1926_3 Спомени на Петър Камбуров — за арбанашката комуна

[Theodora]

СПОМЕНИ НА ПЕТЪР КАМБУРОВ ЗА АРБАНАШКАТА КОМУНА

 

Зимата на 1925–26 г. горе-долу изкарахме добре, понеже все още имахме пари от захарната фабрика. Но през пролетта и лятото пак закъсахме и започнахме да търсим царевица в заем за качамак.

 

През лятото получихме 1000 килограма ечемик, изпратен от Гръблев от Делиорман*, където той беше на служба като граничен офицер.

 

Приятелите си внушиха, че причината за неуспеха на комуната се дължи на обстоятелството, че са приети стари хора, т.е. моите родители, и ако си отидат, работите ще потръгнат добре. Но те не вземаха под внимание, че тия стари хора си продадоха имота в Стара Загора. Изядохме им парите и сега да им кажем да си вървят! Освен това, тате през всичкото време работеше в печатарницата в Нова Загора и поддържаше учащите се Косьо и Танка. А мама беше най-здравата греда в комуната. Тя месеше, готвеше, переше, чистеше и пр., но и тя трябваше да си отиде.

 

Преди да предложат на Марин и на мене решението за освобождаването на старите, братята от комуната отишли при Учителя. Той по това време беше пристигнал в Търново, във връзка с прехвърлянето на инвентара в София, дето през август, същата година (1926) щеше да се състои съборът.

 

Наистина Учителя одобрил тяхното решение – да се махнат старите. И въоръжени със съгласието на Учителя, смело ни го казаха в очите: „Не щем старите! Ако те си отидат, работите ще тръгнат. Това е казал Учителя." Ние с Марин останахме в недоумение! Не допускахме Учителя да е одобрил това и предложихме всички да отидем в Търново при него.

 

Отидохме. Учителя каза:

 

– Да, за старите ще бъде по-добре временно да отидат в Казанлък. А вие, двамата с Марин, ще отидете в София с каруцата.

 

– Добре, Учителю, щом вие казвате, ще изпълним всичко.

 

Преди да заминем за София, имахме двамата с Марин още една среща с Учителя, в беседката пред колибата. Той се интересуваше от живота в комуната и с голямо внимание и интерес питаше за всичко. След като му разказахме всички по-интересни събития, Учителя каза:

 

– Идеята за комуналния живот е излязла от Божествения свят. Хората са я доловили с ума си, но не са в състояние да я приложат. Да си представим, че на един от вас е счупена ръката, а на другия е счупен кракът. В това положение ви сложат да спите на едно тясно легло. Е, как ви се струва, ще можете ли да спите спокойно? Всяко помръдване на единия ще причини болка на другия – това са хората днес. Счупените ръка и крак са слабостите на хората, които не им позволяват да се доближат по-близо и да работят задружно. Истинската комуна ще се осъществи на земята след триста години, когато първата група от Шестата раса слезе на земята.

 

Запитахме го:

 

– Ами дотогава как ще живеем?

 

Учителя каза:

 

– Не след дълго време хората ще напуснат градовете и ще заживеят всред природата на групи от по няколко семейства – на по-големи или по-малки групи. Ще зависи от хармонията, която имат помежду си.

 

Върнахме се в Арбанаси. Събрахме багажа на мама и тате и ги приготвихме за път. В това време дойде Учителя. Сложихме голяма трапеза. Имаше и други гости. Тогава сестра Мария Каишева каза:

 

– Учителю, на Катеринка й е много мъчно, че напуща комуната.

 

– Нищо – каза Учителя – те ще постоят малко в Казанлък и пак ще се върнат. Така ще бъде по-добре за тях. А Петър и Марин аз ги изпращам да отидат да поработят с конете и каруцата в София.

 

Мама и тате отпътуваха за Казанлък, а ние потеглихме за София.

 

Но с това работите в комуната не се оправиха. Приятелите се прибрали вечерта, но не намерили ни запален огън, ни ядене и след два дни всички се разотишли по домовете. Комуната се развали. Учителя сам я развали.

 

Поуката от направения опит е, че всеки член на комуната трябва да е готов да дава, да жертва, а не само да взема. Нямаше я Любовта, за която пеем...

 

* Делиорман - турско име на Лудогорието (бел. ред.)