2 Господ не захвърля никого в Ада, а духът сам го прави

[GDD]

Господ не захвърля никого в Ада,

а духът сам го прави

 

 

545.

При някои се е утвърдило мнението, че Бог отвръща лице от човека, отблъсква го от Себе Си и го захвърля в Ада, правейки това от гняв срещу него заради стореното зло;други отиват още по-далеч - твърдят, че Господ наказва човека и му причинява страдания. Те имат това мнение поради буквалния смисъл на Словото, където се казва нещо подобно, но не знаят, че духовният смисъл на Словото, обясняващ буквалния, е съвсем различен. Освен това и истинската доктрина на Църквата, която се основава върху духовния смисъл на Словото, учи на друго: че Господ никога не отвръща лице от човека, че не го отблъсква от Себе Си и че не праща когото и да било в Ада, само защото е гневен. Всеки, чийто ум е просветлен, четейки Словото, разбира от него, че Бог е самото добро, самата любов и самото милосърдие; че самото добро не може да причинява зло никому, че самата любов и самото милосърдие не могат да отблъскват човека от себе си, защото би било против самата същност на милосърдието и любовта, следователно, против самото Божествено.Ето защо онези, които мислят из просветлен ум, ясно осъзнават, четейки Словото, че Бог никога не се отвръща от човека, а щом като не се отвръща, следователно действа с него заради доброто, любовта и милосърдието; което значи, че Господ желае добро на всекиго, обича, че е милосърден към него. От тук се вижда, че буквалният смисъл на Словото, където биват казвани такива неща, крие в себе си духовния смисъл, според който следва да се обяснява онова, което в буквалния смисъл, пригодено към човешкото разбиране, бива казвано според първите и общите идеи на човека.

 

 

546.

Онези, които са просветлени, виждат също, че доброто и злото представляват две противоположности, точно както са противоположни Небето и Адът; че всяко добро идва от Небето, а пък всяко зло идва от Ада; после, че понеже Божествеността на Господ изгражда Небето (гл.7-12), от Господ в човека не се влива нищо друго, освен доброто, докато от Ада нищо друго, освен злото; че така Господ постоянно отвежда човека от злото и го насочва към доброто, а че Адът постоянно насочва човека към злото. Ако човекът не беше между двете, той не би имал никаква мисъл, никаква воля, още по-малко би имал някаква свобода и някакъв избор: всичко това принадлежи на човека поради равновесието между доброто и злото; затова, ако Господ се беше отвърнал и човекът беше оставен единствено на злото, той повече не би бил човек. От това става ясно, че Господ въздейства с добро при всеки човек, еднакво при злия и при добрия, но с тази разлика, че постоянно отвежда злия от злото и постоянно насочва добрия към доброто, а причината за тази разлика е в човека, защото той е приемникът [на въздействието].

 

 

547.

От това може да се установи, че човекът прави зло поради Ада и прави добро поради Господа; но понеже човекът вярва, че върши всичко от себе си, то от тук и злото, което прави, му принадлежи, сякаш е негово [собствено]; ето защо човекът сам е виновен за своето зло, а по никакъв начин не Господ. Злото при човека е адът при човека, защото едно и също е дали ще се каже „зло” или „ад“; ето защо, след като човекът сам е виновен за своето зло, той сам отива в Ада, а не Господ го отвежда [там]. Господ е толкова далеч от това, да води човека в Ада, че го освобождава от там, когато човекът не желае и не обича да бъде в своето зло; всичко от волята и любовта на човека остава при него след смъртта (гл.470-484): онзи, който на света е желаел и обичал злото, той желае и обича същото зло и в другия живот и тогава повече не може бъде отделян от него; ето защо човекът, който живее злото, е свързан с Ада и действително обитава там с своя дух, а след смъртта, той не въжделее нищо друго, освен да бъде там, където е неговото зло; поради това, след смъртта човекът сам се хвърля в Ада, а не Господ го хвърля там.

 

 

548.

Сега ще се каже по какъв начин става това. Когато влезе в другия живот, човекът първо се приема от ангелите, които правят всичко за него, та дори говорят с него за Господ, за Небето, за ангелския живот, а също така го наставляват в благата и истините. Ако човекът, тогава вече дух, още на света е знаел онова, за което му се говори, но със сърцето си го е отрекъл или презрял, той след няколко разговора се стреми и се опитва да избяга; щом ангелите усетят това желание, го оставят; после той се събира с други, докато се свърже с онези, които са в същото зло (виж по-горе гл.445-452); щом това стане, човека-дух се отвръща от Господ и обръща лице към Ада, с който е бил свързан на света и където са онези, които живеят в същата любов към злото. От това става ясно, че Господ води всеки дух към Себе Си чрез ангелите и чрез влиянието на Небето, но че духовете, които са в злото, се противят, дори, така да се каже, се откъсват от Господ и тяхното зло ги тегли като с въже към Ада; щом като ги тегли към Ада и желаят да следват този път поради любов към злото, те явно се хвърлят в Ада по своя свободна воля. На света не вярват, поради тукашната идея за Ада, че това е така; даже и в другия живот то изглежда другояче за онези, които са извън Ада, но не и за онези, които се устремяват натам, понеже те отиват в Ада по своя воля, а онези, които влизат там от гореща любов към злото, изглеждат така, сякаш се хвърлят в Ада с главата надолу и с краката нагоре; поради тази видимост изглежда, че сякаш Божията сила ги запраща в Ада; повече по този въпрос може да се види по-долу в гл.574. От това сега може да се види, че Господ не захвърля никого в Ада, а всеки човек [го прави] сам, при това не само, когато е живял на света, но и след смъртта, когато е отишъл сред духовете.

 

 

549.

Причината Господ да не може, по своята Божествена Същност, която се състои от добро, любов и милосърдие, да постъпва еднакво с всекиго е, че злините и от тук лъжите препятстват - не само отслабват, но дори отхвърлят Неговото Божествено въздействие; злините и лъжите са подобни на черни облаци, които, като се разполагат между слънцето и очите на човека, скриват от него ярката и ясна светлина; Слънцето постоянно се мъчи да разсее облаците, но все пак е зад тях, като същевременно се опитва да изпрати някаква, колкото и да е мъглива, светлина до очите на човека по околни пътища; същото се случва и в духовния свят Слънцето там е Господ и Божията любов (гл.116-140); светлината пък е Божията истина (гл.126-140); тъмните облаци там са лъжите, произхождащи от злото; окото в този свят е интелектът; колкото повече някой там живее в лъжи от злото, толкова повече около него се събират облаци, чиято гъстота и чернота съответства на степента на злото; от това сравнение може да се види, че присъствието на Господ е вечно при всеки човек, но че [това Божие присъствие се приема по различни начини.

 

 

550.

Злите духове биват тежко наказвани в света на духовете, за да бъдат държани чрез наказанията настрана от злодействата; това изглежда също като да е дело на Господ, но никое наказание там не идва от Господ, а от злото, свързано със своето наказание така, че те не могат да бъдат разделени. Адската тълпа не желае и не обича нищо повече от това, да върши зло, преди всичко да наказва и да измъчва, особено пък онзи, които не е защитен от Господ; поради това, когато някой стори зло от зло сърце, той отблъсква от себе си всяка защита на Господ, а после адските духове се хвърлят към него и го наказват. Това може да се илюстрира по някакъв начин чрез престъпленията и наказанията на света, където те също са свързани; за всяко злодеяние законът предписва определено наказание, поради което онзи, които извърши някакво злодеяние, ще изтърпи и съответно наказание; единствената разлика е тази, че на света злото може да се скрие, но не и в другия живот. От тук може да се установи, че Господ не прави зло никому и че нещата стоят точно така, както на света, където нито царят, нито съдията, нито законът са причина за наказанието на виновника, тъй като не са били причина за злодейството на злодея.