Jump to content
valiamaria

24. ПРИЗВАНИЕТО НА ИЗБРАНИТЕ

Recommended Posts

24. ПРИЗВАНИЕТО НА ИЗБРАНИТЕ

 

Д: Аз мога да ти кажа по какъв отрицателен път ние се запознахме с Учението на Учителя. Един път като гимназист още се връщах на обед и майка ми още не е приготвила обеда, на масата стои една брошурка, поповете са издали една брошура срещу Учителя и го цитират и го оборват. Обаче ние като четохме с Катя цитатите видяхме, че това нещо е много голямо. А така наивно опровергават и тогава се заинтересувахме ние. Уверявам те, тази брошурка ни накара да потърсим Словото на Учителя. Намерихме в Пловдив Стоицев, зъболекаря и първите книги на Учителя значи, дойдохме до тях чрез тази брошура. В: А тази брошура кой беше я купил? Д: Някой я купил от нашите и я оставил на масата. В: От вашето семейство? Д: От нашето семейство, да. Те ги раздават поповете. Имай предвид, че поповете взимаха разни резолюции срещу Учителя, но владиката Стефан - никога. Знаеш ли какво ми е казал Учителя за владиката Стефан? „Той е от стара Персийска школа, но този живот е потънал в материята и ще свърши зле." И вярно, смятам аз, че в един момент когато Учителят идва в

България, не може официалния представител на църквата да бъде един обикновен поп. И той лоша карма с Учителя не свърза. Оставяше поповете си, те взимаха разни резолюции по съборите, нали. Той имаше едно чувство на уважение. В: А той какъв сан имаше в момента? Д: Той беше най-високия, митрополит беше в София, той не можа да стане патриарх. В: Митрополит на София. Това е най-големия пост тогава, после стана екзарх. Д: Най-големия пост беше тогава. Интересното е, че той е бил като офицер при баща ми. В: При твоя баща? Д: да. И са били на маневри. В: Като свещеник е бил. Д: Не, не, не, като офицер. Щото тогава интелигенцията си изкарваше военна служба - във военното училище отиваха. И баща ми така. Отиде да си изкара службата. Тогава няма ходатайства, отиваш там, гледаш, селянче дошло с цървулите, но има средно образование и влизаш във военното училище. И бе офицер при баща ми. И получава едно писмо от екзарха Йосиф, този Стефан. Изглежда, че той го тачел много, защото той бил много умен човек. И рекъл: "Пиши ми, чувствам идват последните ми дни". В: Това екзарх Йосиф? Д: Да, "че идват последните ми дни, искам преди да си замина от тоя свят да те видя в духовен сан." И той пита: "Какво да правя?" Баща ми му казва: "Такъв въпрос ще го решиш сам. Решиш ли го, аз ще ти помогна да заминеш, като те освободя". И три нощи се въртял на походното легло, в една палатка бяхме, понеже били маневри. След това получил писмо от някаква жена от Цариград и това писмо, не знам какво било, го накарало да вземе решение. Баща ми го пуснал и той получи свободата си. В: Да отиде в Цариград, така ли? Д: Не-е, от Цариград получи писмото, а къде е станал в духовен сан, там не знам от там нататък. И става от най-големите ни църковни сановници.

Митрополит Стефан I. със светско име Стоян Попгеоргиев Шопов, роден 7.1Х.1878 г. в с. Широка лъка, Смолянско. Заминава си на 14Л/.1947 г. в с. Баня, Пловдивско. Завършва Богословско училище в Самоков 1896 г. и Духовна академия в Киев -1904 г. Секретар и протосингел в Българската екзархия в Цариград 1910-1915 г. От 1915 Г.-1919 г. специализира в Швейцария и защитава докторат по литература и философия. През 1921 г. е ръкоположен за епископ. А през 1922 г. е избран за софийски митрополит до 1945 г. От 21.1.1945 г. до септември 1948 г е български екзарх. Има заслуга за вдигане на схизмата наложена през 1872 г. на Българската църква от Цариградската патриаршия. Така че той продължава линията на екзарх Йосиф I. и реализира мечтата му за премахване на схизмата. Но не дочаква да стане патриарх. След подаване на оставката си като български екзарх на народния събор на 10Л/.1953 г. е избран Кирил.

Той имаше и качества на дипломат и т.н. В: А какво беше неговото отношение към Школата, към Учителя? Д: Мога да ти кажа само един случай.

Когато на една вечеря на един генерал ли къде беше, какво беше в София, една жена попита митрополит Стефан: "Какво ви е отношението към Учителя Дънов?" Той отговори косвено: "Аз, когато се срещнах с папата в Рим, той най-напред ме попита: "Какво прави най-светлия човек в България -г-н Дънов?" Така отговори. Това беше Пий XI, бе един от духовните папи, заемащ папския престол от 1922-1939 г. И така ще имаш предвид, че Стефан си подстригваше брадата и туряше голфа и си пътуваше из чужбина. В: И как завърши той по-нататък? Д: Ами как завърши той? Дойдоха събитията, посреща 1945 г., направиха го екзарх. Той продължава да си бъде екзарх, обаче той беше много капризен. Много капризен и често заплашваше с подаване на оставката и те синодалните старци го заплашиха. Обаче един път като казал, че ще си подаде оставката, те отиват да питат властите и там е бил Червенков през това време: "Щом иска да си я подаде". Така напуска поста Стефан. Излезе от София и към Карлово ли къде имало някъде някакъв манастир и там отиде. Но явно, че Стефан беше с много качества човек.

В: Сега ти си ми разказвал, че Катя се опитвали да я правят католичка в този пансион, а тя се е противопоставяла. Д: Виж какво, всичките сестри в пансионите смятат, че им е първа задача, всички пансионерки да ги правят калугерки не само към нея, но се надявали, че тя най-лесно ще стане. Понеже у Катя има нещо духовно. Да, има нещо и те го усещат тези сестри там, но голям натиск е било някакси. В: Така е пяла на концерт в Санта Чичилия. Д: Не, самата консерватория се казва Санта Чичилия. И с техния оркестър пя една песен, ария ли беше с акомпанимент на оркестъра, която я предаваха по радиото. В: Какъв беше нейния глас? Д: Висок спинтов глас, но тя учи тука при Морфова и колоратура. Щото според Морфова, всякой трябва да учи колоратурното изкуство щото това е една техника, която обогатява гласа, а Учителя изпращаше много хора да се учат при Морфова. В: Кажи ми нещо за Морфова. За Учителя, за Морфова. Какво беше отношението на Учителя към Морфова и обратно? Д: Виж какво, той я ценеше много като музикант и изпращаше много от певците и певиците на Изгрева при нея да учат. В: При нея? Д: Да. Но тя обеща един концерт на Изгрева и не го направи заради общественото мнение изглежда и се уплаши да не би да й затворят вратите в обществото, в което се движеше. В: Тя не посмя. Д: Не посмя, да. В: Не си удържа обещанието. Д: Не си удържа обещанието, да. Но другите музиканти си идваха. И Сашо Попов е идвал, имаше една Желязкова - цигулар идваше, квартет, Аврамов. Защото виж какво ще ти кажа за Учителя. Интересно е, че Той като се връща от Америка десет години обикаля България. Можеш да си представиш в онези години на глад, на въшлив народ, бедни, няма ни хотели, ни командировки, да изучава. Учителят имаше такива познания за българската музика, които никой до тогава ги нямаше. Ние нямахме въобще катедра в академията по българска музика. Когато Джуджев се върна от специализация във франция и основа катедрата от 1954-1974 г., а е лектор, доцент и професор от 1941 г. Но Джуджев е наш човек, нали знаеш? В: Не. Д: Как не. Джуджев. В: Кой Джуджев? Д: Стоян Джуджев. Той също може би от Изгрева научи някои работи от Учителя, замина за Париж през 1931 г., където взема докторат по българска народна музика. В: Да. Д: Мен не ме учудва, че той защити дисертация на френски, защото западните учени например работят в тази насока. Нашето църковно пеене, както го познават английските изследователи и френските, нашите не го знаят още и книгите, които пишат нашите от там ги вземат сведенията, научните си познания. Така че Учителят когато говореше за народната музика знаеше за народната музика. Сигурно тези десет години, когато пътуваше той я изучавал, а тогава народът пееше. Нали като се организира нашият народ както е сега, не че не пее, защото ние нямаме градски фолклор, нямаме, пеем разни песни такива като подражание на руските романси или пък на виенските шлагери, но народната ни песен добре че се съхрани във хоровете, на ансамблите, защото тя щеше да загине. Нашето село загива и понеже се организира населението, отиде в градовете и българският народ престана да пее. Нашия народ, ние едно време като гимназисти пеехме, тресеше се гимназията, знаеш как пеехме. Сега тия касетофони ли, кой знае какво радио човек слуша. В: И сега тоя Стоян Джуджев отива, завършва във Франция? Д: Във Франция завършва. В: И тук основава катедра? Д: Да, катедра по народна музика. Да. Стоян Джуджев, той е сега към 80 години. В: Ти каза за Сашо Попов. Какво беше отношението на Сашо Попов към Учителя и обратно? Д: Мога да ти кажа едно нещо, че Учителят каза, че Сашо Попов е най-добрият музикант в България. Казвам ти го със сигурност, което много ме изненада. Той не беше композитор, той беше голям диригент. Имай предвид, че той не е учил диригентство, той беше голям цигулар. И от цигу-ларството стана диригент и един голям организатор. Помня от кинематографията ми възложиха с него да направим оркестър към кинематографията.

Тогава аз видях организаторския му дух. В онова време, това беше мисля Доброславски един руснак, началник управление, а в онова време имаше спънки, трябваше да питаме, но никой не поемаше отговорност. Викам: "Дай да отидем при Доброславски, да видим какво става". "Не, когато можеш да отиваш при Господа, не отивай при светии." И той ме води при Вълко Червенков. Сашо Попов. Много деен, много организиран човек и голям музикант, голям музикант. Учителят го тачеше много него и като музикант. В: И после той до кога беше тук в България Сашо Попов? Д: Той, докато го поканиха да стане диригент, да образува също така оркестър в Кайро. В: В Кайро? Д: В Кайро и там той интересен случай разправяше, да кажем, че по едно време когато той дирижира репетициите и по едно време взимат да излизат оркестрантите. "Аз не мога да кажа нищо, нали са техни хора." И най-после спира той да дирижира, защото дошло време за молитва. Онези, турят сакото и си правят метаните вместо да репетират там Бетовен и той разбира тогава, че в тази част трябва да даде почивка на оркестъра, защото там мюсюлманите имат молитва. В: И той коя година си замина? Д: След това замина за Мексико, където също направи оркестър, не мога да ти кажа годината, но в деня когато тръгва за България, на летището умира.

Сашо Попов е роден на 11 .VII. 1899 г. в гр. Русе и си заминава на 18^111.1976 г. в Лос Анжелис.

Учи цигулка във Виена и 1925-1928 г. е в Западна Европа, след 1928 г. е диригент от 1928-1936 г. в Академичния симфоничен оркестър. Диригент на царския военен симфоничен оркестър 1936-1948 г. Диригент на Софийската филхармония 1945-1956 г. и на Русенския държавен оркестър 1959-1960 г.

Д: Сашо Попов. Много симпатичен, много хубав човек, много музикален човек с едно хубаво излъчване.

В: Помниш ли нещо за братя Янкови? Цигулар и пианист? Д: спомням си, да. В: Някои опитности с Учителя? Д: Не, тях ги водеше певицата Цветана Табакова. Те ми бяха много симпатични момчета, много предани на музиката, имай предвид, че това са деца на музикант, баща им беше един от най-добрите флейтисти. Аз ги видях в Париж, ходих им на гости. Те живеят в Мон Мартър и малко така ме разочароваха, малко са се свили, малко се затворили, нямат контакт. Например, няма ги на концерти, когато дадоха един концерт даже в малката зала Ганон, половината зала беше празна. И дадох даже пример, какво прави един Юри Буков. Юри Буков е един голям артист да знаеш. Юри Буков е един много хубав човек. Аз не съм чул да каже една лоша дума за някой колега също. Така особено, но този случай посочих. Някакви инжекции му бяха ударили в гърба и бяха засегнали някакъв нерв. В: На кой? Д: На Юри Буков лекарите и казват, че ако не се оперират той ще се парализира. Ние не сме спали няколко нощи от тревога. Такъв хубав, грамаден човек и му правят операцията. В: Къде това? Д: В Париж. Там има една зала Плеал, в която всеки един голям музикант френски трябва поне един концерт да даде на годината, да се представи на френската публика. Това е във всички столици, както и у нас, музикалната публика е една и съща, която ще я видиш по концертите. И дава концерт Вайсенберг и както е залата пълна, няколко 2-3 минути преди да излезе Вайсенберг, отстрани се отваря вратата и с едни дълги патерици до тука влиза Юри Буков. Публиката настръхна. Никой не знае сега какво става и тап, тап, тап, на десети ред помня и си седна. И концерта завърши. С патериците тап, тап, тап отиде отзад зад кулисите, поздрави Вайсенберг и се прибра. След три месеца Юри Буков хвърли патериците и дава концерт в Плеал, претъпкана залата. Това е. Аз им казах на тия момчета, трябва да си изиграеш ролята на артист, на светски човек, то си има едни изисквания. А те се затворили в Мон Мартър и понеже Мон Мартър кметът не позволява да има нито телефон, нито не знам какво си, защото да се запази като квартал. Мъчно се разговаря с тях, а иначе майка им е много симпатична. Аз с майка им можах да разговарям, но не можах да направя много контакт с тях. Значи нямат повече желание, два пъти ги видях. В: Ти слушал ли си техните записи на две плочи? Тяхно изпълнение на Паневритмията на цигулка и на пиано? Д: Да. Много елементарно нещо. В: защото аз не съм музикант, но като гледам, много елементарна работа. Д: Той свири както е мелодията, а пък отдолу въобще няма акомпанимент. В: Това не е акомпанимент на пиано. Д: Не, не, не и той сигурно си го признава, но виж какво сега, аз уважавам чувствата на хората. Те имаха едно много хубаво отношение към Учителя. Аз ги уважавам в края на краищата, те са едни предани музиканти, нали те си намериха мястото в Париж, в разни школи бяха, при добри педагози сигурно и нали всичко това заслужава адмирации. Аз казвам тия неща, ако бяха ги превъзмогнали може би щяха да имат по друг път, но това е. Никой не знае. В: Това са пътища невидими.

В: Сега Учителят е пеел някои от песните и е показвал на Катя движенията, например "Запали се огъня". Д: Да. В: Тя е знаела и движенията. Спомняш ли си нещо, не можахме да ги запишем тези движения? Д: Не. В: Виждал ли си как тя ги изпълнява. Д: Да, виждал съм ги, виждал съм как ги прави. Тя много обичаше тази песен, тя се роди пред нея, когато Асен я записваше, те заедно са били. Асен бил, Ангел, някои музиканти, Кисьова и т.н., когато се ражда тази песен. Учителят я пее, а я записва Асен Арнаудов и след това Учителят е показал движенията на тази песен. Те са много интересни движения. В: Знаеш ли ги? Д: Не мога да ги произведа, не мога да импровизирам и да имитирам движенията. Но като че ли така бяха дадени за нея, едни такива движения и ги правеше тези упражнения и си пееше тази песен. В: Да. тези движения само тя ги знаеше и никой не ги записа. Д: Не. В: И така останаха и заминаха. Д: Ами тогава нямахме къде и мога да ти кажа, че ние не дооценявахме всичко достатъчно, така че не можеше, то беше в нашето ежедневие и не може да се документира цялостно.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×