Jump to content

Recommended Posts

II. БУНТ

(стр. 202-219)

На другия ден в града циркулираха най-фантастични слухове и от най-противоположни характери.

Според новите властници правителството си беше заело най-редовно властта, а старите министри бяха затворени до един, ще ги съди държавният съд - и изреждаха имената на новите министри, които бяха публикувани в държавния вестник.7 Напротив, според вестите на долнята част на града се знаеше «положително», че в южна България е обявена република начело с бившия министър-председател, който, разбира се, не признаваше преврата.8 Но в северна България - Враца, Плевен, Бяла Слатина, Видин имат съветско управление... а казват - и в Сливен.9

Никакъв трен не беше пристигал, а от два дена всички жици, които свързваха с околността, бяха прекъсвани и по няколко пъти от хората и на двата лагера. Никакви съобщения не съществуваха и въпреки това новините, като крилати, прелитаха през пространството. Мълвата ги украсяваше според случая и така пременени, ги пущаше на местния пазар. Купувачи не липсваха и от двете страни. А мнозина ставаха и автори - поприбавяха по нещо си. Друг път можеше да се видят спорове, особено на хора, които се намираха, така да се каже, на демаркационната линия. Нерядко разправиите свършваха и със схватки, в които вземаха участие достатъчно хора и от двата лагера. Тогава обикновено кръстопътят или улицата ставаше бойна арена с най-разнообразна програма. Понякога след такива разправии сядаха, колкото и да бе чудно и невероятно, на мирни преговори, а нерядко свършваха с общо пиене в някоя близка кръчма в «неутрална» зона. Но когато към пладне се разнесе новината, че през нощта са застреляли около 18 души, арестувани без никакъв съд, уж при «опит за бягство», табашката махла кипна като разтревожен мравуняк. Числото на убитите порасте фантастично. Много жени оплакваха живите си мъже, които случайно отсъствуваха, мислещи ги, че са в числото на жертвите; други описваха мъките, повече измислени, на които са били подлагани другари, за да издадат последните нареждания, които те там, фашистите, мислели, че има. След пладне вече викът на негодувание мина в непрекъснат рев и крясъци. Всички бързаха да се въоръжат с каквото можеха и имаха, за да унищожат това «мръсно гнездо», където са направени такива престъпления срещу живота на другарите. Издаде се набързо и печатан позив. В него, като се изброяваше къде в България има вече съветско управление и къде и как се бори Стамболийски, сочеше се, че змията в предсмъртния си час на своето издихание тук, обезумяла от оргии и пиянство от власт, е посегнала на живота на стотици предани достойни другари. На оръжие! - да се пометат узурпаторите, изчадията на загиващия буржоазен свят!10

След пладне се стекоха толкова много хора, желающи да се бият и унищожат «гнездото», щото мъчно можеха да се намерят ръководни лица. Разделиха ги на роти и полуроти, на ударни и щурмови батальони. Разликата беше във въоръжението: едните имаха колове и пръти, а другите - брадви, пищови, капзалии и ловджийски пушки. Но някои имаха и истински бойни пушки и револвери и даже бомби. Такива бяха отличени в чин началници от разни степени. На всичките по дрехите, по шапките, а които нямаха шапки - и направо на ушите бяха затъкнати, залепени, вързани по всевъзможен начин и разни форми, червени книжки с цветове, като почнеш от тоя на червения пийнир шикер и стигнеш тъмновиолетов, който за някои очи минаваше за червено винен...

Даваха се команди, викове, заповеди, които биха стигнали и за цяла армия. Но малцина имаше да слушат - всички говореха и даваха мнения. И тъкмо тия, които най-малко бяха питани, те най-много говореха. Скоро доведоха и коне, кой знае отгде взети, и някои началници се покатериха на тях, кой със седло, кой само някоя дреха метнал - те всички се мъчеха да се крепят как да е върху тях, което не беше много лесно, защото някои имаха само въженца вместо юзда, а други от конниците, малцина наистина, им се струваше, че са се качили на слонове, а не на коне... Няколко музики, или по-право, части от музики, защото бяха ги споделили, да стигнат на всички отряди по малко, писнаха най-отчаяно, когато вече трябваше да тръгнат. Това бяха ухораздирател-ни звукове, много мъчно можеха да се понасят, но и не ги и слушаха. Всички си пееха сами марша на Интернационала, а който го не знаеше, имаше и такива, просто викаха и кряскаха на приумица... Червените книжни ленти шумяха, криваците, коловете и прътите, на някои от които бяха завързани остри големи ножове, се клатеха неравномерно като вълни на море, разбивани от невидим вятър. Всички при това тупаха крака по прашния път - маршируваха с такова усърдие и ревност, че скоро над тях се вдигна тежък облак прах и ги закри всецяло. И това изглежда ги направи още по-страшни в очите на техните противници, та и не дочакаха да се срещнат.

Когато сваленият, но недал си още оставката околийски се опита да ги обходи с около 15 конни стражари, които бяха му останали още верни, те, всичкото местно ново самоуправление и военни импровизирани чинове, натоварени на каруци, кабриолети, файтони и автомобили, бягаха вече към Севлиево, където се надяваха да намерят закрила под мощните гърла на артилерията. Но когато изпратени хора от околийския по околни пътища, ги подплашиха с лъжата, че и в Севлиево е съветско управление, мнозина се пръснаха като пилци по разни посоки, окайвайки лековерието си. Но няколко от тях поискаха да проверят това, не се поддадоха и продължиха пътя си.

В същото време в града, вместо очаквания бой, се разви грандиозна манифестация. Радостните викове нямаха край. Струваше се, че и самите къщи викаха - тъй трепереше всичко от гласовете им. И чудното бе, че колкото по-дълго продължаваше манифестацията, толкова съмишлениците се увеличаваха, тълпата растеше и гласовете ставаха по-силни. Изглежда, че фашисти и превратаджии са били само тия, които бяха избягали.11

Вечерта градът си легна с чисто съветско управление и осветен с хиляди импровизирани червени фенери. Навсякъде из улиците циркулираше червената гвардия. Разните комисии и комитети, с най-чудно и мъчно изговорими имена, бяха започнали веднага да функционират. Всички бързаха весели, засмени, щастливи.

«Другари и другарки» - това ехтеше на всяка крачка във въздуха. Само на малко от големите къщи пердетата бяха спуснати на всички прозорци и не се чуваше ни глас, ни дихание - бяха се изпокрили във всевъзможни скривалища, казват, някои и от по-рано своевременно направени. Но нямаше и кой да ги търси - пролетарският народ ликуваше. Две-три изстъпления, които бяха направени на лична почва тая вечер, причинителите им веднага бяха най-строго наказани. Всички трябваше да схванат, че новият ред е различен от стария и че произволите там не се позволяват. А речи - речи на всеки ъгъл, във всяка кръчма, на кой да е кръстопът. Всеки, който горе-долу знаеше да си отваря устата и да изговаря десетина думи наред - казваше ги. Говореше и който знаеше нещо, че и който беше чувал да знаят някои хора нещо. Имаше и такива, които за пръв път бяха се престрашили да говорят публично. За това им беше помогнало освен вдъхновението на момента «върховен и сюблимен», както го нарече един от ораторите, «свещен и незабравим» - и достатъчно изпитото вино, което се даваше от разни места и не се знаеше кой ще плаща, та и изобщо дали ще се плаща...

В много къщи тая нощ не спаха никак. Непитани «държавници» редяха и разправяха как ще бъде устроено българското болшевишко царство. Нито на

Маркс, нито на Ленин надали е минавало някога на ум това, което доморасли философи и импровизирани социолози измисляха и говореха в тия моменти.12

Много дрехи и съдове се изпокриха по разни тавани, за да не ги намерят при делението, което щяло да става. Някои момичета осъмнаха с подути очи, а други се криеха по изби и скривалища, защото се шепнеше, че жените сега ще бъдат не както по-напред, а някак по-другояче... общи, ама как - никой не знаеше това. А имаше и жени, които понатупаха в аванс мъжете си за всеки случай и не на шега, защото им бяха подшушнали някои услужливи хора, че сега разводите щели да бъдат по-лесни, отколкото да речеш «добро утро»... Някъде децата ги плашеха, че сега всичките ще ги съберат в кошари, като агнетата, и там щели да живеят общо.

Поповете се бяха изпокрили до един - двама-трима бяха избягали и вън от града, защото се надяваха, че първата работа на другарите ще е да ги избе-сят. Но когато видяха на другия ден, че са ги забравили съвсем, някои от тях се престрашиха, излязоха и даже си предложиха услугите да извършат упокои-телни молитви и четения на нещастниците, които бяха застреляни без кръст и молитва...

На другия ден градът беше в празнично настроение. Отрано още засвириха музики, в кръчмите се пиеше, от дюкяните се изнасяха стоки - като да беше панаир. Комисари на коне и пеши, с разни големи и малки ленти по ръкавите, по шиите, даже имаше и някои бяха турили нашивки на яките си - се движеха всякъде. Някои препуснаха на коне и даваха заповеди - все бързи. По улиците се лепяха «обявления», «наставления», «заповеди», «за изпълнение», «за сведения», «за безусловно изпълнение»... Всички бяха напечатани с червено мастило, лепяха се още неизсъхнали и тъй разцапани, че понякога не можеше да се разбере нищо друго освен подписът, който обикновено беше с по-дебели букви. Започна се описвание на всичко, което имаше по дюкяните, по-после - и по къщите.

Мобилизираше се населението, назначаваха се хора на най-различни длъжности. Някои шмекери и смешници бяха си присвоили най-фантастични имена и понеже никой не се сещаше да пита кой ги е пратил, те ходеха по къщите под разни предлози и някъде вършеха неприлични работи. Но управата на града не се шегуваше - до вечерта още двама такива, които бяха доста прекалили в шегите си - при това непочтени хора и от по-рано - бяха публично разстреляни. Много лица след това станаха по-сериозни и доста усмивки замръзнаха на устните на мнозина. Стана явно, че това не е шега, а истинска власт, която няма да се шегува...13

Генко след дълго бягане през нощта по дворища, гонен от случайни хора и кучета, най-после се озова на самата река.

Тук вече той знаеше как лесно ще намери подслон. Беше много късно, когато неговото хлопание разтревожи съня на едни негови другари, работници. Но когато го узнаха, те с голяма бързина му отвориха и братски приеха. Техните услуги бяха на мястото си, защото от голямото напрежение при бягането и от удара в главата, Генко го втресе почти веднага, щом легна... Едва на втория ден, слаб като сянка, с изпито лице, той стана да походи малко в свободния град, който шумеше, като да бе разбъркан кошер...

Без да сети, машинално, той беше се озовал къде къщата на Анини. Там всичко беше тихо, като да бяха умрели. Капаците на прозорците на долния етаж бяха затворени съвсем. Той отвори пътната врата и видя, че тя бе насилвана и счупена - не се затваряше вече. Това го смути и той прекрачи бързо. Но вратата на къщи се оказа заключена. Звъни - никой не се обади. Тогава той отиде към кухнята. Там нещо се громолясваше и някой говореше с някого, или може би сам на себе си бъбреше, но изглеждаше силно ядосан...

Генко потропа на вратата на кухнята и бъбрението и тропотът спря за малко, но след това веднага се чу креслив глас:

- Какво искате, проклетници с проклетници? Писахте кокошките, кравата, мене, господарката... пишете ми и налъмите сега, само тях не сте писали, Господ да ви убие, да беше ви убил! 14

Генко похлопа пак и се провикна:

- Бабо Радо, аз съм!

- Ти си, зер! Кучета да те ядат, да се срадиш, да се не видиш! Всички ти научили името и току: «Бабо Радо, дойдохме това да опишем»... Да ви опише чумата макар! Махай се, пръждосвай се, че каквото ми е причерняло, като изляза с метлата!... - пак се загромолясваха столове и маси в кухнята, като че ли някой великан ги мяташе насам-натам за развлечение или отмъщение.

- Аз съм - аз, Генко, аз.

Вместо отговор тоя път се показа в бързо разтворената врата дебела жена с голяма метла, която бе вдигнала застрашително.

- Ще се пръждосваш ли? - запита тя, като с едната ръка държеше дългата дръжка на метлата, а лявата бе облегнала на хълбока си. При това цяла зачервена, с лице, от което пот течеше на вадулици.

- Ха, ще се пръждосваш ли? - Всичко е описано - на, само налъмите и метлата не е - като те подбера с тях...

Генко я гледаше очуден.

- О! - каза тя и очите й се ококориха. - О, майстор Генко! Ах, горкият, колко си слабичък! - Но после изведнъж се дръпна назад и го загледа подозрително. - Да не си дошъл и ти да пишеш нещо, да описваш това-онова?

Генко се усмихна.

- Дойдох да ви видя какво правите, как изкарахте тия дни?

- Как ли? Не питай - една душа ми само знае. Влез, влез! Стара жена, не бях яла бой от дете, се казва - биха ме, че и вратата счупиха! Ама и видя ли бял вълк и тоя баласурин - като го хванах ей-тъй, прескъмбичнах го от стълбите чак долу.

- «Ще те обесим» - казва ми. - «Ами, ще ме обесят за такъв скамбил като тебе» - думам му. Седни, аз ще ида да викам господарката. Тя е ни жива, ни мъртва, че нали господаря го арестуваха... Час по час й турям кърпи с оцет, че и младата господарка... - и тя излезе, без да довърши. Генко искаше да пита, но тя тропаше вече по стълбата нагоре и бъбреше нещо.

След малко слезе госпожата и от прага още започна да се вайка:

- Брава, брава, господин Генко! Да знаете всичко и да не ни кажете ни една дума! И това било приятел! - и тя заплака и се тръшна на един мокър стол. Баба Рада беше влязла и я утешаваше:

- Не плачи, булка... господарке, не плачи - то това е вятър - ще мине-замине. Да си жива само - всичко се печели, здраве само не може!

Генко седеше потиснат.

- А Аня къде е! - попита тихо той.

- Аня ли? Госпожицата? - Отиде още тая сутрина да види какво ще стане с господаря и още я няма - каза баба Рада, като въздишаше тежко, при което грамадната й фигура се надуваше и спадаше като истински мех.

- Къде? - каза Генко и стана.

- Ами там, в града - викна пак тя високо, както на глухи, както обикновено си говореше.

Генко веднага тръгна да си излиза. Госпожата вдигна глава със заплака-ни очи и изгледа подире му:

- Господин Генко - викна тя, но гласът й беше слаб съвсем. Той не чу, или може би не искаше да чуе. Тя си захлюпи главата на коленете и заплака наново. Баба Рада се наведе над нея и я повдигаше уж лекичко, да я отведе пак горе. Като я прехвана под мишците, тя я повлече нагоре по стълбите, като пухтеше и пъшкаше и на всяко стъпало се спираше, за да си почива - господарката й бе почти изгубила съзнание.

Генко залиташе, но все пак бързаше, колкото можеше, към града. Главата го болеше и в слепите му очи биеше, като че ли някой ковеше там. Краката му изменяха, омекваха неочаквано, или попадаха не точно на това място, на което той искаше. А в устата му беше горчиво и сухо. Сещаше студени тръпки. Струваше му се, че наскоро ще го втресе пак и това още повече го тревожеше.

Градът сега му се стори цяла лудница. И тия червени знамена и викове, тия постоянно говорещи хора, на които той понякога преставаше да чува гласовете, като че ли потъваха някъде... Един-два пъти даже облак прикри погледа му за няколко секунди и той трябваше да се облегне на една стена. «Здраво ме е хлопнал по кратуната тоя синковец, мисли Генко, като пипа подутото място. Може би и черепът да е пукнат? Ама кой знае - усмихна се той само, - всички казват, че главата ми е дебела...» И пак тръгна.

Учрежденията са повечето на нови места и при това с толкова чудновати имена! Той наслуки избра едно, на което червеният надпис носи само три букви. Поиска да влезе. Но там е пълно с хора, които чакат да им дадат билет-чета - сега всичко с билетче става - обясняват му.15 Генко трепери от мъка и нетърпение. Разпитва, но никой не знае точно кой се занимава със затворниците сега. Посъветваха го трима души - и даже се препираха помежду си, но той ги примири, като взе и трите адреса, които му посочиха, и отиде веднага. Но и там не беше. На едното място събираха сведения за конската сбруя за яздене и впрягание; на другата даваха купони за безплатно къпане в бани, но точно за коя баня, не се знаеше, защото градска нямаше, а имаше няколко фабрични - за работниците; на трето място се декларираха овес, ечмик, слама. И всякъде все с билетчета се влизаше. Най-после вече се мръкваше, когато намери съдебното отделение, което беше се наместило в окръжния съд. И там даваха билетчета и само с тях се влизаше. На запитванията, които той се опита да направи на няколко излезли «другари» чиновници в коридора, всички му отговориха усмихнати:

- По ред, другарю. Когато Ви дойде редът, другарю!

А публиката отдавна не знаеше вече нищо - това бяха все объркани хора, които ходеха от врата на врата, вземаха билетчета, чакаха, чакаха с часове понякога, за да разберат за няколко секунди, че не са попаднали където трябва. На едно място чакаха по-малко хора и той се нареди между тях. Надписът на вратата беше само «Б.Р.» Генко го гледаше и си мислеше - мъчеше се да си отгадае, що ще е това «Б.Р.»? Да е «бърза работа» - не ще е - че не бързат много; да е «Българска революция»? Кой знае, може би...

Но все нали ще го упътят - така поне се надяваше. Той взе билетче, надраскано от един човек, който плезеше несъзнателно езика си на една и на друга страна при всяка буква и беше хванал перодръжката досами перото, цапаше си ръцете при всяко натопване в мастилницата и ги триеше по косите си. Цял така намастилен, той приличаше на някое другоземно, особено животно.16

Самият му нос явно носеше следи от пръстите, с които бе удостояван да бъде хванат, за да не му пречи на писанието на билетите.

- За какво е това отделение? - запита Генко, след като му дадоха билетчето.

- Как за какво? За записвание.

- За какво записвание? - запита пак Генко.

- За какво! - За реве... реце... вътре ще разбереш - отсече той.

Генко разбра, като влезе - попаднал бе в бюро за записвание рециди-висти-престъпници от миналия режим, за които някому бе потрябвало да се държи сметка, защото повечето затворници бяха ги пуснали само под честна дума на познати, които бяха гарантирали за тях. Колкото се отнася за сегашните затворници, то това е в другото отделение, но кое? - чиновникът, който чешеше с писалката си оголялото си теме, не можа да каже точно.

- Те там ще Ви упътят - каза той неопределено и пое друго билетче, което носеше мастилените следи на писаря отвън.

Но това «там» беше по-лесно да се каже, отколкото да се намери.

Учреждението го затвориха преди Генко да се ориентира достатъчно. И когато удариха звънеца за прекратяване на работата, всички врати се отвориха почти едновременно и с шум изхвръкнаха десетки чиновници, бързащи да слизат по кривите и разклатени стълби с изтрити дървени стъпала. Като че ли някое конско стадо препускаше. Неочаквано, в слабо осветения коридор той видя Аня. Тя вървеше с наведена глава. Без да си дава отчет, той я викна и веднъж, и дваж. Тя трепна, като го чу, обърна се, изгледа го съвсем равнодушно и преведе погледа си на другата страна, като да й бе съвсем непознат. Генко просто не вярваше на очите си. Но по ниско наведената глава на Аня, той разбра колко голяма е скръбта й. Сигурно и тя бе уверена, че той е знаел за всичко това по-рано, предупреден е бил, а нищо не им е казал...

Генко се облегна на стената до един шкаф. Потокът от хора течеше бързо и шумно. Аня вървеше с него. Външната тишина я погълна и тя изчезна. Тогава на Генко изведнъж се доиска да тича и да я стигне. И той даже направи две-три крачки, но веднага почувствува, че това е излишно и безполезно - и заслиза бавно...

Сутринта доста рано, Генко пак чакаше. Сънят през нощта бе го ободрил. И мисълта за работа, която му предстоеше, като че ли беше най-добро лекарство срещу треската. Той чувствуваше, че днес ще може да се справи. И наистина съдбата го покровителствуваше. Още при вратата той се сблъска с фарфалака - работник, на когото едва ли някой знаеше истинското му име, но когото всеки познаваше. Червенокос, с лунички по лицето и ръцете, малко заекващ при говоренето, той махаше ръце и тропаше с крак при всяко запъва-ние - и това правеше всичко казано от него да изглежда прекомерно комично. Ге н ко бе му правил някакви дребни услуги. И той, като разбра какво търси, поиска веднага да му помогне и го повлече по стаите на съда. И навсякъде той влизаше като свой, без билет и без чукане.

- Другари! - крещеше той почти на всяка врата, - не може, не търпи отлагание! - и той хлопаше с юмрук и махаше с ръце. - Извънреден пратеник!

Извънредният пратеник беше Генко. Водачът имаше благоразумието да премълчава на кого и откъде е пратеникът. Наближаваше десет часа вече, когато «извънредният пратеник» седеше пред «извънредния комисар», който се оказа... Чалгънов. Само че сега той беше много важен. Говореше възтежко, произнасяше думата «другарю» с много «р»-та и имаше на масата си телефон, а над главата си, в червена рамка - портрета на Карл Маркс. Обстановката беше разкошна, креслата - големи, митарствата, докато се влезе при него -безбройни. Благодарение на фарфалака, Генко ги прескочи и влезе, така да се каже, през задните врата. Извънредният комисар се разправяше тъкмо със секретарките, които идваха една през другата от съседнята отворена врата да го питат за това-онова и после да чукат по клавишите на пишущите машини. Той носеше тъмночервена рубашка, бе добре пригладен и хубаво облечен.17

- А, Вие ли сте? - каза той провлечено. - Седнете, другарррю! Какво има? - Генко почака да престане да му говори другарката-секретарка на ухото и после му каза, че желае да говори със затворения господин Ключев и ако може това, той, паи другите трима да бъдат пуснати... под гаранция, например.

- Това е невъзможно - каза бързо Чалгънов. - За тях има назначен извънреден съд и ти ако искаш, на твоята философия по подхожда, може да им станеш защитник.18

- Че в какво са обвинени? - попита Генко.

- Ще четеш - дело има. Тогава ще можеш и да се срещнеш с тях.

- Добре - съгласи се Генко, - но аз все мисля, че това са хора, които заслужават да бъдат третирани по-добре... Най-после, те са принципиапни противници - и да са направили нещо, изхождали са от своите разбирания. А пък и по-уместно е, при тия разбъркани времена, човек да има навсякъде приятели...

Чалгънов го погледна въпросително.

- Семейства имат - продължи Генко простодушно, - тревожат се... Пък те са хора с връзки, и утре не се знае какво може да стане...

- Е, какво може да стане? - запита Чалгънов, като се държеше видимо спокоен, но гласът му леко потреперваше от любопитство, а може би и от скрито вълнение.

- Ами сега нали виждаш?... Какво беше преди два дена - какво е днес, а кой знае какво ще бъде подир два-три дни...

Умълчаха се. Показа се една секретарка със силно начервено лице и дълбоко деколте, но Чалгънов й махна с ръка.

- Стойте там! - викна той раздразнено - И вратата затворете! - добави той високо, а след това, като привлече стола по-близо до бюрото си, каза със съвсем друг тон:

- Та така? Вие, ти мислиш, че може да се промени нещо, а?

Генко го погледна въпросително, втренчено.

-Да нямаш някои сведения?

На Генко стана ясно, че тоя човек, въпреки външния си апломб и важния п о ст , и з п и т ва вътрешен страх. А може би и тая неизвестност и откъснатост отвсякъде, това постоянно напрежение да приема и изслушва десетки хора, все различни началници, да дава заповеди в една съвършено нова държавна машина, която трябваше и да върви, и да се прави, да формира и напътва едновременно, да, бяха изчерпали силите му и разклатили нервите му...

- Че аз мисля - каза Генко високо, - че в интереса на самото Ви дело е да се покажете справедливи и честни, за да разберат всички, че има огромна и съществена разлика между техния и новия строй.

- Да, това е право - каза замислено Чалгънов, като същевременно мислеше друго и гледаше внимателно Генко. Само не му беше ясно последният съзнателно ли му отваряше врата или случайно попадна на тоя изход.

- Да - повтори той, - между пролетарски справедливото и пролетарски честното - и тяхното «честно» има огромна разлика - те трябва да почувствуват това...

- Право е. Ти иди към тях още сега, срещни се, а после ела пак. Ето ти пропуск. Те са тук, близо, не са в затвора, а в същото това здание, нашето - в зимника са - говореше той, и пишеше едновременно. - Вижте там - може нещо и те да пожертвуват за движението, а пък ний може да им облекчим съдбата... Ще видим пак, но имайте предвид да им поясните, другарю, че това аз лично правя... като снизхождение - да имат това предвид! Досега никой не е разговарял с тях.

Генко тръгваше вече, когато той му извика и го върна от вратата:

- Най-важното, другарю - никому нито дума по тоя въпрос! - Елате веднага после - и той взе слушалката на силно дрънкащия телефон...

След около час Генко се връщаше весел към кабинета на извънредния комисар. Но като че ли бе станала някаква много важна промяна с всички в тоя изминат час. Лицата бяха станали бледи и очите гледаха плахо.19

Публиката из коридорите беше изчезнала, а някои от масите бяха се изпразнили, макар че беше още рано за прекратявание на работата. Извънредният комисар говореше нещо по телефона и лицето му беше станало бледо. Той само посочи едно кресло да седне. Генко потъна в него. Комисарят беше много сериозен. Той слушаше и питаше нещо.

- Ето - посочи той записка на Генко, - веднага я пратете, нека... разсил-ния... Чакай, как? - извика той на телефона. - Ало, ало, не се чува... А да, чува се сега, говорете... Нека веднага да се освободят фабрикантите, още сега - и той подаде записката. Генко я взе учудено.

- Дайте я веднага, да тича разсилният - и самият той натисна бутона на звънеца. На влезлия разсилен той заповяда да вземе бележката и да тича, ама силно да тича - веднага да ги пуснат без нищо.

- Кажи, аз гарантирам за тях - комисарят, извънредният комисар. Хайде, тичай веднага!

- Да, да, слушам, слушам - махна той ръка от запушената тръба на слушалката - да, да, разбрах... Вие почакайте - викна той на Генко, който искаше и сам да изтича да каже хубавата вест. - Чакайте малко! - повтори той. - Я елате, аз имам малко работа, а трябва някой да се обажда на телефона, ако звъни, разбира се. Постойте Вие малко. Аз ей-сегичка... - и той излезе от една вътрешна врата.

Генко стоеше, а после седна на креслото си, зачуден прекомерно. И изведнъж се сети, че всичко това бързане, почти като в някоя опера, трябва да си има своите причини. И скочи, защото телефонът дрънкаше ужасно, проглу-шително. Някой викаше:

- Ало, ало! Тук Червена застава № 12. Наближават - да палим ли къщите според наредбата?20

Генко не можа да разбере кой наближава, а се боеше да запита, да се не издаде.

- Оттеглете се назад и не палете нищо! Наредбата е отменена - каза той твърдо.

- А кой е на телефона? - запита тревожен глас отнякъде.

Генко каза едно «аз» и не знаеше какво да прибави, гледащ вратата, през която излезе извънредният комисар, надяващ се всяка минута той да се върне. - Аз, аз - повтори той и без да ще, седна...

Силен екот разтърси стъклата и събуди ехото на околните хълмове.

Стреляше артилерия!21

Генко се приближи бързо при прозорците и се мъчеше да разбере какво става. Хора като обезумели тичаха. Конници се носеха между тях, та и по тях -сваляха ги - някои и сечаха... В един ъгъл на площада няколко работници, въоръжени с пушки, залегнаха зад моста и катуриха няколко конника. Заградени отвсякъде, те стреляха до последния момент, докато ги разсякоха на парчета...

Генко гледаше и мислеше, че сънува-така странно и невероятно бе всичко, което виждаха очите му. И докато се още мъчеше да разбере добре какво става, зад него вратата се отвориха с шум, хлопнаха до самата стена и десетина пушки се насочиха едновременно към гърдите му.

- Ето го и главния - викна някой и изкрещя: - Горе ръцете, болшевишка сволач!

Генко си вдигна покорно ръцете нагоре.

Излезе напред офицер и като го изгледа с кръвясал поглед, викна:

- Болшевишка република, а! - и го удари от все сила с юмрук зад ухото. Генко се залюля, побледня и падна. Офицерът го ритна презрително и с псувня каза:

- Затворете го някъде! Тези предатели за пример трябва да бъдат наказани. Живи да ги издерат, малко им е... Другите слизайте - бегом! Двама да останат. С главите си отговаряте за комисаря. Хайде напред! - И той заслиза с тежки стъпки по стълбата. Но на четвъртото стъпало той се обърна, като да си спомни нещо, върна се назад и като разсече с един удар на сабята портрета на Карл Маркс, стъпка го и плювна: - Свини! - и заслиза пак надолу...22

Край на втората книга.

Забележка: По-нататъшната съдба на Генко е описана в следната, трета книга «С Христа».

Гергевец, край Сливен,

1933 г. ноември

Приказката за Архангела се изпълни в своите три части. Остава последната, четвърта част, да се изпълни. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев.)

___________________________

7 - На 9 юни 1923 г. с военен преврат е свалено правителството на Александър Стамболийски.

8 - На 22-23 септември 1923 г. е Септемврийското въстание, вдигнато от комунисти и свалените от власт земеделци.

9 - Въстаналите болшевики искат да създават управление както в болшевишка Русия, т.е. в СССР.

10 - Александър Стамболийски е свален от власт и убит. Главата му е сложена в конска торба, с която давали зоб на конете, и е занесена на цар Борис III.

11 - Книгата е писана през 1934 г. и онези, които са извършили преврата, авторът нарича фашисти и узурпатори. Той не се страхува да ги нарече с тези имена. За такива изявления тогава са наказвали с разстрелване по улиците.

12 - Години наред се говори за идването на болшевишкото царство в България.

Противниците са плашели народа, че ще се хранят на общ казан, жените ще бъдат общи и децата ще бъдат общи, защото няма да знаят кои са им бащите.

13 - Истинската власт идва 22 години по-кьсно. Бунтът е на 23 септември 1923 г., или - по стар стил - 9 септември 1923 г. След 22 години - на 9 септември 1944 г. - идват комунисти на власт. Тук това е пророчество, което се сбъдва. Всички пророчества се сбъдват. Освен това тези събития, които са описани, са истински и авторът ги е видял с очите си.

14 - Минава комисия, която описва всичката покъщнина, посуда, храна на семейството, както и животните - кокошки, свине, крави, коне, за да бъдат след това реквизирани, т.е. взети от властта. Това е ставало през войната 1914-1918 г.

15 - Една от болшевишките теории по онези години е, че в бъдеще няма да има пари, а всичко ще става с бележки, билетчета, давани от болшевишкия комисар.

16 - Болшевиките, след като взеха властта след 9.IX.1944 г., също работеха с бележки, листчета, с които разпореждаха, раздаваха храна и облекло. След това, през 1947 г., направиха смяна на парите, т.е. на старите банкноти, и спряха инфлацията. А след това разбраха, че за да има комунистическа власт, трябва да има пари.

17 - Властта на извънредния комисар се прояви в цялата си власт след като комунистите взеха властта на 9.IX.1944 г. Тук това е пророчество, което се реализира след двадесет и две години.

18 - Извънредният съд в пълна сила се прояви след 9.IX.1944 г. и тогава се наричаше «Народен съд», който осъди на затвор и смърт предишните управници. Това е пророчество.

19 - Онези, които вдигат бунта - Септемврийското въстание, го правят по заповед от чужбина - Г. Димитров и В. Коларов, но някои болшевики в страната не са съгласни с него. Има също разногласие и между земеделците. А онези, които искат да смажат бунта, са решителни - искат унищожение до крак, т.е. избиване до крак.

20 - Запалването на къщите е било стратегия на болшевиките. Но тя се реализира от фашистката власт, която палеше къщите на комунистите и техните помагачи, наречени «ятаци». Аз лично съм виждал десетки разрушени къщи.

21 - Военният преврат, осъществен от армията с артилерия, оръдия, картечници, унищожава леко въоръжените въстаници - с револвери и пушки.

22 - Озлоблението към болшевиките е било много голямо. Тази омраза се е разпалвала от белогвардейците, избягалите от болшевишката революция и дошли в България. От друга страна, те са усещали, че рано или късно болшевиките ще дойдат на власт и са искали да ги изтрепят до крак.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...