Jump to content

79. ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1959 ГОДИНА


Recommended Posts

79. БУРЯТА ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1959 ГОДИНА

1. Защо мило слънце не ни веч огряваш?

Мъглите затулват любимия лик,

сгъстяват се, пълнят със мрак планината,

дъждец превалява - каква сивина!

***

2. И групи си тръгват една подир друга,

прекрасното време към своя е край,

студи, застудява и време и пръсти,

и ето внезапно - О, сняг! Заваля!

***

3. Западаха бързо парцалите едри,

палатките бързо покриха със сняг

и Рила прекрасна, красива и мила

облече набързо нов, бял тоалет.

***

4. И стана и строга, свирепа и страшна

смути и изплаши тез гости с крила,

които до вчера тя галеше с обич,

обливаше в слънце и милваше с мир.

***

5. Палатките бели се първи смалиха,

се скриха, покриха те първи със сняг,

а хората вътре се топло завиха -

отправиха мисъл към Господа те.

***

6. Учителю, благи! Извикаха всички

с една мисъл, чувство, със сила една,

съдействувай ни, молим, Ти с хубаво време

тук всички сме само във Твойте ръце.

***

7. А вятърът вее, снежинките падат и

трупат, покриват треви и цветя,

закриват пътеки, изглаждат и ваят -

незнати те правят чукари, води.

"Ще пътуваме ли?, запитах, когато на следното утро отидох в кухнята. "Невъзможно", ми отговориха. А снегът продължаваше да вали, а вятърът продължаваше да духа и да пълни очите със сняг.

Аз с мъка отидох до там. Облякох се добре, обух се и се приготвих за път. За петдесет-шестдесет метра път, който в друго време беше незабележим. И излязох от палатката. Първо нагазих сняг около тридесет сантиметра. Веднага стана петдесет, осемдесети, и когато се отзовах само на десетина метра от кухнята, една голяма пряспа беше непроходима. "Моля", извиках на един брат, когото единствен видях из многото сняг. "А, ти ли си, Теофана? А къде е сестра Мара?" "В палатката." "Да отидем да я доведем!" "Няма защо. Тя там е добре."

И ми подаде братът ръка - беше брат Николай Дойнов - да премина пряспата. Невъзможно. Пряспата беше голяма. Потъна единия ми крак, потъна другият. И аз останах неподвижна, въпреки усилията на брат Николай да ме преведе. Тогава? - Тогава с голямо усилие аз измъкнах единия крак и стъпих с коляното, с голямо усилие измъкнах и другия и с него направих също-то.И по колена преминах пряспата и когато се изправих, аз се засмях. Толкова чудно беше всичко това! - Изведнъж сняг, буря, изведнъж -непроходимо!

Сестрите и братята, които бяха дошли преди мене в кухнята, а то бе останало само малък заслон, се молеха. Та ние отстояхме от селище на около пет-шест часа път. Не можеше нито ние да слезем там, нито някой от там можеше да помогне. И се молеха. Само Учителят ни благ можеше да ни помогне в тази беда, само на Него разчитахме. "А какво мислите да правим сега?", запитах пак. "Ще чакаме благоприятно време. А до тогава, ако стане нужда ще се сгъстяваме", отговори сестра Дора с твърд глас. "Заповядай да се постоплиш!" "Дайте ми, моля, само един хляб и да си отивам", се обърнах аз към брат Николай, като отказах да се грея на запаления огън, защото ми беше още топло, и защото бързах да се огъна в моя топъл юрган.

Взех хляба и тръгнах по обратния път. Пряспата минах по същия начин, но по-нататък пътят се затрудни. Вятърът силно блъскаше снежинки в очите, почвата под снега мокра и закрита изненадваше и аз падах и ставах не веднъж. И все се учудвах, не вярвах на очите си, и все ми беше смешно. Задъхвах се, падах и се усмихвах на безсилието си, на човешкото безсилие изобщо пред такава беда и виках "Азът" в човека да дойде да премери силите си с природата сега.

Топлите картошки, които ни донесоха в палатката за обед бяха богатство. Топлата вода, която получихме за чай, беше голямо богатство в този ден. А посещението, което брат Борис Николов ни направи през многото сняг, беше благодат. Като че ли Учителят ни благ отвори вратата на палатката и попита сърдечно: "А как сте вие?"

Изненадващ беше следният ден. - Снегът беше спрял да вали и вятърът беше спрял да духа. И се раздвижиха облаци и мъгли и когато ние тръгвахме на път, слънцето топличко ни огре!

Една лента от живи хора се отправи по бялата пътека, която брат Иван проправяше. След него сестра Катя стъпва от стъпка в стъпка, и един след друг вървяха всичките, или почти всичките. Останаха горе около двадесет души, между които всички по-слаби и със слаб екип сестри. И само една малка част, които са били в услуга. В услуга на себе си, в услуга на слабите, в услуга на тези, които са имали слаб екип и в услуга на всички. Те са героите, които проявиха качествата на новия човек.

Лентата от живи хора се движеше бавно, пристъпваха краката несигурно. Водачът трябваше да внимава в посоката, защото познати скали, пътеки и клек не се виждаха. Ние вървяхме над тях. "Не мога да вървя повече!", каза моята сестра внезапно. Моята сестра беше доста слабичка, нежно същество и аз не можех да правя насилие върху нейните възможности, макар че в този момент и аз не се чувствувах добре.

Седнахме върху снега и оставихме да се отброяват живите мъниста от тази скъпа, неоценима броеница току пред нас. Сестра Петрана ни услужи с топла вода, пихме, отпочинахме си и пак се наредихме в редицата. "Не мога повече!", повтори моята сестра пак. Пак поспряхме и брат Тилко ни подкрепи с топла вода от термус.

При "Вада" ни подкрепи с топла вода брат Драго и достигнахме благополучно "Краварника", където всички се освежихме с топла вода, където отпочинахме и закусихме.

Бялата пътека, по която тръгнахме сутринта, беше несигурна. Стъпвахме от стъпка в стъпка. След всяка почивка тя се изглаждаше, а когато навлязохме в боровата гора, тя беше станала съвсем гладка.

Когато седнахме да отпочинем първият път, бяхме отминали първото езеро. Когато се обърнах и погледнах назад, живата лента още излизаше от лагера. Беше така красива картината. Моето перо не може да я опише, но казвам, че нито филм може да я предаде.

Бяла, снежна планина. И сняг, много сняг. Тук-таме зъбер се освободил от многото сняг и ни приветствува снизходително, тук-таме клонче от клек поглежда. А слънцето ни облива с топлина, а песен от много води ни съпътствува.

Живата лента напредваше стъпка по стъпка, снегът отстъпваше на свежата трева, а от "Краварника" нямаше следа от сняг. Пътят беше гладът и чист и само изпочупените клонки и разбъркани треви показваха, че буря е минала от тук. "А горе са ни галели само!", усмихнато установи милата сестра Радка, която с двете си деца вървеше наблизо до нас. - "И ние се изплашихме. А то било милувка само!"

И наистина, когато гледаше човек изпочупените клони и измачкани треви, спомнящи си за минали летувания, когато е имало бури по върховете и нашите палатки не устояваха. Сега не беше така. Палатките бяха здрави, устояваха на милувките на вятъра. Какво ли би станало ако бяха разпокъсани и тази беда ни беше сполетяла. Но ние сме много благодарни, че вече наближаваме Горският дом - бялата сграда сред боровата гора.

Пред нея сме. На малката поляна, на която не веднъж сме почивали няколко огньове пламнаха изведнъж. И мокри обувки и чорапи ги наобиколиха и благодариха, и благодарни сърца.

Поизсушихме се тук, преоблякохме се и си дадохме един богат концерт, където и сестра Мария изпя няколко песни от Учителя, които още не бяхме чували. А реката шумеше, пробягваха кристалните й води по каменистото корито, а гората ни отнасяше във вековната си песен.

Тук нощувахме. В Горския дом и пред него. Бяха запалени три големи огъня, които се поддържаха през цялата нощ и около него отпочиваха всички, които не можаха да се съберат в отпуснатите на нас "героите" както ни нарекоха там, обитаващи три стаи. "А, моля, моля, къде отиваш? Ти вътре остани!", ми извика брат Стефан топло и авторитетно, когато ме видя да излизам от стаята и да се отправям към огъня. Трогна ме това внимание от страна на брат Стефан, който не е същият, който ме посрещна при отиването ми горе. Който не е и онзи брат Стефан, с когото пътувахме заедно, и който още същата вечер, когато отидох при огъня ми каза: "Не съм си взел шапка и ми е много студено на главата". А в този същият момент едно малко момченце се провре между стената от живи хора и на светлината на играещите пламъци, извика: "Една шапка намерих". Аз се учудих когато познах моята шапка, която по невнимание съм изпуснала и казах на брата: "Заповядайте, брат! Аз пък съм взела две". И брат Стефан я сложи на главата и благодари, но след два дена ме срещна и каза: "Знаеш ли, сестра Теофана, че аз изгубих шапката?", и продължи да се извинява братът, а неговата другарка, сестра Иванка, добави: "Тука нищо не се губи. И аз съм сигурна, че шапката ще се намери, но понеже ние утре сутринта тръгваме, прегледайте молим при "Намерени вещи".

Разбира се, че шапката и втори път се намери, защото, всичко изгубено, което се намереше из лагера и из планината се оставяше там, но този брат Стефан не беше същият, чието внимание ме затрогна в онази нощ с тънки струйки моята душа. Не. Това е правист, който в настоящия момент се занимава с друга специалност, докато първият е работник, а вторият -лекар.

Този брат Стефан Дойнов е брат на брат Борис Николов, който ни направи посещение в най-вълнуващият ден на планината, на брат Николай Дойнов, който беше добър разпоредител по всяко време и който всеки обед, след литературно-музикалната програма, извикваше високо: "Моля, внимание. Ще прочета имената на дежурните за утрешният ден". Той е същият, който преди няколко дена се беше изкачил на най-високия и почти непристъпен връх на Рупите - Злият зъб.

"Когато го видяхме горе, изтръпнахме", разказваше брат Неделчо Попов, който е бил също в групата, която е правила посещение на тази прекрасна и опасна част на планината - прицелна точка на туристите. Тъкмо се бяхме разположили там, след дългия път и се радвахме и възхищавахме на хубавата неописуема гледка, която се откриваше пред смайващият се поглед гледаме - Стефан горе. Как се е качил? Откъде? Там е така опасно мястото, не бихме го пуснали ако знаехме намерението му".

А той, повдигнал малко глава нагоре, усмихва се леко, а очите му още отразяват красотата на картината, която е гледал от там.

Този брат Стефан прояви внимание към мене, което ме трогна и аз се прибрах в стаята, и прекарах там до сутринта, без да се простудя, което за мене беше много възможно, защото аз бях боледувала доста през зимата, дори през лятото и бях тръгнала за Рила току-що станала от легло.

Слънцето посрещнахме пред оградата на този дом. То се плъзна по хоризонта като рубин, пламна, разгоря се и като огнено кълбо полетя над планината, да съгрее, да стопли тези, които останаха горе и за които мислехме и се безпокояхме през цялата нощ.

След малка закуска продължихме нашия път, като оставихме величествената, прекрасна и снежна Рила с пожелание идното лято да бъдем пак там, да проявим по-хубави и смели качества, необходими за проявлението на новия човек, и пристигнахме на нашия любим Изгрев посрещнати още по-тържествено и топло от всеки друг път.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...