Jump to content

IV. СРЕЩАТА С МАРИЯ ГЕНЕРАЛ СТОЯНОВА


Recommended Posts

IV. СРЕЩАТА С МАРИЯ ГЕНЕРАЛ СТОЯНОВА

(стр. 235-243)

КАТО НАСЪН

Генко вървеше като човек, на когото са пуснали завесата неочаквано, тъкмо когато той смяташе, че представлението току-що бе почнало. Той гледаше разсеяно, но вътрешно беше съсредоточен, макар и върху не някоя ясно определена мисъл. Само образът на Учителя - като някакъв фон - не излизаше от съзнанието му. Така вървящ, той настигна една дама по шосето. Тя се извърна леко и като го видя, поспря се.

- Ах, значи Вие излязохте вече. Аз чаках дълго да вляза при Учителя и си тръгнах... Ако бях знаяла, че така скоро ще излезете...

- О, извинете, госпожо - каза Генко, - може би аз седях много, но... и аз не зная. Отивах пръв път - и изгубих сметката на времето.

- За пръв път! И толкова дълго време да говори Учителят с Вас? - каза тя живо, като се приближи. - Това е забележително. - И тя му подаде засмяно ръка. - Алексиева.62

Генко каза името си.

- Аз вчера Ви забелязах. Може би сте от провинцията?

- Не - каза Генко, - засега съм тук. Но не бях чувал по-рано за Учителя. И не мислех да идвам така скоро, но вчера след връщането си оттук ми се случиха някои работи... А и туй, което видях и чух, ми направи силно впечатление. Мисля, че когато предстоят такива съдбоносни моменти за една държава, необходимо е да се пита Учителят, когото хората от такава далечина търсят, а ние тук игнорираме.

Дамата впери тъмните си очи в неговите и златните й зъби лъснаха приветливо.

- Нима наистина моментите са така съдбоносни?

Генко изведнъж се стресна. Но в последния момент почувствува вътрешна свобода и заговори. Може би това беше предразположението, което вдъхваше доверчивото държание на госпожата, а може би имаше и някакви други причини, които Генко в момента не можеше да схване. Във всеки случай той заговори свободно и леко за лошото положение на народа, на работничес-твото, което, потиснато от тая неявна диктатура, търпеше, но страдаше. И още по-страшната картина на утрешното, което идеше и което носеше бунтове, смърт, избивания поради провокация на самозабравили се хора и несдържа-нето на една маса, която беше свикнала вече със свободите си, и нуждата за хляб я караше да бъде упорита и дебелоглава.

- Но може би я подклаждат и отвън някои - каза госпожата, която дотогава слушаше много внимателно.

- Възможно е - каза Генко замислено, - но е малко вероятно. Но и каква нужда има да се подтиква гладният да иска хляб? Той и сам би сторил това при всеки удобен момент.

- Това е така - съгласи се госпожата, - но какво трябва? Какво може да се направи, за да се избегне това? И ако въобще е възможно да се избегне.

Генко вдигна рамене.

- Тъкмо това и аз исках да разбера и то ми остана най-неясно. Говорихме много с Учителя, но дали защото аз не можах да схвана - пръв път беседвам така непосредствено с него, - но малко можех да разбера какво собствено ми каза. Той говори така някак символично, което за мен е още трудно за разбиране. После, може и в неговото съзнание тия всички образи не са отделни, а са свързани с една обща идея. Но тъкмо тя не ми е ясна. При това, нека си кажа истината... - Генко се поспря и изгледа госпожата - моля да ми не зачетете това за грях, но аз мисля, че Учителят не е тъй знаещ, както бях си съставил мнение, когато слушах в странство да говорят за него.

- Защо? - запита живо дамата.

- Той ми каза нещо, което зная положително, че не може да бъде вярно.

- Това е невъзможно - каза дамата уверено. - Учителят винаги говори истината.

- Може би, но в случая аз положително мога да кажа, че това не е истина.

-Кое?

- Едно от това, което ми каза.

- Но може би Вие криво сте го разбрали или претълкувапи?

- О, не - засмя се Генко, - то беше тъй просто, че няма място за никакво тълкувание.

- Но може би неточно да сте го разбрали.

- Но то нямаше нещо за разбиране, то беше така просто!

- Просто, и при това неистина! Не, вижте, брат - каза тя сериозно, -това, което Учителят казва, то е винаги истина, свещена истина, помнете го това. От 22 години аз съм в това Братство и никога досега не е имало случай Той да каже нещо, което да не стане, макар че на първо време ний всички мислехме, че е невероятно.63 Така той каза през 1912 г. братята да вървят на война, че тя е война на освобождение - и така стана. Каза, че 1913 г. ще донесе нещастие на България - и донесе. Предупреди, че иде голяма европейска война.64 Ние, па и тоя, на който казахме, не вярваха. Предупреди, че България трябва да бъде неутрална, но ако не може, ако не вземе страната на Англия, ще изгуби войната. Смяха се. Когато в 1916 г. през декемврий предупредиха цар Фердинанд по искането на Учителя да се откаже и сключи мир отделно, защото войната ще бъде изгубена за Германия - сметнаха това за безумие и го пратиха на заточение във Варна. Той тогава каза: «Както постъпвате с мене, така ще постъпят с вас.» Глобиха го 25 лв. Той и тогава им каза: «Ще видите вас колко ще ви глобят.» И така стана. Дойде Добро поле, Германия пропадна, България глобиха 2 500 000 000 лв., а Фердинанд и Радославов туриха в изгнание!...

Всичко, което Учителят е казал, е ставало без изключение. И това, което сега Ви е казал, пак ще стане.

- Но, госпожо - каза Генко, малко раздразнен от нейния самоуверен тон - аз не говоря за това, което е било и което може да е абсолютно вярно. Възможно е Учителят в историческите събития да е безспорно верен. За този конкретен факт, за който се отнасяше въпросът, той не можеше да бъде истинен.

- Защо?

- Ами защото просто не е вярно това, което ми каза.

- Но как така, вие отгде знаете? Може би той по-добре от Вас знае.

- От мен? О, разбира се, той за всичко друго може да знае, но може ли, което се отнася непосредствено до мене, той да го знае по-добре от мене самия?

- О, ама разбира се - засмя се госпожата. - Ако това се отнася до Вашето минало или бъдеще, той винаги знае по-добре от нас самите.

- Може, но аз мисля, че в днешният случай той има грешка.

- В какво собствено се състои работата? - запита госпожата.

- Ами много просто. Говорихме, че известни истини трябва да се кажат на царя. И той ми каза, че аз мога да му ги кажа, още повече, че аз съм се срещал и говорил с него.

- Е, и какво има тук невярно?

- Ами това - каза енергично Генко, - че аз нито съм се срещал, нито съм говорил с него.

- Не сте?

- Да, никога, никога!

- Но може би сте забравили?

Генко се засмя още по-силно.

- Не сме такива, които бихме забравили подобно нещо - каза той. - Нито насън даже не съм се срещал.

- Не сте? Чудно! - И тя вървя доста време мълчаливо, замислена, а после се спря и запита:

- А може би това се отнася до Ваше някое далечно прераждане?

Генко заклати глава:

- Не, подобна уговорка нямаше. Той ясно и категорично ми каза това.

- Ами Вие не му ли възразихте нещо?

- Как не? Аз веднага му казах, че има грешка в това.

- Е, и той? - спря се госпожата.

- Той нищо, само се усмихна и нищо не ми отговори.

Вървяха мълчаливо известно време.

- Е, и какво реши той? Каза ли кога ще отидете при царя?

Генко се засмя.

- Там вече нищо не разбрах - каза той, като я гледаше с очи, които като че ли не виждаха нея, а нещо друго, далечно - спомена на Учителевото безжизнено лице. И сега като че ли той виждаше пак него и лицето му грееше в светлина мека, златиста, подобна на изгряващо слънце. И той тъй се загледа и унесе, че даже не чу това, което го запита госпожата. Тя го изгледа внимателно, неговите унесени очи, вперени някъде в хоризонта и озареното му от вътрешна светлина лице и сама се спря за няколко мига, а после му повтори въпроса.

- Защо не разбрахте? Не определи деня или защо?

Генко помълча. После вдигна рамене.

- Нищо не разбрах. Аз смятах да го попитам за много работи и тъкмо мислех, че ще ми даде подробни упътвания, а той ми каза най-неочаквано само, че всичко ще се нареди - и ме изпрати. И аз сам не зная какво да мисля и какво да правя. Никога не съм помислил за това, че трябва да говоря и на царя. Но ако е потребно, ще го сторя. Само че не зная как се отива там. Може би трябват някакви прошения за аудиенция или кой знае как? Пък и той ще ли се съгласи да ме приеме? Какво представлявам аз за него? Пък и да му говоря, ще ме слуша ли?

- Ако Бог е рекъл и Учителят казал - ще идете - каза сестрата.

- Е да, Учителят каза, но как?

- Да, за това трябва да се помисли - каза сестрата.

И те вървяха мълчаливо. Когато пристигнаха до дома й, тя го покани да влезе. Неголяма ъглова къща, с обширна красива градина беше нейният дом. Отвън къщата бе не особено красива, но вътре беше богато наредена. Тя го въведе в широк салон, с голяма кръгла маса в средата, кафелна печка в ъгъла. Радио и бюфет, цветя и картини посрещнаха погледа на Генко от другите ъгли на салона. Пъргаво чернооко момиче вдигна завесите и в стаята стана по-светло.

- Данко, тука ли е генералът? - запита госпожата.

- Горе е, госпожа - отговори тя бързо. - Да го повикам ли?

- Да, ако няма някоя бърза работа, нека слезе малко при нас, имам гостенин, който бих желала да го види.

След малко се чуха тежки стъпки по стълбите и някаква песен, която приличаше донякъде на черковна. В салона влезе висок червендалест човек, който беше почти побелял, но лицето му грееше от такава доброта и приветли-вост, че изглеждаше като да беше момък. При това движенията му бяха младежки, енергични. «Мир и любов» - пееше си той по своему, негова собствена мелодия.

- Алексиев - представи се той и стисна ръка на гостенина.65

Госпожата с няколко думи му препоръча г-н Иванов, млад човек, който

би могъл да бъде много полезен в днешния момент с онова здраво чувство, което той има за България. Генералът клюмна само с глава, без да отговори нещо. При това от окото на Генко не избегна, че той не се ръкува с госпожата, нито дори прати поглед.

- Мога ли нещо да Ви бъда полезен - каза меко генералът и се засмя, така без видима причина, но тъй сърдечно, че и Генко му се усмихна, без да иска.

- О, господин генерал, аз се извинявам, че така неочаквано Ви отклоних от Вашата работа. Но госпожата Ви бе така любезна да ме покани и аз дойдох, защото ми беше неловко да откажа на такава любезна покана... Не зная как, но аз мисля, че Вие бихте могли, ако желаете, да ми помогнете.

- Bien, bien - каза генералът усмихнато - «радь стараться»66 - добави той на руски. Каквото мога - на разположение!

Това така бързо обещаване и тъй драговолно към него, първи път срещнат човек, на Генко се стори неестествено и даже като че ли на шега дадено. Но генералът го гледаше внимателно и очакваше неговите пояснения. Генко не знаеше какво именно бе потребно да каже. Госпожата му дойде на помощ. Сбито и разумно тя описа положението на нещата, за тия данни, които Генко има, за опасностите, които според тия данни чакат утре страната и които трябва по някакъв начин да се избегнат.

Генералът слушаше, без да се обърне към нея нито веднъж. Но когато тя каза, че и Учителят е казал и ще трябва да се срещне и с царя, той стана изведнъж внимателен и изгледа Генко въпросително. Генко потвърди с едно кимване на глава. Генералът нищо не каза. Очите му, все така подвижни и весели, гледаха нещо из прозореца, като да не бе нищо чул. Вместо отговор, който Генко с нетърпение очакваше, или някакъв съвет за упътване - генералът започна да говори за времето. Генко гледаше и слушаше с недоумение. Генералът напомни, че сега Луната минава в нова фаза, че времето отива към оправяне, че баба Марта била доста милостива и други подобни работи, които изглежда, че в момента не интересуваха никого другиго, освен н&го самия. След десетина минути подобен незначителен разговор, който нямаше никакво отношение с това, което Генко искаше да разбере, той се сбогува и си тръгна. Генералът му стисна сърдечно ръката, засмяно му каза: «мир и любов», изпрати го до вратата учтиво, но нито дума по въпроса, който бе повдигнат. На Генко се струваше, като че ли това стана насън или пред глух човек. О, какви хора има на тоя свят! А тъй е симпатичен, гледаше го той, когато генералът на сбогом му махна приветливо ръка и си влезе. Госпожата изглежда че не беше се отчаяла ни най-малко от тая «неразбрана» работа, както я наричаше Генко в себе си. Тя го попита за адреса му и каза, че ще съобщи допълнително, ако има нещо. Тя се ръкува сърдечно с пожелание за всичко хубаво. Генко благодари и вървейки, той питаше неволно себе си: Това свиждане с Учителя, госпожата и генерала не беше ли сън? Още повече, че, кой знае защо, в съзнанието му, тъкмо като в сън, винаги пред него се носеха две очи, които постоянно го гледаха внимателно.67

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...