XII. ПРИ ИЗВОРА «РЪЦЕТЕ»

[valiamaria]

XII. ПРИ ИЗВОРА «РЪЦЕТЕ»

(стр. 329-334)

След пладне ходихме на извора. Извор и чешма.¹⁰² Под голям камък, който прилича на нос на кораб, извира бистра, хубава студена вода. До нея е направена чешма с резервоар, който се грее от слънцето. Чучурът е мраморен - две ръце една до друга, през шепите им се струи водата. Насреща е острият връх на Харамията, а досами нас шуми водата на бистра като кристал река - вливат се горните езера в нашето. И тук Учителят, когото питаме за много работи, ни говори... Записах само отчасти някои истини.

- «За Бога всяко противоречие е възможност за проявяване на Любовта. А Любовта е възможност за проявяване на живота, а животът - възможност за проявление на работа.

Любовта в света е това, което примирява всички противоречия в живота. Имайте права мисъл - само тогава ще бъдете добре. Права мисъл е тая, която не я е страх от страдания.»

Дълго ни говори Той, а ние слушахме. Наблюдавах лицата, всички бяха сериозни и като че ли мисълта на Учителя ги правеше по-светли, по-спокойни.

След пладне аз бях седнал на голям камък и четях една книга. Без да забележа, Учителят се бил приближил до мене. Когато вдигнах очи и Го видях тъй близко, аз станах бързо.

- Четете ли? - запита ме Той.

- Да - казвам.

- Изглежда увлекателна е книжката.

- Да, по социалния въпрос. - Подадох Му я и Той я взе и седна на един близък камък. Погледна я и затвори. Покани ме да седна близо до него. Помълчахме доста. Аз гледах светлото Му лице и красивия правилен нос и сещах нещо радостно, тихо, което нямаше име.

- Според мене - заговори Той - социални въпроси не съществуват. Има известни въпроси, спорове, върху които хората не може да се споразумеят. Това са въпроси за взимане-даване. Една държава взима, друга - дава. Това са форми. Истински социални отношения съществуват само към природата. Само така може да има правилни отношения. Човек за човека не може да бъде мярка. Щом не живеят хората правилно по отношение на природата, не може да имат и никакви правилни социални отношения помежду си. Тогава хората са в патологически състояния. Тъй че социалните отношения трябва да бъдат преди всичко здравословни отношения, здравословни състояния. Ако отношенията не са здравословни, те са патологически състояния. А какво добро може да се очаква оттях? Патологията не е социално отношение, а болезнено. Патологичните работи са вметнати. Те са влезли в живота, в социалния живот, но не представляват самия живот. Само здравословните неща могат да имат социални отношения. Всички хора трябва да изучават преди всичко ония правилни отношения, които човек трябва да има към природата, в която живее, и след това вече другите отношения, след като регулира тия спрямо природата, другите ще последват от само себе си - като резултат.

Той, човекът, трябва да счита природата разумна и неговите отношения са първом към нея... тя е меродавната, а след това - всички останали. Ако той разбира езика на природата, тя всякога ще му бъде като майка.

- Но какво да разбираме под думата Природа? - Го запита един брат.

- Под думата «природа» аз разбирам онази вътрешна разумност, която прониква навсякъде и която всякога се притичва, за да уреди всички противоречия между хората и ония работи, които те сами не могат да си уредят. Може да наречем тая Разумност с различни имена - това не важи.

- Значи така може да се оправи светът? - запитах аз. Учителят ме погледна продължително.

- Светът, ако разбирате физическия свят, «социалните отношения», това, видимото - то никога не може да се оправи. То е резултат. Резултатът -помнете това - може да се измени от причината. Ние - живите хора - сме причина на нашия свят, който е резултатът. Изобщо, природата обича естествените неща, естествени мисли, чувства, действия. Тя не обича да поставяме преграда на това, което тя е наредила. Затова законите на природата свещено трябва да се пазят. Тя на всичко е турила граници и отношения. Достатъчно е двама души да седнат по-близко, отколкото е потребно, за да се роди дисхар-мония, последиците от която може да ги изненадат и да бъдат решителни за техните отношения. Човек трябва да работи, за да придобива истинско знание. Природата е турила на пътя на човека много прегради, големи и малки, с които той сам трябва да се справи. Но минава ги само готовият - другите се връщат.

- Но тогава, Учителю, как ще се оправи тая работа? - запита същият брат, който слушаше с наведена глава.

- Единомислието е възможно в Божественото. Хората имат различни интереси. И вие по никой начин не може да примирите интересите на хората. От хиляди години хората се стремят да примирят интересите и това се е оказало невъзможно. Такъв закон не съществува. Интересите на частите не могат да се примирят едни с други. Те могат да се примирят само в цялото. Запомнете, само цялото представлява велик закон за примирение интересите на частите. И всеки, който се занимава с частите, преди всичко трябва да разбира законите на цялото, понеже всяка част има определено място в цялото. И тя е част, докато запазва своето място в цялото. Изгуби ли това място, тя не е вече никаква част. И в живота забелязваме същото нещо.

- Как да разбираме това? - запита един брат, свитите вежди на когото сочеха, че той с мъка следи мисълта на Учителя. Учителят го погледна бегло.

- Докато човек има място в цялото, т.е. в Бога, той живее. Щом изгуби това място, той умира. Значи в това отношение смъртта не е нищо друго освен това, че частта е изгубила своето място в цялото. Аз не взимам думата «смърт» в смисъл умиране на тялото, но аз я разглеждам като състояние, при което умът на човека се изопачава и той престава да мисли правилно. Сърцето му се изопачава и той престава да чувствува правилно. Смисълът на живота се изгубва и всичко пред човека започва да бледнее. Да изгубиш смисъла на живота, това е най-ужасната смърт...»

Като с цяла пазва диаманти ходих аз целия останал ден по планината. Видях езерата и върховете. Какво величие, простор и широта! А в душата си носех такива богатства... Какви велики мисли! И колко прозрачни и детски бяха теориите на човешката философия, книги, «стопански отношения», закони. Всички тия умове работеха някъде по върховете, а Учителят сочеше самите корени на нещата, причините, които са работили през хиляди години, за да дадат резултатите, с които днес боравим.

Всички забравят, че в днешната природа е върхът на оная, която се простира през хиляди и милиони години; че през нашите очи гледат стотици хиляди поколения, през които животът като огнена нишка е минал, да достигне до нас. Че през нашите действува и тяхната воля, през нашия ум - и техният. Че дълго трябва да работим, за да се освободим от тях и станем «ние», за да слушаме и разбираме това, което днес природата иска. Тогава какъв ред и радост би било навсякъде по земята! А сега всеки иска своето и пътищата се пресичат, стълкновения стават на всяка крачка. А ако отивахме всички към слънцето, тия пътища биха били успоредни и никой не би се стълкновил. И спомням си думите на Учителя: «Слаб е онзи човек, в когото човешкото е силно. Силен е онзи човек, в когото Божественото е силно.»

А в мене? Кое е по-силно, питах се аз и надничах във водите на езерата. Опивах се от изгледите на далечината. Витоша се виждаше като малка купчина със задимени върхове. Вървя, като че ли съм комета някаква - дълга опашка от мисли ме следват като сенки. Гледам небето, което е тъй ясносиньо тук, далечния шир, красивите сини очи на планината - и никой от тях ми не отговаря, а ми се струва, че се вливат в душата ми нови струи живот, които носят в себе си всичко онова, което не ми е достигнало... О, ако всички имаха пълнотата на душата, която сега имам, ако всички биха могли тъй да се радват пред тези велики страници на природата, ако биха могли да чуят светлите и силни мисли на Учителя - хората не биха се преследвали, убивали, ненавиждали! Самата тая светлина би ги обгърнала отвсякъде и би стопила омразата, би отгонила тъмнината, би вляла радост във всички души. Колко съм благодарен на Учителя, че ми даде възможност да дойда и живея тук, на тая височина! - и физическа, и духовна!

Прибиращ се вечерта, аз мисля за «дома» - малката палатка на брега на езерото, близо до другите палатки и големите блокове, които от милиони години надничат във водата на езерото, чакащи сякаш да зърнат нещо отдавна желано.