Jump to content
valiamaria

74. НЯКОГА С УЧИТЕЛЯ НА ВИТОША

Recommended Posts

74. НЯКОГА С УЧИТЕЛЯ НА ВИТОША

 

Помислих си - да отида или да не отида на Рила. Всички се приготовляваха, отиваха. Дори тези, които разполагаха с по-малко време, които разполагаха с по-малък отпуск, се връщаха. Обгорели, почернели, но весели, жизнерадостни. Очите им горяха от огъня на Любовта на слънцето, което ги е милвало; на водата, която ги е къпала; на въздуха, който ги е галел; на планината, която ги е приютявала в топлия си скут и ги е хранила със своята сила.

Аз не бях ходила на Рила отдавна. След заминаването на Учителя аз не бях ходила. Повече боледувах, повече стоях в стаята унила, загледана в спомени и преживявания, в знание и придобивки през моя богат живот при Него. Дълбоко в себе си изпитвах тъга, която никой не можеше да ми отнеме, която не споделях с никого и която не исках да дам никому. Тя си беше моя, пазех я като скъпоценност, останала от загубата на моя Учител благ. Да, моят Учител не се губи. Той ме учеше на един необикновен език, на който ми заговори още от момента на Неговото заминаване, но аз тъгувах за земния Му образ, Който ме радваше, Който хранеше очите и сърцето ми, Който ме учеше и насърчаваше в моя път на ученик, Който ме окриляше с мисълта си и ме закриляше със Своето Божествено естество.

Аз не бях ходила на Рила. Аз се учудвах, когато гледах приготовленията на моите сестри и братя всяко лято; когато гледах тяхното оживление при отиването и тяхната радост при връщането, но аз да отида - това за мене беше все още чуждо, далечно; това за мене беше безразлично - и нещо, което не е било.

Аз дори не бях ходила на Витоша. А с Учителя ходех. Аз ходех с Учителя всякога, почти всякога, когато отиваше Той. А Той обичаше да ни извежда до Витоша. - През пролетта, поне един излет седмично се устройваше, през есента - няколко, а през зимата - винаги използувахме свободните и хубави дни - празнични и ваканционни.

Учителят знаеше, че през пролетта има повече "прана" в атмосферата и ни водеше, освен за красивите преживявания от планината, освен здравословното влияние на излетите, още и за "прана".

Той казваше: "Ние, хората на земята, трябва да следваме през живота си пътя на растенията; те разбират закона за растенето по-добре. Слънчевата енергия слиза върху земята като обилна струя, опасва я от северния полюс към южния и се повръща пак към слънцето. Някои учени поддържат, че тая, именно, енергия е, която движи земята около нейната ос. Когато растенията усетят, че тая потенциална енергия почва да се проявява и да приижда към земята, те напъпват, приготовляват се, а като се усили тя, те се разлистват и най-сетне се разцъфтяват и завързват, като се стремят да съберат всичката тази енергия, за да се оплодотворят. Тази енергия се предава на растенията чрез животворната плазма. Затова е, именно добре, когато видим растенията да напъпват и цъфнат, в човешката душа се роди една вътрешна радост, че наближава денят на нейното освобождение. Човек трябва да отвори чувствата си с обич към тази животворна сила, която го обгръща, за да може да приеме нейното благотворно влияние за освежаване на своите мисли, чувства и сили.

Пролетно и лятно време, от двадесет и втори март всяка година, препоръчително е да се ляга и да става рано, за да се посреща слънцето и да приеме човек своя дял от него, тъй както пчелите събират нектар от цветята".

И Учителят, нашият любим Учител, беше устроил нашият живот така, че ние да можем да възприемаме от живителните струи на природата по възможност най-много. Затова ние, освен че през пролетта ставахме рано и посрещахме изгряването на слънцето, освен че правехме през този приказен час нашите прекрасни утринни упражнения, ние правехме и излети.

Цяла радост беше за мене когато стана в три часа, когато се приготвя бързичко, когато взема моята раница, приготвена от вечерта и излеза. Утринният хлад ме посрещаше като милувка - свежа и ободряваща, утринното небе ме поздравяваше като приятел - добър и мил, и ми се усмихваше Зорницата. И аз забързвах към центъра на нашето селище, пред стаята на Учителя, където беше уговорено да се съберем. Лампата биваше запалена, двора осветен и из тъмнината започваха да прииждат моите братя и сестри. Ние се усмихвахме един на друг, ние се поздравявахме, но щастливи се чувствахме когато Учителят благ отвореше вратата на своето жилище и погледнеше към нас. - "Къде са другите?", ще попита, или "Събраха ли се всички?" -Или пък ще слезе от стълбата, ще премине леко площадката и ще влезе в стаята. Някоя сестра ще Го последва или някой брат, които са си предложили услугите да носят раницата на Учителя, да носят бинокъла, термоса или шала.

Колко са по-щастливи те. Те ще вървят близо при Учителя, ще спират близо при Него, когато Той спре, и ще са внимателни, ако Той поиска нещо да Му услужат.

Щастлив е братът, който носи раницата, защото Учителят ще спре на няколко места из планината и той трябва да бъде там. Учителят ще пие на някоя от тези спирки чай, а той ще бъде този, който ще извади чашката из раницата. Там наблизо е и този, който носи термоса. Той ще налее горещата вода. Ще бъде там една от сестрите, която ще допълни пропуснатото: ще предложи лъжичка за чай, лъжичка с чай. Ще предложи на Учителя захар, лимон.

Щастлива е и тази, която носи шала на Учителя. Тя трябва да бъде особено внимателна и да върви доста наблизо, та когато Учителят спре и огледа мястото къде да седне, тя да избърза и да сложи там шала. Защото Той може и на тревата да седне, но нали ние трябва да бъдем внимателни към Него

и да Го пазим?

Но Учителят ще направи и тази, която носи бинокъла щастлива. Той ще пожелае да види нещо в далечината и толкова. Тя е вече щастлива, че се приближава при Учителя, че среща Неговия поглед, че Му услужва. След това бинокълът минава от ръка в ръка и всички са щастливи. И които участвуват и които гледат.

Всеки носеше своята радост и аз моята. Нося или не нося нещо, аз заемах място близо при Учителя. Обичах да вървя малко напред и полуобърна-та да Го виждам. Толкова ме радваше тази жива картина, която биваше всеки момент различна и всеки момент беше една и съща: Учителят с учениците.

Картината започваше още от Изгрева. Интересна и мила. Защото Учителят тръгваше след като поздравеше чакащите, след като се осведомеше за това или онова. Алеята се осветяваше от няколко батерийни лампички, които светваха пред Учителя или след Него, и които имаха за цел да осветят мястото където ще стъпи УЧителят. Тогава се виждаха Неговите стъпки, леки и пластични, които знаеха къде да стъпят и без тези малки лампички. И се виждаха силуети и виолетовото утро, което приближаваше.

Живата картина се очертаваше по шосето по-ясно. Малките лампички бяха изиграли вече своята роля. Групата се разширяваше. Учителят се виждаше в целя си ръст. И разговори се започваха.

Заговори първо сестрата, която върви в момента до Учителя. Заговори след това братът, който върви от другата Му страна. Техните думи имат значение до толкова, до колкото ще послужат като предисловие на един въпрос, на който Учителят ще даде отговор.

Следващият разговор е съвсем различен от първия. Друга сестра говори и задава въпрос, друг брат говори и задава въпрос. Пътят е доста дълъг. Въпросите са различни, отговорите са различни, но те са за този само, който ги е изискал. Тях чуват малцина, които могат да ги чуят, те не могат да се запишат, защото Учителят върви бързо, групата едва Го следва, и за записване и дума не може да става тук.

Юзината - малка електрическа централа - е измината. Ние сме пред селото. Ние го отминаваме. Планината ни поема по своя склон. Оросен от утринната роса, свеж и благосклонен той ни повежда нагоре, нагоре. Малки храсти и ранни пролетни цветя приветствуват ранните гости и някои от тях възкликват: "Слънцето".

Учителят се спира, обръща се към изток и снема своята бяла шапка. Всички се обръщаме. Една чудна картина е нарисувало утрото за наша голяма радост и изненада.

Виолетовото небе сменя бързо тон към сивосинкаво, към син, а слънчевите предвестници се надпреварват да покажат своето изкуство в съчетание на багри и да представят слънцето в най-тържествен вид.

Една истинска, сърдечна и неизмерима благодарност отправях тогава към моя Учител благ, Който ме изведе в този ранен час от моето легло, Който ме доведе до тук и ме изправи пред тази чудна красота.

А полето ухаеше на цъфнал цвят, разбуждаше се от сладък сън и отмяташе сребристи завивки от топлата снага.

"Сипеят". - Колко съм била внимателна докато премина това място. Учителят стъпва смело. Внимателно, но смело. А аз? Оглеждам от къде да вървя, закрепям крак в страни, закрепям го на някое по-устойчиво камъче и изпитвам истинска радост, когато стъпя на върха, където Учителят е вече пристигнал и гледам как пъплят следващите и им помагам мислено.

Учителят тръгва след тридесет секунди престой. Пак височина, но се върви върху трева. Лесно е. Цветченце ще привлече погледа, пеперудка ще прехвръкне. И пак почивка. Но вече не от тридесет секунди. Повече.

След малка полянка пътя минава през лескова гора. Камениста пътека притисната от двете страни с храсти, които всяка година стават по-големи и правят пътеката по-красива, но по-тясна и ни провежда през себе си един след друг.

Един голям камък от едната й страна поканва Учителя. Той поспира, посядва върху него и ние наоколо насядваме. Някои отминават. Някои са далеч останали назад. Всеки е свободен да седне където иска, или да не седне. Той отминава нагоре. Той сяда на горния край на лесковата гора и почаква тук Учителя. Той е преминал малката вадичка, която шумоли на това място, която бърза и гонят се вълничките й, играят със слънчевите лъчи, които са по-топли, и приятно и радостно е на човека да се понагрее на тях.

Учителят пристига. Посядва и Той, а невъздържаните са вече на върха на височината. Те минават бързо широката поляна пред нашия Ел Шадай -любимото ни място на Витоша, изкачват още една малка височина и са на нашия бивак. Запалват огън, слагат чайниците и докато се преоблекат, водата е вече кипнала. И ето, дочува се малък шум. Движение малко се забелязва и светлата фигура на Учителя е вече тук - на Ел Шадай.

Ел Шадай. - Малка полянка пред лескова гора. Малка полянка зад голяма скала, която я пази от северния вятър. - Малка полянка. Но колко по-красива е тя когато сме тука с Учителя.

Тя е красива по всяко време. Слънчева, с малка чешмичка, която струи сребриста вода. С хубав изглед към София и Софийското поле.

Колко красиви утрини, колко красиви обеди, какви ценни разговори с Учителя и какви прекрасни беседи е имало тук. Сега са спомени. Незабравими, ценни и мили. Но аз не съм ходила дори на Витоша след заминаването на Учителя. А сега се питам - да отида ли на Рила или да не отида?

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×