02.ЕДИННИЯТ ПУЛС

[GDD]

02.ЕДИННИЯТ ПУЛС

 

Един пулс има. Това е мировият пулс - пулсът на Бога. А пулсът на Бога нито се изменя, нито се променя - нито се усилва, нито отслабва. Той пулсира само.

Бог е нещо, което "е". И всичко, което е в Бога, не е освен "е". "Е", което се мени, без да се изменя и без да се променя.

Човекът е част от това "е". Със специфично място, със специфична работа. Човекът пулсира. Неговото сърце е органът, чрез който човек пулсира. Пулсира с мировия пулс. С пулса на Бога.

* * *

Пулсът на Бога нито се усилва, нито отслабва. А защо пулсът на човека прави това? - Някаква необходимост може би? Анормалност? И може ли, изобщо, пулсът на човека да не отслабва и да не се усилва ? А радостите? - Нали при тях сме свидетели на усилване на пулса? А скърбите? - Нали при тях сме свидетели на отслабване, на забавяне на пулса? Това не е ли необходимост? Може би анормалност?

Един пулс има. Това е пулсът на Бога. Мировият пулс. Той нито се усилва нито отслабва. Защо пулсът на човека се мени? Защото човек се радва? Защото скърби? А нали Бог е Любов? Нали Той се радва, когато човекът прояви тази Любов и нали Той скърби когато човекът страда, затворен в черупката на своя индивидуализъм? Не следва ли от това, че и Неговият пулс трябва да се усилва и отслабва?

* * *

Единният пулс нито се усилва, нито отслабва. И неговото отражение в човешкото сърце, трябва нито да се усилва, нито да отслабва. То трябва да пулсира само. В хармония, в съгласие с Единния, с Мировия пулс.

А радостите? А скърбите? - Както Бог, както природата се радва: "Бог е Любов. А Любовта изключва всяка радост. Тя е повече от радостта. Любовта изключва всяка скръб. Над всяка скръб е тя."

* * *

Мировият пулс е пулсът на Любовта. Пулсът на човешкото сърце е пулсът на Любовта. Мировият и човешкият пулс трябва да бъде един - без усилване и без отслабване. И мировата, и човешката радост трябва да бъде една. Да бъде Любов! "А Любовта изключва всяка радост. Тя е повече от всяка радост". Тя е над радостта и над всяка скръб. Тя е Любов.

 

 

 

сп. „Житно зърно”, бр. 8 кн. 7-8