Jump to content

2_16 Пълководците от миналото


Recommended Posts

"Пълководците от миналото"

Братството е на поредното си лагеруване на Седемте езера на Рила. Палатките са опънати край Второто езеро, а някои от тях са се покатерили отдясно и отляво на езерото. Животът на лагера протича в своя нормален порядък познат от години. Тази година бяха дошли много туристи и гости от града. Бяха насядали около Второто езеро, отпочиваха си. Някои от приятелите ми предложиха топъл чай. Те наблюдаваха нашия порядък и живот в планината с любопитство. Сред тях имаше един мъж, който изпъкваше със своя висок ръст и със своята осанка на решителен и волеви мъж. Аз го познавах много добре. Бях ползувал неговите съвети. Бях близо до Учителя и Той като ме видя, че разговарям с въпросното лице ме запита: "Кой е този?" - 'Учителю, този е един от най-големите хирурзи в София." Учителят го оглежда внимателно и казва: "А знаеш ли кой е той? Той е един от най-големите пълководци в миналото и под неговия меч са загинали много хора. Затова сега е дошъл като хирург между българите, за да си изплати кармата. И като ги реже със скалпел - сега ги лекува. Мечът, който има от миналото, сега го използува като скалпел, но вече за доброто на враговете си, като ги прави свои ближни, като ги лекува".

 

Около мен има две сестри, които слушат и разтреперани Го питат: "Учителю, ама щом е дошъл между българите и сега ги лекува със скалпел, значи, това са онези, които е посичал със своя меч." - "Точно така - заключава Учителят. - И единият има нужда да си изплати кармата и другите имат нужда да им се помогне. Така единият плаща, другите приемат и кармата на този народ се смекчава и отива към добро." Стоим като зашеметени. Не знаем какво да мислим, какво да правим и къде да се денем. Това трудно се възприема и трудно може да се смели с нашия човешки ум.

 

Дойде време да играем Паневритмия. Ние, музикантите, се наредихме в средата на кръга и засвирихме. Кръгът на Паневритмията се задвижи. Гостите се престрашиха и се присъединиха да играят с нас. Беше великолепно преживяване за всички. Накрая, след като свърши Паневритмията, една от двете сестри, които слушаха горния разговор, се приближава към Учителя. Аз съм до Него. Нали ние музикантите последни целуваме ръка на Учителя.

 

'Учителю, ама да знаеш как музикантите свириха вдъхновено, особено оня брат с бялото шалче. Така хубаво движеше лъка, че бях захласната в него И не можех да отделя очите си от него". Аз дочувам разговора от няколко метра и се усмихвам лекичко. Аз познавам това шалче. И знам кой го подари и на чий врат то стои сега.

Учителят ни оглежда, ние музикантите сме около Него и чакаме реда си, за да целунем десницата Му. Учителят отвръща на сестрата: "Днес този брат музикант движи лъка на цигулката, свири ви и вие играете Паневритмията. Но ако знаете, че в предишен живот той е бил голям пълководец, в ръката си е държал меч и с този меч много глави е посякъл, и то главите на онези, които днес играят Паневритмия тук. А сега вместо меч - държи лък на цигулка." Сестрата се разплаква: "Ама Учителю, това е много жестоко, не мога да го възприема."

"По-добре е сега да държи лък, отколкото да отиде в света, да вземе меч и да сече отново глави" - отсича Учителят. Аз стоя изтръпнал. Недоумявам всичко това. "Но защо, Учителю, защо е дошъл в Школата - щом е сякъл глави и е бил главорез?" - "Дошъл е в Школата, защото навремето е бил бич Божий, а мечът му е бил даден да изпълни Волята Божия и да очисти една проказа между тогавашното човечество. Изпълнил я и сега идва тук, за да изплати кармата си и да освободи съзнанието си, като приеме идеите на Бялото Братство. И тогава, и сега, той изпълнява Божията Воля."

 

Учителят спира да говори, поглежда ме многозначително и леко се усмихва. Сестрата се успокоява. Аз знам кой е този цигулар и пълководец. Знам много добре кой е той. Аз го познавам от векове. Познавам го и сега. А дали ще го позная утре? Това не зная.

 

След няколко дни беше паднала мъгла и ние се бяхме сгушили в палатките. Понякога мъглата е гъста като мляко. Едвам се ориентираме по пътеките. В такива случаи се събирахме на приказка и разговори на различни места или в някоя от по-големите палатки при кухнята. Случи се така, че ме срещна един брат и ме поведе към една група. Братята и сестрите бяха насядали и очакваха брата, да им гледа на ръце и да покаже своето знание по хиромантия. Аз тръгнах с него, но в мене нещо се съпротивляваше. Братът гледаше ръцете им подред и казваше онова, което виждаше и знаеше. Всеки, комуто той гледаше на ръцете, беше свободен и си тръгваше към палатката. Когато има мъгла, хората не са разположени за разговор. Накрая останахме сами. "Дай си ръцете!" - "Не ги давам" - казвам аз. И докато се усетя, той хвана едната ми ръка, обърна дланта ми, за миг се взря в нея и извика: "Това е невъзможно!" Аз се стреснах. "Не може да бъде - повтаряше на глас хиромантът. - Такова нещо не може да съществува. - отсече той. - Отиваме да питаме Учителя, тръгвай с мене!" Аз се дърпах, но той беше много як и силен и направо ме повлече. Аз също не бях слабак, но се съгласих. Той ме водеше за ръка през мъглата, и ето че сме стигнали пред палатката на Учителя. Заварихме Учителя да пие чай от едно бяло канче. Поклонихме се и той, хиромантът, поиска разрешение да постави един въпрос. Учителят ни изгледа и каза: "Изложете си въпроса!"

 

"Учителю, вие знаете, че аз се занимавам с изучаване на хиромантия. Погледнах ръката му и що да видя? На едната му ръка умствената и сърдечната линия се пресичат, като мистичен кръст, като жива Голгота. А това е невъзможно за мене и за знанието, което имам. Не може да бъде такова нещо. Какво е Вашето обяснение в случая?"

Учителят ни погледна, обърна се към мене: "Покажи си ръката!" Аз я подавам и Учителят я разглежда. След това казва: "Какво ни казва братът? Братът казва: "Не може да бъде." Ето, виждате ли как се пресичат двете линии тук? Щом се пресичат - значи може. Значи това е било. А какво е било? Било е това, което е трябвало да бъде. На този кръст, навремето, той е разпъвал мнозина, а сега този кръст е на ръката му и е в него. Сега той ще се разпъва заради онези, които навремето е разпъвал на външния кръст. Навремето такава е била Волята Божия - да ги разпъва, а днес е Волята Божия да се разпъва заради тях. Така ще се разплати. И навремето е свършил една работа за Бога и сега трябва да свърши една работа за Бога. Навремето кръстът е бил вън от него, а сега е вътре в него. Сега ще се разпъва на него всеки ден заради другите. Това е целта на този кръст, дето е сложен на дланта му. Затова го има и трябва да го има.!"

 

Учителят посяга отново към чая и решава да пие. Като видя, че е изстинал пожела да му донесат топъл чай от термоса. Сестрата, която Го обслужваше, му наля топъл чай. Това бе същата сестра, която присъствуваше на предишния разговор за пълководеца от миналото и която задаваше въпросите. Тази сестра се казваше Савка Керемидчиева - една от стенографките на Учителя. Като отпи няколко глътки, Учителят погледна хироманта: "Брат, щом е било - значи е могло. Щом е могло - сега ще е теглило."

 

Разговорът приключи. Ние се оттеглихме в мъглата. Поисках обещанието му - никому да не разказва за това. Той удържа на думата си. Респектираше го моята съдба и думите, изказани от Учителя за бича Божий. Годините минаваха и той като ме наблюдаваше, казваше: "Добре си, добре се разпъваш на кръста. Ще сполучиш да се разпънеш докрай. Още малко ти остава."

 

В братския живот аз взимах живо участие и преди, и след заминаването на Учителя. Живо ме интересуваха съдбите и проблемите на изгревяни. Непрекъснато бях сред тях, носех проблемите им и страдах заедно с тях. Понякога ме се вдигаше високо кръвното налягане, понякога получавах сърдечни кризи. Знаех къде е причината и какви са последствията за мен. Но нямаше как - трябваше да вървя по своя път. Отново ме срещна хиромантът: "Абе ти не разбра ли - като одумваш толкава много хора и се вреш насам-натам, гдето не ти е работата, и се разправяш с тези хора, чиито мисли те връхлитат и ти яздят кръвоносните съдове, с пипалата те обхващат и ти смучат енергията - те ти вдигат кръвното налягане и те ти причиняват сърдечните кризи." - "Знам, знам, но по друг начин не може. Това е пътят ми."

 

Най-ужасното бе, когато "Изгревът" трябваше да се опразни за броени месеци и на негово място да се построят легации и посолства. Мнозина от приятелите нямаха нотариални актове, а само някакви договори без юридическа стойност. А някои нямаха дори и такива договори, а само бяха зарегистрирани, живеят в тези бараки. Аз имах юридическа подготовка и тичах непрекъснато, за да им оправям документите. А те ту бяха доволни, ту бяха недоволни към мен. Ту ме лъжеха, че имат документи, но накрая се разбра, че са живи бракониери, които живееха без всякаква юридическа документация. Аз непрекъснато сновях между тях, чиновника в общината и чиновника, който отговаряше по тоя въпрос. Накрая длъжностното лице ми се оплака: "Да знаеш, тия дъновисти така са ми омръзнали, че не мога да ги гледам. Нито през деня, нито през нощта. Защото всяка нощ ми се явяват насън и не мога да спя от тях. Висят над главата ми и всеки иска своето си от мен." Аз го изгледах ужасен. Не вярвах, че той е служител не само на общината, но и на Великия Учител. Приятелите се молеха денонощно и търсеха помощта на Учителя. Накрая Учителят беше намерил и поставил на това място такова длъжностно лице, което имаше видима връзка през деня и невидима връзка с тях през нощта. Това според Учителя е идеалното разрешение. Когато Небето иска да постави един човек на една длъжност, чрез която да изпълни Волята на Бога, такъв човек трябва да има пряко общение с видимия и с Невидимия свят. И този човек стриктно трябва да изпълнява повелята на Духа Господен. Този чиновник не осъзнаваше своята роля и своята задача. Аз мълчах и не смеех да изкажа знанието си по този въпрос. Накрая ми каза: "Аз виждам, че не всички имат юридическо право да получат апартаменти и гарсониери, но искам по-бърже да ми се махне това задължение от главата, за да се родя. Освен това, и правителството иска да разреши този въпрос най-безболезнено и по най-задоволителен начин за всички заинтересовани." Аз отново мълча и не смея да му кажа кой движи всичко това. Накрая, когато всичко се приключи каза: "Днес приключихме. Аз се родих. От утре излизам в годишна отпуска." Напускам общината и отивам в дома на онзи, който току-що бе получил гарсониера и който нямаше никаква документация, но чиновникът от общината му даде право да я ползува срещу минимален наем, докато е жив на земята. Натискам звънеца на въпросната врата. Тя се отваря и пред мене застава засмяното лице на онзи приятел. Посреща ме с думите: "Да знаеш, днес се родих, получих гарсониера. От утре излизам в годишен отпуск."

 

Тези думи са ми познати вече. Чувам ги за втори път. Разглеждам му гарсониерата. Има вода, парно, баня - в сравнение с неговата барака, това е дворец за него. Казах му: "За теб настъпи и е дошло Царството Божие на земята." Усмихна се. После ме погледна сериозно и каза: "Да приемем засега, че това е така."

Някаква невидима голяма метла измете "Изгрева" - всички бараки, всички сгради, включително и салона, който отдавна бе заключен с катинар и затворен за нас. Някаква невидима могъща ръка от Небето беше размахала тази метла, помете и на нейно място съгради новите здания на руската легация.

 

Ние всички се родихме за една нова епоха. Само че не осъзнавахме каква е тази епоха и не осъзнавахме, че сме се новородили. Това беше най- голямата ни беда в тези времена и най-голямата задача, която всеки от нас трябваше да разреши.

  • Like 1
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...