Jump to content

84. БЛАГОСЛОВЕНИЯТА И ЦАРСТВОТО БОЖИЕ НА ЗЕМЯТА


Recommended Posts

84. БЛАГОСЛОВЕНИЯТА И ЦАРСТВОТО БОЖИЕ НА ЗЕМЯТА

През време на екскурзиите ни до бивака „Ел Шадай" на Витоша за нас всяко нещо бе предметно учение и за всекиго имаше по някаква задача, която се даваше вътрешно без да се огласява външно от някого. Ей така идваше точно на мястото си в най-подходящото време за това. Една случка можеше да бъде опитност за много хора като всеки взимаше част от урока си, който бе строго специален за него. Веднъж бях на Бивака и Учителят ме покани да седна при него и да пия чай с него. А това беше голяма привилегия за всекиго. Аз бях много стеснителна по онова време и стоях все на заден план, не обичах да се изтъквам и да се изпъча така пред Учителя, че да дойде някой фотограф да ни заснеме, че после да се хваля с тази снимка. Освен това пазех се да не предизвиквам стенографките Савка и Паша и да не ги изваждам от равновесие, защото като ме виждаха при Учителя, че говоря с него те се вбесяваха от това. Когато отивах при Учителя отивах сама, говорех с него каквото трябваше, запитвах го и си записвах всичко на тетрадка. За мен това бе достатъчно. А че Савка и Паша реагираха срещу моето престояване при Учителя аз го приемах като ревност не на ученички, а на жени. Ревността на ученика е друга - тя е ревност да се учи и да се усвоява Словото. А че има някой, друг до Учителя, то него, ученикът това не го смущава, защото урокът на ученика е специален, който трябва да учи и той е само негов и на никой друг. Така аз разбирах нещата. Но се пазех в общите групи да стоя на страна и да не предизвиквам останалите. Ето сега Учителят ме покани да седна до него и да пия чай. Аз се стеснявам, оглеждам се страхливо насам-натам дали няма да предизвикам нечия друга ревност, че Учителят ме е поканил да седна до него. Като видя това Учителят рече: „Когато Бог ти дава, ще вземаш". И аз взех чашата с чай, отпивах всяка глътка и благодарях на Бога мислено, че ме е поставил толкова близо до Учителя, т.е. до себе си.

 

По-късно след години забелязах, че ученикът има години на изпитание и години на благословение при Учителя. Затова той изтъкваше някого си на преден план, но точно на определено време и точно на определено място до себе си и Небето му даваше чрез Учителя своето благословение. Минаваше време и същият този ученик биваше след това поставян на изпитание чрез различни методи и задачи и тогава Учителят го оставяше на заден план на някое затулено място, но закътано и запазено, за да се съхрани ученикът, когато е по време на своето изпитание. Така че Учителят понякога ни даваше и ни изтъкваше пред всички, а в други случаи ни поставяше някъде назад, но под будното му зорко око. Така че Небето знаеше много добре защо всичко става така, а ние не знаехме нищо, ние само се оглеждахме - един път се виждаме на първото място, а друг път сме на последното място.

 

Ето един такъв случай. Обикновено Учителя отиваше от „Опълченска" 66 до салона на ул. „Оборище" придружаван от някой възрастен брат. Разстоянието не бе малко и приятелите понякога взимаха файтон за Учителя. Но повечето случаи той вървеше пешком. Та в този ден на моят разказ Учителят придружен от Тодор Стоименов отиваше с файтон. А понякога като особена чест ще поканят и някой друг да седне във файтона. И така на мен се падна такава чест. Видяха ме, че вървя по улицата, спряха файтона, конете изпръхтяха, поканиха ме да се кача и аз седнах точно срещу Учителя. Файтонджията подкара конете, те тръгнаха в тръс, чуваха се звънчета, а копитата тракаха по калдаръма. Аз бях на седмото небе от радост. Знаех, че тази чест ми се дава не случайно, а да се охрабря и да възрасне в мене нещо друго по-силно, защото знаех, че след едно такова благословение ще дойдат

 

и изпитанията. И те идваха. Пристигнахме в салона на ул. „Оборище", всички виждат, че аз слизам с Учителя, влезнахме заедно в салона, а през това време приятелите пееха песента „Братство и единство". Учителят се насочи към катедрата, а Тодор Стоименов отиде и седна отпред на своето си място, а аз седнах отзад. Беше ми достатъчен файтона и сега трябваше да оставя и на други да усетят онова, което аз бях изпитала. А на следващия ден започнаха големите изпитания, защото благословението бе предния ден и с него голямата радост, а след всяка голяма радост започва голямата скръб.

 

Друг случай на подобно благословение бе, когато Учителят ме извика пред купата сено, пред цялото Братство, когато научих, че през времето на Христа всички ученици го бяха напуснали освен дванадесетте му ученика, от които един го бе предал и че сега по времето на Школата няма да бъде иначе и че ще се развие по същия начин този сценарий. Аз този случай го разказах подробно. Не бих желала да го поставя някой на моето място да изслуша това откровение. Но това бе и благословение, защото когато дойдоха тези събития на голямото предателство към последователите на Учителя, то аз си спомних онази купа със сено и целият разговор. Говорът на Учителят беше пренесен в пространството и времето от 2000 години и беше донесъл до нас в Истина и в Слово и след това всичко това отново, отново се сбъдна.

 

Друг път на „Ел Шадай" - Витоша, бяха се събрали около Учителя много братя и сестри. Изправих се аз най-отзад, нямаше къде да седна, всички места до Учителя бяха заети и аз реших да стоя изправена, за да виждам и чувам по-добре Учителя. Той ме видя. „Ела, Марийке, и седни." Отидох и седнах до него. Направи впечатление на всички, но не смееха да протестират, защото аз сама не бях искала нищо, бях застанала най-отзад и изправена, а Учителят ми даде мястото и ме сложи до себе си. Това бяха дни на благословение на Учителя към мен и тези дни не бяха един след друг, но бяха разделени чрез дълги години. Та това бе Школа от 22 години. Така се подреждаха годините на благословения и години на изпитания. Редуваха се в един цикъл и за всеки човек този цикъл бе различен. Това не беше само с мен, но бе и с другите. Когато аз бях на изпитание и решавах моите задачи други бяха, които седяха до Учителя, той ги приемаше и те получаваха благословението му. После те отстъпваха място на следващите. Така се редуваха цикъл след цикъл. Това бе вътрешната Школа на Учителя.

 

В такива случаи на благословение душата ни се разтваряше и усещахме Божието присъствие и при Учителя се намирахме в едно повишено състояние на всеотдайност като души. Той казваше: „Аз не искам мене да обичате, но Бога, който се проявява в Мене". Това бе казал по повод на едно такова мое състояние, при което Бог съизволяваше да изсипе част от Благостта си към мен като душа.

 

Пак в един такъв момент на едно такова възприятие на Божественото начало у мен попитах Учителя какво е Царството Божие. Учителят ме огледа, видя състоянието, в което съм и каза: „Когато Царството Божие дойде на земята, животът ще бъде такъв в тази си форма като днешната, но по съдържание ще се измени и ще бъде диаметрално противоположен. Многото положения на формите ще ги търпим с векове, заради тези форми, чрез които се изявява живота на земята, човек трябва да учи закона на търпимостта, за да се съедини в него човекът от земята с човека от небето и Бог от небето та всичко да стане Бог е Любов и Бог е Светлина". В този момент разбрах, че за част от мига имах понятие и бях се докоснала до това Царство Божие, което бе у мен, защото имах привилегията, че до мен бе Учителя и че чрез него се изливаше благословението му, че Бог е Благ и че Той е Благост за душата. Тук той каза: „Между мене и Бога разлика не трябва да правиш". Да, тук аз не правех разлика между Него и Бога, между Него, Бога и Божествения Дух, между него, Бога, Божествения Дух и Царството Божие, което само за миг се откри в мене в своята пълнота и разбрах, че човек е дух, че човек е душа и че човешкия дух и човешката душа единствено при Бога заемат своето място като поданици и граждани на Царството Божие у човека. Ето това е Царството Божие на земята и у човека. Но това беше миг на благословение, миг на преживяване на човешката душа и човешкия дух в обсега на Божия Дух, който се беше излял върху мене като Благост, чрез близостта и присъствието на Учителя до мен. Такъв миг се помни и се носи във вечността и във времето. И той втори път не се повтаря. Човек не може да издържи на него понеже днешното човешко тяло не е подготвено за това. Човек няма органи, няма вътрешна инсталация, за да възприеме всичко това. Това е за една друга епоха, когато човек ще си изработи духовно тяло, за да може с него да влиза с него в пряко общение с Божествения Дух и чрез него с Бога.

 

Аз съм при Учителя на разговор.

 

„Ти сега имаш доста венозна кръв. Туй венозно състояние на кръвта ти дава това състояние на подпушеност. Трябва да я пречистиш. Ще си правиш тушове със светлина мислено. Мислено тъй си представлявай един туш, който е над тебе и чрез него преминава светлина и тя прониква навсякъде из тялото ти. Ще туриш воля и жива вяра: няма какво да се убеждаваш в Светлината - тя си съществува. А страданията и радостите, нека си идват - те са закон. Мъчнотиите, страданията са привидни - това е една временна промяна.

 

Тури си положителни стихове и ги повтаряй сутрин като станеш и през целият ден. Тури нещо все добро. Аз съм ви дал толкова положителни стихове и формули. Сутрин като станеш отвори прозореца си, нека влезе чист въздух и светлина в него.

 

Хората искат все големи обещания. В света дават все големи обещания, но не ги изпълняват. Някой човек не даде никакво обещание, а направи повече. Не е необходимо да се изявява това, което човек си казва отвътре. Умният, добрият човек стига да направи това, което е решил в себе си. Казват понякога: „Ама не обеща". Стига да направя това, което Аз съм казал, то е достатъчно. Истинското състояние не е нещо материално. Всички похвати на хората са материални. Същината на живота произтича от чисто

 

Духовния свят.

 

Напред и нагоре! Човек като се обезсърчава, да се не обезсърчи! Казвай си така: „В Бога промяна няма. Всичко, което Бог ми е дал за мое добро е". Защото разумните същества не могат да не дадат нещо, което не е за добро. Господ никога няма да ни накара да пием мътна вода и да ядем мухлясал хляб. Лошите мисли не са от Бога. Сега ще кажете: „А защо ги до-пуща Господ?" Този е човешки въпрос. С неговото разрешение се занимават хората. Защо ги допуща Господ? Ако детето влезе в калта, то е влязло, защото е искало да влезе, не че майката е допуснала това. Имаш деца, а искаш да се занимаваш. Дойде някоя твоя приятелка. Дай й децата да иде с тех на разходка. Като дадеш някому билета ти ще дадеш заедно с него и желанията и настроенията и те ще отидат и ти ще се освободиш от тях. Ти като останеш без децата, ще си четеш. Наоколо могат да вдигат шум, да викат това-онова, ти си карай колата и си чети. Нали видяхме как едно момиче седеше на една кола, караше я, а през това време четеше книга. Ето така ти можеш да използваш всяко обстоятелство. Бодрост. Трябва да бъдеш винаги бодра. Учи, учи!"

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...