Jump to content

Recommended Posts

На Рила

 

В началото на месец август 1972 година реших да заведа синa ми Митко, дъщеря ми Ванчето, внучката ми Ралица и племенника ми Димитър на почивка в хижата на Петрохан. Всяка сутрин ставах много рано, докато децата още спяха, и отивах да посрещна изгрева до язовира, след това се връщах в стаята и си правех пълен наряд – молитви, песни, беседа, така както сме го правили със сестрите и братята. Толкова свободно време отдавна не бях имала, за една седмица прочетох целия Нов завет (от светото Евангелие на Матея до Откровението на свети Иоана Богослова). Когато свърших последните редове на Евангелието от Иоана, ми се случи нещо невероятно – кушетката, на която седях, се премести от единия край на стаята до срещуположния и отново се върна на мястото си. Сякаш някаква сила грабна цялата кушетка и ме повози от едната част на стаята до другата, после ме върна на същото място. В първия момент помислих, че става земетресение, слязох при децата и им казах: „Вие играете карти, а има земетресение!“ А те отговориха: „Майко, не сме усетили да има земетресение“ – и продължиха да си играят. Качих се в стаята и мисля за случилото се. Когато след време споделих със сестра Йорданка, тя ми даде отговора: „Духовете, които никога не са чели Библията, идват да ви слушат, когато я четете на глас. Затова Учителя е казал винаги да четем на глас и Библия, и беседи, и молитви, за да ни слушат тези, които не са чели. При твоя случай духовете от благодарност са те повозили за това, че си чела на глас Новия завет.“

На следващия ден си тръгнахме за София. Веднага, след като пристигнахме, отидох в градината на Учителя. Щом приближих елипсата, където е положено тялото на Учителя, вратичката сама се отвори, а тя винаги беше заключена – свлякох се на колене и започнах да плача и се моля, голяма скръб имах тогава, голяма болка за заболяването на сина ми. След дългата молитва излязох от мястото на Учителя и затворих вратичката.

Тръгнах, но ми бе станало много леко, не усещах никаква тежест. Стигнах до малката портичка и посегнах с ръка да я отворя, а тя сама се отвори и в този момент чух гласа на Учителя: „Рекох, идете на Рила, сега, сега, сега!“ Скочих от радост и отговорих: „Щом казвате, ще отида, Учителю!“ Отивайки към спирката на трамвая, не ходех, а като че ли летях. Пристигнах на спирката и веднага пристигна и трамваят. Докато пътувах, не можех да мисля за нищо друго, освен за думите на Учителя. Когато се прибрах вкъщи, на вратата се срещнахме със съпруга ми. Казах му само: „Този път отивам на Рила.“ – „Иди, тази седмица времето ще е много хубаво, такава е прогнозата. Аз отивам при професора, обади ми се, че са пристигнали инжекциите за Митко, и трябва да ги взема. Синът ни ще бъде в болницата, за да му поставят тези инжекции, така че ти си свободна.“ Влязох вкъщи, взех пари и отидох на пазар да купя каквото бях решила. Първо отидох в ЦУМ, за да си купя яке и туристически панталон. Наближаваше 8 часа, но на входа не ме спряха, качих се веднага на ескалатора за четвъртия етаж – там бяха спортните облекла. Попитах продавачката дали има от трикотажните костюми, тя ме погледна и отговори, че за моя размер са свършили, но има по-малки. Казах само: „Жалко!“ – и тръгнах. Тя се навела под щанда и видяла един пакет, който бил върнат от една жена, за да го замени с по-малък номер, и започнала да вика: „Другарко, другарко, елате!“ Една от нейните колежки разбрала, че мене вика, и ме спря. Аз се обърнах и видях, че продавачката ми маха с ръка и държи един пакет. Обясни ми, че е забравила за този комплект, който са заменили за по-малък номер. Облякох го, точно за моя ръст и в син цвят, какъвто търсех. Купих го доволна и отидох на пазара да търся леща, бях решила да дам обед на 19 август. На лагера в Рила има само картофи, ориз, фасул, кромид лук и захар. Исках да разнообразя храната за празника, тогава имаше щандове на текезесета. Минах на три места, бяха свършили лещата, на последния, най-краен щанд, ми казаха: „А бе, има малко.“ Помолих ги да ми съберат всичката леща, която имат, и те ми напълниха два големи плика, премериха ги – 4 килограма. Казах: „Дай ми я, може и да стигне.“ Лещата беше едричка, много хубава. В неделя купих сирене, кашкавал, масло и друго, каквото ми трябваше. Отидох при Анчето Шишкова да я попитам кога ще има група за Рила. Тя ми отговори, че в понеделник сутринта ще тръгне групата на Стойна от Тополица. Попитах я: „Мога ли и аз да бъда с тях?“. Отговори ми: „Можеш.“

Напълних голямата раница, която едва повдигам, занесохме я със съпруга ми при Анчето. Попитах я: „Ти каза ли на Йордан за мене?“. Тя отговори: „Казах му, ще те вземе.“ В понеделник сутринта отидох при Анчето, пренесох раницата при Йордан и чаках да се качим. Пристигна Веса Колева с един възрастен брат и една сестра, също възрастна, дойде при мен и каза: „Сестра Радка, нека братът и сестрата да бъдат с тебе, защото братът нещо не е добре. Това е Марин – билкарят, всички го знаят, той отива при приятели горе, те ще го посрещнат. Компанията от Тополица не иска да се ангажира с никого.“

Пристигнахме на Вада, братята и сестрите от групата хванаха конете и започнаха да ги товарят. Отидох при тях и казах: „Дайте един кон и за нас, какво ще правя с двамата, а и моята раница е много тежка!“ Братята натовариха и нашия багаж на един кон, казахме на конярите къде да предадат раниците и им платихме. Групата потегли веднага след конярите, а аз останах с брата и сестрата, те искаха да закусим. Седнаха, че чай, че сандвичи, стана 10 часа – ние сме още на Вада. Аз им казах: „Хайде да тръгваме, дълъг път ни чака.“ И двамата бяха над седемдесетгодишни, братът – билкар, а сестрата – аптекарка, вървят и говорят непрекъснато, едва се движат нагоре. Братът, където види борово дърво, отива при него да търси смола, чопли я с ножче, а ние стоим и го чакаме. Минаха два часа, ние сме още в гората. Аз го подканвам: „Брат, хайде да вървим, защото още половината път не сме минали, а нагоре е много стръмно.“ Два пъти сядахме, за да се хранят. Когато се качихме на билото, започна да се стъмва, сестрата каза: „Как ще минем покрай първото езеро, аз от тук не съм минавала?“. Взех от ръцете им ръчния багаж, на аптекарката давах бонбони да смучи, на брата – аспирин и бонбони, но те едва вървят. Вече стигнахме долу в ниското на езерото, вода тече отвсякъде, не виждам пътеки. Започнах да викам, колкото сили имам, за помощ. Обадиха се от хижата с клепало. По едно време чувам, че се говори – явно някакви хора се движат. Аз съм ги хванала двамата под ръка, за да не падне някой, и едва пристъпваме. Чух говор по-наблизо и се обадих, те отговориха да чакаме там, където сме. Пристигнаха двама братя, единият хвана брата, другият – сестрата и така мина още един час, докато се качим до хижата. Два дена се грижеха братята за билкаря, докато се оправи, после го свалиха. Той идваше често в София и като ме видеше, отдалече викаше: „Чакайте да се видя с мойта спасителка! Радке, как си? Ей, ти направи чудо с мене, не ме остави, както направиха другите.“

На сутринта се качих при палатките, Йорданка и Йовка от Търново бяха прибрали раницата ми. Ние се бяхме уговорили, че ако дойда, ще спя в палатката с Йовка, така че спането ми беше уредено. Времето беше много хубаво, слънчево, и имах възможност да видя хубостите на Рила. Обиколих всичките езера, имаше приказни изгреви!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...