Jump to content

84. ДВЕТЕ СЪЛЗИ


Recommended Posts

84. ДВЕТЕ СЪЛЗИ

 

Наричаха го човека, който познава копнежа, човека в сърцето на когото беше винаги пролет.

Ще дойде тя, пееха изворите и отнасяха в светлите си струи надеждата му далече по земята. Ще дойде тя, шепнеха тревите и цветята и разказваха чудни приказки за една мечта. Ще дойде тя, пееха и птичките и галеха с песните си едничкото желание в сърцето му. А то пламтеше там като ярко пламъче в кандило,където незнайна ръка тайно наливаше елей. И все пламтеше години след години това бяло пламъче с чистия цвят на надеждата и топлеше сърцето на човека. Ще дойде тя, вярваше той и търпеливо чакаше оня миг, когато ще я срещне и познае такава, каквато я рисуваше сърцето му.

Отдавна потока на времето бе отнесъл и цветната дреха на младостта и работната дреха на зрелостта. Сега човекът бе облечен в друга, в светла дреха и бели меки коси ограждаха с ореол на чистота лицето му. Кротко гледаха в далечината очите му, но все чакаха и искаха да видят, когато ще дойде тя. Защото човекът бе останал същия и в пролетния зефир на сърцето му се къпеше пъпката на чудното цвете на копнежа по любовта. Човекът преваляше последния хълм по земния си път, беше отмерил последната стодвадесета стъпка - година, когато изведнъж сияние озари лицето му. На пътя му бе застанала дълго бленуваната, красива и чиста като зората девица. Позна той въплъщението на мечтата, с която бе изпълнено сърцето му през целия земен път, но не намери сили и време да изрази възторга си. Само две едри, светли сълзи отрониха очите му. Две сълзи от очите му! Душата му погледна през тях още веднъж и тихо ги притвори. Девицата остана нежно загледана в кроткото, угаснало лице на човека; блажена усмивка бе последвала двете сълзи. Разбра ли девицата за кого бяха тия сълзи? Сълзи на умиление пред красотата ли бяха те? Сълзи на скръб и съжаление за едно закъсняло щастие ли бяха те? Сълзи на примирение и благодарност ли бяха най-после те?

Изворите, цветята и птичките пак пееха като всяка пролет. Сега те разказваха в песента си: човекът напусна земята доволен и благодарен. Пъпката на чудния цвят на копнежа, разтворила листенца в един миг, нежно ухаеше.

София, 30.IХ.1973 г., Стоянка Илиева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...