде на земята и даде примѣръ на хората, какво значи жертва, какво значи любовь къмъ Бога и къмъ ближния. Той показа, какъ може да се помогне на хората. Затова, именно, Той понесе тѣхнитѣ грѣхове. Тъй щото, когато видите, че нѣкой грѣши, не го оставяйте въ това положение. Ако той не може да се изправи, вие поправете погрѣшката му вмѣсто него.

Едно трѣбва да се знае: Никой не може да влѣзе въ Царството Божие съ своите стари разбирания. До прага на Царството Божие може да стигне, но по-нататъкъ по никой начинъ не може. На всички съвременни хора е платенъ билетъ до вратата на Царството Божие. Оттамъ нататъкъ всѣки самъ трѣбва да си плати билета. Само една стѫпка остава до влизане въ Царството Божие, но тази стѫпка е най-мѫчна. За да направите тази стѫпка, вие трѣбва да отговаряте на известни условия. Щомъ видятъ, че се отправяте къмъ Царството Божие, веднага ще отворятъ книгата на вашия животъ и ще видятъ, обичали ли сте всички хора. Ако се укаже, че всички хора сте обичали, а само едного не сте обичали, веднага ще ви върнатъ назадъ.

Мнозина мислятъ, че като видятъ Христа, животътъ имъ ще се измѣни изведнъжъ, и тѣ ще обикнатъ всички хора. — Възможно е, но това трѣбва да се провѣри. Други пъкъ мислятъ, че като видятъ Христа, ще съзнаятъ своята слабость и нищожество, ще признаятъ грѣховете си и ще пожелаятъ канаритѣ да се съборятъ върху тѣхъ, да ги убиятъ. Трети пъкъ ще започнатъ да разправятъ на Христа за своитѣ вѣрвания. Какво ще имъ каже Христосъ? Първото нѣщо, което ще имъ каже е, да се отрекатъ отъ всички свои вѣрвания и да оста- натъ само съ вѣрата си. — Какво ще кажатъ хората за насъ? — Ще кажатъ, че сте безвѣрници. Какво лошо има въ това? Ще бѫдете безъ вѣрвания, но ще имате една абсолютна вѣра, която отъ нищо не се колебае. — Ами после? — После ще дойдете до положението, въ което се намира житното зърно. Външно то нѣма никакви дрехи и украшения. Неговото богатство е вѫтрешно. То казва: Посадете ме въ земята, за да видите, какво крия въ себе си. Наистина, щомъ житното зърно се посади, следъ известно време започва да покълва, подава своето малко стръкче надъ земята. То започва да расте и да се развива: дава цвѣтъ, плодъ, който скоро узрѣва. Отъ едно зрънце въ земята се явява класъ сѫ 30, 60 или 120 зрънца, последователи на едното. Така правя и азъ: Влизамъ въ земята, посаждамъ се и следъ време пакъ излизамъ, но вече не съмъ самъ. Следъ мене вървятъ най-малко 30, 60 или 120 последователи.

Сега, желая на всички да бѫдете като житното зърно: да се посадите въ земята и като излѣзете оттамъ, да имате поне 30 души последователи, които да вървятъ въ вашия пѫть.

„Богъ е Духъ, и Божиятъ Духъ носи свобода на човѣка“.

 

*
Беседа отъ Учителя, държана на
22 мартъ, 1937 г. София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...