Jump to content

66. БЕЗПОГРЕШНОТО МНЕНИЕ


Recommended Posts

66. БЕЗПОГРЕШНОТО МНЕНИЕ

Отново съм пред Учителя, а той ми посочва стола да седна и казва „Искам да ми помогнеш в нещо. Ето ти толкова време си тук и толкова време си около мен и в това Братство, а сега искам да дадеш пред мен характеристика на всички приятели на Изгрева". Аз го оглеждам и се питам какво означава пък това. Нали Учителя казваше да не се спираме на погрешките на другите в Школата, да не ги критикуваме, понеже като изнасяме техните пог-решки се свързваме с тях и ние откликваме на тях и правим след това същите грешки. А има и друг окултен закон, че когато изнасяш на някого погрешките то ти го чистиш отвътре от тях и след това тези погрешки негови трябва да ги прекараш чрез себе си и да ги изхвърлиш чрез съзнанието си навън. А това не е лесно и не всеки има сила и знание да стори това. Но сега разбрах, че Учителят имаше нещо друго предвид и реших да изкажа своето виждане. Съгласих се. Учителят започна да споменава имената на някои братя, а аз започвах да обрисувам всички така, както аз ги виждах и да давам своето мнение, но така както аз ги възприемах този или онзи и не се съобразявах какво след време някой би казал за моята преценка. Не изпитвах никакво смущение от Учителя. Накрая той каза: „Достатъчно за този изпит. Почти безпогрешно мислене". Станах и си тръгнах. Не можах да разбера защо беше този изпит. Но когато дойдоха събитията след заминаването на Учителя, когато трябваше сами да се справим с много противоречия и с много личности крайно изострени, чудех се от къде да търся помощ от себе си. Тогава си припомних думите, които Учителят ми каза, че имам безпогрешно мислене за онази характеристика, която навремето дадох за дадени личности. А те бяха същите днес, които си разиграваха коня на Изгрева. Тогава стъпих на крака, опрях се твърдо на онова мнение, което бе залегнало и което бях споделила с Учителя и изобщо не се излъгах в преценката си. И не сбърках само аз. Сбъркаха другите около мен, които не се съобразяваха с моята опитност. А Учителят не случайно ме извика да реша тая задача пред него, защото знаеше, че ще дойде време, когато тази задача трябва да се решава пред всички. Ето това най-много ми създаваше неприятности: имах опитността, имах мнението по даден въпрос и онзи, който живееше с мен, а това беше Борис Николов не се съобразяваше с моето мнение, а той тогава беше председател на Братския съвет и правеше точно обратното. Трябваше да мине много време сам да се убеди в правотата ми, за да се коригира. А това бе губене на време, на сили, свързано с много изхабена енергия и още повече с големи огорчения за мен. Съдба. Ще разкажа точно тук и онова, което толкова години ме е измъчвало. Когато навремето Учителят ме изпрати при Борис Николов, то ми каза: „Борис досега е живял изключително в духовния свят и няма никаква опитност на земята. Опитностите ще му ги дадеш ти, защото ти сега излизаш отдолу и отиваш нагоре и се срещате тук в Школата". Сега вие можете да мислите за мен каквото си щете, от къде излизам, но аз имах опитности в себе си и едно знание, което той го нямаше. Но в съвместния ни живот вече 50 години той не се съобразяваше с това мое знание и винаги грешеше и тези грешки трябваше да се изправят не само от него, но и от много хора. По този въпрос толкоз. Друг път ще продължим.

 

Та с характеристиката за много братя и сестри се изостри моето внимание и към други наблюдения. Имаше един брат Константинов, той ходеше с едно рамо по-високо от другото, отразяващо неговото душевно състояние. Неуравновесеност и състояние на личност, която не можеше да се справя с неорганизираните сили в себе си, които се изливаха като порой в него и го завличаха в личния му живот. Това беше и в живота му и това го видяха всички.

 

Имаше мъчнотии, които лично аз самата изпадах в състояние на лично отношение, че съм малко повече от другите и че ми се прииска понякога да ги поглеждам отгоре, отвисоко. Тогава Учителят ме погледне, но така строго, че аз се смирявах тутакси и си тръгвах смирено като кротка овчица. Учителят по този начин ме контролираше и ми показваше по какъв път да се движа. Това го разказвам, че след оценката на Учителя за моя изпит аз като че ли придобих увереност в себе си и точно исках да си издигна главата над другите и ето Учителят ме погледне строго и аз си сниша главата и си тръгна кротичко по моя път. Ето, това бе смирение по необходимост от моя страна и ако щете по принуда от друга гледна точка.

 

Един път в разговор с две сестри аз си отворих сърцето и душата си и исках да ги направя съпричастни и съучастници в моя път и да ги направя духовни сестри на самата мен в този изблик на въодушевление. Случайно поглеждам Учителят, който бе на около десет метра от мен и разговаряше с една група приятели. Той ме погледна и с погледа си искаше да каже да не се отварям толкова, защото нищо добро няма да излезне от това. Впоследствие не само, че не излезе добро, но едната сестра веднъж се обърна към мен и заядливо ме захапа: „Ти какво си мислиш, че си светица ли, не те ли знаеме каква си отвътре?" Ето така завърши моят опит за духовно приобщаване с някои сестри на Изгрева.

 

Стоях винаги пред Учителя както пред Бога - да не скрия нещо, да не го излъжа, защото за мен това бе престъпление. Мислех си, че всички се държат с него по същия начин и че всички към него имаха една и съща мярка на чистота, смирение и послушание. Но по-късно лично видях, че това не е така. Учудена и възмутена вътрешно му казвам: „Учителю, ами не казват ли ви всичко те пред вас?" Той въздъхна и каза с огорчение: „Е-е, казват, казват..." и махна с ръка като показа жест, когато едно дете е убедено, че е излъгало баща си. Тогава се засрамих за себе си и за другите, за нашето невежество, че оскърбяваме по този начин Учителя.

 

Друг един случай с подобна история. При Учителя се намира Михаил Иванов и след като излиза, влиза една сестра и започва да говори пред Учителя. Учителят седи и я слуша, а тя разправя ли разправя подробно. Накрая си тръгва. А аз не знам защо присъствам на целият разговор. Не можах да разбера защо Учителят ме задържа, обикновено тези разговори ставаха пред Учителя лично. Той рядко допускаше друг някой да присъства. Не се изтърпях и запитвам: „Учителю, защо не й кажете направо, че тя ви лъже?" Тогава той рече: „Разправят те..., но в общи черти". Той не я изобличи пред мене, че е лъжкиня, но изказа мнението си по горния начин. Разбрах, че Учителят отговаря според искреността на ученика дотолкова, доколкото той е бил искрен. Печелят онези - искрените. Бог не съди, но ще ти даде най-хубавия и най-подходящия съвет.

 

Ето тук разказах няколко опитности, които имах около онзи изпит за безпогрешното мнение. Но то също не разрешава въпроса, можеш да го имаш и пак да не си си решил задачата. Зависи дали ще го приложиш в подходящ момент и на подходящ човек, за да му помогнеш в неговия път. Ето това е същността на задачата. А в моят път 50 години в Школата, моето безпогрешно мнение на никой не послужи. Ама на никой. Дори и на онзи, с когото съжителствах 50 години. Не ми искаха мнението. А Учителят не случайно проведен този изпит с мене, за да ми провери мнението и моите качества да оценявам и ми постави оценка - отличен. А другите не пожелаха да чуят моето безпогрешно мнение и получиха след това оценка - слаб. И останаха да повтарят в първо отделение. А защо в първо отделение? Защото днес Изгревът го няма, той е разрушен, пометен и „местото му не го познава вече". Нали има такъв псалм от Давида?

 

Научила съм много неща, получих много опитности от вътрешната школа на Учителя. Моите опитности не правят външно впечатление на хората, но те са школа за мен. Но дали ще бъдат школа за другите това ще го реши друг, а не аз и не моето безпогрешно мнение. И не оценката, дадена ми от Учителя за моето безпогрешно мнение ще разреши въпроса, а ще реши онова - как се справих с тази оценка и какво направих с това знание и успях ли да реша собствената си задача, а с нея да спомогна за решаване на общите задачи на Школата.

 

Тук има думата Учителя. Дано да зачете моето трудолюбие и отстояване. По този повод той ми каза: „Аз не искам мен да обичате, но да обичате Бога. Да виждате и да обичате Бога във всички негови изявления и проявления". Ето за мен това изказване на Учителя е едно безпогрешно мнение, което важи за учениците от Школата на Учителя.

 

Пред Учителя съм на разговор.

 

„Не е в многото, което се дава, а в разумното използване. На една свещ, която свети един може да чете най-хубавата книга, други по-посредствена, а трети - обикновена книга.

 

Предстоят ти няколко задачи да разрешиш. Няма защо да отлагаш, сега можеш да ги разрешиш всичките.

 

Този Лъч, който ти давам е само твой. Него на никого другиго не мога да го дам. За да го дам на други, трябва да има една друга Марийка точно като теб. И да дадеш Любовта, която имаш към мен на другиго, той трябва да е точно като мен. Аз не мога това, което давам на теб да съм давал и на друг. В духовния свят има един закон, че това, което се дава е винаги ново и то не се преповтаря. На всекиго се дава според силите, които действуват в него. Отношенията ми към всекиго са други. Мен ме интересува в теб това, което е само твое. Има неща общи, например желанието да си красив, да си богат и други такива желания. Мен ме интересува желанието ти да бъдеш добра."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...