Jump to content

2_20 Цигулката на Игнат и запалената клечка кибрит от Учителя


Recommended Posts

"Цигулката на Игнат и запалената клечка кибрит от Учителя"

Какви ли не люде имаше на "Изгрева": тихи и буйни, скромни и нахални, тактични и безочливи. Имаше всичко. Каквото искаш - това ще намериш. Бъркаш с ръка в чувала, където е събрано всичко от света и от "Изгрева" и можеш да извадиш всичко от него: и скъпоценен бисер, а можеш да извадиш и змия и тя да те ухапе. Имаше всичко, защото бяха дошли от света - оттам, откъдето бяха изгонени. А тук на "Изгрева", те намериха тих пристан. Затова тук това изобилие и разнообразие, сложено в този голям чувал, имаше свои представители. И всеки представител си имаше своето място и не си го отстъпваше на никого, със зъби и нокти се държеше за него, за да бъде близо до Учителя.

 

Игнат Котаров бе висок, едър, мускулест, здрав човек. Буен и невъздържан. Беше с леви и комунистически убеждения, които отстояваше през време на Школата. Ние знаехме за това, а Учителят мълчеше, все едно че нищо не забелязваше за дейността на Игнат. Затова той беше благодарен на Учителя. С нас се държеше дружелюбно, приятелски и беше всеотдаен.

 

Намираме се в клас, в салона на "Изгрева". Учителят изнася Своята беседа. Говори за това, че всеки ученик може да развие способностите си и да стане музикант дори в един живот. Ние слушаме. Музикантите са доволни от тази мисъл. А целият "Изгрев" беше музикално явление. Всеки почти свиреше на някакъв си инструмент. Онези, които идваха, те започваха да изучават също някой инструмент, обикновено цигулка. Игнат Котаров също имаше цигулка, но нямаше музикален слух, нямаше онази похватност на пръстите, не спазваше интервалите и накрая така фалшиво свиреше, че когато се упражняваше, всички съседи наоколо - на 20-30 метра около него, където бяха разположени съседните бараки - излизаха от бараките си и бягаха, за да не го слушат. Не можеха да го издържат. Не го издържаха и онези, които не бяха толкова музикални, но които се стараеха и с голям труд и усърдие постигаха нещо сносно, и свиреха задоволително. Игнат знаеше това, но все пак упорствуваше да свири. Такъв бе музикантът Игнат и това се чуваше от неговата цигулка. Учителят говори в беседата Си, че човек може чрез разумна воля и със старание да организира себе си и в един живот да стане добър музикант, дори музикален гений. Точно в този момент Игнат става в клас и извиква със силен гръмогласен глас срещу Учителя: "Петре, ти лъжеш, това не е вярно. Аз никога не мога да стана музикант в този живот тук на "Изгрева".

 

Всички изтръпват. Никой не си е позволявал да се обърне към Учителя така, както сега. Дори старите приятели на времето, преди двете войни - Балканската и Европейската - са се обръщали към него с думите "господин Дънов". А така, както сега Го назова Игнат, никой не бе се обръщал. Той беше първият в Школата. Ние мълчим. Тишина. Учителят спира да говори и го поглежда: "Да, ти Игнате, не можеш да станеш музикант. Твоят път не минава през музиката. Твоят път минава през джунглата. Но внимавай да не те разкъсат зверовете на джунглата."

 

Беседата продължава, а Игнат седи като на тръни на своя стол. Не се примирява. След беседата той чака Учителя, за да се дообясни с Него. Ето Учителят излиза от салона и се насочва към стъпалата, които водят към Неговата стая на втория етаж. Но Игнат стои на пътя Му и чака обяснение. Учителят го вижда, бърка в джоба Си и изважда спокойно една кутия кибрит, после изважда една кибритена клечка, драсва с клечката върху кутията и тя се запалва. Учителят я вдига на височината на главата му, понеже той стърчи една глава над Него и му казва: "Игнате, виждаш ли тази запалена клечка кибрит? Това е огънчето светлина, която съм запалил за теб. И ако не запазиш тази светлина у тебе, то тя ще изгасне така, както изгасва тази клечка кибрит. И друг път не можеш да я запалиш никога вече. Друг случай няма да имаш - нито днес, нито утре, нито във вечността. Знаеш ли защо? Защото нямаш смирение пред Бога." Учителят спира. Хвърля изгорялата наполовина клечка на земята. Ние стоим и гледаме. Една сестра се навежда, взема клечката, слага я в дланта на Игнат и му казва: "Запази си я, брат Игнат, за спомен от днешния разговор." Гледа Игнат овъглената и изгоряла наполовина клечка и нищо не казва. А иначе бе разговорлив и гръмогласен. Накрая изважда една кърпа от джоба си, завива в нея клечката кибрит и обратно връща кърпата в джоба си. До този момент Учителят го наблюдава. Но след като вижда, че Игнат прибира клечката, увита в кърпа, в джоба си, обръща се и започва да изкачва стъпалата на стълбата към стаята Си. Разговорът и случаят за Игнат е приключен.

 

Аз наблюдавам всичко това и се чудя откъде-накъде Учителят измъкна този кибрит от джоба Си, когато Той никога не носеше кибрит в джобовете Си. Други Му палеха печката, други палеха ламбата Му, когато бе необходимо и когато нямаше електрическо осветление по време на затъмненията, като предпазна мярка срещу самолетните нападения. Значи Учителят знаеше предварително за предстоящия конфликт и бе взел кибрит в джоба Си, за да даде последния урок на Игнат Котаров и му го предаде както трябва, в присъствието на свидетели. Игнат се оттегли и се запъти към бараката си, замислен и вглъбен в себе си.

 

Измина някое и друго време и настъпи онова време за голямата развръзка на историята на кибритената клечка. В Школата на Учителя нямаше половинчати неща. След всяка опитност предстояха драматични развръзки с необикновен и неочакван финал. Тук не трябваше да има изключения. Освен това, това беше Игнат, а той не беше случаен човек на"Изгрева".

 

Игнат Котаров бе по убеждение комунист. Не само идеен, но и действуващ. Той приемаше в своята барака да преспиват нелегални комунисти, които се укриваха от полицията. Освен това, той бе деен член на една комунистическа група, която се укриваше на "Изгрева", като се бяха маскирали като верни последователи на Учителя.

Една вечер се събират неговите бойни другари в бараката му, които нощуват в различни нелегални квартири около София. Правят редовно заседание, а един от тях протоколира всичко. На сбогуване, те оставят и други нелегални документи на своята нелегална група в неговата барака на съхранение, понеже знаят, че той е сигурен човек, както и бараката му е на сигурно място на "Изгрева".

 

След като си заминават приятелите му, той прибира цялата документация и се чуди къде да я прикрие. Поглежда към печката си, отваря я, вижда че е празна и студена и набутва вътре всичко. Ляга да спи. По едно време в съня си дочува някой да му казва: "Игнате, стани, запали си печката и изгори всичко, което си сложил в нея." Игнат отваря очи, оглежда се, но няма никой. Решава, че така му се е присънило и че това е един сън. Заспива отново. След малко чува същия глас, но вече по-категоричен. Отново отваря очи, оглежда стаята и решава, че това е само един сън и отново заспива. За трети път той чува същия глас, но вече някой го е хванал за раменете, раздрусва го и го изправя на крака. Игнат вижда, че тук нещата не са вече насън, че има нещо друго, че това "друго" го е разбудило и го е изправило на крака и че няма шега с Онзи, който го е събудил. Протяга ръка към масата, напипва кибрита, драсва една клечка, отваря вратата на печката и запалва набутаните в нея тайни книжа. Те пламват, а той прибира и с духане угасва клечката. Слага я на масата върху кибрита. Приближава се до печката, протяга ръце и се грее на затоплената печка. След като печката престава да бумти, той си ляга и заспива.

 

По едно време на вратата и прозорците се чука силно, вратата му с трясък се отваря и в бараката му нахълтват няколко цивилни агенти от полицията. Запалват лампата му и се започва обиск, за да се докаже обвинението срещу него, че тук, в неговата стая, е имало нелегално комунистическо събрание на действуваща бойна група комунисти.

 

Игнат стои прав, онези тършуват, претършуват всичко и накрая не намират нищо. През цялото време Игнат стои, мълчи и не продумва нищо на въпросите на полицаите. Накрая, като не намират никакви улики срещу него, те си тръгват много разочаровани и изненадани, че не намерили нищо.

 

Игнат разбира, че някой го е издал. А този някой може да бъде само човек, който е знаел за това нощно събиране и за оставените при него документи. Той знае, че тази загадка рано или късно ще я разгадае, ще открие този провокатор и ще му покаже тогава кой е Игнат. Продължава Игнат да размишлява. Изведнъж се досеща, че трябва да узнае кой е този, който три пъти го събужда и накрая го изправи на крака и го накара да запали печката с документите. Ако ги бяха намерили, с него бе свършено, защото полицаите не забравиха да отворят печката и да погледнат в нея. А там всичко бе изгорено и беше на пепел и печката бе студена. Затова нямаше улики и доказателства срещу него.

 

Обръща се Игнат и пристъпва към масата. Поглежда и какво да види. Върху масата стои кибрит, а върху кибрита е сложена прегоряла наполовина кибритена клечка. С тази клечка той бе запалил книжата в печката. Протяга ръка, взима я и я слага в дланта си. Разглежда я. Тя му напомня за нещо. Изведнъж се сеща. Отива към шкафа и намира една завита носна кърпа. Разгъва кърпата и там съзира онази изгоряла наполовина клечка кибрит, с която Учителят му бе предал урока за светлината на запалената клечка, която гореше у него. До нея той слага и току-що прегарялата клечка кибрит и загъва кърпата.

 

Сутринта отива при Учителя за обяснение. Учителят го приема. "Учителю, искам едно обяснение по един важен за мен въпрос." Учителят кимва. Игнат изважда кърпата, разгъва я и поднася пред Учителя овъглените две клечки кибрит. "Учителю, тази, по-голямата клечка, която е овъглена е Вашата клечка, а тази, по-малката - чия е тази клечка, Учителю?" Учителят го поглежда с дълбок поглед и казва: "И втората клечка е Моя. Трябваше да взема мерки и да изгорим книжата, защото ако полицията ги бе намерила, с тях щеше да разпали такъв огън и такъв пожар на "Изгрева", че никоя пожарна команда нямаше да може да го угаси. Добре, че нещата приключиха с тази клечка кибрит." И Учителят посочва с пръст втората, по-малката овъглена клечка, с която Игнат бе запалил и изгорил онези книжа в своята печка.

 

Игнат целува ръка и напуска стаята на Учителя. Минаха години. Комунистите дойдоха на власт. Но Игнат все пак остана в нашите среди. Дойде 1953 година и едно голямо събитие. Умря Сталин. С неговото име бе свързана победата на Съветска Русия над Германия, той бе обявен за генералисимус и баща на народите. По негово време бе създадена мощта на съветската държава и на комунистическата партия. В София, в различни квартали, бяха изнесени бюстовете на Сталин - това бяха бели бюстове, направени от гипс. Всеки бюст бе поставен на маса, около него - траурни венци и бяха поставени двойки, които да стоят на пост в знак на уважение към личността на Сталин. Тези двойки се сменяваха на два часа. Беше голяма чест да бъдеш определен и да влезнеш в списъка на онези, които отдават тази почест и уважение на Сталин. Избираха не случайни хора, а заслужили в комунистическото движение. Накрая се сещат и за Игнат Котаров.

 

Отиват при него и го поканват да бъде включен в списъка. Но той отказва. Онези са изумени. "Защо?" - го питат те. "Аз бих застанал пред ковчега и тялото на Сталин и ще му поднеса онова цвете от моята саксия, която се намира в моята стая, но само ако ме изпратите в Москва и в Кремъл. Но тук, да застана пред нещо, сътворено от човешки ръце, аз не искам. Това е идолопоклонство. Аз уважавам тези идеи, но не се прекланям пред идоли. Това е." Онези го изслушват, записват си всичко, което им е казал Игнат Котаров и го занасят там, където трябва. Извикват го на онова място, откъдето човек в ония години не се връщаше назад. Разпитват го. Той повтаря същото. Накрая идва един голям началник. Оказва се, че той е един от същите, които са идвали в неговата барака при нелегалните събрания на "Изгрева" преди 9 септември 1944 година.

 

Онзи го вижда и започва веднага да му вика: "Игнате, ние знаехме, че си щур, още от онова време, когато бяхме в нелегалност и когато ти ни прибираше в твоята барака на "Изгрева". Ние знаехме, че си щур по Дънов и дъновистите. Ние знаехме, че ти си верен и предан на нас. Ама сега се убедих, че ти не си само щур, но си и пощурял с тоя твоя дъновизъм. И спасение за теб няма. Ти ще си умреш като пощурял дъновист. Но понеже беше верен и предан на другарите си по идеи и по дело и никой по онова време не пострада от теб, затова решихме да те накажем като те изключим от Партията. Ако беше някой друг, щяхме да го накажем по- строго, защото ти знаеш, не ние предателите ги наказваме по-строго от враговете. Но за нас ти си щур човек, щур си беше и щур ще си останеш. Затова те оставяме жив и мирен с твоите щуротии. И повече с теб не искаме да се срещаме. Това е нашата дума и нашето решение!"

 

Игнат изслушва всичко това, усмихва се и казва: "Ти си прав. Аз си останах щур по Дънов и дано си остана тъй до края на живота. Но благодаря ти за това твое решение. Това няма да го забравя. А сега да се разделим." Той протяга ръка и двамата се прегръщат. Така двамата се разделят и всеки тръгва по своя си път. Игнат се връща в своята барака и така там остана щур до края на живота си.

 

Често приятелите го срещаха на екскурзии по Витоша, където той по къси панталони тичаше по горските пътеки. Каляваше тялото си. Каляваше и духа си до почетна старост.

 

Веднъж той ме покани на гости, разговорът ни се проточи и стана въпрос за Учителя. Той каза: "Луда глава бях и луда глава си останах. Учителят имаше много главоболия с мен. Веднъж посегна да ме бие с бастуна си заради моето вироглавство."

 

Аз го поглеждам учудено. Той вижда учудения ми поглед и добавя: "А сега за доказателство на това - да ти покажа едно нещо, което пазя от Него като реликва. Става, отива до долапа, отваря едно чекмедже, бърка вътре, изважда нещо увито с канап и го отваря пред мен. Пред очите ми се разгъва една пожълтяла кърпа, а вътре в кърпата - две прегорели наполовина клечки кибрит. Едната по-голяма, а другата по-малка. Игнат ги показва и с треперещ показалец ги сочи: "С тези две клечки кибрит Учителят ме спаси." И отново разказа всичко открай-докрай. Разказа го, защото трябваше да го разкаже и защото някой трябваше да го опише. Ето, това беше историята на една цигулка, историята на един човешки път и на една човешка душа, дошла на "Изгрева".

 

Това беше историята за двете клечки кибрит, извадени от две различни кутии и запалени по различно време, на различни места, от един и същ Дух.

 

Това бе Духът на Истината, за Когото всички души бяха ценни, защото бяха дошли на "Изгрева" и трябваше да засвидетелствуват Истината за Бога, Който бе дошъл между българите и славянството през тези времена. Историята за тези времена и Духът на Истината се бяха слели в едно!

  • Like 1
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...