Jump to content

86. ДА СЕ ОПРЕДЕЛИШ В ПЪТЯ НА ШКОЛАТА


Recommended Posts

86. ДА СЕ ОПРЕДЕЛИШ В ПЪТЯ НА ШКОЛАТА

Бях се родила в заможно семейство за тогавашните времена и баща ми беше отначало адвокат, после съдия и накрая завърши като учител по литература. Бях единствено момиче на майка си и за нея аз бях единствената утеха и надежда, че може да прояви чрез мен онези амбиции, които тя не е могла да реализира. Обикновено всяка майка разглежда себе си по такъв начин спрямо дъщеря си. Бях много малка, когато ме вдигаха и слагаха на стол пред пианото. Свирех само шест месеца на пиано и вече идваха да ме слушат. Аз станах главното чудо на майка ми и семейството ни и заради мен изведнъж се увеличи потока на гостите у нас. По онова време да ти идват гости от висшето общество бе за домашните ми голямо събитие и това означаваше, че са признати в обществото като равни. По същото време ставаха различни събирания по домовете от същата среда и обикновено във всяка къща имаше пиано и разбира се грамофон с фуния. Тогава грамофона бе единственото техническо съоръжение, което можеше да излъчи някаква музика. А за пианото бе необходима подготовка и дарование. Освен това не бяха кой знае колко много изпълнителите тогава. Та майка ми ме разнасяше от познати на познати, за да свиря на техните събирания. А когато идваха у дома, казваха ми: „За вас сме дошли". Но тогава имах голямо вдъхновение като малка, а също и като ученичка и този изблик на музикална енергия по-късно изведнъж ми се отне, когато станах девойка. Направо се отсече от вътре. Бях много смутена и не разбирах как може това да стане, как може преди да го има това вдъхновение, а сега да го няма. Аз продължавах да свиря, но повече механически и се осланях на онова, което бях изработила като техника, но вътрешният ми импулс и талант изчезна. Бях току що се запознала с Учителя, отивам смутена и го питам: „Ще ми се върне ли това, което ми се отне?" Аз не му обясних какво ми се е отнело, но той разбра веднага защо съм отишла, а пък аз от своя страна не исках да му губя времето и да му разказвам цялото си състояние, след като музикалната вълна и вдъхновение у мен беше изчезнала. Учителят ми каза: „Ще се върне". „Кога?" „След време. По-късно ще ти се открият по-големи дълбочини в музиката." Като влезнах в Школата на Учителя, влезнах в друго русло. Иначе щях да отида в света и затова невидимия свят ме спря отвътре, спря, завъртя крана на онази музикална вълна, която течеше у мен и всичко спря. Така бях спряна отвътре, за да не се отклоня по други пътища.

 

В този период на моето музикално извисяване наблюдавах как всички замираха и ме слушаха. Беше за мен невероятно усещане как така аз обикновено малко момиче, а после ученичка можех да прикова с изпълнението на пианото си толкова много хора, замрели и ме слушат съсредоточено. Беше фантастично, но чувствувах, че у мен беше слезнала от горе от висините някаква музикална река, която течеше през мен и се разливаше над останалите. Всички замираха да ме слушат, но след като беше спрян и завъртян този кран над мен музикалното вдъхновение пресекна и аз изгубих дарбата си да изпълнявам с вдъхновение. По-рано музикалният текст го четях направо, нотите преминаваха през мен и пръстите ми без да мисля и моментално влизах в мелодията на песента, а тя се вливаше отгоре върху мен и аз не правех разлика между мен, между автора на музикалната пиеса, между изпълнението и между слушателите. За мен всичко бе едно. Ето това е състоянието на музикалното дарование и на родения талант, както и на изпълнителя. До този момент аз бях подготвила няколко концерта във военния клуб - това бе единствената тогава концертна зала. Имаше много ръкопляскания, цветя, а майка ми беше на върха на задоволството. След сполучливите концерти ми предложиха да ме изпратят да уча в чужбина, във Виена. Започнаха да ме подготвят психически, музикалните педагози се въртяха около мен и ми даваха наставления, а родителите ми оживено коментираха предстоящата ми голяма кариера на пианистка. От една страна родителите ми ме готвеха за чужбина, а от друга страна аз държах да бъда до Учителя, който бе казал, че отново ще дойде таланта. Разбрах, че има нещо много важно да разрешавам. Затова отидох и му разказах всичко от игла до конец за моите музикални състояния. Каза ми: „Не ти трябва чужбина, едно ще получиш, а десет ще изгубиш". „Ами таланта ми?" „Рекох, в бъдеще ще ти се открият по-големи дълбочини в музиката." Така отказах да ходя в Австрия, а това беше удар върху майка ми и тя никога не ми прости. Затова тя се ожесточи срещу мен, че съм станала дъновистка, защото усети от къде дойде съвета да не ходя в чужбина. А наистина таланта ми се загуби и аз станах една обикновена девойка със средно добро изпълнение на пианото от музикалната класика. Вече не бях виртуоз, не бях талант, а обикновена музикантка. Когато влезнах в Школата и отначало през 1916 г. се пееха само братски песни, но когато Школата се откри, то Учителят започна да дава песните на Школата и тогава разбрах защо не е било необходимо да отивам в Австрия. Бях завършила трета година семестриално във факултета по философия и се прехвърлих и завърших Консерваторията, за да бъда по-подготве-на за музиката на Учителя. Благодаря на Бога, че ме върнаха от онзи път на концентрираща пианистка и влезнах в Школата на Учителя. А когато бях поставена на кръстопът да избирам, Учителят ми каза: „Ти в миналото си се движила изключително в аристократични среди и си давала концерти, била си музикант". А това аз по-късно го видях във видение и разбрах много неща от онзи мой аристократичен живот. Спомних, че Учителят бе споменал също, че в миналото съм се издигнала много в духовния път, стигнала съм до средата на пътя и понеже светът около мене ми е обръщал много внимание и е имало възможност да се увлека в света и да загубя онова, което съм придобивала със столетия и затова са ме прибирали и са ме взимали много рано от земята в предишните си прераждания, за да не се отклоня от пътя. И сега тук в България щях да си замина също много рано от този свят ако не бях тръгнала по духовния път и не се определих в Школата на Учителя, но бях оставена и да избирам. И аз избрах Учителя и Школата. Ако бях избрала светът щяха да ме задигнат много млада и майка ми щеше да се облече и почерни в черен траур. А майка ми по-късно разказваше, че откакто съм станала дъновистка съм я почернила. Казах й: „Е, ти трябва да се радваш и гордееш, а не да се срамуваш от мене". Но благодаря на Бога, че тръгнах по този път и преминах дълги години. И в една такава среща в онези години, когато се определих Е духовния път, Учителят ми каза: „Много животи сме били заедно и много животи ще бъдем занапред заедно". Тогава аз бях млада и го приех като че ли Учителят ми дава храброст и кураж. Но сега след 50 години от тогава виждам, че освен храброст Учителят запали в съзнанието ми една малка светлинка, за да освети моят път от миналото ми, за да видя, че този процес е непреривен за онзи, който се стреми към духовно познание и към Бога.

 

Аз съм на разговор при Учителя.

 

„Започна ли да учиш? Сега е момента да започнеш да работиш, да се определиш. И да чакаш един и два месеца, все същото ще бъде. На настроенията не трябва да се поддаваш. Ти може да имаш тъжно настроение, но пак да работиш. От условията не може да се освободиш. Ако избягаш от майка си и баща си и идеш при други, пак същото ще бъде. Трябва да държиш Божественото, то е важно. Трябва да отделяш илюзиите от действителността.

 

По какво ще познаеш приятеля си? Ако той ти дойде едно дърво от райската градина и ти го поливаш и гледаш и след това се ползваш от плодовете му. Не е външното отличие. На децата най-напред им дават рокли, шапки, чепичета да се радват. А по-сетне ги пращат на училище. В какво седи Любовта? Аз може да те облека в хубави дрехи, но ако от вътре останеш грозен, това любов ли е? Ти няма да обръщаш внимание на външното държание на приятеля си, то не е важно. Какво ти е дадено от вън, то не е твое.

 

Когато перат някоя дреха водата се измърсява и дрехата изглежда още по-мръсна, но това не трябва да те смущава. Някой път има външни условия, които пречат на Божественото да се прояви, но то е временно. Божествената Любов трябва да се прояви точно на време в момента, в който трябва, защото ако се прояви преждевременно резултатите няма да са добри. Тогава ще бъде по-лошо. Някой път на човек му се струва, че е сам, то са само негови състояния. Трябва да отличава илюзиите от действителността. Може аз да съм работил и от вън цел съм оцапан, но е вечерно време и ти не виждаш. Според обичая като ме срещаш аз трябва да те поздравя, да те прегърна и целуна, но може ли това да направя когато аз съм оцапан. А ти като не виждаш това, мислиш си: „Защо не иска да ме погледне нито да ме поздрави". Тъй както се нареждат условията за човека те са най-добрите за него в момента."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...