Jump to content
Sheny Idaet

59. ПОСРЕЩАЧЪТ НА ОСВОБОДЕНИЯ ЗАТВОРНИК

Recommended Posts

59. ПОСРЕЩАЧЪТ НА ОСВОБОДЕНИЯ ЗАТВОРНИК

 

През 1962 г. беше дошъл на официално правителствено посещение Никита Хрушчов - той беше партиен и държавен ръководител на Съветската държава и на Комунистическата империя. През онази година се започна едно политическо разведряване и той искаше да покаже на западните държави, че ще води друга политика. Мария Тодорова го беше сънувала как съветската делегация пристига с бели коне в облаците. Хрушчов си отиде и остави една заповед, според която всички политически затворници трябваше да се освободят. Бяха поставили условия кои да бъдат освободени. Затворниците също научиха новината, но не бяхме сигурни. Аз работех в София с моята бригада, правехме тротоара на милицията и на нейния културен дом, който в последствие стана Сатиричен театър. Мария идваше на посещение пред затвора. Аз бях застанал до нея и разговаряхме. Минава партийния секретар на затвора, поглежда ни и казва: „Още малко, Борисе. Потърпи още малко". Каза го в движение без да се спира при нас. Той си беше променил мнението към мен, защото заради нашата бригада ръководството на затвора получаваше похвали и повишения. Мина 25.XII. 1962 г. Изведнъж научихме, че администрацията на затвора остава в извънработно време, за да оформи документите на затворниците, които ще бъдат освободени. Никой не вярваше, макар че се надявахме. На 31.XII. 1962 г. ни освободиха от затвора и като излизах видях сестра Мария пред затвора, за да ме чака. Прекрачих прага на затвора и направих първата крачка като свободен гражданин. Оглеждам се и търся Мария - няма я. Обръщам се насам, натам, пак я няма. Тогава разбрах, че тя се беше излъчила от дома си с духовното си тяло и беше дошла да ме посрещне. Значи Невидимия Свят я беше предупредил за моето освобождаване. Аз се прибрах у дома и там дочаках Нова Година. На следващият ден отидох и си прибрах моето затворническо сандъче и вещите. Никой не очакваше, че ще се връщам да си прибирам вещите. Аз не исках да оставям нищо от мен в затвора, защото тези вещи там щяха да ме държат вързан дълго време и затова си прибрах всичко.

 

Взимам си дървеното сандъче с вещите, оглеждам затвора и се сбогувам. Беше 1.I.1963 г. Вървя, вървя и си спомних една случка. Имаше една сграда построена от една рускиня-инженер за военни, предимно офицери. Но не беше направена както трябва. Този, който трябваше да живее вътре беше приятел на директора на затвора. Извикаха ме да проверя сградата. Тя беше в окаяно състояние, макар че я предаваха с протокол като готова. Питат ме какво ще кажа. „Ние като затворници правим сгради 100 пъти по-хубави от тази. А онези, които са свободни строят така, както виждате. Строят така, защото не им се търси отговорност и не знаят за какво работят. Аз мога да поправя всичко, но ще ми изпратите по мой списък 30 работника от затвора, които аз ще определя сам. И никой няма да ми се бърка. За обекта аз отговарям пред директора на затвора. Ако е доволен, то той ще награди тези, които са заслужили." Директорът на затвора се усмихва, потупва ме по рамото и казва: „Така те искам аз, майстор Борис." А рускинята-инженер псува и ругае и ни нарича предатели на социализма и комунизма и че само каторга в Сибир ще ни докара и вкара в истинския път. Тя е озлобена, защото аз посочих с ръка нейните грешки като строителен инженер и казах, че нищо не разбира от строежи. Накрая делегацията от офицери изпратена за случая също се убеди в безобразията при изграждането на строежа. Скараха се с нея и самите военни и накрая я изгониха.

 

На следващият ден с един камион докараха 30 затворника. Разположихме се в сградата и започнахме работа. Ремонта на сградата продължи четири месеца. Когато приключихме и когато дойде военната делегация да я приеме не можаха да я познаят. Останаха много доволни и дори един офицер мина и се ръкува поотделно с всеки един затворник. Директорът на затвора оглежда усмихнат и доволен, защото той беше приятел с офицерите. Тогава за награда освободиха същите тези 30 души затворници. Освободиха ги предсрочно. Вместо да ни изпратят на каторга в Сибир, то падна гръм от ясно небе и заби в земята проклятието на рускинята и разкъса веригите на 30 души затворници. Що радост беше у тези хора. Минаваха и целуваха стените на стаите. Целуваха онези места, където техните ръце бяха работили. Целуваха, благославяха, прегръщаха се и не можеха да повярват, че са свободни. Идва директора на затвора и казва пред всички: „Майстор Борис, обеща да поправи и да направи тази сграда както трябва. Той поиска, ако я направите както трябва, да бъдат наградени отличилите се. И аз ви награждавам. Вие сте свободни и да знаете от мен, че трудът е този, който ви освободи. Ако работите навън както работихте тук, на тая сграда, то винаги ще бъдете свободни. Ще ви освобождава вашият труд." Всички плачат, аз слушам и виждам, че друг е влезнал в директора и чрез неговите уста друг говори. Невидимият свят бе вкарал в него своят Ангел-Освободител и чрез него бяха освободени 30 затворника.

 

А ние останалите затворници останахме да си излежаваме присъдата. Нашето време още не беше дошло. То дойде по-късно. За всяко събитие има съответно време. Трябва да се чака. И ние дочакахме.

 

Ето аз вървя освободен от затвора с моето затворническо куфарче. Вървя пеш. Поглеждам хората, поглеждам сградите и искам да ги видя с други очи, с очите на свободния човек. Когато човек е свободен отвън, свободен е отвътре то крачи по земята свободно.

 

В сандъчето нося личните си вещи от затвора. В умът си нося моите спомени от затвора, които разказах и които има още да разказвам. Там, у дома на стенограми има една изповед, изповедта на Окования Ангел. След време трябва да разчета стенограмите и да ги напиша на пишеща машина. Те ще останат за следващите поколения, за да се види какво значи духовно подвизаване на ученика от Школата на Учителя изпратен в преизподнята на ада. Това е един малък пример, как ученикът може да се съхрани и да изпълни волята на своя Учител. Това е само един малък пример. Големият пример е в живота на Учителя на земята и Неговото Слово, което бе Слово на Бога.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×