Jump to content

4. СРАМЕЖЛИВОСТ И КАВГИ


Recommended Posts

4. СРАМЕЖЛИВОСТ И КАВГИ

Споменах, че бях родена в град Дупница, а сега Станке Димитров. Там баща ми беше чиновник, работеше в градската адвокатска кантора. Когато съм била на две години сме се пренесли в Стара Загора и там отраснах до девет години,когато баща ми купи къща в София и се преселихме в столицата. Бях първолаче, ученичка в първо отделение и ме запитаха от къде съм родена. Отговорих, че съм родена в Дупница, а учениците като чуха това всички се смяха. Те не знаеха, че има такъв смешен град с име на дупка, видя им се толкова смешно и много забавно. Учителката също се засмя заедно с тях, а аз се засрамих много. Бях докачлива и тогава за пръв път се срещнах с това чувство в мене - срамежливостта и докачливост. То ме завладя и не ме пусна до края на живота ми, през всичките години изпитвах го като някакво въже, което ме бе вързало от рождението ми та чак до старостта ми. Беше много интересно, но бе факт, с който не можах да се справя.

 

В Стара Загора отивайки на училище по пътя паднах в една локва, след което станах бях цялата измокрена, но се смутих, че ще закъснея и че учителката ще ми се скара, затова се оправих малко, поотърсих се оттук оттам и отидох на края в час. А беше есен, студена есен. Разболях се от бронхопневмония и лежах близо два месеца у дома. А на времето в началото на века да се разболее едно дете от бронхопневмония не винаги оживяваше - тогава ме лекуваха със сиропи, със синапени лапи, налагаха върху гърдите ми вендузи, такова беше лечението. За температура се даваше хинин. У дома ме попитаха защо не съм казала на учителката. Отговорих: „Беше ме срам". Имах особено чувство на стеснителност, когато оздравях и ме заведоха в училище учителката ме представи отново пред класа и обясни, че съм била болна, понеже съм паднала в една локва със студена вода. Децата отново започнаха да се смеят, а едно дете скочи на крака и извика: „Учителко, тя не е паднала в локвата, а в една дупка понеже е родена в град, където има голяма дупка - родена е в Дупница". Всички се смяха, а аз се разплаках. Учителката отиде и издърпа ушите на този приказливец, но вече беше много късно, аз потънах от срам в земята и то пред целия клас. А тя искаше да обясни, че ако някой друг случайно се намокри да не се укрива, че да бъде после болен, но да съобщава веднага. Но общия смях провали нейното намерение. После у дома се коментира дълго време този случай, че всички които са родени в Дупница падат в дупки. Смяха се, но на мен не ми беше смешно, а аз се притеснявах много и плаках дълго. С голяма радост посрещнах вестта, че ще се преместим в София, за да не ме закачат децата с тази Дупница. В София никой не обърна внимание от къде съм, нито ме питаха къде съм родена, така че преминах през това препятствие леко. Аз бях се вече подготвила какво да отговоря ако ме попитат отново за родното ми място. Така че в моите детски спомени остана оня пренебрежителен смях към моята особа и месторождението ми. По-късно там където живеехме имаше една тераса, където си играехме като деца. Спомням си бяха дошли гости насядали на столовете и разговарят, а аз и едно малко момченце играехме на кукли и аз съм се увлякла в играта и казвам с висок глас, имитирайки без да искам гласа на посетителите: „Госпожо, моето дете е болно". Всички гости се обърнаха към мен и се изсмяха. Аз се засрамих. Впечатлителност ли беше това, какво ли беше не знам, но смеха им ми подейства като присмех и като че ли ми се подиграват. Каква ли енергия се излъчи от този смях не зная, но ме порази много и аз бях много дълго време затворена и изобщо не поглеждах куклите и не исках да се доближа до тях. Опасявах се да не би някой у дома да ми се присмее отново. Този присмех го преживях много дълбоко и болезнено.

 

В София в къщата, която закупи баща ми преминах през много болезнени за мен състояния. От началото, та до края имаше нещо, което ме гонеше непрекъснато. Защо ме гонеше не знаех, но това нещо ме гонеше жестоко. А защо мен, а не другите това също не знаех. У дома се явяваше дисхармония казано на сегашен език, но на тогавашен език се явяваха кавги. Непрекъснато имаше нещо във въздуха, което създаваше кавги и разправии. От всички най-много страдах аз. Кавгата започваха от едната страна на къщата и накрая се пренасяше от стая в стая, та да стигне накрая до мен и да се стовари върху мен. Накрая или ще ме набият, или ще ме изругаят, но като че ли аз бях гръмоотвод и събирах бурите и гръмотевиците у дома. Аз бях малка и не разбирах тези неща тогава, но знаех много добре, че щом се почне някаква кавга в някоя стая то тя се пренасяше от стая в стая и стигаше до мен. И аз започнах да се изхитрявам, че като я чуя, започвам да бягам и да се крия и преминавах от стая в стая, скривах се в някое кюше или излизах навън. Но кавгата не ме оставаше докато не се стовари върху мен и да се успокоят онези, които се карат. Аз започвах да плача, изплаквах се до края и всичко онова, което ме гонеше преминаваше през мене и излизаше от мен и така се освобождавах от кавгата. А онези, които ме набиваха си отиваха успокоени и после все едно, че нищо не е било, както се казва - ни лук яли, ни лук мирисали. Но аз си знаех, че всичко изтърпявах и през мене всичко преминаваше. Така постепенно открих, че има нещо в къщата, което ме гони. За мен беше жива тази кавга, която висеше във въздуха и чакаше удобен момент да се развихри върху домашните ми, да ме намери накрая, че да се стовари върху ми. И все се питах къде ли се е скрила, в кое ли кюше на стаите се е завряла, че не я виждах. Веднъж бях взела метлата, с която събираха паяжините по ъглите и нарочно тръгнах да я търся та дано да я намеря и изгоня от къщата. Обрах паяжините по ъглите, но нищо не намерих. Изведнъж идва майка ми и ме пита какво правя с тази метла. Отговарям й, че събират паяжините по ъглите. „Това ли ти е работа с тази метла, та да разбутваш нещата и да вдигаш прах". Още неизрекла думите видях като че ли нещо влезе в нея, очите й се отвориха ей такива големи и с такова озлобление ме удари, че аз паднах на земята: „Ще разбутваш нещата" чувах гласа в ушите си. Още тогава като дете видях с очите си как тази кавга вече влизаше в.майка ми и тази кавга създаваше всички разправии у дома, и че тя, кавгата, ме гонеше чрез майка ми. Това го разбрах като дете. По-късно когато станах голяма, когато се запознах с учението на Учителя разбрах, че майка ми беше медиум и я обладаваха и завладяваха духове и безпричинно ме гонеше като налиташе да ме бие. Но аз вече бях голяма в гимназията и вече можех да се противопоставям. Аз плачех много от неправдата и се възмущавах много. Чувствувах, че един черен дух беше в къщата и ме гонеше. По-рано беше за мен като кавга, а сега черен дух, който ме гонеше безспир и нашир. Но аз още не разбирах тези неща. Майка ми преди да си замине от този свят й се отвориха очите и тя виждаше разни духове, които й говореха и им, вярваше и я разиграваха едновременно. Аз бях принудена да извикам един свещеник да направи водосвет у дома, да прикади с тамян и да чете молитви на майка, а той се оказа, че беше искрено верующ свещеник и при това ясновидец. Този човек не взимаше пари за службите. Беше интересен свещеник. Аз после разбрах, че той чете скришом беседите на учителя Дънов. Имаше някои от тях, които ги четяха скришом. Аз попитах свещеника: „Не може ли да се изпъдят тези духове?". „Ако ги изпъдим от тук ще се качат горе при брат ти на горния етаж и ще направят по-големи поразии". Аз разбрах, че в този дом имаше един дух, а това беше същият онзи човек, който навремето беше продал къщата и който беше изигран при продажбата й. Той беше умрял след време, но духът му витаеше тук и си отмъщаваше на всички като създаваше крамолите, неразбориите и след като минаваше от човек на човек и накрая чрез майка ми се докопваше до мен и аз си отнасях боя. А аз трябваше да го изхвърля този дух от мен чрез рев. И аз плачех. Аз му бях изходния комин, през който трябваше да премине през всички и да ги обере. Така си отмъщаваше. Обираше техния магнетизъм и силите им, а родът ми си заплащаше заради това, че бяха го изиграли навремето. А по-късно когато родителите започнаха да ме гонят заради учението нещата се промениха още повече. Гонеше ме отначало до край. Това гонение започна у дома, после се прехвърли и в Братството, в което влезнах и от тогава досега непрекъснато съм гонена. Такава ми беше орисията. Да бъда гонена от начало до края на живота си.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...