ПРИКАЗКА ЗА УЧИТЕЛЯ И УЧЕНИКА

[valiamaria]

ПРИКАЗКА ЗА УЧИТЕЛЯ И УЧЕНИКА

«Ако смъртта разполага с възможности, животът има по-големи.

Ако глупостта, омразата, безлюбието имат право да съществуват,

още по-големи са правата на разумността, на знанието и на Любовта.»

 

Учителят

На брега на голяма река, облегнат до едно дърво, момък горчиво плачел. Той искал да свърши с живота си, а нямал смелост. Много радости криел той в себе си още, за да го напусне така лесно. И толкова горчивини бил преминал, за да може да го понася спокойно... А изглеждал още много млад, току в преддверието на живота.

Така, разкъсван от желание да живее и скръб, която не можел да понася, плачел момъкът, спомнящ си ден по ден щастието на своите недалечни мечти - и тяхното нечакано рухване. Слънцето бе гряло през целия му живот без никакъв облак. А сега бе дошла буря, която го събаряше в пропастта, без да има милост нито към годините му, нито към надеждите му за щастливо бъдеще...

Понякога момъкът спирал плача си и се оглеждал наоколо, с надежда, че ще види нещо, което ще го събуди и ще го увери, че това е само лош сън, който като мине, ще започнат пак красивите дни и радостни спомени... Но реката си течала буйна и пенлива, планините вдигали спокойно своите заснежени върхове в далечината, а дърветата шепнели тихо все една и съща песен с незнайни за него думи. И тогава той поглеждал отчаян небето, гдето греело ясното слънчице. Но и то сякаш нищо не могло да му каже. И тогава той започвал да плаче още по-силно, още по-отчаяно, защото разбирал, че животът му е никому непотребен вече, а нямал сила да се откаже от него...

Но когато веднъж, задъхан от плач, повдигнал глава, видял недалеч от себе си старец, пътник някакъв, който, облегнат на голямата си тояга, го гледал внимателно. Не го и сетил кога се приближил, та се изненадал на първо време, но после кротките му очи и приветливото лице го накарали да го погледне по-спокойно.

- Защо плачеш, момко? - запитал го меко старецът.

Задъхан от плача и изненадан от въпроса, момъкът не отговорил нищо, но старецът не се разсърдил от това, а седнал близо до него и го запитал отново. Момъкът поискал да отговори, но от устата му излезли само неразбираеми думи. Старецът го леко погладил по главата, като да му бил баща, и му рекъл кротко:

- Не плачи! Всичко минава в тоя свят, ей-тъй, като водите на тая река. И все пак всичко, като нея, си остава все същото. И твоята скръб ще мине.

Момъкът го погледнал насълзен.

- С мене всичко е свършено вече - рекъл той. - Няма смисъл вече моят живот.

- Толкова ли голямо престъпление си направил, та се осъждаш така тежко? - запитал старецът. - Я ми разправи, да чуя! Може би ти мислиш не тъй, както е, и виждаш нещата не както са, та ти се струва, че е нощ, когато то може да е ден или зазоряване.

- О, не, дядо, не. Аз зная, че за мен всичко е свършено. Моят живот е излишен вече, никому непотребен...

- Защо? - запитал бързо старецът. - Ти си още тъй млад!

- Млад - да - казал момъкът, - но и тъй нещастен, че нещастието ми би било достатъчно и за двойно повече години...

Когато се поуспокоил, той разправил на стареца своята история.

- Аз съм син на много богат човек. Имам още един брат, по-малък от мен. Той е по-послушен. Аз не обичам да се подчинявам никому... Казват, че с това съм приличал на баща си, но и той не обичаше да ме вижда такъв и ми се караше много. Когато бях по-малък и биеше ме, но аз пак не слушах. Богат с богатствата на баща си, разглезен от майка си, която ме много обичаше и подтикван от моето своеволство, което беше в кръвта ми, аз правех много неприятности и на своите, и на чуждите. Учех добре, но само когато исках. А това сърдеше баща ми. Когато умря майка ми, аз се почувствувах изоставен и самотен. И не само защото нямаше кой да ме защищава пред баща ми, но и защото явно виждах, че той всякога предпочиташе малкия ми брат. На всичко това отгоре аз се и влюбих в една твърде красива мома. Не беше богата, но много красива! И ние се разхождахме и любувахме на себе си и околната природа, както всички правят това... Аз я гледах захласнат и мислех, че и тя ме обича както и аз - нея. И нямаше по-щастлив човек от мен. Тя пожела непременно да се оженим. Това тя ми каза, когато видях зачервените й от сълзи очи и я запитах защо е плакала. Тогава тя ми каза, че не можела повече да понася одумванията на околните и на своите и че това трябва да се свърши по някакъв начин. Аз я обичах твърде много и това ми даде кураж да кажа веднага на баща си нейното желание, без да премисля много как той ще погледне на тая работа. Той отначало се само засмя, но после, като видя, че аз сериозно настоявам, ми каза:

- Можеш да се ожениш, но само като предварително напуснеш къщата ми и оставиш името ми, което носиш!

Това ме страшно изненада и аз в яда си му казах някои горчиви упреци -че има каменно сърце и че не ме обича. Тогава той се много разсърди и ми каза, че отсега нататък вече не съм негов син и че нито иска да ме чуе, нито види повече; че моят дял от наследство ще даде по-добре на чужденци, които знаят да го почитат. И толкова беше сърдит, че заповяда да ме изблъскат навън от къщи и да ме не пропущат вече по никой начин пред очите му. И наистина мене престанаха да ме пущат в бащината ми къща, не ми даваха да се срещам и с брат си. Разгласиха това и пред всички познати и аз взех да се чув-ствувам като молепсан от чума... Всички почнаха да бягат от мене или се преструваха, че ме не познават... Тогава аз потърсих моята възлюблена. Исках да й кажа всичката си скръб, да изплача на гърдите й моите сълзи, да намеря утешение в нея и ако иска да се оженим - да съединя живота си с нея, за да тръгнем заедно по пътя, който съдбата ни е определила. И тя, и аз бяхме млади и аз вярвах, че можехме да имаме дни на радост в бъдеще... Като отидох у тях, отначало ми казаха, че тя е много болна и не искаха по никакъв начин да ме пуснат при нея. Но когато аз, отчаян от това ново нещастие, се забравих и насилих да вляза при нея, тя сама излезе пред мен, здрава и читава, и ми каза, че с просяци не искала да има работа и да си търся това, което ми подобавало... Тогава ми стана ясно, че съм излишен, никому непотребен - и тръгнах като безумен из улиците на града. Как съм вървял и как съм стигнал тук, не помня. Някога и с нея сме бивали тук и може би неволно съм направил същия път... Само че тогава идвахме да се радваме на сините води и да мечтаем, а сега исках да намеря край на всичко в тия пенливи вълни. Въпреки желанието си, нямах куража досега...

Момъкът млъкнал и заплакал отново...

Старецът мълчал доста време замислен, вгледан в бързите вълни на пенливата река. После повдигнал поглед към върховете заснежени и казал на момъка:

- Ти си прав. Твоето нещастие е твърде голямо и може би наистина няма смисъл, ако така разбираш живота, да живееш повече. Но да умреш ти винаги ще можеш. А ако би искал, би могъл да сториш едно добро дело преди това.

- Че какво бих могъл да направя? - запитал момъкът заинтересован.

- Аз отивам нагоре, в планината. Ако би искал да дойдеш с мен като другар, ти би ме много улеснил из пътя ми, като ми помогнеш да нося торбата си. А там имам малко работа и като я свърша, ще се върнем пак оттук и тогава ти ще си свободен да сториш със себе си каквото искаш.

Момъкът помислил малко и се съгласил. Старецът му се видял приятен мил човек и неговото топло държание му се сторило като мехлем на рана. При това и самото отлагане на смъртта приел като някакъв подарък на Провидението и тръгнал с голяма охота. А като му дал старецът да носи и торбата с хляба, той се дори зарадвал, защото бил як и при това доста изгладнял, та си помислил, че парчето хляб, което ще му даде, нямало да бъде незаслужено...

Колкото отивали по-нагоре, толкова пътят ставал по-тесен и по-стръмен. Скоро той се превърнал на малка пътека, която криволичела между камъните, катерела се по ридове и пресичала полянки и гори. И когато на една от тях, при хубав извор, седнали да си починат, хлябът, който старецът му дал да си хапне, му се сторил по-сладък от всичките ястия, които някога ял на бащината си трапеза.

Доста път минали, докато достигнат до подножието на заснежените върхове.

Там имало много потоци и няколко бистри езера, в които се оглеждало небето. Край едно от тях видели много шатри - цял град! Момъкът много се зачудил. Досега той бил ходил по кръчми и салони и никога не бил виждал по-отблизо величието на планините и още по-малко се надявал да намери на такава височина толкова хора, и то току до снеговете! Той много разпитвал и искал да разбере какви са те и какво търсят тук, но старецът се само подсмивал и на всичко отговарял:

- Ще видиш.

Когато пристигнали, мнозина дошли при стареца да го поздравят с «добре дошел». Тук имало много и различни хора, които момъкът гледал с любопитство. Просто му се струвало, че сънува - толкова много, и при това на различни възрасти, хора имало там. Посрещнали и него добре и го настанили в една шатра. Всички се отнесли с него като със стар познат, но никой не го запитал защо е дошел и какво търси. Но той ги запитвал доста и един му казал, че това е училище, в което се учат - ново училище с Учител, който им говори и ги учи как да намерят верния път в живота. Момъкът бил виждал много училища и учители, но това училище му се видяло много чудновато. И като му казали, че преподаването става на близкия връх при изгрев слънце, той останал още по-учуден.

На сутринта, събуден от стареца и поведен от него по витата пътека към острия връх, той останал възхитен от картината, която се открила пред очите му, та дори се захласнал. Далеч под тях облаци и мъгли се носели; над тях се дигали далечни и близки снежни върхове, а в далечината се руменял изтокът, отгдето се показало скоро слънцето. С песни го посрещнали и молитва някаква казали. Малко преди това бил дошел и учителят, който щял да ги учи. Когато го видял момъкът, изведнъж почувствувал, че нещо в душата му се запълнило, сякаш всичко изгубено е намерено вече - и нещо повече, че всичко това било някакво кандилце, а сега цяло слънце изгряло...

Учителят бил благообразен старец, като че ли слязъл жив от някоя икона. Когато го видял първия миг, момъкът помислил, че сам Бог е взел образ на човек и говори. А там, по върховете, това изглеждало още по-велико и думите му звучали още по-странно и силно.

- Живели ли сте вие? - питал той и не чакал, а самият той отговарял: -Натоварени като камили със своите желания, събудени от мечтите си, които идат и си отиват, когато искат, вие, и при баща, сте старци! Вие плачете за богатство, когато носите най-големите богатства в себе си!... Вие страдате и се оплаквате от камъните, които падат по главите ви, а никога се и не спирате да помислите, че те са същите, които вчера хвърлихте нагоре или по някой свой другар, който днес ви ги връща... Вие, преситените от отрови, тъпчете хляба и го не виждате! Къде вървите - не знаете. Отгде идете - забравили сте вече. И къде ще стигнете някога - не се и питате. Мнозина от вас мислят, че гробът е край, а то е само врата за това, което чака. И ако си бил буден и умен - и там ще намериш път! Защото и смъртта за разумния е само врата за нов живот. А глупавият и тук се пъне и търси това, което е пред очите му, но го не вижда. Богати - вие търсите богатство. Силни - вие плачете за сила. Щастливи - вие мечтаете за щастие, което никъде го няма...

Вие всички сте като тоя, който бе дошел тук, в планината, преди време и ме питаше да му покажа къде е атмосферата... а той дишаше и се движеше в тая атмосфера. И вие така търсите и питате за това, което е у вас и край вас.

Много им говорил учителят и всеки ден все нови и нови неща чувал момъкът. И толкова много му харесало, че когато старецът си тръгнал пак надолу и го повикал да вървят заедно, той не искал и да чуе. Той му благодарил, че му помогнал да намери това, което търсел и дори ръка му с радост целунал, но не искал по никой начин да се върне, да остави тоя извор, за който той жадувал досега и го намерил тъкмо когато най-малко се надявал. Той го изпратил далеч по пътеката. Старецът бил много радостен, макар да слизал сам, като му говорел да учи и внимава, защото това е за човека. Стар или млад - земята е голямо училище, в което трябва да се използува всеки ден, да се научи новото, което светът разкрива пред нас. Старецът обещал пак да намине и оставил момъка да се учи при великия Учител.

Минало се много време. За ученика дните хвъркали като часове, а седмиците му се стрували къси като дни. Душата му жадувала за нещо, което той тук намерил в изобилие. Тук той видял друг свят, други хора. Всички тук живели и учили нещо ново, което учителят им разкривал. Животът добил нов смисъл. Момъкът разбрал, че човек не е сам: «Никой в света нито умира, нито живее сам за себе си» - казвал Учителят. Но от всичко най-много го чудело тая пълнота и радост, която имали тия хора, мнозина от които били бедни. Душите им били богати, в сърцата им бликал извор от обич. Във всяко от тях горяла искра от огъня на великото Учителево сърце.

Видял Учителят жаждата на момъка и му дал да пие до насита. Обикнал го и момъкът започнал да учи от все сърце. С радост и трепет поглъщал той всяка дума на Учителя и в душата му ставало все по-светло. Той ставал друг човек.

Минало се много време и веднъж, когато старецът отивал пак на планината, той видял един момък, седнал върху голям камък, да плаче горчиво. Приближил се старецът и останал много изненадан, като познал същия момък.

- Защо плачеш? - запитал го той.

Момъкът даже като да го не чул. Пак го запитал старецът и побутнал го по рамото. Тогава момъкът вдигнал глава и като познал стареца, започнал да плаче още по-силно. Но старецът бил търпелив и го чакал доста, докато се реши да му каже мъката си. И тогава момъкът му рекъл:

- Сега съм по-нещастен от по-рано. Тогава не разбирах едно, а сега -друго! Тогава ме огорчи изоставянето на хората, а сега аз самият изоставих всичко, защото престанах да разбирам това, което трябва. Ти знаеш колко се зарадвах, като намерих тоя Учител. И той ме учеше и обичаше. Имаше време, когато нов свят се отвори пред очите ми и аз бях щастлив. Струваше ми се, че не бях живял досега, че наново започвам живот, и то пълен с радост. И това трая дълго време. И във всеки минал ден аз научавах нещо ново. Разбирах и прилагах нещо, което досега не бях опитвал. Започнах да мисля, че намерих вечния път в живота, че завесата на тленното е вдигната пред очите ми и аз надничам вече в безсмъртното... Но тогава дойдоха три случки, наскоро една след друга, и смутиха душата ми, разрушиха всичко, градено с такава радост, и аз останах отново да вися в неизвестността, като да бях току-що събуден от красив сън.

- Разправи ми по-подробно това, което е смутило душата ти. Може би ти си видял нещата не както са, или си помислил не това, което е - казал старецът и момъкът продължил разказа си, като от време на време бършел сълзите си.

- Това се случи тука, при езерата, на планината. Учителят ме обичаше, аз го слушах и мислех, че всичко може да направи, тъй могъщ ми се виждаше. Веднъж, както седяхме при езерото, докараха човек схванат. Двама души го водеха под мишниците и той едва пристъпяше. Той седна и смирен слушаше това, което говореше Учителят. И когато щяхме да си тръгваме, болният разпери ръце и проплака:

- Учителю, помогни!

Учителят го изгледа само, обърна се и тръгна. Болният, подкрепян от двамата, стана и изрева отново от болки и отчаяние:

- Учителю, помогни!

Всички замръзнахме от този крясък. И аз самият се бях изправил на мястото си, чакащ с надежда, че Учителят ще каже дума - и болният ще проходи. А той даже се не обърна... Всички в недоумение и изненада гледахме тази картина.

Момъкът млъкна и заплака още по силно.

- Е, и какво стана по нататък? - запита старецът.

Като си триеше сълзите, момъкът продължи:

- Това, което внесе най-голям смут в душата ми... Аз бях сломен от тая жестока неотзивчивост. Жал изпълни сърцето ми, като гледах болния така да страда и без дори да зная точно какво правя и защо, аз се изправих бързо пред него и казах на тия, които го държаха: - «Пуснете го!» А на него: - «Върви след мен!» - И чудото стана! Пуснаха го и той тръгна след мене, изправяйки се все повече и повече и усилвайки своите крачки. Мнозина извикаха от изненада, а аз, съсредоточил цялата си воля, вървях пред него - и той като сянка ме следваше! Пред нас вървеше Учителят, но нито веднъж не се и обърна поне да погледне, да види какво ставаше. И болният оздравя и си ходеше. А Учителят никога и не заговори за това. И нещо се смути в мен, нещо шепнеше там: туй, което учителят не го направи, ти го направи! Не смеех, не можех да се гордея с това, но лоша сянка остана в душата ми. Защо, като можеше да стане това, не го направи той самият? Нима неговото сърце може да бъде така жестоко?... Минаха се много, много дни и аз бях почнал да се примирявам с това, когато ми се случи друго...

Момъкът пак замлъкна, мълчеше и старецът...

После момъкът продължи историята си:

- Мнозина от тия, които бяха тука, имаха видения. Молих го и аз да ми даде и на мен случай и начин да имам видения. А той не даваше дори вид, че ме е чул... Жадуваше душата ми и тлееше огън в сърцето ми. Но той бе мълчалив и тих, като да не чуваше нищо, да не виждаше нищо... Така минаха много дни. Веднъж, отчаян, изоставил другари, скитащ между канарите, аз легнах на един камък, гледащ снежен връх. И изведнъж получих видения, много и различни. За малко, може би за мигове само, аз разбрах това, за което би ми потрябвали години учене. Видях и работи за бъдеще. И когато станах оттам, с окрилен дух и очи, които бяха надничали в безсмъртното, аз не сещах краката под себе си от радост. Но когато отивах към Учителя, да му кажа това, в душата ми се вдигна смут - защо мие учител, ако може да получа всичко това и направо от великите същества на невидимия свят? Какво му струваше, ако той бе ме упътил и пръв вдигнал завесата пред очите ми, като мой учител? Разколебах се, смут се вмъкна в душата ми и аз свърнах на един камък и плаках горчиво... И после отидох в града и срещнах царя. Той ме разпитва за много работи и аз му разправих за много от това, което бях имал като видения. Разкрих му бъдещето и говорих за това, което ще става. Казах му кои му са скритите врагове и на кои от царството си може да се надява. Кои държави са му приятели и от кои да се пази. И той послуша, опита и остана много доволен. Но мен в душата ми нещо изстина. Светът ми се стори като свят на сенки и сомнамбули - хора, които спят и мислят, че живеят... Това бяха приживе умрели хора, които носеха човешки образи, а живееха като животни. И аз се почувствувах още поотегчен и отчаян - и пак се върнах на планината и намерих отново Учителя. Заслушах се в словата му и пак ми стана ясно, като да бях се родил наново. Слушах с радост и поглъщах с трепет всяко слово, което излизаше от неговите уста. Исках да стана едно със словото му и да бъда живо ехо на думите му...

Момъкът заплака отново силно. Мина се доста време, докато се успокои и продължи:

- Тогава се случи онова, което ме отчая съвсем. Отишел бях някъде из планината. Намериха и ме повикаха бързо, че се е случило нещастие - двама души дошли от града и го нападнали и били! И аз го заварих с подуто лице и окървавени бели коси. Той леко потръпваше, но лицето му беше спокойно. Мен ми стана много жал за него и още повече поради това, че не бях наблизо, да го защитя. Мнозина имало, но се разбягали. Аз му целунах окървавената ръка и сълзи от милост избликнаха от очите ми. Негодувание изпълни душата ми. Но що можех да сторя? А нещо пак се събуди вътре в мен и почна да чопли - какъв е тоя учител, който не може сам да се брани? Ако той не вижда отнапред и не знае какво ще стане с него самия? Къде е неговото знание и ясновидство?

Смути се мирът ми и аз не можах да си намеря място. И ето, вече дни, и аз не смея да се явя пред лицето му. Той още на другия ден бе като да не се е случвало нищо с него, но смутът в душата ми си остана преголям. И оттогава аз ходя като безумен, без мир и спокойствие в душата си. Плача и се питам все отново и отново и не виждам отговор, не виждам светлинка в тъмнината. Потъмняло е небето в мен и аз самият съм се изгубил в голямата пустиня на съмнението. Що ще стане с мене?

- Какво те е смутило толкова? - запита пак старецът.

- Нали ти казах вече... Той или имаше сила да излекува болния и не щя -беше значи жесток, или пък не можеше и значи напразно го мислехме това, което не е.

- Само това ли? - запита старецът.

- Но и за другото... за виденията. Аз толкова му се молих, а той ми не даде възможност да видя това, което други ми подариха.

- Само това ли? - запита пак старецът.

- Не, не... и този бой... Той, могъщият, остави да го бият! Той, силният, беше окървавен! Той, ясновидецът, не можа да предвиди това, което идеше върху му! Слепец съм избрал за водач - ето кое ме плаши и отчайва, ето кое изпива мира на душата ми и обезсмисля живота ми...

Млъкнал момъкът, мълчал и старецът. Неговите вежди били свити и лицето му - зачервено. Гневно засвяткали очите му и пламъчета се замяркали в тях. Но после всичко се умирило и старецът го погледнал пак тихо и спокойно.

- Не е само да намериш нещо, но и да го разбереш. И не само да го разбереш, но и да го оцениш и задържиш! - казал старецът. - Теб, нещастнико, когато ти правят и най-голямото добро, ти в безумието си обръщаш благосло-вението Божие в проклятие!

Млъкнал старецът и впитите в него очи на момъка напразно чакали той да продължи.

- Говори ми, моля ти се, обясни ми... Виждаш, загивам! - заплакъл пак момъкът.

- Нещастен си ти - казал след мълчание старецът, - защото научи и знаеш много работи, а не научи една, която е и най-потребната: да благодариш за всичко, което ти се случва. Тогава ти би разбрал смисъла на всичко и не би се терзал така.

- Говори ми, настави ме - молел се момъкът. - Аз наистина съм един нещастен човек, въпреки всичко, което зная.

- Да, и ще бъдеш нещастен, докато не се научиш да благодариш. Само тогава ще ти се отворят очите и щи видиш истината.

- О, благодаря поне, че ми посочи пътя, ако ме не поведе по него - казал момъкът с голяма скръб, която трогнала стареца. Той го помилвал по главата и му казал тихо:

- Ще ти разкрия истината, но се страхувам, че тежестта ти ще стане още по-голяма и тъгата ти ще се увеличи.

- Нека това те не смущава - молел се момъкът. - Кажи ми я! По-добре да ме гори огънят на истината, отколкото съмнението и смущението.

- Добре - казал старецът, - щом искаш, ще ти кажа.

Когато Учителят не изцери болния, то не е било, защото не е можел, а защото той е искал ти, ученикът, да сториш това - да започнеш да лекуваш. За него това е било минало, а за тебе трябваше да започне новото, неопитаното. И той ти е дал възможност и сила да сториш това. И без да ти каже дума, е чакал да види какво ще събуди тая новопридобита сила в тебе. Той е знаел и от по-напред, но това трябваше и ти самият да видиш. И тая сила събуди гордостта ти и безумната ти мисъл, че ти можеш повече от Учителя си.

- Горко ми - проплака ученикът, - горко ми, аз съм направил най-големия грях.

- Слушай по-нататък - казал старецът. - Когато ти искаше да ти разкрие тайни и видения, ти правеше същата погрешка, защото Учителят знае какво е потребно ученику, по-добре от самия него. Но после той те е съжалил заради жаждата ти и ти чрез неговото съзнание си влязъл във връзка с невидимите приятели, които ти дадоха виденията. Но тия видения събудиха в тебе самов-ластието и самохвалството и понеже нямаше още достатъчно любов към Учителя си - ти отиде в света. Учителят знаеше какво ще стане, но и ти трябваше да го видиш, за да разбереш какво криеш в себе си.

- О, горко ми на мен, който съм плюл на най-святото си и дадох бисерите на чужди...

- Слушай по-нататък! - казал старецът. - Това не е всичко. Там, пред чуждите, ти вдигна завеси и посочи много работи. И царят почна да разваля плановете на противниците си. А те почнаха да търсят кой му помага. Разбраха, че си ти и пратиха двама души да те намерят и убият. Те тръгнаха за планината. Но Учителят, за който тайни няма, те отдалечи нарочно оттам, защото знаеше, че ако те срещнат, ти ще бъдеш убит, взел твоят образ и те го нападнали. Той понесе всичките удари за тебе, а ти...

- Господи! - прорева момъкът диво, - нима можах толкова да Те оскърбя! - И той като безумен хукнал.

- Чакай! - викнал му старецът, - къде отиваш?

- Да намеря Учителя си и да целуна нозете му - казал момъкът и затичал наново.

(На задната корица на книгата)

КНИГИ ОТ СЪЩИЯ АВТОР

Искриците на просъницата, разкази

Пелин и коприва, хумористични разкази

Генко Орлето, повест за народа

С Христа, повест

Благословение, роман

Нови хора, роман

Съвременния морал и Дънов

Кръстопът

На планината, приказка за възрастни

Хигиена.

Здрав и млад

Зазоряване.

Когато ние, живите, станем

Думите на видния странник Буди-Са

Край огнището, разкази

При спорната гора, разкази

През вековете, разкази

При Адепта, разкази

Вечният извор, приказки и окултни разкази

В светлината на Учителя

Цена 5 лева

Всичко относно горните книги се адресува до книгоиздателство «Братство» - Севлиево, или до автора: Любомир Лулчев, София XIII.