Jump to content

93. МАЛКИТЕ ВЕЛИЧИНИ


Recommended Posts

93. МАЛКИТЕ ВЕЛИЧИНИ

На Изгрева около Учителя се стьлпотворяваха много млади хора и всеки имаше контакт с него и всеки взимаше от него онова, което му беше необходимо за неговото развитие и си отиваше в града. След време идваха отново да докладват как са се развили нещата от разрешаването на задачата. Учителят даваше наставления и поставяше други изпити. Животът на всички беше осмислен и крайно интензивен. Но понякога онзи, който се приближаваше до Учителя не получаваше онова, което искаше и за което бе дошъл, а събитията се развиваха по съвсем друг начин. Ние бяхме като малките деца, всякога искащи по нещо, но незнаещи това, което искаме дали беше подходящо за нас и дали беше наистина дошло времето, за да го получим. За всяко време си имаше определени неща, които човек трябва да се справя и да премине напред в своето развитие. Аз също не правех изключение от останалите и аз се врях като тях и аз исках като малко дете всички неща, които се искат в детството. А той ни беше и Баща и Учител. А това не беше малко, а цяла привилегия. Така когато се приближавах към него за някакво мое вътрешно изискване той ме спря като вдигна ръката напред и нагоре с изправена длан все едно когато поздравяваше учениците си и ми каза: „Ако на тех, на Паша и на Савка дам десет, то на теб ще дам едно". А Паша беше стенографката - Паша Теодорова, а Савка беше другата стенографка - Савка Керемидчиева. Аз се спрях и нещо отвън и отвътре ме спря и отривисто казах: „Слушам, Господи". Поклоних се и си отидох. Това беше една постановка на един живот, в който човек трябваше да служи. Трябваше да се започне с малките величини. Този урок за малките величини го учих цял живот. А какво научих още не съм сигурна.

 

Спомням си, че имаше един брат Чаушев, който отначало в младите си години беше наш брат, въртеше се около нас и беше усърден в началото. По-късно той стана толстоист, вегетарианец, държеше най-големият вегетариански ресторант в София, беше много интересна личност. Та, в годините на Първата световна война той отива при Учителя и го пита как да направи така, та да не служи войник, защото не искал да постъпва във войската, а тогава момците ги мобилизирали за фронта. Учителят седи и мълчи. Чаушев решава, че трябва да зададе въпроса по-конкретно и пита как да направи, че да избяга през фронта и да дезертира в друга страна, защото не иска да служи във войската. Учителят го погледнал строго и му казал: „На този въпрос мога да ти отговоря след хиляда години." Чаушев чул отговора, останал много изненадан от неопределеният отговор и не могъл да разбере защо Учителя му казал точно това. Чаушев доживя до дълбока старост, беше енергичен, жив старец, но тогава остана разочарован от отговора на Учителя и след като отива войник преминава през войната, по-късно става толстоист, а те отричат войната, беше вегетарианец, но се движеше в други среди, Той не можа да разбере отговора на Учителя, който е цяла загадка за мнозина. Учителят не обичаше хора, които бягат от трудностите и отговорностите. На фронта по ония години много братя преминаха с преписан 91 псалм и зашит в куртките си, преминаха под покрива на Всевишния и под закрилата на Учителя и на Бога. Никой не бе ранен и всички се върнаха живи. Но работеха с онова, което разполагаха в себе си, работеха с единствената ценност, с живота си да бъдат в помощ на своите братя когато воюваха за една кауза, която бе провалена поради неблагоразумието на хора, които искаха да работят с големите величини. Затова го разказвам този случай. България премина през Втората национална катастрофа. А Учителят беше на земята при българския народ и вместо да го питат, да чуят съвета на един Божествен пратеник на земята, те не само, че не го послушаха когато им даде съветите, но се подиграха с него, че накрая го интернираха във Варна. Това бяха земни величия, които смятаха, че с една заповед можеха да хвърлят хиляди хора на смърт, безогледно в свои прищевки и за свои амбиции. Та брат Чаушев остана да получи отговора на Учителя след хиляда години, а това беше един много дълъг човешки период. Аз не бях чувала досега Учителят да е отговарял по такъв начин, че ще им отговори след хиляда човешки години. А тогава ще бъде един друг свят където няма да има войни и отговора за брата Чаушев ще дойде от само себе си.

 

Аз съм при Учителя за разговор.

 

„Какво трябва да прави ученика? Ако не знаеш да плаваш не се хвърляй в морето." „Учителю, ами ако аз съм хвърлена в морето и морето е материалния свят и аз съм в него?" „Сега захвана да философствуваш. Ти си на параход в морето, който се клатушка силно и се страхуваш, че може да потъне затова искаш да се хвърлиш в морето. Като не знаеш да плаваш няма да се хвърляш в морето. Ще седиш в парахода, ще се молиш и ще вярваш, че няма да потъне. Човек може да го е страх, но да надделява на страха, да не оставя той да го завлече." „Учителю, аз не казах, че не искам да се боря със страха, аз само констатирах факта, че ме е страх." „Да констатираш факта, то е хубаво. Но рибата, която се е научила вече да плава из водата, трябва да излезе навънка на въздух, да стане птица. Няма защо да повтаряте това, което сте вече научили. Ти като не искаш да си държиш изпита, аз няма вече да ти говоря за него. Ти трябваше като една задача, която ти е дадена от Бога да го издържиш. Без наука не може. Един окултен ученик трябва да има знание." „Учителю, какво да правя когато настроенията ми са силни и не мога да се справям всякога с тях?" „Ти няма да обръщаш внимание на настроенията. Трябва да се определиш. Не може и на Бога, и на хората да се уповава. Какво ще уповавате на хората?" „Учителю, аз мисля, че вече съм се определила, но не мога да се справя с лошите си качества." „Ти ще започнеш незабелязано да работиш. От дъното на избата като охлюва ще изпълзиш малко по малко и ще се изкачиш на Мусала - това е Високият идеал. Затова учи, аз ще ти помагам. Да видим сега какво можеш да направиш сега."

 

Учителят искаше да опита на какво съм способна и беше много строг към мен, но аз през всичкото време изпитвах една вътрешна радост. Душата ми беше радостна и виждах, че той действува така пак, за да ми помогне и че нападките срещу мен се отнасят до нисшите духове, които бяха в мен, но не и до душата ми, която имаше такъв силен стремеж към него, който бе моят Господ. От време на време като го поглеждах и виждах Божественият му поглед отправен някъде далеч, строг и сериозен душата ми се свиваше от болка. Изпадах в смешното положение от една страна исках да изкажа съчувствие на този, който не се нуждае от него, който уповаваше единствено на Бога. Струваше ми се, че той е сам самичък и може би в този момент държи някой тежък изпит, за който ние хората нямахме представа. Сърцето ми болно се свиваше и аз плачех, че ние сме лоши, хората и досега нищо не сме направили, с което да го зарадваме. А той даваше, даваше, даваше преизобилно, а нищо нямаше налице около него, че да се види, че нещо е реализирано от онова Слово, което той даваше. Той все оставаше сам в тази човешка пустиня. Само дава и нищо не взема. Накрая ми каза: „Ако ти си издържиш изпита аз ще се радвам". Ето неговата радост от къде ще дойде. Да направим нещо за Господа. Боже помогни ми целият си живот да предам на теб и да издържа изпита си в този си живот, за да зарадвам своят Учител и то поне веднъж.

 

„Учителю, понякога вие говорите обезсърчително." „Аз от сега нататък все така ще ви говоря. Вие дори не сте и като децата - те знаят много добре кога трябва да плачат когато им се карат и кога да благодарят когато им се дава, а при вас е точно обратното.

 

Човекът, който се страхува той е роб. Той не е свободен. Един ученик трябва да е послушен на Господа без разсъждения. Да слуша Господа без да разсъждава."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...