Jump to content

8_09 Молитвеният връх при Седемте рилски езера


Recommended Posts

"Молитвеният връх при Седемте рилски езера"

Когато от Първото езеро започваме да се изкачваме по пътеката, която се вие по серпантините, накрая излизаме на Второто езеро. Ако обърнем поглед надясно, ще видим няколко площадки и хълмисти образувания. В първите две години, от дясната страна на Второто езеро, от онази страна, която се пада отдясно, когато сме излезли от Първото езеро и гледаме напред към Второто, там горе - на отстрещния скат, на втората или третата площадка, бе построена палатката на Учителя. Там бяха и нашите палатки. Това се вижда добре на фотографските снимки от онова време. Част от палатките бяха и по брега на Второто езеро. През първите две години чакахме изгрева на слънцето на билото горе, над втория скат. През1931 година Молитвеният връх беше на билото над втория скат отдясно на езерото. Палатката на Учителя беше до Второто езеро, до една голяма скалиста канара. Чак през 1932 година, през месец август, когато правехме молитвите си след изгрева на слънцето, видяхме, че самото място, където бяхме, не бе много удобно за наблюдение на изгрева. Билото се извисяваше над езерото, но то беше ниско в сравнение с онези възвишения, които се намираха от лявата му страна и пречеха на слънцето да изгрее по-рано. Тогава приятелите решиха да отидат на онзи по-висок хребет от лявата страна на езерото, да го огледат и да потърсят друго място, от което по- добре и по-удобно да се наблюдава изгревът на слънцето.

 

Приятелите отидоха на отсрещното било, което ни пречеше и затуляше слънцето. Там всичко бе обрасло с клек и човек трудно се движеше. Те намериха мястото, от което се виждаше цялата долина. Посочиха го на Учителя и Той, след като отиде там, го одобри. После братята направиха пътека покрай скалите, като разчистиха клековете. В първите години не ходехме по тази пътека, по която сега се ходи. Ходехме по-наляво. Там имаше една пътечка, която беше по-стръмна, но по-пряка. А тази, днешната пътека, е направена през 1936 година. Защо тогава? Тогава Учителят не беше добре, имаше парализа след нанесения Му побой и не можеше да се движи нормално. Тогава приятелите изсякоха клека, направиха път между скалите. Направиха така, че запълниха дупките с камъни и дървета. Там имаше едно място, което при самото изкачване бе много стръмно, заради което братята направиха стъпала. През тази 1936 година Учителят не отиде на Молитвения връх, но през следващите години Учителят отиваше там. Имаше приготвено от камъни подобие на стол, на което Учителят седеше. Това беше Неговото място, което бе запазено десетки години след заминаването на Учителя. Един брат засне това място и стола на Учителя, направен от камъни и по този начин остави фотографски документ за поколенията. Защото всеки може да прибави още нещо от добро желание - я някой камък, я някоя плоскост, с цел да направи по-величествено мястото, където е сядал Учителят, да го направи като трон и по този начин да промени историческата истина. А мястото на Учителя бе скромно, стъкмено от два-три плоски камъка. Братството излизаше много рано, при здрач, на Молитвения връх за изгрева на слънцето. Събуждаха ни с песента "Събуди се, братко мили", като отначало я свиреха на цигулка, а понякога един брат Цеко я свиреше на една обикновена свирка. По-късно, когато имахме школувани певици, някои от тях изпяваха песента и тя ни събуждаше. Всички отивахме преди изгрева на слънцето. Всеки си избираше подходящо място. Сутрин беше студено и бяхме добре облечени. Учителят бе загърнат с пелерина. Много от приятелите имаха Неговата кройка и си бяха направили също такива пелерини. Камъните бяха студени и всеки си носеше възглавничка или някоя дрешка, с която да си подложи при сядане. Ние стенографките седяхме близо до Учителя. Всяка от нас си имаше строго определено място и тези места не ги вземаха другите приятели, защото знаеха, че са на стенографките. Ние сядахме там, загърнати с дебели дрешки и пелерини, а понякога и с одеала. Мнозина от нас отиваха по-рано, сядаха и потъваха в съзерцание и медитация. Учителят пристигаше, сядаше. Всички бяха в молитвено съзерцание. Когато започваше да изгрява слънцето и преминаваше през цялото това пространство първият слънчев лъч, тогава всички ние ставахме на крака и наблюдавахме изгрева му. Когато слънцето излезеше и в далечината се очертаваше целият слънчев диск, Учителят подаваше коя молитва да се изрече, както и кои песни да бъдат изпети. Това бе един величествен миг. Молитвеният връх се извисяваше над цялото това пространство, плуваше над разпрострялата се пред нас долина. Изгрялото слънце в далечината даваше представа, като че в този момент слънцето плува в небесната шир, а ние с Молитвения връх сме се извисили над земната шир и Духът е Този, Който ни обединява. След като изпявахме песните, Учителят сядаше на мястото Си и започваше да говори и да дава Своето Слово. Понякога Той носеше Библията, отгръщаше някоя страница, цитираше някой стих и след това ни говореше. Това Слово е записано и отпечатано в "Рилските беседи".

 

След това мълчаливо слизахме от Молитвения връх един след друг и отивахме на Второто езеро, където бяха нашите палатки. Там правехме гимнастика. Когато правехме гимнастиките при Второто езеро, ги правехме преди закуска. В неделен ден също правехме гимнастиките там, защото в неделя имаше беседа от десет часа. Паневритмията също правехме преди закуска. А когато ходехме на Третото езеро, както и на Петото, Бъбрека, или на Езерото на чистотата, под върха Харамията, тогава първо закусвахме, защото беше много далече и ние се връщахме оттам чак около и след обяд. Други пък тръгваха и правеха екскурзии в околностите. На Първото езеро играехме Паневритмия в онези случаи, когато дървата за кухнята привършваха и трябваше да донесем дърва за огрев. Слизахме на Първото езеро и след като изиграехме Паневритмията, на връщане всеки носеше по едно голямо дърво и го изкачваше по хребета до Второто езеро. Дървата се стоварваха до кухнята, правеше се една голяма камара от дърва, които стигаха за няколко дена. Има запазени снимки, на които се вижда как Учителят е нарамил едно дърво и го носи. А музикантите в едната си ръка носят кутията с цигулката, а в другата - подходящо за носене дърво. Там, на Първото езеро, имаше много сухи дървета, вероятно повалени и останали след някоя буря. В първите години, чак до заминаването на Учителя, се снабдявахме с дърва от Първото езеро. Там имаше много изгорели дървета, вероятно овъглени от светкавица и гръм.

 

Най-величествена бе Паневритмията на Третото езеро, защото пространството бе такова, че бяхме заградени отвсякъде от езера, а около нас се издигаше целият циркус на Седемте езера. Това предразполагаше към изключително молитвено съзерцание и задълбоченост при играта на участниците в Паневритмията. Фотографът Васко Искренов е направил панорамни снимки там и те говорят много повече от моите думи. Друг път излизахме на Петото езеро. Там обстановката бе друга. Платото бе голямо и ние имахме чувството, че при играта на Паневритмията играем и се разпростираме в широчина и плуваме в далечината. Паневритмията над Езерото на чистотата, на поляната под връх Харамията, създаваше впечатление, че се намираме на върха на циркуса. Оттам имаше панорамна гледка към Седемте езера, както и изглед на изток. Оркестърът за Паневритмията се състоеше от пет-шест до десет музиканти-цигулари. Имаше понякога и други инструменти като китара и флейта.

 

С голямо нетърпение очаквахме вечерните огньове. Учителят сядаше до огъня, като Му посочваха място да седне, за да не Му духа в очите димът. Вятърът понякога се въртеше и приятелите пазеха завет на Учителя с пелерина или одеало. Тук Симеон Симеонов ръководеше програмата на музикантите. Пееха се много песни. Симеонов почваше да кани ту една, ту друга сестра, като някои пееха, други декламираха стихове, трети свиреха сола с цигулките си, а четвърти казваха някоя приказка. Но най-вече се пееше и се свиреше музиката на Учителя. Не звучеше друго. Не вървеше друго. Накрая се казваха "Добрата молитва" и "Отче наш", всички напускахме вечерния огън и се прибирахме в палатките за нощна почивка.

 

Палатката на Учителя отначало бе на Второто езеро .до една скалиста канара, на няколко метра от езерото. После се качи на левия склон, а още по-късно - горе на билото. Палатката Му бе горе през 1937, 1938 и 1939 година. Всичко три години беше горе. Последното лагеруване с Учителя на Седемте рилски езера бе през 1939 година. Тогава Той каза: "Такива условия, каквито ние имахме през тази година за провеждане на съборните дни, Братството ще има чак през 1999 година".

 

След заминаването Му ние продължихме да се качваме на Рила, но никога не можахме да си доближим до онова въодушевление и до онази обстановка на присъствие на възвишени същества, съединени чрез музиката на Учителя и обединени чрез Паневритмията в един величествен космически ритъм и кръг на живота, дошъл от безкрая. След това дойдоха години, когато нашето летуване бе забранено от властите. Ще дойдат и други години, когато нас няма да ни има, но други поколения ще летуват горе на Рила, ще вървят по стъпките на Учителя и ще търсят Духа на Общението. А това е Христовият Дух, Който присъствуваше там и обединяваше Битието и Небитието чрез присъствието на Всемировия Учител Беинса Дуно.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...