Jump to content
Vania Rangelova

02 Срещата ми с Йорданка Жекова

Recommended Posts

Срещата ми с Йорданка Жекова

 

Винаги, когато ходех на беседа у Симеон Симеонов, Радка Овчарова ме питаше кога ще намеря време да отидем при сестра Йорданка, защото тя много настоявала да ме види. Уговорихме се да се срещнем в следващата сряда към 15 часа, за да отидем при Йорданка. Отидох на срещата, както бях обещала, Йорданка живееше в малка дървена къщичка, но много уютна. Радка Овчарова само ме заведе и се извини, че имала да ходи при една сестра по работа, и си тръгна. Останахме сами с Йорданка, в началото поговорихме малко за общи неща, след това тя влезе в една стаичка и донесе малка книжка с единична беседа. Каза ми да отворя книжката, където си избера, и да прочета нещо. Аз отворих книжката някъде по средата и зачетох на глас, попитах я дали мога да продължа до края, тя отговори: „Можеш, чети.“ Прочетох до края беседата, тя беше толкова хубава, сякаш е част от моя живот. Погледнах Йорданка с възторг, тя разбра какво почувствах и ме попита: „Какво, искаш да ме попиташ ли нещо?“. Отговорих, че искам да прочета беседата от началото. Прочетох и началото и признах: „Прекрасна беседа, от нея получих много отговори на въпроси, които съм си задавала за неща, които ми се случват, а не знаех защо е ставало така.“ Отначало си помислих, че тя е избрала специална беседа, за да ме впечатли, тогава още не познавах Учителя... По-късно разбрах, че съм се лъгала в мислите си. Всички беседи на Учителя са от живота и за живота на хората и ни учат как да станем по-добри и да не грешим!

Йорданка ми каза: „Идвайте, аз съм си вкъщи, винаги можете да ме намерите. Ако се интересувате от учението на Учителя, при мене сте на най-подходящото място, тука ще научите верните и точни неща, без украшения.“ Благодарих за поканата и казах: „Да, ще идвам, тука научих много хубави неща, получих отговори, които търсех в църквата. Молех се непрекъснато, но отговор не получавах.“ Разказах ѝ за мъката, която имам – заболяването на моя син. Разказах ѝ за работата ми, за двете дъщери-близначки, които бяха студентки, а синът ми заради заболяването не може да учи, за голямото ми семейство. Като ме изслуша, Йорданка каза: „Много е важно родителите да вървят по правия път, само така и на децата ще им върви. Като държиш връзка с Учителя, той ще ти помага – и на теб, и на децата ти.“ След нейните думи казах: „Благодаря ти, сестра, имам нужда от такива топли думи. Аз се разболях, откакто момчето ми е болно, къде ли не съм ходила, при професори, лекари, и при Ванга ходих. Дойдох при вас да търся Влайчо от с. Коньово, но още не са ме срещнали с него. И при Господа бих отишла, ако мога!“ – „Можеш, сестра – отговори Йорданка, – ще стигнеш и до Господа. Чула ли си, че добрата майка е готова и сърцето си да даде за здравето на детето си? Като се запознаеш с Учителя и неговото Учение, ще разбереш как ще стигнеш до Господа. И като стигнеш дотам, ще разбереш кога Господ ти помага – и когато грешиш, можеш да се поправиш веднага. Ако не правехме толкова много грешки, животът ни щеше да бъде много хубав. Понякога страдаме и заради грешките на нашите бащи, деди, баби и т.н. Всичко това, което ти казвам, ще го намериш в беседите.“ После ми даде една единична беседа, която да прочета вкъщи, и ми обеща, като отида следващия път, да ми даде друга беседа. Тръгнах си от Йорданка удовлетворена, че получих много отговори от беседата, която прочетох. Огънят в мене се запали, помислих: „Ще отида пак при Йорданка Жекова.“

Когато за втори път отидох при Йорданка, тя беше самичка, останах при нея един час. Тя пак ми даде една беседа и каза да реша дали да отворя книжката по мое желание и да прочета само този текст, или цялата беседа. Отговорих, че ще прочета цялата беседа, това бяха единични беседи, но от първите – много, много хубави. Тези беседи тя ми даваше да чета не вкъщи, а само при нея. В петък ходех при сестрите Люба и Драга и брат им Иван, а в събота и неделя – у сестра Йорданка. Работех и гледах всичко да върви добре, нищо да не куца, майка ми също помагаше вкъщи.

*

 

Започнах всеки петък да ходя редовно на беседи при Иван Антонов Михайлов и сестрите му, приеха ме много добре, аз се отнасях с внимание към всички, които присъстваха у тях на беседите. Един петък брат Иван след беседата се обърна към мен и ме помоли да остана, защото искал да поговорим за нещо. Казах, че ще остана, и се върнах пак в стаята, за да изчакам, докато той си изпрати гостите. След всяка беседа той се ръкуваше с всички и им благодареше. В стаята бяха останали още няколко братя, които седяха на столовете си. Влезе Антонов и ме попита дали познавам братята, които бяха останали. Отговорих, че сестра Радка Давидова ме запозна с Кирчо (Лъвчето) и с Георги Йорданов, но другите братя не познавам. Той отговори: „Ние говорихме с д-р Давидова за вас, тя ни разказа как сте се запознали и какво хубаво впечатление сте ѝ направили, каза ни също, че сте с. Сестра Давидова е една обичана и уважавана от нас и Учителя сестра, затова я попитахме кого ни води – може да дойдат и нежелани гости при нас. Учителя не е обичан от всички, особено от духовенството. Ние сме с добри впечатления от вас, ето, идвате само от няколко седмици, а вече научихте песните и молитвите, много сте старателна, затова решихме да ви запознаем с част от ръководството. Това са Жельо Желев, Георги Йорданов, Кирчо (Лъвчето), Възкресен и аз. Двама отсъстват, защото починаха. Трябва да направим ново попълнение, затова искаме да ви попитаме, ще се съгласите ли да ви изберем в ръководството на Братството?“. Изслушах внимателно Антонов и казах: „Смятам, че вашето предложение да бъда в ръководството е прибързано, мене никой още не ме познава, аз съм нов човек. Ако искате да ви помагам, готова съм да направя всичко, което мога, на ваше разположение съм, ако става въпрос за работа.“ Казах им какво и къде работя, не скрих нищо от тях. И допълних: „Има опасност и аз да бъда уволнена, щом като казвате, че ви преследват.“ – „Права сте, сестра – съгласи се с мен Антонов, – ще се възползваме от Вашето предложение да ни помагате. Сега искаме да ни нарисувате един портрет на Учителя, има един нарисуван портрет от Цветана Щилянова, на която Учителя е позирал, но в момента се пази някъде.“ Помолих ги да ми дадат снимка на Учителя и време, за да го нарисувам.

Когато трябваше да намерим снимка на Учителя, сестрите на брат Иван А. Михайлов – Люба и Драга, ме заведоха в Мърчаево при сестра Веса Козарева, която живееше при една от сестрите, която Учителя бил излекувал от ослепяване и е била най-близо до него в Мърчаево. Трябваше да намерим индивидуална снимка, защото всички снимки, които ми показаха, бяха все групови. Учителя не е позволявал да го снимат сам. Той е казвал: „Не искам да ми правите фотографии, които да използвате за търговия.“ Тези снимки, които днес се продават, са извадени от общи снимки или са го снимали, без той да ги види.

Веса Козарева извади един плик със снимки, но все общи. Като си тръгнахме, тя ме помоли, щом нарисувам портрета, да го занеса първо при нея, за да види как съм го нарисувала, и тогава да го дам на братята. Аз предпочетох снимката, която брат Иван носеше винаги в портфейла си.

След като бях готова с портрета и трябваше да го занеса при сестра Веса Козарева в Мърчаево, се обадих на сем. Михайлови по телефона, отговори ми сестра Люба и каза, че ще дойде сама, без Драга, защото тя има работа в града и няма да се върне скоро. Уговорихме се след половин час да се срещнем на спирката на „Патриарха“ и да тръгнем за Мърчаево двете. Срещнахме се, качихме се в автобуса и си побъбрихме за много неща. Люба беше по-скромна и по-тиха от сестра си Драга. Драга беше най-малката и най-всезнайко, не даваше думата на никоя от сестрите си – те бяха три сестри и един брат, но главният командир между тях беше Драга. Както пътувахме към Мърчаево с портрета, Люба ми каза: „Спомняш ли си това, което каза Драга за богомилите?“. – „Да спомням си, че Учителя е казал на една сбирка, че по време на богомилите заради вярата в Христа е изгоряла на кладата една сестра, която присъства между нас.“ – „Така че между нас е имало истински сестри. Учителя погледна към мене, но аз седях до Драга. Тя веднага скочи: „Това съм аз!“ Учителя нищо не каза. На излизане, когато се сбогувахме, му целувахме ръка, Драга мина пред мен, а аз бях след нея, Учителя се понаведе и ми каза тихо: „Вие бяхте на кладата!“ Аз само го погледнах, нищо не отговорих – и с Драга не споделих, казвам ти го на тебе, защото виждам, че разбираш много добре и мен, и нея.“ – „Вярно е, права си – отвърнах, – но ви уважавам и двете еднакво.“ – „Така е, правилно си разбрала!“ – „Сега ми разкажи за себе си, знам, че имаш какво да кажеш“ – я помолих аз. „Да, имам – отговори тя. – Ние двете със сестра ми сме учителки, аз на малки деца в основното училище, а Драга преподава литература в прогимназията, затова е „всезнайко“. Aз бях учителка в едно софийско село, а сестра ми преподаваше в прогимназията в село Криводол. На беседи идваше само когато е във ваканция, а аз ходех всеки ден, защото селото беше близо и имаше рейс. Често ходехме с брат ми на сутрешните беседи, които се провеждаха в 5 часа сутринта. От беседата отивах на рейса и стигах точно навреме в училището. Една сутрин станах пак да отида на сутрешната беседа, почуках на вратата на брат ми, той ми отговори, че няма да дойде с мене, защото имал много важна работа – беше адвокат. Тръгнах сама, ние живеехме на ул. „Евлоги Георгиев“, край канала. Вървях по тротоара, близо до сградите, никой не се появи по пътя ми, нито отпред, нито след мене. Казвах си тихичко молитви и формули. Стигнах до моста на ул. „Граф Игнатиев“ и видях един господин, който стои на моста и гледа към мене с усмивка, каза ми: „Хайде, сестра, чакам ви да минем заедно през гората.“ Аз отидох до него, той ми подаде ръка за поздрав и се ръкувахме. Каза си името, но аз не го разбрах. Започна да говори с мене така, сякаш ме познава, гласът му беше хубав, изобщо млад и приятен човек. Слушах го как говори за беседите на Учителя и имах чувството, че ме познава, но аз не съм го виждала. Каза, че е опасно, като се минава през гората да се говори високо, защото може да ни уплаши някой нехранимайко. – „Да – потвърдих аз, – така ни е говорил Учителя, когато минаваме през гората, да не говорим, че и гората има уши.“ Той се засмя и каза: „Да, така е, затова ви чакам, за да не ви е страх.“ Аз му отговорих: „Като вървя с вас, не се страхувам – и не трябва.“ Стигнахме до Салона и си помислих: сега ще го попитам откъде се познаваме и как се казва. Той ми даде път да вляза, като кавалер, влязох и седнах на втория ред, като оставих място и за него. Обърнах се назад и погледнах към вратата, но не го видях. След малко влезе Учителя, започна беседата и аз забравих за моя спътник. Само се ядосах на себе си, че не го попитах как се казва. Като свърши беседата, бързах да изляза, трябваше да се прибера и да отида на училище, затова се запътих направо към портата. Като излязох на улицата, човекът, с когото дойдох рано сутринта, ме чакаше отвън и каза: „Хайде да минем пак през гората, че няма много време, трябва да ходите на работа.“ Говореше с мене така, сякаш сме говорили много пъти. През цялото време, докато вървяхме заедно, той ми говореше за беседата, за силата на това учение и колко навреме е дошло в България. Изказа за младите хора такива ценни мисли, че аз, увлечена в думите му, не можех да го прекъсна и да го попитам кой е той и как се казва. Пристигнахме много бързо до моста, той ми каза: „Довиждане и сама не ходете, винаги гледайте да сте с някого, а сега бързайте да се приготвите, за да хванете рейса за селото.“ Сбогувах се и му благодарих за компанията. Като тръгнах, пак се сетих да го попитам кой е и как се казва, обърнах се, него го няма, погледнах към моста – няма жива душа, погледнах към улицата – и там няма никого. Кой беше той? Боже мой! Постоях малко и наистина се забързах за вкъщи. Преобух си обувките, взех си чантата, също и кутийката, в която си бях сложила храна да закуся. Тръгнах за рейса и точно като пристигнах на спирката, рейсът дойде. Качих се и все за това си мислех, докато пътувах: кой беше този човек, не мога да си спомня откъде ме познава. Следващия път, пак отивам на сутрешна беседа, но този път с брат ми. Като вървяхме към гората, брат ми ме попита: „Ти сама ли мина през гората миналия път?“. – „Не, бях с кавалер“ – отговорих аз. –“И кой беше той?“ – продължи брат ми. – „Не знам кой е!“ – отвърнах притеснено. – „Как така, не се ли запознахте?“, учуди се той. – „Запознахме се, ръкувахме се, но аз не разбрах името му.“ Пристигнахме до Салона и с брат ми седнахме пак на втория ред – той си е нашето любимо място. Влезе Учителя, погледна ни всички, спря погледа си към нас с брат ми Иван и каза: „Сутрин, като идвате на беседа и трябва да минете през гората, не говорете, бъдете само в молитва, докато дойдете. Не ме задължавайте да ви пращам невидими съпровождачи, защото те си имат друга работа, също много важна. Ще се уговаряте да минавате по групи, но тихо, без да говорите, или сами, но тихо, с молитви. Защото имаше случаи, наши сестри да бъдат плашени в гората от някакви хора и обирани.“

Та този интересен случай, който ви описах, ми разказа Люба Михайлова, докато пътувахме до Мърчаево. Тя беше прекрасна сестра, скромна и изпълнителна, замина си като ангел на оня свят. Ще ви разкажа как стана заминаването ѝ.

Една неделя бяхме на беседа у Мичето Златева, беше пълен холът на апартамента ѝ, на по-удобните места бяха насядали по-млади сестри. Люба беше седнала на едно малко столче, аз стоях до нея и забелязах, че тя нещо не е добре. Казах ѝ: „Сестра, да ви донеса ли водичка, не ми се виждате добре?“. – „Донеси ми“ – отговори тя. Пийна си водичка и я настаних на един от фотьойлите, на който седеше една млада сестра, помолих я да стане и да седне на малкото столче. Люба се облегна и съживи, каза: „По-добре съм.“ След беседата тръгнахме всички заедно. Аз я хванах под ръка, за да отидем до спирката на автобуса, попитах я: „Как се чувстваш? Имаш ли сили, искаш ли да взема едно такси и да те изпратя?“. Драга – сестра ѝ, каза: „Ще си отидем с рейса, тя малко понастина, защото завчера бяхме на погребението на сестра Каменка, майката на Петър Ганев.“ Аз пак предложих да ги изпратя до тях, но Драга отвърна: „Ето, рейсът идва, спира точно пред дома ни, ще ѝ направя веднага чай и ще ѝ дам аспирин. Когато пристигнали у тях, Люба седнала в своя фотьойл, а Драга отишла да прави чая. Като занесла горещия чай, казала: „Ето ти, Любо, чая, нека поизстине“ – и излязла от стаята. Люба лежала облегната на фотьойла си със затворени очи, така си заминала кротко и тихо. След малко Драга влязла в стаята и видяла, че чаят стои непокътнат на масата, започнала да ѝ се кара, че не я слуша, побутнала я, тя не помръдва, тогава чак разбрала, че сестра ѝ е починала.

Описвам този случай, защото бях много близка с двете сестри, помагах и на двете, те бяха неразделни. Драга тогава беше председател на Братството, възлагаше ми задачи, аз винаги съм ги изпълнявала. Накрая ще опиша и заминаването на Драга, но преди това имам още какво да разкажа, защото с Драга работехме много. Разказвам всичко това, след като си замина брат Иван Антонов, защото бях дала обещание пред цялото ръководство, че ще помагам за всичко, което е по моите сили и възможности.

Брат Иван Антонов Михайлов си замина в края на 1971 година, получил инсулт, както пътувал в трамвая. Ръководството на Братството реши сестра му Драга Михайлова да стане председател, защото е по-млада, изключително борбена, запозната е с всичко – и това беше добро решение. Братството наистина имаше врагове – и то такива, които искат да се издокарат пред някои хора.

Направи ми силно впечатление, че възрастните братя си заминаваха на групи. Не съм записала за всички, но ще ви разкажа за няколко случая. През 1978 година си замина Софка, която всеки ден беше при Йорданка Жекова, веднага след нея си замина и Йорданка, а след нея – еврейката Буча. След тях си заминаха трима братя, до края на годината заминаха още трима. Попитах един брат: „Какво става, защо така си заминават по трима?“. – „Не мога да ти отговоря, сестра, на въпроса – отвърна той. – Такава е задачата на Учителя, изглежда, че трябваме някъде.“ – Попитах го в какъв смисъл трябваме на някого. Той отговори: „При разни катастрофи на самолети, влакове или параходи.“ – „И всички ли се спасяват?“. – попитах отново. – „Не, само които са дошли с мисия и силна вяра на Земята.“

Учителя е имал една група братя, с която са се излъчвали и са помагали, спасявали са хора, които са се качили на самолет, параход, влак, автобус и други, с молитва и силна вяра. Един от тези подготвени хора е полковник, брат Гръблев – за неговите дела и подвизи, чудеса съм чувала!...

*

 

Когато занесохме портрета на Учителя на Веса Козарева, за да го види и каже какво би трябвало да се коригира, тя прегърна портрета, възкликна: „Милият Учител! Такъв беше!“ – и започна да плаче.

След тази среща аз доизработих по портрета каквото трябваше да направя... И бях решила да го занеса на ръководството. През нощта сънувам сън, че държа портрета в ръка и казвам: „Ще го занеса вече.“ В този момент влиза Учителя, поздрави ме и рече: „Е, къде ще ме дадеш?“. – „У Михайлови, в стаята, където се събираме, Учителю“ – отговорих аз. – „Там, при тия котки?“ – попита Учителя. „Има един котарак, но казват, че и вие сте имали котка“ – отвърнах аз. Той нищо не каза и изчезна...

Предадох портрета, всички го одобриха, никой не каза, че има нужда да го коригирам.

Мина известно време и през пролетта се събрахме да празнува-ме у Михайлови – те имаха голям хол и в него бяхме около тридесет и няколко братя и сестри. Някой ми каза да донеса от кухнята един стол. Аз тръгнах и отворих една врата, смятайки я за кухнята, и оттам изскочиха много котки. Веднага затворих вратата, но се уплаших. Тогава разбрах за какво е говорил Учителя в съня ми.

Мина една година и брат Иван почина в трамвая – боледуваше от диабет. На сестрите Люба и Драга дадоха апартамент в квартал „Дружба“ – събиранията у тях се прекратиха или се правеха в много малък кръг. У тях ходехме за помените, които правеха на брат Иван. За портрета на Учителя нямаше място, всичко бяха наблъскали в една голяма стая, на стената имаше поставена една фотография на Учителя. Попитах сестра Драга: „Къде е портретът на Учителя?“. – „Ето го, върху гардероба, мисля да ти го дам, но не сега, аз ще ти го донеса“ – отговори Драга. „Много добре ще направиш“ – казах аз.

Един ден Драга ми донесе портрета. Изнесох го на балкона, почистих платното, рамката, прелакирах всичко и сега е в столовата на моя дом, където всяка седмица правим молитва и четем беседа.

След заминаването на брат Иван Антонов Драга стана председател на Братството. Ръководството (или Братският съвет, както те го наричаха) са решили тя да бъде председател. Времената бяха такива – те бяха партийци и може би беше добре, защото така пазеха Братството, никой не ни ограничаваше. На празници правехме молитва на мястото на Учителя, след обеда се събирахме на по-малки групи у братя или сестри, където имаше възможност. Събирали сме се при Мичето Златева, при сестра Анчето Шишкова, при сестра Стоянка Драгнева, а когато Савата построи къщата – и при него сме се събирали няколко пъти, но той много се страхуваше, че може да му вземат жилището. Затова се събирахме на малки групи.

Най-големите събирания бяха у сестра Йотка – тя имаше голям апартамент, с много просторен хол – в него сме се събирали до 100 човека заедно с музикантите. В нейния блок имаше и няколко други братя от Братството, всеки от тях беше на почит сред останалите съкооператори. Под апартамента на Йотка живееше художникът брат Влаевски, у когото се съхраняваха всички картини от Братския салон. Беше ги подредил заедно със своите картини в хола – той беше като галерия! Ходила съм там с Йотка и неговата племенница, която го гледаше. Дай Боже, сега тези картини да се върнат в Новия салон, който ще се построи скоро.

В хола на Йотка беше сложен големият роял от Братския салон, на него свиреха понякога на празници, когато се събирахме. Йотка не даваше нищо да се сложи върху рояла, пазеше го като очите си. „Трябва да го предам така, както съм го приела“ – казваше тя.

Пазител на имуществото беше брат Гради. Като получиха братята жилища, където имаше място, се разнесоха нещата на Братството и най-вече на Учителя. За съжаление някои от тези братя и сестри сметнаха, че тези реликви от времето на Учителя са тяхна собственост!... Искрено вярвам, че ще се върнат някои неща!

У Петър Филипов също имаше един роял. Аз съм го виждала два пъти в неговия хол. На него свиреше Дина – архитектката, а Мичето Златева свиреше на цигулка и се пееха песни с аранжимент на Петър Филипов. Той не беше музикант, за да си купи роял, нито пък племенникът му, знам от Мичето Златева, че роялът в неговия дом е братски. При Петър Филипов е имало и костюми на Учителя. Знам и още места, където е имало неща от Братския салон. Нека всички, които имат такива святи вещи от времето на Учителя, бъдат така добри да ги предадат на музея, който предстои да се направи. Защото хората си отиват, а другото остава за поколенията. Както се ценят нещата на Христа, така ще се ценят и всички вещи, до които се е докосвал Учителя.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×