Jump to content

79. КУЧЕТО БИАНКА И ПТИЧИЯ СВЯТ


Ани

Recommended Posts

79. КУЧЕТО БИАНКА И ПТИЧИЯ СВЯТ

Бях си взела едно малко бяло кученце, тип „мъниче" в дома ни на Симеоновското шосе. Много хубаво, интелигентно куче. Беше ми една допълнителна разтуха и понякога се провеждаха много хубави разговори с него. Вместо да си говоря сама, говорех си с него, споделях си кахърите, кучето ме гледаше, усмихваше се и съобразно това, което му казвах, одобряваше с различни жестове. Понякога лаеше одобрително или пък скимтеше от удоволствие, друг път ръмжеше при неодобрение, а с опашката си обозначаваше различните ми състояния, които също не одобряваше. Изобщо беше някакъв барометър за мен. Понеже имахме много случаи с животни на Изгрева и знаехме обикновено, че някои път душите на заминали наши близки можеха да влезат в тях и да ни бъдат в услуга и така ни помагаха някои заминали наши приятели. Не зная кой приятел от Невидимия свят бе решил да влезе в една кучешка кожа и в тази кучешка къща от кости и кокали да пребивава, но това беше голяма саможертва от този невидим приятел, дошъл чрез кучето да ми помага. Така възприемах близостта на това куче. Но имаше и други човеци, които бяха наблюдавали това съжителство и решиха да прекъснат другарството ни и отровиха кучето. Отровиха го, бяха му дали отрова и моята къщна помощница Станка вижда кучето, че е легнало и скимти, че се гърчи и идва като ми съобщава това на Изгрева. Аз плаках, плаках, пък отидох при Учителя и му разказах. Той замълча, не ми каза нищо. Аз си отидох наскърбена, тъжна, убита духом. По едно време Учителят напуснал Изгрева и ето дойде у дома ми, който се намираше на около пет километра пешком. Тогава нямаше превозни средства, пътуваше се само пеша. Дойде Учителя, влезна в двора, седна на една пейка на слънчице и започна да ми говори весели неща. В страни от нас се мъчеше в агония кученцето Бианка. Аз слушах Учителя и тутакси забравих за мъките си по умиращото куче, душата ми се отвори за Учителя и когато погледнах случайно в страни, кучето беше умряло и се бе освободило от мъките. Погледнах веднага Учителя, а той се усмихваше и продължаваше да ми говори весели неща. Много рядко съм го виждала да говори такива безобидни, весели небивалици от ежедневието ни на ученика. Аз знаех, че Учителят дойде специално за мен от Изгрева. Но се учудвах как той можеше да дойде пет километра пеша да утеши едно скърбящо същество, а друго същество облечено същество, облечено в кучешка кожа и форма да го освободи, та да не се мъчи повече. Учителят си отиде, а на мен ми беше така леко на душата и едновременно със скръбта ми Учителят я бе преобърнал в едно философско разглеждане на живота. А законът е следният: когато едно същество скърби, то тази скръб отеква и се предава по невидимите жици на живота и понеже човешките съзнания са скачени и завързани по тези вътрешни невидими вериги, то тази скръб отеква и в свръхсъзнанието. А Учителят беше онзи велик радар на Изгрева, който прихващаше и улавяше всички състояния на учениците си, които му ги предаваха, както и на всички живи същества и всички хора, крачещи по земята. Те се насочваха към свръхсъзнанието, за да търсят утеха и разрешение в него на своите проблеми.

Веднъж Учителят сподели пред всички: „Вие понякога ме занимавате с посторонни въпроси, а точно в този момент в света се извършва дадено историческо събитие и аз трябва да присъствувам там, за да му дам правилен из-ход и правилна посока". Ето така ние му губехме времето с нашите незначителни въпроси. Та аз също се засрамих, че Учителят се занимава с моят кучешки проблем, но онова, което научих от него беше, че Бог е Благ и в своята Благост е достъпен за всички, които го търсят.

В домът ни се завъртяха две гургулици. Те се приближиха към нас, от-начало поради това, че в нашия дом Борис бе направил малки къщички за всякакъв род птици и бе ги заковал на големите черничеви дървета. Имаше къщички за врабчета, за синигери, за черни косове и за гълъби. Имаше под тях подноси, които бяха сложени високо над един човешки бой и там слагах-ме трохи за птиците. От гората се приближиха и едно-две семейства катерици. Възползваха се от нашите лешници, които почти оставяхме те да ги берат, а понякога оставяхме и орехи през зимата на стоянките за храна. Беше много интересно да се наблюдава този птичи свят, особено когато откриваха храна и разбираха, че това беше оставено именно за тях. Какви песни се пееха, какви птичи възгласи се възнасяха да се омаеш от гласовете им. Борис имаше отношение към този птичи свят и заставаше под някое дърво, че се заглеждаше в някое врабче или някоя друга птица, че като започнат един разговор, че ако ги слушаше някой от страни ще помисли, че или на птицата е станало нещо, или пък на Борис му хлопа някоя дъска. Птицата пееше, отваряше човка и започваше пред Борис да показва цялото си изкуство като че ли е на театрална сцена, а той непрекъснато й говори, после одобрява с думи онова, което е изпяла и онова, което не е направила. След това тя махаше с крилцата си, проточваше шия и показваше цялото си изкуство. Беше много забавно, това можеше да продължи дори един час. Та така тук се завъртяха и две гургулици, хареса им това, че тук има винаги храна, допадна им обходата у нас към птиците и така останаха у дома. По едно време се беше завъртял някакъв хищник и давеше наред кокошки по комшулука и ние да предпазим гургулиците им направихме кафез, така че те привечер влизаха в него, а ние го затваряхме отвън, за да не посегне някоя котка през нощта върху тях или онзи непознатият хищник да ги удуши. Споделих с Учителя веднъж за тези две гургулици. А той рече: „Изпратиха ви две същества да ви посетят, а вие ги затворихте в кафез. Направихте голям кафез, но все пак е кафез и затвор". Аз очаквах голяма похвала, а ето неща-та придобиха друг смисъл. Отидох си у дома, отворих кафеза, извиних им се и ги пуснах. Вечерно време ги умолявахме и предупреждавахме да се качват на най-високите клони по дърветата, където котарак не може да се качи, Беше много интересно да ги подканяме с ръце, да пляскаме с ръце, да под-викваме с глас, та да се качат на най-високото място. Та тези две гургулици ни много измъчиха, бяха станали толкова близки с нас, че не се бояха нито от нас, нито от Друг човек, идваха, кацаха по раменете ни, на коленете ни и чакаха да ги погалим, да чуят добра дума и да поемат някоя ласка. Смятаха, че всеки, който е облечен в човешка плът може да се раздава любвеобилно и да бъде достъпен за птици, животни и за хора. Веднъж дойде един брат и една от гургулиците се завъртя около него и кацна на рамото му. Братът се стресна па като махна с ръка, че като я цапардоса и гургулицата отлетя встрани, че като нададе един писък, че като се обадиха и другите птици в двора, че настана цяла олелия. Писък, крясък, тревога в птичия ни свят. А братът беше дошъл по някаква работа. Но като видя какво стана целият се смути, изчака да се смирят птиците, но те продължаваха да протестират от неговото присъствие, а беше топло лято и бяхме сложили пейката за гости в двора. Той поседя и таман почне да каже нещо, отвори уста и като чуят гласа му птиците надават такъв птичи крясък, че не е за разправяне. А една-две дежурни птици бяха кацнали на дървото над пейката и наблюдаваха дали братът ще си отвори устата и ще продума някоя дума. Като чуеха гласа му те на-даваха писъци, а другите не само им пригласяха, но поемаха този вой и той се разгласяваше по целия двор. Тук имаше около двайсет-трийсет вида птици. Лятно време наброяваха около 100. Борис ги беше преброявал няколко пъти. Братът видя-не видя, че никакъв разговор няма да стане, стана и си тръгна. А как го изпратиха птиците само. Изпратиха го с освиркване. То беше дудукания, освирквания, хокане. След като си замина, един час след това слушахме техните коментари. Чак късно привечер всичко утихна. Птичият свят трябваше да се готви за нощна почивка.

Отново съм пред Учителя на разговор.

„Страстите са животински състояния. Настроенията са животински състояния. Човек трябва да развие разумността в себе си, за да надделява над животинските и човешките състояния." „Учителю, какво значи разумност? Не го разбирам." „Разумност: представи си, че ти дават паница и хубава мазна супа. Ти се зарадваш и си речеш: „Сега ще се нахраня", но дойде някой и ти рече: „Много съм гладен, повече от тебе, отстъпи ми супа-та". Ако у тебе вземе разумното надмощие - ще отстъпиш. Ако не отстъпиш, а си речеш: „А, не аз съм гладна, ще си изям супата". Ето то е животинското. Отстъпваш супата - това аз наричам разумност. Разбира се аз не обяснявам разумността по същество, но по проявление.

Този закон може да го приложиш навсякъде и в театъра, когато си за билети. Аз предпочитам да загубя настроението си, но да запазя разумност-та си. Предпочитам да загубя разумността си, но да запазя Любовта си към Бога. Ще жертваш настроението си заради разумността и ще жертваш разумността заради Любовта.

Настроението е театър. Имаш билет за театъра, искаш да отидеш вечерта на театър, но те срещне някой твой приятел и ти каже: „Аз имам билет за една лекция по философия, но предпочитам да отида на театър. Ако искаш вземи моят билет и иди на лекцията, а ти ми дай своя за театъра". Кое ще предпочетеш? Аз ще предпочета да послушам лекцията - то е разумното. Трябва да размениш своето настроение за разумността.

Ти имаш билет за лекция по философия. Някой дойде и ти каже: „Аз имам билет за Божествени работи, нейде ще говорят, но не ми се ходи. Ако искаш вземи моят билет, а дай ми твоят". Ти ще предпочетеш билета за Божественото.

Често ние мислим, че може някой да ни засенчи. Това, което Бог ни е определил никой не може да ни го вземе. Разумното в нас никой не може да ни го вземе. Божественото никой не може да ни го вземе. Външният предмет на любовта може да ти го вземе някой, но слънцето създава очите и създава светлината и раздава любовта. Може ли някой да открадне слънцето? Не може."

 

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...