Jump to content
valiamaria

35. ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ

Recommended Posts

35. ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ

 

Д: С Георги Томалевски се запознахме след операцията. Аз живеех на Изгрева вече, това беше някъде 1936-1937 г. той получи някакво възпаление на вътрешното ухо и една опасна операция му правиха с трепанация на черепа и т.н. и когато лежеше в болницата помня, че Учителят му изпрати по Буча Бехар томчето "Отец ме люби". Той си го държал под възглавницата в болницата това нещо и когато оздравя дойде на Изгрева. Тогава аз живеех в Стефови и срещу мене имаше там свободна стая и той дойде там да живее и първата ни среща още така си допаднахме, такива разговори, просто ни стана една необходимост да общуваме и да се разговаряме двамата. И помня един случай, че когато той се яви пред салона и няколко души бяхме и Учителят се яви и разговаря с Георги и му каза така: "Слушай, един кораб пътува за Америка, за кораба е вързано с едно въже и една дъска. Ти къде искаш да бъдеш - на дъската или в кораба?" Интересно е, че този случай Георги го беше забравил и благодареше, че аз трябваше да му го напомня. Два такива случая особено когато става с мои близки хора, в паметта ми някакси мъчно се изтрива. И затова като си замина Учителят, направихме такъв един малък съвет, научен съвет, една група, в която беше Борис Николов, Георги Томалевски, Кръстю Тюлешков, Борис Рогев и Димитър Кочев, хората с различни професии и с много различни характери, мога да ти кажа, че ако не бяха идеите на Учителя, като че ли с изключение на мене и Георги мъчно бихме общували даже, толкова бяхме различни. С една такава идея, такова сцепление се получи. Такава необходимост се яви от срещи, такова едно въодушевление. Когато всичките ни разговори и там именно, на тези срещи се реши Георги да напише книгата за Учителя. Него малко, той беше малко засегнат, когато книгата "Учителят" излезе в 1946 г. ще бъде, защото той не участвува в нея. В края на краищата в тази Школа имаше един писател български, член на писателския съюз, той трябваше да си каже мнението.

Борис даваше обяснение, че трябваше така бързо да се работи, така нелегално, че действително тази книга,поне като материал е ценна. Общо като книга има да се обработва, но те нямаха претенции, това не бяха нито белетристи или писатели, това бяха едни съвременници и книгата им има такава една мемоарна стойност. Но за хората, които познаваха Учителя беше даже необходимост, създаде даже една радост, че излезе една такава книга в такива едни времена. И тогава решихме Георги да напише. Това му тежеше на него. За най-голяма изненада, за толкова малко време, за няколко месеца от всички братства от провинцията тръгнаха материали към Георги. Георги събра толкова много материал, за толкова кратко време, аз смятах, че това ще трае може би две години, то стана за няколко месеца. И Георги започна, но мене ми се струва обаче, че той е завършил за една година. Според мене би трябвало тази книга, щото под нея седи подписа на един писател, да бъде още поработвана, защото имаше много материал и Георги бързаше. А той беше вече в една възраст, когато може би нямаше вече това свежо чувство за творческа работа, но все пак има ценни неща в нея и на Георги някакси сякаш му олекна, все пак написа нещо за Учителя. А той беше интересен събеседник, блестеше в обществото, действително само като му видиш хороскопа, той има един Юпитер и слънце на Медиум Цели, това са хора, които блестят в обществото. Георги бе добър разказвач и за пръв път аз видях, че той отстъпва в разговорите си, когато се запознахме, общувахме много с Илия Бешков. Илия Бешков в ония години непрекъснато идваше горе при нас. Той преживя една драма много голяма, това че комунистите убиха брат му, той беше величав ляв земеделец, мъчно го преживя. От друга страна го направиха народен художник и т.н. Като споменавам Илия Бешков, също беше една блестяща поява, имаше една импровизаторска, хубава мисъл, една хубава култура носеше. Той не се приобщи към идеите на Учителя, той си остана църковник, но ние сме нямали спорове на тая тема, ние се срещахме и с Георги в името на една култура, в едно интензивно и драматично време, в което живеехме. В: Георги Томалевски е написал "Астрология за народа" и Бешков е направил илюстрациите. Д: Да, има такова нещо. Те двамата бяха много добри приятели. Нали ти казвам, Георги пред него благоговееше. Между другото Бешков един път, от него разбрах, беше много смутен, той имал една среща, между нас казано, аз не знам дали трябва да ти казвам тия работи, с Георги Димитров, и той каза: "Аз дадох дума, че на никого няма да говоря", но от цялото му поведение разбрах, че самия Георги Димитров имал големи противоречия и смущения. И може би един ден историята ще ги изнесе тия неща. Още лятото той искаше да направи нещо друго, да се обърне Ш.Интернационал болшевизма, да се обърна към някаква си патриотична индустриална интелигенция, той търсеше нещо, което като да кажем като Запада искаше да строи един социализъм без да е краен болшевизъм, който разсипа идея и всичко, но това сигурно един ден историята ще го каже, вероятно Георги Димитров го е споделил с Бешков. Той го е споделил и с други хора, които днеска мълчат още, до днескашна дата.

В: Ти спомена миналия път, че някой писател споменал на Томалевски, че това, което пише, не е книга. Д: Да. Беше тръгнал отначало в смисъл, че искаше книгата да бъде от група, понеже материалите е получил от мнозина. Викам: "Георге, няма такова нещо. Остави тази група протестанти, които пишат за нещо. Не, това е авторска книга, стои зад нея съответния автор и един белетрист или писател". Даже тогава отиде при него този Петър Драгоев, писателя, който му направи същата забележка и Георги направи някакви промени, обаче вече нито имаше време, нито му стигаха сили, да вземе да направи една нова преработка. Това са неща, които даже една негова позната, която преписва на машина книгата, преписа само една трета от книгата. Другото смята, че за нея не е интересно, нали опитности на разни хора,които нито ги познава, нито са аргументирано написани. От друга страна Георги беше много деликатен. Той имаше винаги страх да не огорчи някого, да не обиди някого. А някой път когато човек защитава Истината, трябва да бъде малко по-строг ми се струва, а той е една поетична душа, която, за да не огорчи човека приемаше много неща, но после можеше да си ги преживява като противоречие, ама това беше с Георги. Той я завърши за девет месеца 1972 г.

В: Искам да ми кажете за онова тържество, което организира за писателя Георги Томалевски. Д: А, да бе, в сатиричния театър. Виж какво, Георги, по едно време изпадна в едно униние. Първо, казва никой не се интересува от мене, никой не ми чете книгите. Всъщност, книгите му, мога да кажа, че Георги си имаше една своя публика. Всяка книга,която излизаше се изчерпваше. Това беше вярно. От друга страна по онова време, когато преди да бъде вестник "Новини", беше в-к "Изгрев". Та имаше една статия за културни проблеми, в които Георги активно участваше и нашата общественост го познаваше от тези статии. Това беше един отдушник за Георги донякъде. Обаче времената вече се сгъстиха и самите вестници взеха вече една позиция с партийна линия вече, еднопосочна и Георги изпадна в едно униние. По едно време го гледам, почна да ходи на църква, да пали свещи. Викам: "Георге, какво става с тебе, слушай бе, недей така". Но попадна на едно отчаяние. Разбира се, той го криеше, но аз го усещах като приятел. Тогава аз реших да направя нещо за Георги, плюс това, когато аз направих един филм, авторски филм, сценарии, режисура и музика, който взема наградата в Триест, космичен филм по рисунките на Васил Иванов, той написа едно есе върху филма. И аз, понеже не обичам да остана длъжен ако трябва да бъдем едно на едно, аз трябваше да направя нещо за него. Тогава той ми посочи няколко подходящи есета, между които беше накрая и есето за "Пътя на Плеадите" за моя филм. И в Сатиричния театър, в свободния ден, в понеделник, беше много трудно, но шансът позволи това нещо. Аз отидох пред кинодейците и поисках като представям есетата да направим една вечер на есето. В: Автор Томалевски. Д: Автор Томалевски, тъкмо бяхме репетирали вече, бяхме предали есетата на Борис Арабов, той беше актьор в младежкия театър и той има един хубав, пробивен глас и него ми го препоръча даже Иван Кондов, каза: "Ти като се обърнеш към него той ще свърши работа и трябва обаче председателя да пусне писмо за това нещо". А председателя беше Тодор Димов, а той беше по това време на заседание на Народното събрание, той беше депутат, организационен секретар беше в болницата, нямаше кой да подпише. В това време обаче бях председател на секция "Композитори и звукооператори" в съюза. "Дайте щом няма, аз ще го подпиша." И пуснахме писмото, направихме афишите, като на мой риск даже писахме отговор от името на съюза на кинодейците и съюза на писателите. Като излезе това, давам на Георги: "Тичай сега в писателския съюз да вземеш разрешение от там", и той отива там с листата, беше Джагаров. "И ако искате да видите какво ще се прочете там". "Не, казва Джагаров, ние имаме доверие, не съм никаква цензура". И така получихме разрешение и направихме това. Беше препълнен салона. Аз написах музиката. Предупредихме публиката да не ръкопляска между отделните есета, казах на Арабов: "Това няма какво да се учи наизуст. Това е литература, трябва да се чете". Това сцената пред златната завеса имаше един лампион, една малка масичка и там четеше той есетата. И когато свърши есето, той се разхождаше по сцената, а музиката някакси подготвяше атмосферата за следващото есе. В: А музиката изпълняваше оркестъра. Д: Не, тя беше писана и се пускаше по уредбата. В: Да. Д: Всички слушаха и ефекта беше голям. Помня, че на първия ред беше седнал този Калоянчев. После вика: "Е-ех, такива работи да се правят". Той беше тогава само комичен актьор и питаше: "Каква е тая публика бе, муха да бръмне ще се чуе". Създаде се много хубава атмосфера и накрая когато той прочете есето за Плеадите, завесата се дръпна, върху завесата по право започва филма, горе картината, дръпва се завесата и се прожектира филма за Плеадите и така завърши. В: филмът вие го бяхте правили. Д: Той си е авторски филм с режисура и музика, като в Триест взема наградата, която така зарадва много Васил Иванов.

И тогава те предложиха на самия фестивал, на следващата година да направят една изложба от негови картини, която не стана заради това, че не го допуснаха него и т.н. едни времена, всякакви изненади можеше да дойдат и Георги се съживи обаче от това нещо. Бях много доволен аз, целта, която преследвах се получи, Георги се въодушеви. Искаше да го повторим. Викам: "Георге, ето сега материала, ето и музиката, ето всичко. Ако можеш да го направиш чрез съюза на писателите - то го повтори". След това ме викаха, говореха, обвиняваха ме, че направо в центъра на София съм направил мистична вечер. Викам: "Моля ви се, ето ги есетата". А там имаше едно есе за стрелочника, което е от една страница. И Арабов него го чете прав. Всеки в живота си има един стрелочник. Есето почва така: Аз пътувам с влака, поглеждам през прозорчето, стрелочникът е на мястото, аз съм спокоен. Те се питат, ами кой е стрелочникът? Ами за едни може да е Сталин, за друг може да е Христос, всякой си има един стрелочник, но така или иначе вечерта бе за есето. Имахме една хубава публика, остана едно хубаво впечатление. От друга страна тя беше едно изключение в онова време около 1969 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×