3. ИРИНА КИСЬОВА

[valiamaria]

3. ИРИНА КИСЬОВА

Майка ми Ирина Херних Споуста е родена на 8 юли 1893 г. в София. На Изгрева идва семейна с две деца и носеше името на мъжа си. Всички я знаеха като Ирина Кисьова. Тя си замина през 1986 г. на 92 години. След като закупихме по препоръка на Учителя руската дървена къщичка, ние заживяхме там. Учителят често ни гостуваше в къщичката, като няколко пъти идваше на вечеря у нас. Ние със сестра ми бяхме вече девойки и можехме да слушаме и да запомняме всичко. Той ни говореше с благи думи. Говореше се за всичко, но повечето за музика. Тогава не се сещахме да записваме частните разговори на Учителя у нас. Понякога ни изпяваше от Неговите духовни песни. Всяка среща завършваше с песни.

Учителят често слизаше от Горницата по дървените стъпала с цигулка в ръка, влизаше в салона и даваше своята поредна песен. Майка ми, Ирина Кисьова нотираше песните, изсвирени от Него. Аз също съм присъствала на тези мигове. Майка ми е седнала на пианото, Учителят свири с цигулка, а аз съм до тях и наблюдавам. После майка ми изсвирваше песента на пианото и Учителят даваше своите забележки. Особено впечатление ми направи тайнството при озвучаването на песента "Марш на Светлите Сили".

Майка ми беше много скромна, даровита и музикална. Свиреше на пиано, а неин пръв учител бе дядо ми. Тя взимаше живо участие в музикалния живот на Изгрева. Тя дирижираше Братския хор, който изпълняваше нейни хармонизации за хор на някои от песните на Учителя. Имаше и хубав глас. Пееше като солистка. Особено й харесваше "Пролетна песен" с неин акомпанимент, както и "Ранен час".

Един ден Учителят дойде у нас и каза: "Рекох, сестра, вие да хармонизирате моите песни!" Но тя изненадана отговори: "Но как, Учителю, аз не съм учила хармония?" Тя беше учила музика и пиано при баща си, бе завършила музикалното училище в София, но не завърши консерватория. Рано бе станала домакиня и майка на две дъщери. Това поглъщаше времето й. Тогава Учителят отговори: "Вие сте способна и хармонизацията е у вас, тя живее у вас!" Тя свиреше добре на братския хармониум в салона. Няколко пъти тя пя по радио София песни от Учителя. Тогава предаването беше пряко без предварителен запис. Но понеже официалните власти тогава преследваха Учителя, то затова по радиото бе съобщено, че се изпълняват песни на Чайковски от певицата Ирина Кисьова. Така тя изпълни няколко песни от Учителя по българското радио. Те останаха незаписани.

Майка ми започна да хармонизира песните на Учителя. Заредиха се дни и години на творчество. Хармонизира "Изгрява слънцето", "Махар-Бену-Аба" за соло и пиано и още други песни. Когато тя хармонизирала "Изгрява слънцето", отива и я изсвирва на пианото през Учителя. Той останал доволен и казал: "Ето, видяхте ли, че можете?" Това я охрабри много. Тогава Учителят препоръча: "Сестрата да се опита да направи нещо за пиано и цигулка". "Учителю, не съм готова за такова нещо, не съм учила хармония." "И да учите и да не учите, то хармонията вие я имате у себе си." Учителят я направляваше да хармонизира. Тя хармонизира за хор и оркестър някои песни. Учителят създаде своята песен "Да бях те слушал" по повод на едно психическо състояние на майка ми. Историята е много поучителна. Ако тя бе слушала това, което бе казал Учителя, да хармонизира песните Му, да работи с песните Му, то нейния живот по друг начин би протекъл. Но човешкото у нея надделя. Но затова остана тази песен на Учителя посветена на нея.

Беше излезнала песнарката на Кирил Икономов за песните на Учителя. Учителят я беше извикал и казал: "Сестра, да коригирате песните ми в изданието на Кирил Икономов. Това е ваша работа". Бе й казано, но майка ми не направи нищо. Защо? Не бе готова за борба и за изпълнение волята на Учителя. Нали така започваше песента на Учителя посветена на нея? "Да бих те слушал, да бих те слушал. Ако бих те слушал доброто щеше в мен да се прояви и изяви".

Веднъж майка ми я заболяло ухото. Виела от болки. Отишла при Учителя. Той поставил ръка на ухото й около една минута. Майка казала: "Учителю, стана ми по-добре". Отишла си у дома, а болката вече е преминала и я няма.

Една сутрин майка ми се събужда със схванат крак. Беше се отвила и през нощта и изстинала и хванала ишиас. Едва се домъкна при Учителя. Каза й: "Отиди веднага и направи голяма екскурзия на Витоша!" Бавно, бавно тя тръгна, куцайки. Аз я съпровождах и с голяма мъка се изкачихме вървейки часове. На връщане кракът оздравя. Майка ми не само ходеше свободно, но и потичкваше от време на време. Така изразяваше радостта си от освободеният крак. Болестта си беше заминала или бе оставена по върхарите на Витоша.

Сестра ми Йорданка се поболя. Викнахме Учителя у дома. Дойде, видя я и каза да попеем. Пеехме песни тази вечер. Сестра ми през нощта оздравя.

Когато на 9 септември 1944 г. дойдоха руснаците и комунистите на власт в България, то майка ми се вдъхнови и съчини една песен: "Марш на Червената армия". Тя не беше комунистка, но беше й дошло едно вдъхновение и тя го изрази и написа този марш. Отиде при Учителя и показа песента. Учителят каза: "Е, рекох, отидете при Любомир Пипков!" Майка ни послуша, отиде при Любомир Пипков и показа марша. Той го прегледа, изсвири го, но го отхвърли, защото се уплаши да не би майка ми да му съперничи. Да не би да седи някой по-горе от него. Така нищо не стана от този марш. Значи не било писано да бъде изпълнен на комунисти. Ето как Учителят работеше. Не казваше, че не е редно. А казваше: "Отиди и провери". Майка ми отиде, провери и накрая - нищо. Ето, това е една опитност, която трябва да се знае.

Майка ми бе всеотдайна. Не работеше за пари. Беше домакиня. Тя успя да хармонизира много песни. Досега аз ги пазех в няколко папки и не ги давах никому. Но дойде един брат и поиска да напише очерк за майка ми и да разкажа няколко опитности за нея. Разказах каквото можах. Братът поиска да му предам архива на майка ми с цел да се подредят песните и хармонизациите от майка ми и да се направи едно издание. Според него трябваше да има едно такова издание, на което да бъде написано: "Ирина Кисьова - опит за хармонизации на песните на Всемировия Учител Беинса Дуно". Идеята ми хареса и аз се съгласих. Но понеже братът не беше музикант, то той извика Петър Ганев, който бе музикант-професионалист, дълги години свирил на цигулка в Софийската филхармония, а сега свиреше в състава на Софийски солисти. Аз се съгласих и му предадох целия музикален архив на майка ми и по настояване на брата аз написах пълномощно и се подписах. Всички останахме доволни. Аз бях доволна, че работата на майка ми ще я завърши професионалист-музикант в когото имам пълно доверие. Братът също беше доволен, че се приема архива на майка ми и отива у човек, който може да довърши нейната работа. Петър Ганев също беше доволен, че това богатство отива в него, а не в някой друг. След няколко дни аз споделих с няколко мои познати кому и как съм предала музикалния архив на майка ми. Всички скочиха върху мен и доказваха как ще бъда излъгана и ограбена от двама нехранимайковци. Аз бях много смутена и споделих с онзи брат, който записваше моят разказ за майка ми. Братът ме изслуша и ме попита: "Сестра Ружа, някой досега при вас да е идвал и да е питал за живота на дядо ви? Някой да се е интересувал от живота на баща ви? Някой да е записал опитностите на майка ви и някой да ви е предложил план, че трябва да се издадат в отделно издание хармонизациите на майка ви?" Аз го изслушах и казах: "Досега никой не е идвал, никой не е питал и никой не е искал нищо от мен. Ти си първия и последния". Братът беше много ядосан и каза: "Сестра, аз не съм от братството, аз съм дошъл отвън. Дойдох да свърша една работа, която не е свършила майка ви. Аз съм от онова Братство, което идва и върши работата на онези, които не са си я свършили". Аз се успокоих. Обърнах се и му казах:" Да знаете, че аз също имам музикално творчество. Записала съм много неща, но не зная кому да ги оставя, защото никой не се интересува от тях". Братът се усмихна и каза: "Предайте ги на онези, които ви казват и наговарят, че ние сме ви обрали, излъгали, измамили като сме приели архива на майка ви. Ако никой не го иска, то аз ще го прибера и ще напиша, че това е творчество на Ружа Кисьова". Така каза братът. Той ме остави да си направя своят опит. И аз започнах да го правя. Но досега не се намери човек, който да се интересува от моето творчество. А братът ме остави да си направя своят опит. И след като го направя да му се обадя. И аз го правя, но не зная докога ще го правя. Ето там е загадката.

Аз много съжалявам, че не се сетихме да накарам майка ми да напише своите опитности с Учителя. А те не бяха малко. Аз разказах само това, което в тези години си спомням. Аз съжалявам много за това. Моята сестра също не можа да си припомни опитностите на майка ми. А те излизаха от устата й като извор. Но това ние не го оценихме тогава, защото бяхме сити и пресити. Само жадните души оценяват благата. А песните на Учителя са блага на Бога дадени за учениците от Школата. Но това, което оставихме за майка ми все пак е нещо отколкото нищо. Накрая се яви един, който написа нещо за нея. Е, да благодарим и за това.

Записал: Вергилий Кръстев, 1992-1993 г.

Забележка: Виж "Изгревът", том IV, стр. 592, № 15.