Jump to content

Любомир Лулчев IV. Творчество: С Христа (трилогия) III. Благословение


Recommended Posts

Любомир Лулчев IV. Творчество: С Христа

(трилогия)

Благословение

(Любомир Лулчев. Благословение: Роман.

Севлиево: Печатница «Братство», 1940. - 372 с.)

I. НА ИЗГРЕВА - ПОСРЕЩАНЕ НА СЛЪНЦЕТО.

ПАНЕВРИТМИЯ И РАЗГОВОРИ С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ

(стр. 190-201)

Трите момичета вървяха пред тях и от време на време се обръщаха -най-често Анка. Тогава и Генко ставаше за малко разсеян в отговорите си, очевидно увлечен от мисълта си на друга посока. Те вървяха доста бързо по шосето. От двете им страни се вдигаше боровата гора и даваше илюзия като да са някъде далеч от града. Но по тоя път вече по-често срещаха подранили млекарски кабриолетчета и тежко натоварени с дървен материал кола, които скърцаха и тряскаха от време на време. Няколко селяни и селянки отиваха с товари и кошници към града; други ранобудни граждани и някои двойки крачеха нагоре, може би на разходка. Скоро те стигнаха до края на гората. Небето на изток вече гореше от злато жълто и пурпур. Няколко облаци с най-чудновати форми се простираха в златните рамки на невидимото още слънце в една картина, която неволно спря погледа им.

 

- Ще изгрее скоро - каза Иванка.

 

Никой не й отговори. После голяма пауза, бащата на Анка каза:

 

- Какво би станало с всички ни, ако нямаше Слънцето?

 

- О, да, надали би имало живот на Земята - каза Генко.

 

И пак всички се умълчаха за известно време. После момичетата тръгнаха отново, като завиха надясно край гората. После те навлязоха между дървени бараки и отначало Генко, който беше увлечен в разговора, помисли, че ще отиват пак на гости, където бяха ходили по-рано - при Батко! Но те заминаха нататък, влязоха в един ограден от тел широк двор и се намериха пред едно хубаво, цяло бяло и обърнато към юг здание, на което почти цялата фасада се състоеше от прозорци.24 Пред тия прозорци имаше доста хора, които слушаха нещо. Вътре изглеждаше, че има също много хора. Някаква песен тиха, провлечена и особена, достигаше до слуха им - и те се спряха. После се чу размър-дване на столове, тишина, която трая няколко минути и- след туй из вратите заизлизаха много хора. Генко се огледа насам-натам. Той не бе идвал никога тук по-рано.

- Какво е това? - попита той Иванка. Тя се само усмихна.

- Каквото го виждаш. Сега гледай и наблюдавай, а после ще приказваме.

Генко не каза нищо, но се отдалечи, за да може да види по-добре всичко. Перпендикулярно на първия салон имаше друг, също тъй с големи прозорци, които изпълваха почти цялата му фасада. Вътре се виждаха няколко маси, столове и лимонени дървета, които бяха обкичени с много плодове.25 Генко, без да ще, им се залюбува няколко мига. По стените имаше хубави картини, които той само мимоходом погледна. Когато се обърна, хората, които излизаха от големия салон, като да бяха ученици - така весело и бързо протичаха по пътеката към боровете. Между тях имаше най-разнообразни хора от всички възрасти и обществени положения. Не липсваха сини работнически дрехи и селски носии от други краища на България. И побелели глави, мъжки и женски. Имаше и млади момичета, които засмени се надпреварваха да излизат, а други - сериозни и бавни, като да бяха замислени дълбоко в нещо. Но като че ли във всички лица имаше нещо особено. Като че всички те бяха се греяли на някакъв огън и този огън беше оставил червенина по лицата им и блясък в очите им - особен блясък, който той съзираше във всеки поглед, който срещна неговия. Като че ли в далечината някъде гореше някаква свещица и блещукаше всред тъмнината. Всички отиваха в една посока. Последваха ги и Генко и компанията му. Щом минаха една красива чешма26, в която някакви знаци имаше наредени по настилката й, излязоха на голяма поляна с извънредно красиво местоположение. Витоша образуваше южната й граница, красива и белоглава. Всред поляната се намираше малка градинка, която имаше изглед на котва всред кръг, а в средата й - метеорологическа будка. Всички бързаха и се нареждаха на няколко редици - мъжете отпред, жените отзад. Всички от тях си говореха нещо весело, особено момичетата. Мъжете, наредени, чакаха нещо, мълчаливо и съсредоточено.

Голяма хубава поляна, обградена отвсякъде с гора, даваше изглед като да бе някой голям декориран салон. Всички бяха обърнати към изток.

С бързи крачки идеше един човек, заобиколен от неголяма група мъже и жени, целият облечен в бяло. Той беше невисок, с глава, обкръжена от бели коси, и брада. Като че ли леко развяната му коса искаше да хвръкне и излъчваше мека светлина. Той вървеше изправен, енергичен. Застана отпред и всички се разотидоха веднага в редиците. Настана тишина, като да нямаше никой, макар да имаше около хиляда човека. Леко върховете на Витоша, покрити със сняг, порозовяха. Без да ще, Генко сведе поглед от тях към бялата фигура, застанала тихо и смирено пред всички. Нещо трепна в душата му, топлинка някаква сякаш огрея всичко в него. Изведнъж една дума само му дойде на езика и той, като се обърна бързо към Иванка, каза:

- Учителят?

Тя само кимна с глава. Той вече не отдели поглед от Него.

След няколко минути Учителят започна да прави разни движения, тихо и плавно.27 И всички, без каквато и да е команда, го следваха. Като че ли нямаше хора, а привидения. Те всички вдигаха ръце, клякаха, ставаха пак, пристъпяха крачка напред или назад, клякаха пак - всичко почти едновременно, красиво, тихо, плавно. На Генко се струваше, че присъствува на някаква молитва, в която ръцете и тялото си казват своите желания и получават своите отговори. Изведнъж, без да ще, си спомни едно свое преживявание в планината. Беше ходил много, дълго време, потил беше се и беше се зажедил много, твърде много. И тогава той намери един извор, голям, хубав извор, кристално чист. И докато се сгрее водата за пиене, той почувствува нужда така инстинктивно да потопи ръцете си във водата, като че ли те, ръцете, бяха изжаднели и искаха да пият. И странно - щом ги потопи, като че ли цялото му тяло пи нещо, защото жаждата намаля и почувствува успокоение. Това беше тъй особено и силно, че и след толкова години, той си го спомни съвсем ясно, като да бе станало вчера. И сега, гледащ тия движения, му се струваше необяснимо и нему защо, че те, така плавни и особени, носят същото това чувство на потопените ръце на изжаднелия в студената планинска бистра вода... Когато се свършваха едни упражнения, започваха други. Бързо редиците се развалиха и тръгнаха на разни страни. Скоро се образува отличен кръг от по двама души28 - половината с мъже, половината кръг с жени. Последните бяха облечени с доста ярки и разнообразни цветове, приличаха на букети някакви. Всред кръга остана Учителят и една група музиканти, след което, също тъй мълчаливо, всички спрени чакаха нещо. Музикантите засвириха. Колелото се раздвижи плавно, хармонично. Музиката беше особена, ритмична, мека, разполагаща. Като че ли тя самата движеше ръцете. Сякаш не се движеха, а плуваха. Тая музика изведнъж обхвана душата на Генко. Като че ли беше дъжд за попукана земя. Полуот-ворил уста и вперил очи, Генко се мъчеше да не пропусне ни едно движение, нито един звук на тая мека музика, която като че ли невидимо му туряше крила... Той сам не разбираше какво ставаше с него. Но тия леки движения, тая мека, нечувана досега музика го хранеше с нещо, за което той отдавна беше гладувал, което не му е достигало...

Когато се свършиха упражненията, тъй разнообразни по движения и посока, че нему се струваше, че едва ли би могъл да ги научи, настана голяма тишина. Оркестрантите си оставиха инструментите и също се наредиха. Всички застанаха мирно и тихо. Със затворени очи те вдигнаха ръце нагоре и ги снемаха около себе си. Чувствуваше се като че ли това е най-важният момент. Всички вдигнаха дясната си ръка някак особено.29 Също стори и Учителят, а след това от всички страни се устремиха към него. Най-напред тичаха деца, но имаше и възрастни. Генко се приближи бързо да види защо. И когато стигна по-близо, той разбра - целуваха ръка. Той се приближи и погледът му не можа да се откъсне от фигурата на Учителя. И колкото повече гледаше, толкова повече му се струваше, че нещо незнайно става, че той е в друг, неземен свят, в който вижда всичко това, че нещо потиснато, спирано в самия него като някоя лавина или спряна вода, е тръгнало да тече буйно и наедно с това отвлича и нещо мътно, тъмно, тежко, което е притискало душата му. Около него стотина души - деца, момичета, юноши, баби, побелели хора, се притискаха леко и се мъчеха да надзърнат за миг в очите на тоя, който раздаваше сякаш невидими неща, но което всеки щом получеше, блясваха очите от вътрешна радост, а лицето като че ли разцъфваше. Генко толкова беше се унесъл в това, което гледаше, което ставаше видимо пред очите му и невидимо в душата му, че когато се намери пред тия проникващи очи и бяла фигура, той нямаше време да си даде някакъв отчет. Той пое бързо протегнатата му ръка, гледаше втренчено очите на Учителя, целуна бързо и сам се чу като че други да каже с устата му:

- Благодаря, Учителю!30

Учителят му стисна ръката, кимна с глава и изпроводи с поглед. И от това в Генко мина някаква светкавица през цялото му същество. Нещо се срина и нещо възкръсна - но какво? - той сам не знаеше. Като да беше видял някакво видение, в което много картини се намесваха едновременно, много гласове се чуваха заедно...

Значи това е Учителят! И гласовете на италианците, поляците, на англичаните, които му разправяха за него, за «Ои^сМИе!», му изпъкнаха като да ги чуваше в момента. И той си остана няколко минути така унесен, в други свят, при друга светлина. И когато го побутнаха няколко пъти и питаха, очите му гледаха и виждаха нещо друго, защото той не отговори. О, сега той вече знае защо в очите бляскат искри, защо всички тук изглеждат като да са греяни от невидим огън... И всички сега го гледаха като да бяха стари приятели - струваше му се, че му се усмихват.

Иванка му говореше нещо, но той само гледаше и нищо не разбираше. Той гледаше внимателно Учителя, който вече говореше нещо, заобиколен от група. Скоро някои хора донесоха гевреци и му ги дадоха.31 Толкова много! Генко се чудеше защо му са! - когато Учителят започна да чупи и раздава на тия, които бяха около него. Всякой, който вземаше, отстъпваше назад и даваше място на тия, които са зад него, да пристъпят и си вземат и те. Когато на Генко дойде редът, той не сещаше краката под себе си. Струваше му се, ще получи най-голямото богатство, което отдавна е чакал. Той се поклони над ръката, която му даваше голямо парче геврек, и я целуна. И отново той чу устата си да казват, като че ли без негово знание, ясно и отчетливо:

- Благодаря, Учителю!

И пак същият поглед, сякаш нещо, което изведнъж той разбра и потръпна - тъй го гледаше майка му, когато напусна земята...

И когато Генко дойде на себе си да обърне внимание на думите на Учителя, той едва схвана няколко откъслечни фрази.

Някои от слушателите бяха извадили тетрадки и пишеха.32 Генко се заслуша още по-внимателно. Всички напрегнато слушаха, да не пропуснат дума, а някои бързо пишеха. Понякога всички се смееха. Най-искрено от всички -самият Учител. Тогава в Него имаше нещо детинско, което предразполагаше... Той бе много свободен, като да бе заобиколен със свои деца, а и те така Го гледаха, като наистина Той да им бе баща. А между тях имаше толкова стари хора...

- Да люби човек - няма нещо по-лесно от това! Човек може да обича когато иска и когото иска.

- О, Учителю - намеси се облечена с красива шарена дреха възрастна госпожица, която изглежда че имаше някаква привилегия да пита или пък сама си я даваше - о, Учителю, тъй е трудно понякога.

Учителят се усмихна.

- Никой не може да ти заповядва или налага кога и как да любиш.33 Няма друг господар в любовта, освен самият човек, който люби. Люби както искаш и по който начин искаш, никой няма право да се меси на твоята любов, да казва, че тази любов е права или крива. Но вие искате никой да не се меси на вашата любов, а се месите в чуждата любов. Но тогава, щом искате свобода за вас, дайте свобода и на другите.

- Ех, Учителю, аз искам да дам свобода, но аз самата я нямам - каза същата госпожица. - Искам да стана и велика поетка, а пък не мога, дращя само...

Някои се засмяха.

- Кое е великото в света? - Запита Учителят и всички млъкнали чакаха.-Човешката душа - отговори си Той сам. Животът е израз на човешката душа. Дето има душа, там има живот. Дето има живот, там има и радост, и знание, и мъдрост. Гдето животът тече, там има и радост, и страдания.

- Ех, тия страдания, Учителю - каза една белоглава, висока жена с младежко лице, - не може ли без тях?

Учителят я изгледа и всички пак мълчаливо зачакаха.

- Може - каза Учителят. - В първичния живот не е имало страдания. Те дойдоха заедно с отклоненията. Но има и страдания, които човек сам си причинява. Когато се спират поривите на човешката душа или стремежите на човешката мисъл и чувства, всякога се произвеждат страдания. Когато се дава подтик на поривите на човешката душа или се дават условия за растене на човешките мисли, всякога има радости. Човешкият живот е разумен живот, другият е животинският.

- Е, Учителю, пък ние животни ли сме? - намеси се едно сухичко момиче, със зачервени очи, изглежда болни или възпалени от плач.

- Когато говоря за човешки живот, разбирам целокупността на живота, т.е. разумното начало, което и горе на небето, и долу на земята е едно и също! Гдето се проявява този живот, там е царството Божие, там е Бог!

Въпросите се сипеха свободно, някои дори несериозни, но Учителят на всички отговаряше с голямо търпение и широта. И всичките му отговори като че мереха все в една далечина. Те се сториха на Генко, който имаше навика да мисли образно, като да бяха все линии почти паралелни една на друга, но които далеч някъде се пресичаха всички в една и съща точка, в един център, в едно невидимо слънце, което беше все и вся за тоя човек. Имаше нещо единно, цялостно, незнайно в тоя човек, в който всеки поглед, движение, дума, като че ли радиираше от него по всички страни спокойствие, увереност, тишина, светлина, лъхаше топлота на майчин скут. И Генко се мъчеше да не пропусне нито една дума, нито едно движение. И нов образ му изпъкна в душата. Това беше неотдавна. Генко беше отчаян, объркан. Всичко беше му дотегнало. Сякаш градините му бяха се превърнали в пустиня и изворите - засипани с пясъци... Той не знаеше и не можеше. Животът му бе се обезсмислил. Умът му работеше бързо, тичаше като конник по всички посоки и навсякъде намираше задънени улици - без всякакъв изход. И затирил се бързо и с надежда, връщаше се назад отчаян и съсипан. И той спираше така с обронена и сведена глава. И тогава дойде Иванка. Тя нищо му не каза - само мина и му стисна ръката и отмина. И изведнъж от това в него стана промяна. Като че ли това ръкостискане му даде ключ, който отвори някаква врата, топлинка, която стопи прегради, даде храна на болния, комуто отдавна нещо се е ядяло, но той самият не знаел какво. Ето, и сега е същото. О, да, само че там бяха малки капки, а тук е извор, голям, непрестанен. От него са черпили и другите. И Генко слушаше и внимаваше. И отново му се мерна нова картина.

Върви Учителят с кошница пълна, грабва от нея и хвърля цели шепи. И тия, които са около него, вземат тия камъчета равнодушно. Някои ги турят по джобовете си, други ги държат в ръцете си и незабелязано за себе си разпиляват по земята. А други се кичат с тях. Генко се навежда и събира някои - и колко е чудно, че това са скъпи камъни, най-красиви диаманти! О, колко много и колко лесно ги раздава Учителят! Каква мисъл, каква дълбочина! И струва му се на Генко, че пълзи на колени и събира всяко зрънце. Той не може да ги разбира в момента, нито дори има време да им се порадва, но чувствува, че тези слова, тези безценни камъни, са нещо живо, което, посеяно дълбоко в душата му, ще израсне. Всяка дума тук звучи не както в другите хора. Всяка дума на Учителя е жива - това Генко го чувствува, самата му душа го сеща и нещо в него пее нова песен, нечувана досега. И когато всичките около Учителя запяват някаква песен, Генко започва също да пее и му се струва, като че много отдавна я знае, макар че пръв път я чуваше.34

След свършването на песента, разговорите започнаха наново. От тях на Генко стана ясно, че днес е празник на тия хора - Пролетното равноденствие, или Нова година, затова и всички бяха така празнично пременени. И така весели, всички те се интересуваха от най-разнообразни, често противоположни въпроси. Питаха и получаваха отговори. Други ходеха на групи и си приказваха.

Учителят вдигна ръка, всички му сториха място и Той тръгна.35 Мнозина го последваха. Тръгна и Генко. Пред вратата на малката къщица36, долепена до салона, в която изглежда че живееше, той се спря и хората, като недохранено стадо, се струпаха отново край него. И той започна да им говори. Генко, тръгнал без да си дава отчет, сега се намери пак доста близо. И Учителят, като говореше, го поглеждаше понякога.

- Едната царска дъщеря била много красива, но устата, езикът й режел като бръснач. А другата била мека, благородна, но грозна. Много се боял бащата как ще ги ожени и се молил на Бога да им дари щастие.

- Е, че то може ли? На грозна мома и на устата мома, какво щастие? -запита една пълна белоглава сестра, на която устните бяха много издадени напред и отворени, като че ли чакаше да сърба нещо. Тя приказваше на някакъв диалект, не беше чиста българка.

Учителят я погледна и се усмихна, той се не тревожеше, когато прекъсваха думата му. Като че ли това бяха малки деца и подобно държане беше в р ед а н а н е щата.

Слушателите се вгледаха в Учителя - той държеше една питка хляб, погледна я, после загледа всичко наоколо и продължи, като да не бе прекъсвал думата си:

- Дошло време да се женят. И дошли двама души царски синове. Единият бил сляп, другият- глух. Слепият се оженил за грозната, а глухият се оженил за красивата.

- А-а-а - и общ смях избухна изведнъж. Учителят също се засмя. И когато помлъкнаха, той продължи.

- Гледал глухият жена си как цял ден мърда устните си - тя псувала и кълняла, а той си мисли: «Ех, колко е хубава!» - и й казва: «Какви ли хубави работи говориш, ама нали съм глух и не ги чувам?...»

А другият - слепият, слушал мъдрите слова на жена си и казвал: «Господи, колко мъдро само говори! Колко ли е хубава, ама нали не я виждам.» И взели двамата да се молят на Бога, единият - да прогледне, другият - да прочуе. Но Господ им казал: «Не струва! И така си ви е добре.» Щели да си развалят щастието.

Добрият човек трябва да бъде глух и сляп за погрешките на хората.

И той отново вдигна ръка за поздрав, и се заизкачва по стълбата.

Сподириха го весели смехове, като на деца, получили бонбони, и засмени погледи. Генко стоеше и неволно си повтаряше последната фраза. И това като че му се струваше, че криеше нещо дълбоко в себе си, тъй дълбоко, че той нямаше възможност и да го помисли и обхване колкото трябва. То като че беше някакъв облак, който се разширяваше по всички страни едновременно и изчезваше от шепите му, изпълваше всичко като дим, но светъл, радостен дим, който даваше смисъл на всичко минало досега. Когато се обърна, Генко мигна няколко пъти, като човек, излязъл от силна светлина, преди да познае групата на Иванка. Те живо си говореха помежду си и споделяха впечатленията си с Аннина баща. Но думите им като че ли идеха от някъде далеч и почти не стигаха до съзнанието на Генко. Той беше разтворил очи само неестествено и нещо бързо и смътно прелиташе неопределено в съзнанието му. Той не го разбираше какво е, но то носеше светлина и топлина в себе си, приятна топлинка, която приспиваше и галеше като майчина песен над люлка.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...