Jump to content

169. ОТВЛИЧАНЕТО НА ВНИМАНИЕТО


Ани

Recommended Posts

169. ОТВЛИЧАНЕТО НА ВНИМАНИЕТО

Ние сме на поредната екскурзия. Учителят спира за почивка. Всички насядваме около него. Тогава той поисква топла вода. Имаше правило, според което при всяка екскурзия онзи, който подготвяше раницата на Учителя, трябваше да сложи всичко необходимо. Обикновено раницата се зареждаше от Савка, от Паша Теодорова или Елена Андреева. Когато Учителят пристигаше у дома и тръгвахме на екскурзия, аз зареждах раницата. Когато преспивах на Изгрева в нашата къщичка и бях там, то аз зареждах раницата на Учителя. Да се зареди раницата на Учителя не беше лесна работа. Слагаше се долно бельо, изпрани чисти ризи, чорапи, ръкавици, шапки, шалове, кърпи и др. неща. Слагаше се и храна за него. Задължително се слагаше вряла вода в неговия термос. Раницата се напълваше и ставаше тежка. Тогава се намираше някой здрав брат, който освен своята раница трябваше да носи и раницата на Учителя. Веднъж една сестра настоявала тя да зареди раницата. За да няма разправии другите сестри я допуснали до раницата. Ето сега Учителят седи и иска вряла вода от своя термос. Братът, който носеше раницата развързва я и търси в нея термоса на Учителя. Но него го няма там. Всички се обръщат към сестрата, която е зареждала раницата. С погледи я упрекват, че не си е свършила работата както трябва. Тогава една друга сестра извади своят термос, а друга до нея извади и донася чашка, в която Учителят трябва да пие вряла вода. Ние около Учителя сме застанали няколко сестри. Учителят поглежда моето бяло канче и казва: „Рекох, от Марийкината чашка". Наляха му вода в моето канче и той започна да пие топла вода. Той не обичаше да пие от всяка чаша. Имаше дълбоки причини за това. Всеки човек носеше своите влияния, които се залепваха по нещата, с които си служеше. За чистотата на водата Учителят е говорил много. Докато почивахме сестрата търсеше термоса на Учителя. Сеща се, че едновременно е наливала вода в 4-5 термоса. Започна да обикаля и да наднича в раниците, за да открие термоса на Учителя. Чак на връщане го откри в раницата на един брат, който в последния момент тръгнал поради неотложна работа. Когато казаха на Учителя, той само каза: „Това е пример за отвличане на вниманието". А това беше поука за другите около него и вече не допускаха друг път други хора да се занимават с подреждането на раницата на Учителя. Всеки един от нас си знаеше своето място и си изпълняваше точно задълженията.

Веднъж Паша Теодорова и аз решихме да отидем на екскурзия до Черни връх. Паша много искаше да се качи на Черни връх, защото тогава Учителят даваше задачи за отиване до Черни връх. Потърси мен, аз се съгласих и отиваме двете при Учителя и му съобщаваме нашето желание да се качим на Черни връх и то само двете. Учителят отговаря: „До Бивака". Тогава отиването до Бивака също не беше малка екскурзия, защото от Изгрева до Симеоново не беше малко разстояние. Пътищата бяха селски и се отиваше пеша. Тогава нямаше асфалтирани пътища и автобуси, които да те закарат за 15 минути. Само докато стигнем пеша до Симеоново ни се подбиваха краката. А до Бивака имаше също не малко път. Така че една екскурзия до Бивака за две млади жени не беше малко. Учителят настояваше да му се обаждаме, когато тръгваме някъде, за да бъдем под негова закрила, да не паднем и да ни даде допълнителни съвети. Учителят си даде съгласието, но Паша настояваше до Черни връх. Тогава Учителят каза: „Ще тръгнете рано!" Тръгнахме рано двете с раници на гърба. Стигнахме Симеоново по обед, седнахме в една ливада да похапнем и започнахме да се излежаваме. Така както лежим на Паша й хрумва, че трябва да посети един техен познат от селото и щяла да се върне бърже. Остави си раницата, стана и се запъти към селото. Аз седя и чакам, а Паша я няма никаква. Извадих една беседа и се зачетох. Но мина час, два, а Паша още я няма. Да оставя раниците и да тръгна да я търся, не зная къде е отишла. А багажа щяха да го завлекат или кучетата, или селяните. Паша се завърна в 16 часа. Нямаше престава, че се е забавила толкова много и че е вече късно след обед. Тези няколко часа направо се губеха в нейното съзнание. Дигнахме раниците и се запътихме към селото и таман влизаме в селото гръмва пушка, изгърмява един-два пъти и настъпва суматоха. По едно време ни заобикалят няколко мъже и ни арестуваха. Закарват ни в общината, разпитват ни, взимат личните ни карти, които никога не забравяхме. Паша и аз имахме еднакви фамилни имена - Тодорови и казахме, че сме рождени сестри, та това малко успокои обстановката. Разказваме накъде сме тръгнали, Паша обяснява при кой селянин е била и че трябва да отидем до Черни връх. Извикват селянина, оставят един параван така, че той да ни гледа през паравана. Той ни вижда, а ние него да не можем. След като ни оглежда извиква силно: „Они са, я ги познавам". Освободиха ни, отива при селянина, който ни припозна, за да преспим у него, защото вече се стъмваше. Поставят ни в една стая където спят всички: селянина, жена му с няколко деца. Всички са налягали върху една рогозка, постлана на пода. Така легнахме и ние и цяла нощ мръзнахме. Децата се обръщаха ту на една, ту на друга страна, бълнуваха и извикваха разни думи. Изкарахме кошмарна нощ. Ние не бяхме свикнали на такъв суров живот и на такава беднотия, макар че на Изгрева живеехме от скромно по-скромно. Но там имахме кревати, завивки и спяхме самостоятелно. На сутринта бяха ни се схванали краката, ходилата и ходихме като че ли стъпваме в паници. Вие ходили ли сте като деца в паница? Да си поставите крака в паница и да вървите с нея? Това беше една игра при децата. Изискваше се умение, сръчност и пазене на равновесие. Ей така ходим и едвам се изкачих-ме на една височинка, не можехме да продължим нагоре и се завърнахме в София. Вървяхме като патици. Ту се поднасяхме на едната страна, ту на другата. Пристигнахме на Изгрева и разбрахме, че по-хубаво място от тук за нас няма. На следващият ден отиваме двете при Учителя, разказваме му цялото приключение, а той само се усмихва. Не каза нищо. Така се върнахме безславно. Какво нещо е думата на Учителя. Да не послушаш и да вършиш всичко на своя глава и да своеволничиш. Ако не бяхме го питали и тръгнали на своя глава, щяхме много скъпо да си платим непослушанието. Но ние тръгнахме с негова благословия до Бивака, а през цялото време си мечтаех-ме за Черни връх и с това пренебрегнахме неговия съвет. По пътя все нещо ни отклоняваше. Паша се завърна късно, после пукна пушка, след това ни задържаха и накрая спахме като че ли бяхме някъде в арест. Не бяха случайни тези неща и накрая разбрахме, че тук имаше пръст Учителят и беше наредил на съществата, които ни придружаваха и отговаряха за нас да ни създадат препятствия и да ни отклонят от неразумната мисъл да се изкачваме сами до Черни връх. Тогава планината бе дива, а сега е пълна с хора, почивни станции; хижи и софиянци се изкачват с лифтове. А да се изкачиш до Черни връх беше много трудно.

Не мина много време и Братството направи екскурзия до Черни връх. Колоната се проточи няколко километра с няколко междинни биваци, където на всеки бивак имаше почивка, посрещаха ни братята с топли чайници, имаше навеси за преобличане и почивка, а бяха наели няколко мулета за носене на раниците на онези, които закъсваха. Бяхме около 200 човека. При една такава добре организирана екскурзия ние се изкачихме нагоре като напра-вихме една нощувка в планината около запалени огньове. На втория ден от хижа „Алеко" се качихме на Черни връх и там рано сутринта дочакахме изгрева на слънцето. Там Учителят държа Слово. Дойде време, започнахме да слизаме и колоната отново се проточи. Спряхме се на кратка почивка, за да може цялата група да се събере. Около Учителя се бяха събрали много сестри и братя. Всички споделяха, че екскурзията е била успешна, но две възрастни сестри се оплакаха, че са много изморени. Учителят каза: „А знаете ли, че две сестри преди известно време бяха тръгнали сами за Черни връх?" Всички извикаха от изненада, ама така искрено и с голямо учудване. Учителят продължи: „Да, ама ние ги спряхме още в Симеоново". Всички ах-ват от изненада. „Стана много лесно. Отклонихме им вниманието с посторонни неща. А на други пък изострихме вниманието им, за да може да ги спрат. Така ги върнахме читави на Изгрева". Ние с Паша се споглеждаме и мълчим. Ставаме и поднасяме сладкиши на Учителя. Учителят ни запитва: „Рекох, сестрите за какво черпят?" Двете в един глас с Паша отговаряме: „За отвличането на вниманието!" Учителят се усмихва, изважда бялата си кърпичка от вътрешния джоб на сакото, приближава я до устата и прихва да се смее. Ние също се смеем. След малко приятелите разбират по коя причина се смее Учителят. Настъпва общ смях. Едно общо задоволство се разнася около нас, че екскурзията до Черни връх е завършила успешно за всички ни.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...