Jump to content

Любомир Лулчев III. Творчество: Приказки и разкази I. На планината


Recommended Posts

Любомир Лулчев III.

Творчество: Приказки и разкази

I.

На планината

(Любомир Лулчев. На планината: Приказка.

София: Ст. Атанасов, ул. «Неофит Рилски» 36, 1935)

Религията и науката, т.е. Любовта и Мъдростта, трябва да се примирят във вас, да работите и с двете едновременно, за да се освободите от вътрешното робство, в което сега се намирате. Тази е великата задача на човека.

Учителят

ЦАРЯТ ИСКА ДА ЗНАЕ

(стр. 64-114)

Царят, Малката и ученикът след известно време седяха всред гората под едно голямо клонесто дърво, където бяха разстлани хубави килими.

Част от прислугата беше се отдръпнала далеч настрани, а постове войници мълком бяха се разместили наоколо и охраняваха отдалеч от любопитни, зверове или изобщо от някои случайности.

- Не зная дали ще Ви е удобно сега тъкмо след тая случка да говорите, но мен много ми се искаше да чуя нещо повечко. Снощи още - започна царят след малко мълчание - на няколко пъти схванах доста оригинални мисли, които Вий изказахте. А промяната на Малката е тъй явна, колкото и неочаквана. - И той я погледна с нескривана радост. - Никой повече от мен не е й се радвал, не е търпял нейните капризи, очакващ, че един ден тя все ще разбере всичко малко по-дълбоко и няма да гледа тъй повърхностно на живота, озлобена от всичко... На нея аз винаги съм гледал не само като на обикновено момиче. Тя имаше дарби и заради тия дарби много й се прощаваше... Понякога тя висеше над пропаст, без сама да знае - и пак съдбата я запазваше...

И когато я виждам тъй внимателна, тъй покорна, нещо нечувано и невиждано досега, мен се не иска да вярвам още, че е истинска промяна. Или, ако повярвам, да Ви поздравя с големия успех, който сте имали да повлияете така решително и коренно върху й...

Но може би сега, когато Вашата устна е така лошо подута от безобразието на пълководеца - мисля, ще Ви бъде малко затруднено да говорите... Може да оставим и за по-после, макар че аз бих искал, чувствувам нужда да споделя нещичко от многото мисли, които са се родили в мен, много въпроси, които са се повдигнали в душата ми благодарение присъствието на тия учени мъже, които вечно са нещо несъгласни помежду си... А и мен самия много нещо ме интересува и душата ми е страдала... Малке, ти няма вече да ме ненавиждаш, нали?

- О, не, не... - каза тя бързо, - не...

- Вашият живот - каза Ученикът, като се усмихна, за да подчертае безгрижието от подутата си устна, - е много интересен. Съдбата не току тъй Ви е поставила да царувате всред толкова несгоди и врагове. Но изкуството на капитана на един кораб се познава в трудните моменти, когато минава над подводни камъни. Не се безпокойте за моята устна - каза той, като видя как погледът на царя не се отделяше от нея, - след двадесет минути тя ще бъде почти здрава съвсем. Мойто тяло е послушно... Но сега нека продължим. Вие се чудите на Малката. А всичко наистина е чудно. Тя е била един барометър винаги, само че Вие не сте разбирали да го четете... Когато снощи я чух да пее «Песента на сълзите» - на горчивата човешка мъка, аз потръпнах и разбрах, че са настъпили крайни моменти. По човешки Вие сте взели това дете от улицата, възпитали сте го и отхранили, за да направите едно добро дело, да проявите доброто, което всяка душа желае да стори някому в света. - И колкото по безпомощно е съществото, толкова по голямо е желанието...

Но тук има и нещо друго. Това е дете на народа. И по невидими, но знайни пътища за знающите - тия връзки съществуват, нищо не може да ги прекъсне... И това състояние на масата, на народа се предаваше и ней... Тя беше само малък извор, който под земята нейде бе свързан с масата - и всяко колебание в голямата народна душа намираше отзвук в нея и в нейните песни и отношения... Вие не можехте да разберете защо тя е тъй настръхнала към Вас, защо Ви не разбират във Вашите отношения и благодеяния. А то е, защото тя се чувствуваше чужда Вам, а частица от един народ със страсти, завист, желания, немотия и мъка, на които тя ставаше проводник. Тя беше готова да захапе и хапеше ръката, която й подаваше хляба, защото в нея имаше чувствата на хиляди, хиляди същества... Това не знаехте нито Вие, нито тя - но имаше нещо по-велико, което съединяваше един цар с една частица от народа. Това беше една мистическа връзка. И затова, въпреки всички интриги и опити на мнозина да я разкъсат, оживя и отрая... Зад всеки човек стоят хиляди поколения. Помислете само - Вие имате баща и майка, и те - баща и майка; и другите, и други и хиляди, и милиони години назад се простира една нишка-живот, която е минавала от човек на човек като непрекъсната лента - помислете само, като непрекъснат поток, защото веднъж, една секунда само ако бе се спрял, нямаше как да се продължи... И ето, Вие сте на върха на тая пирамида, Вие сте краят на тая безконечна лента от милиони и милиарди години... Я се опитайте да помислите това! Ние говорим като върховете на пирамиди и милиарди живи същества са минали и стоят зад нас, минали като непрекъсната верига, за да можем да седнем сега един срещу друг и да се гледаме и говорим.

Царят неволно потръпна.

- Наистина - каза бързо той и после млъкна изведнъж. - Наистина -продължи след кратко мълчание... - колко много хиляди и хиляди мъже и жени, бащи и майки са се изредили, са съществували преди нас един след друг, пазили са живота като някое кандило и са го предавали от старчески ръце в по-млади. Свещения огън на живота...

- Да, свещения огън на живота - повтори като ехо Ученикът. - И мислите ли, че това е ставало само ей току-така, за нищо, че не е имало нещо, което е промислявало върху тоя безкраен процес? Или е имало някоя воля, която го е ръководила?

Ний отглеждаме стадо от коне, говеда и кози - и всички те знаят своите господари. Но човекът не помни, забравил е своя. А мнозина не искат и да го знаят... Защото той им е казал много, което те не са изпълнили и като немирни деца ще трябва да отговарят. И отговарят, защото, ако изпълнението на един Божествен закон носи радост и веселие - неизпълнението му донася тъмнина, омраза, скръб, болести, смърт. Хората сами извикаха всичко това и го вляха като мътна струя в своя живот.

- Но то все някъде е съществувало, хората не са го създали - намеси се царят.

- Несъмнено, но това, което е добро за един по-низш живот, за по-висш стадий е вече зло, мъка, нетърпимо. Има селяни, които с радост ще влезнат и поживеят в каква да е колиба, но Вас, научения на дворци и палати, ще измъчи тоя живот. За мнозина тревата е много хубав килим, но ние седим върху други...

- Но какъв смисъл има да се отказваме от удобствата в живота?

- Няма никакъв смисъл изобщо човек да се отказва от каквото и да е, щом пита защо го прави и не е разбрал това... Но ако живее съзнателно живота си и ако има за образец не живота на обикновените хора, той ще се запита: «Как ще живея, как трябва да живея разумно, тъй както природата ми е турила за задача, като ме е създала?» Защото, ако часовникарят прави часовник и поставя всяко колелце на своето място, да се върти в строго определена бързина и начин, мислите ли, че човек, това сложно и разумно същество, е създадено в милиони и милиони екземпляри, без да има какво да е отношение към самата природа? Това ще бъде най-странната мисъл.

Никога природата не би разпиляла толкова материал за нещо, което не й е потребно, което не извършва или трябва да извършва някаква функция в нейния организъм. И това, което правят клетките в отделния организъм на човека, това е самият човек - клетка по отношение на големия общ човек, направен от всички клетки. И както клетките на петата не знаят волята на господаря си, но носят неговата тежест, а клетките на очите се радват на всичкия блясък на светлината, така и человеците са на разни места в тоя поток на живота и носят различно тежестта или радостта от него.

- Но това е само едно сравнение, една мисъл, оприличаване, но не е никакво доказателство. Comparaison n`est pas raison" (Сравнението не е довод - бел. М.И.)

- О, защо не? Че и самото това изречение е един оотрага1зоп. Искате доказателство, но то не може да Ви бъде дадено... засега поне. Но Вие сами може да придобиете нещичко от Вашия собствен живот. Спрете се и се замислете дълбоко за тая голяма безконечна верига от същества, които са минали преди Вас, които са живели със свои неволи, мечти и постижения, като е предавано един другиму по нещичко... Но не мислете само, а така някак, плувнете в тая мисъл. Нека тя Ви обхване от всички страни - потопете се в нея. И тогава вечният непрекъснат живот, който е минал, ще стане като река, в която Вие ще плувате. И при всяка крачка назад тя ще сменя своите брегове, своите изгледи, своите форми... И всичко това, този живот, е и Ваш, защото той е запазил частица от себе си и във Вас, като инстинкт, подсъзнание... Защото, ако нямахте тия частици вътре в себе си, Вий никога не бихте се и свързал с тях вън... Човек се разбира и се свързва отвън само с това, което има и в себе си. И ония, които искат да изменят направлението на човешката цивилизация, достатъчно е, ако внесат нова храна, нови чувства или нова мисъл. Бавно, но те дават плод - променя се животът на човека. Така стават отклоненията в добро и зло.

По-висшият живот винаги носи доброто в себе си, по-долнята стадия е мъчение за по-възвишения. Онова, което за коня е чистота, за човека е нечисто или неудобно. Кучето спи на двора, със своя кожух завито, но човек би простинал... И праща природата свои ръководители, които да сочат истинския път на развитието. Закони, които да дават правилно насочване на всички енергии по естествени пътища, защото човек иска това, което му е приятно да се продължи, а неприятното по-скоро да свърши, макар че това приятно в някои случаи му носи само разрушения на собствения организъм и с това го извра-тява. Тогава идват в света великите хора. Учителите на света, които показват кое е Път, Истина и Живот - истинският вечен живот.

Това на хората се вижда тъй далечно и невероятно - макар че съвсем не е така трудно, че те смятат тия хора за Божествени - за божества. И така е, защото това, Божественото, е дало начало на всички същества и когато то се развие и обхване всецяло човешкото същество, тогава се проявява Божественото Начало. А то е във всички еднакво, независимо какви са и как се проявяват на земята.

Царят направи неволно недоволна гримаса. Ученикът я забеляза и веднага реагира.

- Зная, че за Вас е доста трудно това не да разберете, но да го приемете в душата си. Много условия на миналия живот и сегашни схващания Ви пречат за това.

Царят кимна с глава.

- То е, защото Вие гледате, така да се каже, света отвън. А то е донякъде като да гледате на човешкото тяло отвън: виждате ръка, но за нас е ръка; рамо, глава, шия, крака, но това са названия, които ние сме турили. Откъде почва или свършва ръката и започва рамото, това ние условно знаем. Но за организма няма тия прегради - той, когато видимо иска да движи ръката за нещо, ако има нужда, движи още много скрити и видими мускули и поставя цялото тяло в удобно положение, да свърши ръката исканата работа. То диференцира своите органи дотолкова, доколкото самата служба изисква и функцията налага. Но те самите не отиват в ущърб един на друг, защото тогава това би било неразумно и резултатът му ще е плачевен - болести, самоизяждане и смърт.

Но ако погледнете задачата, която има да се реализира отвътре, като една цел, която искаме да се постигне, тогава всички мускули съответно взимат участие в реализирането на задачата - всеки според силите и нуждата, като нещо цяло. Ето, така става и човекът, когато погледне на человечеството «отвътре». А за да стане това гледане «отвътре» - самият той трябва да бъде някъде вътре.

И ето, идат грамадни, велики, свръхчовешки съзнания, които обгръщат всичко човешко в себе си, чрез идеалите, които носят. И тогава хората, влезли вътре в това съзнание, чрез възприетите насоки, се чувствуват вече по-друго-яче от обикновените. Както една клетка, която е влязла в състава на тялото, няма нужда вече сама да се движи, храни или търси условия за живот.

- Но ако е така, тогава защо е злото? Защо са боевете между хората? Ето на, Вас самия Ви биха, и то жестоко, грубо... Чувал съм много проповеди за свобода, за ненасилие - но миелите ли, че ако Ви срещне един лъв, ще Ви пощади само защото не мислите като другите хора? О, да знаете колко пъти съм мислил и понякога подтиквал разговора към тия въпроси, но освен баналности, рядко съм чувал свястна дума от моите учени приятели и философи, които вечно спорят, доказват или отричат... все в името на една и съща наука... По един и същи факт вадят две противоположни «истини» и двата лагера ги защитават най-отчаяно...

- Да, и това сочи само, че зад тези «истини» стои нещо по-възвишено, което ги обгръща - една обща истина, която примирява противоречията. Но за това е необходимо повдигане, дълбоко разбиране и искрено отнасяне с нещата. А за да стигне това, человек трябва да стане свободен, понеже само свободният от странични мисли може да схване правилно истината. Защото светът може да бъде красив и хармоничен, но въпреки това кривото огледало или стъкло ще даде изопачени образи. И затова Христос, великият Учител на човечеството, е казал: «Който иска да ме следва, да остави дом, баща, майка и сестри и братя, и самия си досегашен живот, да си вземе кръста и да тръгне след мене!»

- Но това не е ли в противоречие с Божествения закон да почиташ баща си и майка си? - попита царят. - Не ли тъкмо такива противоречия са пратили Христа на кръста?

- Исус отиде на кръста по други причини. Тук няма никакви противоречия - каза Ученикът.

- Как няма? Това е тъй очевидно - прекъсна царят, - та не е ли ясно казано: «Почитай майка си и баща си?»

- Да, това е така, то това е заповед за всички: «Почитай майка си и баща си, ако искаш да живееш дълго и да ти е добре.» Но освен хората, които живеят, има и хора, които се учат. Това са учениците на великия Учител. И Той тях е избрал от света и тях учи. Ако обичат къщата повече - не ще идат в училище, така е и в обикновения живот. И ако те обикнат баща си и майка си повече от Бога и не са готови да ги изоставят за Него, те не могат и да намерят този център на сила. Защото, ако вземем даже чисто механически - само към по-силния център ще се привлече мисълта, дейността, самият човек, неговата душа и дух. Затова Христос иска от Своите ученици да оставят всички обикновени закони, стремежи, цели, мечти и желания, да оставят старите си разбирания и живот и да вземат кръста - сиреч страданието в света, да поемат съзнателно ролята да бъдат помощници на великия Учител и с това да опознаят вечния живот, който от нищо се не прекъсва и който тържествува над самата смърт...

Вие обърнете внимание на слънцето, което е вечен извор за земния живот, дванадесетте знака на зодиака, 12-те апостоли на Христа и Той самият, като слънце между тях.

Помислете за тия прости наглед рибари и случайни хора, които станаха тогава апостоли и прочетете после техните послания, думи, които ще Ви смаят с дълбочината си и ще Ви накарат много да мислите.

Ето, това направи едно съзнание, едно духовно слънце - То накара да разцъфнат хиляди цветя - душите на милиони хора да застанат «отвътре» на света и да разберат братството органически...

- Нещо странно ми звучи в думите Ви. Чувствувам, че има дълбока истина, но като че ли има и някаква завеса, която трябва да се вдигне леко и изведнъж да видя много и да разбера много, неочаквано много...

- И така е. За голямо съжаление - каза Ученикът бързо, - съвременните учени хора не могат да разберат, понеже изхождат от егоцентричното разбиране. Те изучават нещата от гледище на периферията, а трябва да идат по радиуса в центъра - при Бога, и оттам да се върнат по други радиус пак към периферията - към другите души, и тогава много ще разберат. А сега учените смятат дори тия хора, които могат чрез своите разширени съзнания да се сливат с околното, за ненормални. А тази е погрешката, че тъкмо те са нормалните. Тях вашите учени ги наричат понякога шизофреници. А то е, защото не са разбрали оная логическа форма, която е достъпна само за тези, които са се отрекли от всичко свое, включително и живота, и егоцентричното съзнание и самосъзнание.

Исус дава следната форма на мисъл:

«Аз пребъдвам в Отца си и Отец пребъдва в мене

Ако вие пребъдете в мене, както аз - в Отца си.»

Помислете, това не е само фраза. Тя има свое съдържание. А вън от това има и своя логическа форма, която като форма за разглеждане не само не е схваната, но не е разбирана нито от най-учените, защото те са строги индивидуалисти. А когато се разбере тази логическа форма на мисъл, тя ще донесе безкрайна свобода на мисълта, навлизане в колективното съзнание и придобиване на колективен, нов изглед на цялата природа. Това ще е нов комплекс от идеи, твърдения и възможности, които сега доморасли учени смятат за ненормално и болестно отклонение, а не могат да разберат, че е една огромна придобивка на човешката мисъл. И колко много минали години не им стигнаха да се повдигнат до тая височина, на която стоеше някога наглед простият и скромен Назаретски дърводелец!...

- Но, право да Ви кажа, и мене самия не ми е така ясно това, което искате да кажете - прибави царят замислен. - Все ми се струва, че Вашата мисъл хвърка над нещата, а моята само обикаля наоколо, като пред заключено помещение - наднича през прозорците, но не може да се влезе вътре.

Ако намирате наистина, че това са тъй високи логически пътища, не мислете, че ще ме отегчите - дори ако има нужда да повторите някои неща и да ги подчертаете дебело, за да ми станат ясни. Защото от все сърце търся дълбока мисъл и ново схващание. Туй, което Ви питах за войната и ненасилието, аз пак ще се повърна, защото искам да чуя мнение от компетентно лице, а не само умувания на хора, които спекулират с мозъците си като жонгльори и могат да защитават едно след друго даже две противоположни гледища, само да има кой да ги слуша... Изяснете ми по възможност този въпрос. Ние ще отегчим Малката, но тя може да се разходи наблизко, ако подробностите не я интересуват.

- О, не, не - живо запротестира тя, - макар и да не разбирам всичко с ушите си, аз слушам и с душата си, отвътре. И тя всичко попива като вода -нали много съм жадувала за всичко... Не ме пъдете, нека да слушам!

- Та кой те пъди, Малке! - погали я той леко по главата. - Седи и слушай, и ако двама не разбираме достатъчно, няма, нали, да се срамуваме един от друг... А сега, като имате тъй послушни слушатели, започнете Вашата теза. Струва ми се, това, което казахте, е текст от Евангелието. Ако има нужда, ще може да донесат едно и започнете лекцията си. Имаме достатъчно време и желание да си поговорим.

- Няма нужда да се донася Евангелие - каза Ученикът, като бръкна в джоба на връхната си дреха, извади малка книжка и я запрелиства.

Царят, подпрял глава на ръка, го гледаше внимателно. Устната, която беше по-рано тъй подута, сега едва личеше - за тъй късо време тя беше се прибрала почти като здрава. Това го накара да си погледне своя захапан пръст, който, въпреки малката рана, се беше доста подул. И това го учуди много.

Спомни си думите на Ученика, че ще спадне, и виждаше, че това стана наистина - още нещо, за което би искал непременно да получи разяснение.

А ученикът отвори Евангелието и започна спокойно:

«А Исус извика и рече: Който вярва в мене, не в мене вярва, но в тогова, който ме е пратил.

И който гледа мене, гледа оногова, който ме е пратил.

Аз дойдох светлина на света, за да не остане в тъмнина никой, който вярва в мене.

И ако чуе някой думите ми и не ги пази, аз не го съдя, защото не дойдох да съдя света, но да спася света.

Който ме отхвърли и не приеме думите ми, има кой да го съди - Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.

Защото от себе си не говорих, но Отец, който ме прати. Той ми даде заповед какво да кажа и какво да говоря.

И зная, че това, което Той заповяда, е вечен живот. И тъй, това, което говоря, говоря го така, както ми го е казал Отец.

Истина, Истина ви казвам, който приеме оногова, когото аз пращам, мене приема и който приеме мене, приема Тогова, който ме е пратил.

В оня ден ще познаете, че аз съм в Отца си и вие - в мене и аз - във вас...

Исус в отговор му рече: «Ако ме люби някой, ще пази учението ми и Отец ми ще го възлюби и ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него».

- Чудна работа - каза царят, - я дайте да видя Вашето Евангелие, като че ли е съвсем друго. Точен ли е преводът му, защото туй, което ми четете, може би под влиянието на говореното вече... Или Вие избирате специални текстове? Но, струва ми се, много са... особени... бих рекъл. Като че ли някаква мисъл се оформява зад всички тях, мисъл, която аз не съм добивал никога, когато съм слушал Евангелието.

- А хубаво е да си го прочетете и Вие сами - каза тихо Ученикът.

- Ние имаме стара семейна Библия, може би повече от стотина години... нали то е все същият текст?

- На всички езици и всички времена би трябвало да бъде един и същ. За жалост преводачите му са понякога много невежи хора. Липсва им духовна просвета и като държат на буквата, изопачават Духа. Но все пак в главни черти мисълта е запазена. Да продължа ли четенето?

- Да, разбира се - каза бързо царят. - Мен само ми направиха силно впечатление текстовете. Може би Вий ги подбирате по особен начин?

- Моята цел не е религиозна - каза Ученикът. - Искам да подчертая само онова, което е бил Исус - един свръхчовек, който не е само говорил, а ни е оставил и методи, за да водим един много разумен живот, който би ни отървал от хиляди излишни страдания. Съвременните учени хора не обичат да говорят за Христа - но говорят за хора и герои, които са по-малко велики и неиздържани по характер. Защото Исус е характер, издържан във всички направления. Аз го вземам като човек. И ако е да черпим пример от някого, той е най-достойният- независимо от това дали ние ще приемем неговите схващания и идеи като наши. Заедно с това той е употребявал и ред методи на мисъл, неговото съзнание е работело по особени пътища, непривични за нас самите, обикновените, но откриващи нови посоки, форми и дълбочини на мисълта и следователно - на схващане на самата природа.

Но нека прочета още малко от Евангелието, а след туй с няколко думи ще се опитам да очертая по-дълбокия смисъл, който искам да разкрия пред Вас.

«Аз съм истинската лоза и Отец ми е земледелецът.

Всяка пръчка в мене, която не дава плод, той я отрязва и всяка, що дава плод, очистя я, за да дава повече плод.

Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говоря.

Пребъдвайте в мене - и аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие - ако не пребъдвате в мене.

Аз съм лозата, вие сте пръчките. Който пребъдва в мен и аз - в него, той дава много плод, защото отделени от мен, не можете стори нищо...»

Ученикът притвори Евангелието. Малката седеше, прибрала крака под себе си, протегнала ръце, като да се молеше неволно за нещо.

Царят бе се облегнал на едно дърво и слушаше с голямо внимание. Един или два пъти му се стори странно, като че ли някаква завеса се вдигаше за мигновение. Две хиляди години, което беше натрупало времето, изчезнаха и той чуваше глас познат, божествен, който го караше да потръпва. Сякаш Христовият глас звучеше. Всред тая вековна гора и големите планински върхове, които надничаха недалеч, всред шума на потоците и песента на птиците като че думите Христови добиваха живот. А може би душата на този човек резони-раше като прекрасна цигулка в ръцете на майстор...

- Основният въпрос днес във всички философски системи, па ако щете и във всички клонове на науките, то е проблемата за въздействието на външната реалност върху нашето аз. Че съществуваме ние, всеки един от нас, поне за себе си, не може да се съмнява. Че съществува още нещо, вън от нас, и в това здравомислещият човек няма повод да се съмнява или да отрече. Но когато дойде следващият въпрос - какво е това «нещо» вън от нас, какви са нашите разбирания за него или, по-право, доколко нашите понятия отговарят на самата действителност и доколко тая действителност или реалност е - явяват се спорове. Това е един въпрос, който е разрешаван от хиляди години във всички философски школи и мъдреци - и останал неразрешен. За обикновените хора това са излишни думи, но за учения човек, който иска не само да констатира нещата, но и да разбере - нему е необходимо малко по-дълбока мисъл, поясни концепции, по-определени понятия...

Но вие навярно сте запознати с тая основна проблема на съвременната теория на познанието.

Царят кимна с глава.

- Да, изучавал съм ги - но Вие продължете мисълта си.

Винаги досега във философията или науката се изхождаше от един основен принцип, който, макар и да не се подчертаваше, все пак си оставаше фундаменталното допущание, което даваше стойност на всичкия умствен процес, като научна мисъл. Това беше чувството на индивида, на личността.

Винаги мълком се допущаше, приемаше и основната мисъл, че човек е индивид, който мисли самостоятелно, живеещ и проявяващ един живот, свойствен на човешкия род.

Изхождайки от това, човек гледа на цялата вселена като че ли от един център, в който се намира самосъзнанието му. Всичко по-отдалечено от него, от това съзнание, ражда отношения - това, което е тук, в центъра, в диференцираното съзнание не е там. Това обособяване на личността има за резултат понятия за време и пространство: след «това» иде «онова», има «след», има и «пред»...

- Значи Вие мислите, че времето и пространството не съществуват сами по себе си, а са наши субективни схващания?

- Този въпрос нека оставим за по-после, да се не отклоним от главния. Но с две думи мога Ви отговори: времето и пространството, това са перспективи на диференциралото се «аз» по отношение на останалото в природата извън него. Самото това отношение преиначава нещата: по-близките се виждат по-големи, по-далечните се сливат с неясните очертания на дрезгавината и сивотата на мрака. Това «физическо» виждане има и своя етическа страна -това е обичта към близкия физически около вас.

Формиралото се съзнание или индивид физически - независимо от коя степен на развитие - веднага почва да търси това, което е необходимо нему за съществуванието му. По тоя начин се пораждат и отношения, в които единият живот поглъща по-слабия и по-низшия, за да придобие своя храна и продължи своето съществувание. Диференцираният център ражда функцията.

Всичката наука и философия изхожда от представата за индивидуалния живот преди всичко, че съществува едно «его», което добива впечатление и резултат от своя живот и го употребява, както то намери за добре.

Бракът и семейството в тая вековна еволюция са само една временна проява, защото, както знаете от науката, в миналото историческо и праисторическо имало най-различни форми на общества.

- Да, това е установено със значителна научна точност - каза царят.

Индивидът подбира своите дарби и условия за живот, за да постигне

пълно развитие и проява на всички свои качества. Всяка придобивка и разширение на неговите граници и собственост носи радост, удоволствие; и обратно - при процеса на взимането, стеснението, лишаванието, било от чисто материално във вид на блага, или духовно, във вид на ограничение етическата дейност- на знанието, свободата и пр., еднакво настъпя тъга, страдание, мъка.

- Е да, разбира се.

- Но това е индивидуално разбиране, бих го рекъл по-право, егоистично, егоцентрично, защото семейството е също такава проява на няколко индивида, струпани около едно «его» за придобиване известен резултат.

Говоря Ви всичко това набързо, защото, струва ми се, че подробностите на мисълта ми биха Ви отегчили напразно.

- Досега всичко е ясно, но не мога да разбера към какво се стремите!

- Ето, сега да минем на външната страна, после ще продължа мисълта си. Да вземем картината на света. Днес человечеството има известни постижения, но и много, много страдания, болести, нещастия и смъртност.

- Ама така е било всякога, самата история показва това!

Ученикът поклати глава.

- А кой ще ни увери, че тая история е описала действителността? Не виждаме ли днес как се пишат истории и колко далече сте от Истината? Не, въпросът стои по-другояче и можем после да се върнем пак на него. А сега нека констатираме обективно един факт, който се намира пред очите ни - болшинството от хората не са доволни от положението си.

- Но в това е и условието за прогреса - каза царят.

- Права мисъл - съгласи се Ученикът, - но ако в пресилване на тия условия се погубва човешки живот, това вече не е никакъв прогрес. Ако земята е разсъхнала тъй много, че житното зърно не може да черпи сокове и замира -тия препятствия не създават условия за живот, а убиват.

Ако съвременното общество, голяма част от него, трябва да дава не само своя труд, но и своето здраве, за да постигне условия за тоя живот, преживяването си, това сочи, че трите фактора, които водят живота - наука, религия и философия - в своите прояви не са на местото си. Или те вземат участие като творци, а резултатът от тяхното творчество е тая горчива действителност, или пък те са само неми зрители, безполезни сега, тъкмо тогава, когато животът иска решителни и знающи водачи!

Тогава се явява вече големата проблема не на философията, не на науката, нито на религията, а много по-голямата, която обхваща всички тях - проб-лемата на целокупния живот, който съвременните хора, в своя стремеж на спецификация, пропущат. Те разрязват човека на крака, ръце, глава; науката - на химия, физика, психология... а самия живот, който дава смисъл на нещата, го пропущат между пръстите. А този живот е живот на всичко във всичко, непрекъснат процес на една сила, която, ако би се някога прекъснала, не би имало какво да я възобнови...

Това е вечният живот, вечният поток, малка част от който минава и през нас... Но как го схващаме ние? Като се изправим и погледнем навсякъде, хоризонтът ни е затворен - така ни се вижда; най-близкото ни е най-ясно. Като погледнем изцяло на живота си - същото. Родили сме се сякаш от тъмнина излезли - и пак в неизвестност отиваме - умираме...

И пак само уж ни е ясно, а какво беше вчера, по завчера, преди години -ден след ден са се слепили като листове на някаква книга... Има ги някъде... Но днешния лист ние четем. Колко е богат той! И утре... всичките тия богатства помръкват постепенно, докато изчезнат съвсем.

Но е ли това реалност? Туй ли е животът? Това ли е действителността? Кой може да ни каже? Очевидно, които знаят. Но кои са те - учените, знающи-те, мъдрите?

Но винаги те изхождат от мисълта, че те са, които знаят. Това са диференцирани центрове на мисли, интелект, които дават една представа, картината за света и неговото въздействие - т.е. философия и наука във всичките й разклонения от егоцентрично гледище.

Но не е ли естествено и по-разумно да се чуят и тия, които не мислят еднакво с нас, независимо от това, че тяхната мисъл може да ни се стори странна наглед?

И тъй, ако ние погледнем на учените хора, които изнасят истините, ще намерим два типа: едни изхождат от своето «аз», като начало на знанието -чрез себе си те схващат картината на света и се гордеят с това. И други, които застават на противоположния принцип - «Аз съм лозата, вие сте пръчките, ако не пребъдвате в мене и аз във вас, не можете да дадете плод.»

Следете сега мисълта ми. Първо, ние имаме един процес, абсолютно верен процес на природата - пръчките черпят енергия от своето стебло. Второ. Освен понятието на отделния индивид, присъщо на всички - и растения, и животни включително, съществуването - тук и в текстовете, които четох, става дума за нови разбирания, за нови понятия - пребъдване - «ако не пребъдвате вие в мене и аз във вас».

Кой е Исус? Един свръхчовек, най-малко. На кого говори? На деца почти спрямо него. Какво им разправя? Един принцип, който съществува в природата - че човек не е затворен индивид, че той не е откъснато съзнание, самостоятелна клетка, а една частица живот, който взема участие в един по-висш живот, както клетката, която участвува в нашето тяло. Тя има и живот за себе си и в себе си, но сборът от клетките имат и цялостния живот на индивида или личността.

Ето тая мисъл, тая логическа форма е, която донася едно сливане или преливане на едно съзнание с друго, което и органически е възможно и става: пренасяне на поетите и писателите в душите на героите и в своите читатели. Това именно гледище е по-вероятно, то ще донесе разширение и промяна и в науката, и в етиката, на нравствените норми.

Исус по този начин е описал в приказки и притчи една дълбока истина на взаимоотношение на силовите центрове и полета, които занимават съвременните учени...

В един вечен символ Той е вложил истината, която ще става постепенно достъпна на съзнанията.

Помислете си само за това. Представете си ясно картината на едно съзнание, което се обособява. То има свое и «мое» - и съзнанието, което се прелива в другите - и се радва с всички, скърби с всички, носи общия живот. В такова съзнание на голямата истина животът вече има друг образ. Както хиляди клетки всеки ден загиват в тялото, но животът в цялото все остава, така и животът на хиляди хора, прикрепени към съзнанието на Христа, меняват формата си, но не изчезват, а само се преливат в общия вечен живот. Ето, това е великата картина на живота, гледана от свръхчовеците, които са много по-близко до реалността от нас.

Христос не е употребявал научния жаргон, но това, което е разкрил, са основни, вековни истини, ясни за всеки разумен човек, който може да разбере понятието «пребъдва», който може да се откаже от многообразието и различието на човешкия живот: «баща», «майка», «къща», «сестри» и собствения досегашен живот и възприеме само единия верен път: кръста и стъпките след него. Тогава Той, Христос, козмичното съзнание, е в него и ученикът - в Учителя си, клетката - в тялото и животът на клетката е живот на тялото и обратното - личността и животът на личността, неговите условия на живот са на самата клетка...

Ония, които гледат света чрез перспективата на личността, виждат нещата изопачено.

Бащата и майката влагат нещо общо в децата - това тяхно, родителско общо е онзи елемент, който дава и ново етическо отношение: «брат» и «сестра», «деца» и «баща», «родители».

Но във всички хора има и по една частица от голямата вечна сила - прародител, който е родил всички родители. Чрез нея ние всички се разбираме, чрез нея всички един ден ще се почувствуват братя. В нея пребивава Христос и тя пребивава в Него. И ако Той е в нас, каквото и да поискаме, ще стане, защото Той е господар на всичко...

Ако Вие се освободите от обикновеното разбирание на сегашните хора, Вие ще бъдете много по-близко до природата и нейните закони. И всяко Ваше желание, което тогава ще се яви и което ще е резултат от Вашия живот, свързан правилно с общия живот на природата, ще се изпълни веднага, както искането за храна на клетките в организма се задоволява с чудната система на кръвообращението.

- Това наистина заслужава да се помисли... И сигурно тогава тая централна сила би изпълнила всичко, само ако знаехме законите й.

- Ами те са казани ясно, но трябва да се оперира внимателно с тях... Вие изучавате закони и закончета с хиляди, дори на обикновените човеци, а на най-великия, когото наричаме богочовек, нямаме светлина да проумеем законите. Най-прости наглед, те са най-дълбоки и верни през векове и векове, когато човешките се сменят едва не всяко десетилетие...

- Добре, но защо нашите учени отричат тогава религията и я смятат за суеверие?

- То е тяхно право, макар че и по-справедливо е предварително да проучат онова, което не познават или отричат.

Но тук въпросът не се отнася до религии, а до значението на една свръх-човешка личност, до законите, които той е изнесъл, до логическите форми, които той е употребил за израза на една невидима реалност. И понеже Той е с хиляди години надрасъл средата и времето си, то, за да го разберем, трябва да съсредоточим ума си. И ако ние наистина се напрегнем с всичкото си желание на ума, сърцето и душата, т.е. запълним душевния си живот не с къщи, имоти и временни отношения, но проучваме вековното, то ние ще имаме вярна представа за света, за онова голямо велико съзнание и неговата светла задача по отношение малките прахолинки-клетки - Христос и нас, человеците...

Млъкна ученикът и се замисли дълбоко, като че ли нямаше никой наоколо. Царят също бе се замислил. А Малката, напротив, приличаше на цвете обилно оросено, което е разтворило своята чашка след многоочакван дъжд.

- Значи законът, сам по себе си, има своя еволюция - каза царят. - Индивидът трябва да се развие, да придобие богатства духовни и материални и после да ги пожертвува за тия, които обича: първо родителите си, после своето семейство, народ... Защото, както и Вие казвате, природата никъде не струпва излишна материя.

Ученикът поклати глава.

- Жертва... Жертвува тоя, който не е свързан с Първичната причина, който има нещо и жали, дава и няма откъде да получи. Жертвува стомната своята вода, но изворът вече не «жертвува» нищо, а блика и дава живот на жадните. Това е законът и за онзи човек, който пребъдва в общото течение на живота и има чувството, и главно - неговото реално съдържание на вечното му продължение.

- Разбирам, Вие изтъквате две главни идеи, както някога е имало две главни схващания: геоцентрична и хелиоцентрична, че в центъра на вселената е Земята. А по-модерните астрономи туриха Слънцето, а още по-модерните ни казаха, че вселената няма център, нито периферия... Но както и да е. Хората на старото изхождат от себе си като индивиди, Христос изнася нов принцип на пребъдване, преливане на съзнанията, психически и органически, така да кажем. Но кое ще ни убеди, че това не са само твърдения, подобни на много други хипотези?

- Думите на Христос, че светът ще премине, земята и небето, но нито една йота от тоя закон няма да се измени.

- Но все пак това е лично твърдение.

- Мислите ли, че Христос може да твърди неистини?

- Не, тук въпросът не е за субективно твърдение, а за обективни доказателства. Съществуват ли такива, това ми кажете!

- Разбира се. Много странно би било, ако се цитира закон, който няма всеобщност. Тогава твърдението би било неистинско. Христос разправя за тоя закон в растителното царство, послужва си със символ лозата! Но тоя закон е тъкмо основният закон на нашето тяло и действува в него независимо от нашето съзнание, но действува във всички случаи.

- Не разбирам - за кое става дума?

- Погледнете тялото на живите същества - там действуват все едни и същи закони, те дишат, живеят.

Човек обитава едновременно в няколко царства в природата. Той стои върху твърдата земя, солената вода на моретата е 75 процента от тежината му, потопен е във въздуха, който диша не заради самия въздух, а заради етера, който е в него.

- Заради етера?

- Разбира се, нима рибите, когато пропущат водата през хрилете си, правят това заради самата вода? Не, разбира се, това знаят всички учени и даже обикновени хора - те извличат въздуха, кислорода, погълнат под натиска на атмосферата, на чието дъно живеем. Затова и няма риби във високите планински езера. Струва ми се, това Ви е добре известно.

- Да, рибите поглъщат въздуха, пропущайки водата през хрилете си.

- И человек пропуща въздуха през дробовете си и черпи от него етера.

Очите пропущат през себе си трептения на нещо по-ефирно от въздуха,

трептения на светлината, чрез които се въздействува върху самия мозък - това е проводник и храна негова. И най-после идваме до мислите, които имат съвсем страничен произход - независим нито от човека, нито от човешката цивилизация и ред. Те са условия за съществувание на човешкото съзнание и негов въздух.

- Много странно разглеждате Вие човека.

- Може, но това разбирание може да проверите лесно и ще видите, че е по-близко до действителността... Но въпросът не е там. Беше важно да установим, че законите, за които е думата, имат една всеобщност и задължителност. И те имат тая всеобщност и задължителност, понеже действуват независимо от нашето съзнание, като основни конструктивни закони на нашето тяло, като матрици, калъпи, по които се излива и тече животът, независимо от това дали человек разбира или не.

- По конкретно, ако можете, да покажете това.

- Разбира се. Вземете стомаха. Той смила храната, разпределя я като най-учен химик. Милиони клетки работят с познание и бързина, с каквито никой химик не разполага сега. И при това и при най-учения, и при най-простия селянин, в животното също - стомахът знае своята работа, сърцето - своята работа, дробовете - своята, очите - също.

- Но това е инстинкт, подсъзнание, природни закони.

- Да, природни закони, но кога и кой е основният? Човек ги открива, забележете това, но не създава, само открива съществующото, значи. Ако имате закони, има и законодатели, има и натоварени със следенето за изпълнението на тия закони. И виждаме - всяко отклонение от тях носи неразположение, болест, страдание, смърт.

Но във всичките тях е написан друг, Общият голям закон, за който е тъкмо думата и който сочи онова съзнание, което именно пребъдва или промиш-лява за нас. Защото, ако коя да е машина не е мъртъв сбор от материя, а една реализирана идея на изобретателя и ако тя не се знае, машината не може да тръгне, и човек е такава реализирана идея на по-висше съзнание, която, като се разкъса органически или логически, човек става труп, мърша...

Но в човешкото сърце, в стомаха, в дробовете и в мозъка е написан все единият закон: стомахът работи за цялото тяло, обладава цялата храна, но за себе си взима само необходимото; сърцето движи кръвта в цялото тяло, но за себе си взима само необходимата част; дробовете дишат, но енергията им отива не само лично за тях самите! Человек обаче, като цяло, не се прониква от тоя естествен закон да взема само необходимото, а задържа повече, излишното... А там, където има излишно на едно място, ражда се недоимък на друго и заедно с това - условия за разлагане - и материално, и психично из-вратяване, и духовно отклонение. Резултат: страдания, болести, нещастия, смърт...

- Наистина, колко чудно е човешкото устройство! Това, което говорите, е вярно и идеята Ви е право обоснована.

- Въпросът е много по-важен - каза Ученикът. - От вековните отклонения на човека в неговото развитие, от предпочитане на по-малоценни неща, даващи удоволствие пред ценни, но лишени от тоя елемент на удоволствие, са се родили ония отношения, които са дали начало на всички страдания.

И сега вече не е въпросът за религиозни култове, а за използване на ония огромни сили в природата, онова велико съзнание на Христа, което сега действува отвън органически, като формираща и направляюща сила на нашия организъм, а съзнанието ни не пребъдва в него тъй, както самото ни тяло. Малцина имат тая съзнателна връзка - да изпълват със съзнание законите, както стомахът ги изпълнява инстинктивно. А тази сила, тази светлина е сега повече от всякога потребна, за да се даде нов тласък и ново направление на живота, за да може по-лесно да се изправят погрешките от лъжливото направление.

Христос е космическа сила, която трябва да бъде съзнателно използвана. Когато ние съчетаем едно просветено съзнание, разбиращо и формиращо законите на тялото в хармония с Него, тогава животът, философията, науката, всичко ще стане друго...

- Много странно има в думи Ви. Може би за Вас е ясно, но за нас, свикналите да мислим по-конкретно, е много отвлечено. Но, чувствува се, че говорите истината. И право е, ако използваме електричеството на природата, защо съзнателно да не използваме великата сила на Христа, още повече, ако тя и без туй се налага, като условие на нашето развитие, което ние проучваме като слепи с много отклонения? - каза царят.

- Да, това е добре казано - потвърди и ученикът, - с много отклонения и страдания. Ние сме като наследници на пребогат баща, а прекарваме в мизерия, не защото нямаме фактически, а защото не сме повярвали на тоя, който ни е известил тая истина. И вайкащи се за своето положение, ние все пак живеем с тия богатства, тъкмо когато ги отричаме или в съществуването на които се съмняваме.

- Така слушащ Ви, като се мъча да следя мисълта Ви, виждам как във Вас понятието за Христа е лишено от всякаква религиозност. За Вас Той е една велика козмична сила, която се влива във всичко и дава сила и живот на всичко. Но това не е ли пантеизъм?

- Пантеизъм! Ами всички милиони машини, които ни заобикалят, не се ли дължат все на вложената в тях мисъл на човека изобретател, но той в машините ли е? Ами всичките картини, всички милиарди книги, не съществуват ли и през векове тъкмо не защото са само един сбор от листове или нацапано с бои платно, а защото в тях има мисъл и идеи на хора, на които самите телеса отдавна са се обърнали на прах, а нетленното, вечното тъкмо се подчертава -идеята, мисълта, вложена в тях! Но сътворил и творящ всичко това, човекът, влагал във всичко това своята мисъл - престанал ли е самият той да е човек или е изгубил себе си?

Та и Бог - видимата или знайната вселена е неговата осъществена реализирана мисъл - има по нещичко от Него във всичко, както има и от художника в картината, от поета в стихотворението; но самият Той е нещо все пак «пребъдващо», но неспиращо своето развитие, по-право развръщание, защото в него няма развитие, т.е. ставане на по-съвършен, а само развръщание на съществуващото, пребъдване във вечното и безкрайното.

- Та каква смисъл има всичко това?

- Би ли могла да каже нещо за смисъла на Вашия живот, култура и задачи тая малка мравка, която пълзи на ръкава Ви? Възможно, но то ще бъде нейно, мравчено разбиране. И ние, каквото и да говорим за Бога, само ще сочим неволно своето нищожество, както клетката по отношение на целия организъм, като същевременно трябва да признаем, това е и най-голямото възможно величие и възвишаване на човека: да мисли за Бога.

Не за онзи Бог, Който обикновените хора детински си представят, макар че Той и към най-малките е тъй внимателен, както и към най-големите, защото еднакви са те песъчинки пред краката Му...

- Като че ли Христос и Бог станаха след тоя разговор нещо много грамадно, изпъкващо и светло - каза царят.

- И все пак те са винаги повече от това, което можем да мислим за тях!...

С един жест царят разпусна свитата, която беше се събрала достатъчно, като мислеше, че ще има нещо интересно и за нея, кимна с глава на Малката, която досега безмълвно слушаше, и сам стана.

Всички си разотидоха по разни посоки. Остана само Ученикът. Царят му кимна мълчаливо с глава да го последва и те навлязоха в гората.

Царят пое пътеката през големите дървета, под които едва проникваше светлината.

Беше влажно и мрачкаво. Отначало той вървеше полека, а после ускори крачките си и започна да се възкачва на една близка до лагера височина. Той стъпваше пъргаво. Младостта и навикът да ходи по лов и скита из планините бяха направили от него добър и як човек. Ловът беше развил в него бърза съоб-разителност и вярно око, с което той обичаше да се хвали.

Дишащи силно, те се изкачиха на полянката пред самите канари, които образуваха връхчето. Няколко мига само, и царят тръгна отново. Скоро и двамата бяха на връхчето. Изгледът беше великолепен. Планинските вериги се размятваха тук по разни посоки. Навсякъде високи, тук-там облечени с тъмни иглолистни дървета. Някъде голи, стръмни, настръхнали със своя камънак. А някои върхове - и с бели шапки на вечния сняг.

- Красиво е - каза царят. - Много обичам тая планина! Изглеждат диви и страшни върховете от едната страна, а качиш се на тях и погледнеш - все една малка полянка ще има на самия връх, която те изненадва... А езерата, колко са красиви!

- Да, ние на едно от тях живеем засега.

- Нещо подобно разбрах и исках да ми доразясните - колония лятна ли сте там?

- Нещо подобно. По-скоро нашата окултна школа е между природата на височината на облаците. Далеч от обикновения живот, всред по-голяма чистота, където природата може да ни действува по-непосредствено със своите агенти - светлина, въздух и вода, и ония тайнствени силови токове електрически и магнетически, които пълнят природата, в силовите полета на която пребиваваме; полета, понякога са с голяма интензивност, която подпомага нервната система, за да може по-добре, по-лесно да понася и разбира всичките трептения на необикновените истини...

- Странно - каза царят, - за нищо не е говорено с по-голямо недоверие, отколкото за окултизма напоследък. И въпреки това стремежът към него е във всички! Не е ли това само данък на желанието да проникнат в тайнственото, което ни заобикаля? Или пък опит да минат за що-годе учени, в незнайни области на хора, които не могат да се качат по трудните пътища на обикновените науки, а избират други тайнствени, необясними, неподлежащи на проверка, достъпни само на известни изключителни личности, които искат сляпа вяра от своите последователи? Чел съм и мислил между другото така, защото, струва ми се, баща ми плащаше данък на тоя модернизъм, даже, ако се не лъжа, и на магията. Разбира се, не тая, бабешка, пълна със странности и неизвестности магия, а на тая, по която има писани хиляди томове и която, доколкото зная, е научна - наука от хилядолетия, някога изучавана от жреци и маги, а сега - от любители... Някои от тях са с големи имена наистина и в света, и в официалната наука.

- Самата официална наука винаги е била само клонче от голямото тяло на оная по-скрита тайнствена наука за живота, за целокупния живот - Окул-тизма. Религията и науката са двете деца, хитри понякога, когато изнасят малко по-малко от истината, за да парадират и се препитават, пък и продават и живеят с това... Защото малцина са тия, които истински се стремят безкористно към знанието, готови да му посветят живота си.

- Нима? Аз винаги съм искал да проникна в тайните на природата. Може би тоя живот, който тече в мене от много поколения, да ме тласка към това, защото, каквото и да кажем, във въздигането на една династия, както и във въздигането на един човек, знанието винаги играе решителна роля, като му отваря път пред неговите съперници. Знанието е съдбата... Но твърде много шарлатани спекулират с окултизма и затова недоверието се явява естествено и оправдано.

- И вина има фалшиви, но тъкмо защото има истински... И това не пречи да ги пият хората... и едните, и другите - каза Ученикът.

- И двете опиват - каза замислено царят.

- И двете опиват - повтори като ехо Ученикът. - Но едното по своите последици е по-вредно от другото... А и виното е продукт на човешкото желание, а не природен дар...

- Та нима науката не е същото? Но нека оставим това. Виждам, че Вие сте запознати с много страни на живота и мен би ми се искало да разменя тук, всред гората и планината, няколко думи върху много въпроси, на които ежедневният шум на столицата, там долу, пречи да се чуе какъв да е отговор...

Виждам, от начина, по който мислите и тълкувате нещата, че Вие изхождате от един мироглед, който оставя личността на човека съвсем назад, като един случаен фактор в общото течение. По този начин Вие обезличавате човека и личността за общия живот.

- Не, напротив! Всички носители на живота, включително и малките бу-болечици и тревици, стават свещени носители, еднакво важни за природата, заедно с нас. Окултизмът е наука на посветени - наука, основана не от учени, а от Учители на человечеството, които познават много дълбоко природните закони, защото те са, които ги ръководят...

- Но тази наука не е ли опасна за държавата? Ако хората възприемат тия възгледи, те утре няма да искат вече да се бият.

- Та и защо трябва да се бият хората? Виждате, в семейния и обществения живот боят е изхвърлен. Защо е оставен в международните отношения? Много ясно - защото липсва още съзнание в народите и достатъчно безкорис-тие във водачите им, за да се каже истината - да се повярва в тая истина, за която боготвореният от нас Исус умря преди 2000 години още: че хората са братя!

- Но тогава що би станало с държавите?

- Което е станало и с хората - ще проумеят, че нещата и без лични сби-вания могат да се разрешат. А когато възприемат действително учението на Христа, че по-блажен е, който дава, тогава при изобилието на всичко в света ще дойде и изобилието за всички хора. Защото природата е дала всичко необходимо в изобилие, а человек изкуствено туря прегради на това изобилие -той търгува с това, което не е негово.

- Ами тогава то би било чудно хубаво, ако наистина хората можеха да заживеят като в едно общо семейство.

- Да, общо любящо семейство, което няма нужда от съдии, за да пази правата си от стражари, за да изпълни задълженията си и от много накичено духовенство, за да намери пътя към Бога - своя духовен Баща.

-Но тогава войниците, стражарите, адвокатите, банките, затворите, църквите - всичко това ще стане излишно!

- За хората на доброто и Истината, на Бога, на истинския Христов Път и Живот, те и сега са излишни... Това са институти, които отначало са имали нещо добро и общополезно в живота си, но после е изопачено, защото е отпаднала истинската основа на великия живот - Любовта.

Войникът е бил по-силният, който доброволно, от любов, е пазел по-слабия от несгоди. А сега е машина за насилие, заробване и убийства.

Съдът е станал само един формален проводник и пазител на законите -Темида е със завързани очи и не вижда какво се туря в блюдата й, та често бърка; тежестта на истината се сменя с тежестта на златото или натиска на неправдата...

Затворите, от домове на състрадание и школа за оправяне, са станали разсадници на престъпления, университети на зло.

Болниците са се превърнали в място, където болните едва ги търпят... според парите, които имат да заплатят... Инак с тях си играят неопитни лекари, учат се над тях с равнодушие и безчовечност, които и сами по себе си са цяло престъпление. Сегашната държава, нейните институти са останали само по форма верни на своето първоначално назначение, а всъщност по съдържание те са взели вече почти обратно направление на първата цел и съдържание.

- Ами тогава ние, царете?...

- Царят е бил водач избран и просветен. Някога фараоните на Египет, династия, която е траяла хиляди години, са били членове от тайния съвет на Посветени. И често фараонът е бил най-малкият между тях.

На живота те са гледали като на велика школа, в която са били прилагани Божествените закони. Такъв водач е необходим. Когато той има Бога за ръководител в душата си, той има всичко. Но по-късно идеята за личното забогатяване, прибиране земята в ръцете на жреците, всичко това обезсмислило живота на самия народ, превърнат в роби, и Египет пропаднал.

Народ, който няма знания, земя и свобода, е роб, който мисли само, че има своя царщина... А ако няма и любов към своите близки, напразни са всичките надежди, възлагани върху него - ще се разсипе такова царство, като да е от пясък.

- Но що може един цар? Нима може да формира своите поданици?

- Което може и градинарят - да отгледа своята градина.

- Народите искат хилядолетия...

- Та нали и династии има дългогодишни...

- Но няма ли да бъде вреден окултизмът за държавата?

- Колкото може да бъде вредна и светлината. Понякога тя разкрива скритите в тъмнината факти и с това изненадва... вълците.

- Но духовенството е много против.

- Не всичкото, а само невежото, онова, което мисли, че ще бъде лишено от доходи в случай на изтръгване масите от ръцете им.

Но и без това те са престанали да са духовни водачи. Религията в тази фаза е само традиция, която скоро ще бъде напусната от новите поколения и тогава те наистина ще има да се страхуват за личния си поминък...

Корените на всички религии и науки са в окултизма. Оттам те черпят откровения. Употреблението обаче на Истината вече отличава едните от другите.

Посветените полагат и собствения си живот, за да реализират една Истина, а обикновените говорят за истините... и се прехранват чрез това... продаване. Има грамадна разлика от работата на едните и другите. Посветените оставят в народите от своята мълчалива и потайна работа дълбоки следи, които траят с векове и хилядолетия. А другите живеят и чезнат като всички хора - еднакво губещи път и здраве заедно с тях.

- А посветените знаят ли повече от тях?

- Ами разбира се. Не стига само да се каже, че си моряк. Бурята, животът проверява всички знания и поставя всеки на мястото му.

- Но защо тогава тия знающи хора са тъй малко известни?

- Защото мерките на известността в обществото са такива... Който има пари, е известен банкер, на писателите се въздава слава, на артистите - отличие, на държавниците - похвала и доверие, на учените - кариера и всепризна-ние на тяхната ученост... Но кой им дава това? - Тълпата. А тя сама няма нито слава, нито знание, нито богатство... Как е възможно тогава невежият да даде нещо на учения? А който дава, е по-богат...

Истински учените, посветените, са като извори, които излъчват своето знание тихичко и постепенно, разрастващи се, стигат най-после до океана на мъдростта - Бог...

Те се радват на всички, които пият от тях, на жадните - влизат в тях и отвътре работят.

Щастие е за тия държави, в които има такива посветени хора.

Но както музикантите познават по-подробно музикантите, и художниците - художници, така и духовните хора познават и знаят тия посветени. Те са подпомагали тия хора, като са ги учили в свойте школи, прилагали са в живота им знанията тихо и мълчаливо, както и самата природа работи.

- Добре - каза царят. - Допущам и вярвам. Но мислите ли Вие, че днес, забележете това, би могла да съществува една държава без насилие?

- Разбира се.

- Това не вярвам. Тя ще бъде погълната от своите съседи веднага и ще изчезне.

Ученикът се усмихна.

- Мислите ли, че ако една шепа захар се е стопила във водата, е изчезнала? Наглед да, но водата е сладка вече. А и в историческото развитие на народите повторение няма, както и във всеки процес на живота. Животът е непрекъснат, но и необратим процес. Вие не може да го заставите да мине по обратен път, да се повтори времето в обратен ред по своите резултати, а не по изглед - изгледът е въпрос на скорост. Ако имаш по-голяма скорост, може да преповториш наглед един процес и по обратен път... Нови народи ще се формират и всеки ще внесе своя дял, както някога и родовете са дали начало на сегашните народи, но те не са изчезнали, а са вътре в тях - в народите. Мисля, ме разбирате?

- Донякъде - каза царят. - С други думи, значи, ако съм по-бърз от светлината, ще мога да настигна пътующите образи, лъчи на събитията, и ги видя в обратен порядък?

- Да - кимна Ученикът, - нещо подобно...

- Добре, но ако сега тук, както сме в гората, излезе един тигър или лъв и ни нападне, нима не бихте бранили живота си и бихте се оставили да бъдете изядени?

Ученикът се усмихна снизходително. Това раздразни царя.

- Но отговорете ми направо, без извъртания и заобикалки. Мисля, че въпросът ми е правилен и разумен, с изключение само на това, че обстановката не е тая, която точно би могла да го реализира. Тука нямаме лъвове, но в Африка има, нали?

- За друго се усмихвам - каза Ученикът, - че понякога човек може да мисли такива, бих рекъл, невъзможни неща... Това, което Вие казвате, е невъзможно да стане.

- Но хиляди хора в свита всяка година са изядени от животни, диви зверове: в Индия, например, тая пълна със знаещи хора страна...

- Практически ние не можем в момента да сторим някой опит, но логически можем да се приближим към решението на въпроса... а после може би и практически... Но позволете да Ви запитам и аз също тъй откровено: вярвате ли Вие в съществуването на една върховна сила, която господствува в света и на която всичко е подчинено?

- Разбира се, макар и неясно, по различни пътища, признаващ или не някои догми на църквите...

- Да, защото Вие, царете, сте истински интернационалисти, хора без определена нация и религия. Жените се за жени от всичките нации и живеете във всички религии. По този начин чертаете пътя, общия път и на Вашите поданици.

Царят го погледна внимателно и се замисли изведнъж.

- Наистина Вие сте прав, ние, царете, сме истински интернационалисти - и на практика, не само на думи,

- Да, Вие сте разрешили този въпрос с живота си.

- Да, наистина... Но нека се върнем при онзи лъв, който, да речем, е излязъл из гората и иска да изпита колко е сладко Вашето месо, макар че Вие сами, мисля, не ядете животинско месо.

- Да... Но сега нека пристъпим наистина при нашия лъв, както казвате. Ще бъда кратък, защото мисля, че Вие ме разбирате и от половина дума.

Царят кимна с глава утвърдително.

- Добре, имаме два факта: Разумно начало, най-висше в света, на което всичко се подчинява - моя милост и един появил се лъв. Какви са възможностите? Лъвът и аз ще изпълним волята на това Същество, инак трябва да допуснем, че аз или лъвът сме по-силни от него, а това е абсурд, противоречие на основната мисъл. Щом ще изпълним волята Му, а Бог е Любов, тая любов ще се прояви. Как? Като проговори общото, Божественото, в мене и него - Любовта.

Погледнете как лъвицата играе със своите деца - и тя знае да обича. Погледнете питомния звяр - и той се привързва и обича, готов е даже да се себепожертвува... Потопени в любовта, под върховната воля на Бога, Който в проявата Си спрямо всичко живо е Любов - лъвът ще се превърне на куче, което ще ближе краката.

Вие сте чели навярно, че се е случвало това в миналото с някои свети хора - а може да се случи и сега.

- Но нима това няма да бъде чудо? А чудеса нямаме сега.

- Ни най-малко. Представете си един звяр. Вие го храните всеки ден. Той добива ред впечатления, които се напластяват в един образ. Тоя образ сте Вие. Звярът добива отношения с вас, «обиква» Ви и не Ви напада вече. Добре, многото минали впечатления, повтаряни многократно, имат един ефект в мозъка, в съзнанието на това животно. Там има значи един център, в който се събират и който може да се бутне и направо, както правят това и хипнотизаторите. Мисълта за братство в Бога и с лъва - всеобщият закон на любовта -действува и буди и тоя център... Тогава в лъва ще се събуди обичта му към Вас, както и към лъвчетата, и той ще Ви обича...

И обратният закон е верен. Ако мислите, че само Вие съществувате и че лъвът е противоположен на Вас, живот, който може да Ви унищожи, тая мисъл може да действува като стимул и в неговото съзнание също, че Вашият живот може да унищожи неговия. Това дава свобода и възможност да действува кръв-нишкото начало в звяра и той да се прояви... Според закона, по истинския реален закон, който носите във Вас, ще постъпи и звярът. Вие ще го импулси-рате... Спомнете факта, че малки деца много пъти са избягвали смъртни опасности благодарение на своето свободно държание с най-лоши животни и зверове.

- Да, има такива случаи.

- Разбирате ли, ясно ли Ви е как действува законът в случая? Ненасили-ето не е разбиране, а образ на дълбок принцип в света на доброто, на Любовта към всичко живо. Потопеният в общото море на живота не може да посегне на нищо живо, както едната ръка няма да рани другата. Там чувството на общност ще изпъкне на пръв план и ще даде своите външни отношения.

Мисълта на по-висшето същество е винаги среда и импулс за по-низше-то. Злобата, разделността ражда омразата, стълкновението. Напротив, преливането, пребъдването в средата на Любовта носи разширение и радост. Лъвицата вижда продължение на своята личност в своите лъвчета и тя се радва на тях, но ръмжи на чуждите, защото те са друга, разделяща среда, факт, който е противоположен на нея, защото е еднакъв по стремеж... Но едно по-висше съзнание, волята на един човек, да речем, може да послужи като по-висша среда, която да обедини и импулсира тия две същества. Ако е обикновен човек, ще работи чрез дресировка и въздействие отвън навътре; ако е учен човек, посветен - чрез пробуждане на центровете и въздействуване направо, както действуват и хипнотизаторите.

- Но тогава по този закон може да се въздействува и върху самите хора - запита бързо царят.

- Ами то се и въздействува - каза решително Ученикът.

Царят го погледна бързо и смутено някак.

- Тогава? Къде е тогава свободната воля на хората, къде е тяхната самостоятелност и отговорност? О, то е страшно и да се мисли даже...

- И все пак това е факт! И ако има що-годе свобода, то се дължи сега на факта, че това знание се пази за по-добрите хора, за тия, които толкова обичат другите, колкото и себе си. И когато проникват в някого с мисълта си, носят му парфюма на собствената си душа... Затова крият законите от слабите и злите, защото те, със своята мисъл, биха импулсирали, дори без да искат и знаят даже, злото в света... А истинската картина на човешкия живот съвсем не е тая, която се гледа отвън... Волите се преплитат. Милиони нишки невидимо свързват главите. Пространството е изпълнено с мисли, които летят по всички посоки. Едни от тях са силни и царствени, други - дребнави и малки. И това волево поле е пълно с индивиди и личности също както и нашия видим свят. А има и други свят, свят на нашите желания, както има и свят на нашите постъпки - тоя, обикновен свят, в който обитаваме - видимия физическия свят.

- Колко странно е това! Иска ми се да питам за хиляди неща изведнъж. А ако всичките тия светове са, то значи те имат и своите жители?

- Разбира се. Нима когато Вие казвате, че една мисъл ви е дошла на ума, не казвате една истина, че тя отнякъде е дошла? И когато дойде, тя носи в себе си нещо, някаква идея за реализиране... Тя е като жив человек, който ти е дошъл на гости и комуто ти услужваш, като му дадеш знанието си, времето си, идеите си от по-рано, даже имота и живота си, за да реализираш това, което носи със себе си тая приятна мисъл. Те са господарите на человеците! Така са и желанията... Те са живи като нас самите. Те имат в себе си динамическа енергия. Те са посредниците между нас и средата, в която живеем.

- Значи те - мислите и желанията ни, не са случайни?

- О не, те са прояви на нашето съзнание, на нашите отношения с околната среда...

- Странно, Вие обърнахте всичките мои понятия с главата надолу. И къде останах аз, царят, във всичкото това светоразбирание? В него няма място за никакви царе, тогава.

- Напротив, всички ставаме царе, защото сме слуги на Господа, а и най-малкият слуга на Бога е цар... цар по съзнание, по любвеобилност, по самопо-жертвуване...

- Колко странно и чудно е всичко това!... Иска ми се да Ви питам много, много - защото като че ли мислите, цял рояк, се трупат в главата ми една през друга.

- Животът е тъй обширен... Питайте, и което мога, ще Ви кажа. Но знайте едно: че това, което Вие искате да изучите, иска време и най-важното - посвещение, сиреч строго сериозно отнасяне към тия знания, самоволно да се даде всичко най-мило и драго, да се придобият. И най-важното - да се приложат истините и законите, когато станат известни.

- О, как се радвам, че можахме да си поговорим така по-интимно. Но кажете ми тогава, щом така дълбоко разбирате живота - по-дълбоко, отколкото обикновените хора наоколо ни, - кажете ми, дайте ми наставления за онова, което е необходимо аз като цар да постигна в една държава.

Ученикът го погледна внимателно и с тих, но решителен глас му каза:

- Вие не сте никакъв цар за мене!

Царят се зачерви от досада, но се сдържа.

- Зная, зная това, че за Вас Христос е цар и Неговото царство - вашата държава - каза той, като се опита с това да преглътне горчивия хап, с който не бе свикнал. - Зная, но тъй или инак, по волята на тоя Бог, в Който и аз, и Вие вярваме, аз заемам вече едно обществено положение.

Бог със Своята Любов и Христос със Своята благост шепнат да ми посочите онзи път, който може да даде най-малко страдания и за нас, и за поданиците ни.

- О, това се разбира от само себе си.

- Но нали Вие няма да ми се сърдите, ако Ви кажа, че ще бъда много доволен, ако ми посочите нещичко, което да усили предварително вярата ми в правотата на Вашите думи? Знанието го имат и обикновените хора, макар че Вашето е пълно с мъдрост и има дълбочина, която може да замотае обикновената човешка глава, но за Вас, мисля, са достъпни непонятни нам работи и факти - не бихте ли ми показали някои от тях?

Ученикът се усмихна.

- Това тъкмо не е позволено, защото то значи да усилим примамката към тия знания. А и без туй я има във всички събудени - и за доброто, и злото... Но ако аз събудя нещо във Вас, то може да дойде като мисъл, като възпоменание, може да се извика като картина, най-после може да се каже като незнайно по какъв път известен и на мене факт от Вашия живот, в тайната на който Вие мислите, че никой друг не е посветен...

- 0, наистина, наистина, колко много бих се радвал, ако Вие можехте -собствено, ако искахте да ми кажете нещичко! Тогава с твърди стъпки бих тръгнал в новия път - бих послушал не само с ушите си, а с цялата си душа и бих се стремил към доброто с всичкото си съзнание. Не само като към реализирането на едно етическо признато начало, а като едни върховни реални сили, с които ще дойдем в непосредствен контакт. Това ще даде и мен сили и знание да се справя с всекидневния живот, лично мой и тоя на поданиците ми - милиони души, които тъй или инак имат връзка с мен...

- Вие сте женен, нали?- каза бързо Ученикът.

- О, не - каза царят, като се засмя, но после погледна много сериозно и млъкна. Млъкна и ученикът.

Явно беше, че между двамата се започна нещо мълчаливо. Ученикът като че ли гледаше само далечината, но царят се замисляше все повече и повече. Той подпря глава и само от време на време поглеждаше към Ученика, който като че ли бе престанал да се интересува от каквото и да е...

И изведнъж той произнесе една фраза, която накара царя да трепне неволно.

- Тихо е морето през май и красив е изгледът му! - И той пак се загледа в далечината, където се вдигаха верига белоглави върхове...

Мълчанието стана дълбоко, напрегнато. Царят като че ли се намираше под някакво странно налягане, почти физическо. Пот покри челото му.

- Любовта род не знае, за нея няма нации, а сърцата се смеят на всякакви прегради - каза пак Ученикът, като че ли без всякаква връзка с досега говореното.

Но царят видимо трепна. Той изгледа Ученика почти със страх. Няколко пъти помери да каже нещо, но устните му трепереха и не се поддаваха на волята му. Най-после той с усилие проговори, но гласът му звучеше съвсем другояче, хриплив и като че ли на чужд, някой друг човек.

- Какво искате да кажете с тия думи? А също и с по-първите?

Ученикът го погледна дълбоко и тихо, и за пръв път на царя се стори, че

оттам някъде, в дълбочината на тия очи има нещо, което не е човек, а нещо голямо, незнайно, грамадно, но тихо, любящо, напомнящо с нещо майчин скут, на който се заспива в детинство. И то беше тъй необикновено чувство, че самият той сякаш се разтапяше от него. Очите му изгубиха образа, който беше насреща му и вместо това загряха като че ли лъчи на слънце, лъхнаха благоухания на пролет, а навсякъде сякаш се разкри блясъкът на синьо южно море...

И образът на младо момиче, красиво... Истина ли е това? Сънува ли? Царят прави някакви несмислени движения с ръце и поглед, все още втренчен в очите на Ученика... Пот с едри капки покрива челото му. Устата му се полуот-варят, дишането става равномерно и силно като на спящ човек.

А Ученикът го гледаше тихо и спокойно.

- Войната вървеше успешно - започна Ученикът пак приказка сякаш никаква, която току-що е прекъснал, макар че никога не бе я говорил по-рано -успешно за едната страна, разбира се - за победителката.

Престолонаследникът, който водеше войските, се радваше - както винаги се радват победителите...

Неговият баща беше много строг, не обичаше да се шегува и затова престолонаследникът му се боеше...

И когато се радваше, радваше се и за победата, и затова, че нямаше да му се карат. Но победителят беше победен.

В един хубав ден, в току-що превзетия град той видя - случайно наглед, но другите му бяха устроили тая среща, - видя той млада красива мома, еврейка.

Небето беше светло, морето - красиво, победата - сладка, но от тях имаше нещо по-сладко - победата над сърцето на престолонаследника, което беше победено...

Той беше се влюбил... тъй, както разчитаха тия, които му бяха пратили момата. Но тя се държеше умно, много умно. И въпреки, че го беше много страх от баща му, той тайно от всички се венча... От красивата тераса на високата къща те двамата гледаха често далечината на морето и всеки мечтаеше за своето... Но царят бдеше... и престолонаследникът много се страхуваше... И вечер той често туряше един от адютантите си, който приличаше на него, в своето легло, защото и съня му проверяваха и докладваха на царя, а той отиваше при своята скъпа...

- Но, за Бога, отгде знаете Вие всичко това? - извика ужасен царят. - Аз мисля, че годините са изличили всичко... а Вие ми поменувате толкова подробности... Как е възможно всичко това?...

- То може да се прочете в миналото, може да се прочете и във Вашето съзнание и спомени, най-после, може да бъде разправено от някой безплътен, както Вие го наричате - умрял, който по един или други случай знае тая история.

Колкото и малцина, все пак знаят още двама человека за тая история. И макар да не са доверили никому своите тайни, тия, които знаят да четат, могат ги прочете като в някой дневник записани...

- Колко странно е всичко това! Вие наистина ми дадохте едно доказателство из миналия ми живот, което никога няма да забравя... Но тогава Вие и бъдещето ми може би знаете, може би то се вижда в далечината, от върха на който сте застанали... Кажете ми нещо и за него...

- Бъдещето не във всички хора е очертано еднакво категорично... В някои то е като кристали определено, в други - като дим, пушек, от много и различни възможности... Много пътища се изправят пред колебливия и много странични фактори се намесват в живота му. И всеки от тях добавя по нещичко... Семето дава плод при добра почва, а загива при лоша... Вашето бъдеще е днес пред Вас. Вие сте на кръстопътя. Съдбата ме е пратила да Ви посоча пътя към най-доброто Ви бъдеще. Без това, много страдания лишни, Ваши и на народа, ще Ви спънат в пътя на живота Ви.

- О, кой би искал да страда... Но може ли да се избегнат всецяло?

- По-възвишените същества създават условия на живота със своята мисъл на по-низшите, ние - на животните и други по-висши същества - на нас. Но ако се свържем и с по-низши, ние ще изживеем и техните мисли, съмнения и мъки... Ето защо винаги трябва да правим връзки с по-възвишени, по-светли идеи. Зад тях винаги стоят същества по-висши, по-разумни.

- Но мислите ли, че моят баща знаеше нещо от тия тайни науки? Останал съм с впечатление за някои странни работи...

- Той имаше знания, черпени от известни школи, които, за жалост, не бяха толкова възвишени. И когато му се даде възможност да влезе в една по-висша школа, той не разбра.

Не напразно той отиваше по най-високите планини в света. Там той търсеше връзка с магнетичните и електричните течения на земята, които понякога използваше. Спомнете си, че той винаги в определен летен ден отиваше в един от замъците си, разположен всред големите мрачни планини, които от стотици години са свърталище на най-голямата, най-силната, но и най-нечистата ложа... И там той винаги в определен ден след пладне се качваше на една от кулите, и винаги започваше буря. И гръмотевиците се сипеха по околните дървета. А той, придружен само от един свой верен човек, гледаше и получаваше онова, за което беше отишел.

- Досущ вярно, ние всички знаехме тоя ден! Но никога не можехме разбра защо и как се случваха тия бури, а също и какво правеше той на тая планина в един и същи ден. Само един човек го винаги придружаваше, но той бе мълчалив като гроб и верен като сянка: той нищо не казваше...

- Да, там трябват верни хора...

- Но Вие отгде знаете всичко това?

- Който иска да се движи по земята, има кола, по водата - лодка; по въздуха - аероплан. А има и един друг апарат, който плува в миналото. Той е по-бърз от светлината и намира картините на миналото в обратен порядък, настига ги в пространството някъде... Това е обяснение за Вас, но фактически нашата наука ни дава други методи да се доберем до миналото на хората.

- А до тяхното бъдеще? - запита бързо царят.

Ученикът го изгледа и само поклати глава.

- Разумните хора се пазят да надничат в бъдещето, макар че и то им е лесно достъпно. Само когато имат дял в работата на това бъдеще, те надничат в него и влагат своите скромни сили и знание за реализирането. Или пък се молят и стават проводници на Божията сила и знание и тогава обикновените хора се чудят на тия откровения.

- Но аз бих молил за това. Знанието има смисъл, ако напъти.

- Така е, но когато не знаеш нещо и го спираш неволно, отговорността е една. И друга е, когато си предупреден и го престъпиш - положението се отегчава.

- Но моят баща, който, както Вие сами казвате, беше вещ, знаещ нещо и от тая наука, защо не успя? Защо свърши тъй злощастно царуването си?

Ученикът загледа дълго царя.

- Спомнете си кървавата война. Не учуди ли тя всички с победите на нашия народ? Тя бе съединила няколко народи срещу един в името на освобождението от робството свои сънародници - благородна цел, която се бързо постигна. Но после започнаха личните домогвания и дойдоха катастрофите една след друга.

- Защо не помогнаха тогава знанията на баща ми?

- Знанията, присъединени към злото, дават по-голямо зло. А когато доброто работи със знанията, Бог е зад него и то е непобедимо! Вашият баща се отзова без да иска срещу едно такова Добро, срещу едно висше съзнание, което работи за народа ни и за човечеството - и беше пометен... Съдбата беше доста жестока за мнозина царе, защото и те бяха забравили в името на какво царуваха...

- И тая сила е ли съзнателна? Има ли свой носител, свой представител тук, на земята?

Ученикът загледа дълго царя право в очите. И тоя втренчен поглед като че искаше да проникне в самите дълбочини, да премери всички възможности, да съобрази всички възражения.

- Да - каза тихо той, - това е Учителят, при когото от дълги години съм, при когото отивах, когато се отклоних към Вашия лагер.

- Вашият Учител! Аз съм чувал за него, говорено ми е неведнъж, даже е искано да бъдете гонени, преследвани и унищожени с държавна сила. Много легенди и нечистотии са ми казвани за него... Времето вървеше, вече десетки години се минават и кръгът на това Учение се разширява... И казват, сега е имало мнозина ученици и привърженици далеч, по всичките краища на света.

- Да, Бог ни е удостоил с велика светлина, която буди съзнанията, разкрива Божествения план и сочи пътя към новия живот.

- Но мислите ли, че Той е повече от Христа? И може ли да го смятаме като основател на нова религия или само като философ, който чертае нови пътища, възможни, но не задължителни?

- Учението Му не е школа и религия, а Учение за целокупния живот. В него се проявява Христовият Дух с голяма пълнота.

- Но може ли да прави Той чудесата на Христа? Да изцерява болни, да възкресява мъртви?

- При Него и Учениците лекуват, а даже и болните сами се излекуват. А да възкресиш живия-умрял ми се струва много по-трудна работа, отколкото да събудиш един само физически умрял человек...

- Но ако е истина, че Той е такава Божествена личност, как така тихо пребивава в моето царство и никога не е поискал да се срещне с мене и си поговорим за доброто на хората, за които Бог ни е турил да носим отговорност?

Ученикът се усмихна.

- Мислите ли Вие, че той има нужда да говори Вам или другиму своята мисъл, за да Ви убеди в своята правота и да Ви накара да я реализирате? Ни най-малко. Достатъчно е, ако само Той по-интенсивно поиска да се изпълни мисълта Му, за да се реализира. Няма нужда да знаят даже отде иде тая мисъл, която реализират...

- Значи тогава може да се допусне, че и аз влизам в това число и изпълнявам заповедите на това незнайно радио...

- Защо се чудите? Както една страна си има свой цар, така си има и свой духовен ръководител - цар духовен. Мислите ли, че Вий сте? Не, нали? Затова Ви и казах, че за мен не сте цар...

- Да, това разбирам, но нима духовният цар е тъй силен, както един физически? Как може някой, въпреки мен, да даде нареждания и те да се изпълнят? Къде са неговите изпълнители?

- Всички ний сме изпълнители, волни и много рядко неволни, на неговите мисли, колкото е потребно... Но никой повече от него не тачи свободата на другите, за това бъдете сигурен. Това радио действува и иде при Вас само когато го помолите - никога насила! Когато объркате пътищата си, То Ви ги посочва, но никога не се натрапва.

- Но Вие положителен ли сте във всичко това? Колко време сте при него? Проверили ли сте всичко това? Човек може да се заблуждава...

- Да, може, но това, което Ви разкрих за престолонаследника, не е заблуждение, нали?

Царят се изчерви.

- Не, не е. За голяма моя изненада и учудване, длъжен съм да призная, че това е истина.

- И науката, която ми помага да Ви го говоря, тоже не е заблуждение. И Учителят, който ме е учил на тая наука, е тоже една действителност - израз на Божествената Истина, Мъдрост и Любов, за която няма тайни и няма прегради... Но ако Вие искате, Вие и сам можете лично да проверите това.

Понякога човек да надвие предубеждението си, се изисква повече кураж, отколкото да устоява в един бой... Защото да воюваш с невидимото във Вас самия - е много трудно... Вие сте му плащали много отдавна данък. Време е да се освободите, мисля. И това е най-сгодният случай да придобиете духовната си свобода.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...