XVIII. ОВЧАРЧЕТО, ГОВЕДАРЯТ И УЧИТЕЛЯТ

[valiamaria]

XVIII. ОВЧАРЧЕТО, ГОВЕДАРЯТ И УЧИТЕЛЯТ

(стр. 351-353)

Днес следобед беше дошел говедар заедно с едно овчарче, което питаше дали ще ни трябва мляко, да ни носи. Овците му били зад «рида», може би няколко километра оттук далече. То е хубаво, голямоочесто момче, близо на 15-16 години. И аз неволно си спомням моя живот и го чувствувам близко до себе си. После го привиквам при моята палатка, давам му нещичко да си хапне и някои книжки да чете. То всичко приема охотно, говори умно. Отворено момче е и отговаря като опитен човек. Ние се разделихме с него като стари приятели и то обеща да дохожда по-често и да доведе и другарите си и тогава ще говорим - то иска непременно да говорим. Иска да пита много работи. Аз гледам неговите груби гумени цървули, дрехите му, покъсани, с кръпки на доста места, грубите му ръце, козите кожи, турени като в някой американски ковбой или индийци - и големите му замислени очи и, без да ща, се питам: И аз ли съм бил такъв? И колко много хиляди има като него сега? Без да ща, аз гледам меките си деликатни ръце, хубавото си облекло и мисля само колко малко години аз съм се отделил от това селянче и колко много път в живота съм минал. И повече от всякога ми стана ясно колко милостива е била силата, която е бдяла над мене и ръката, която ме е водила неуклонно в моя живот, докато ме доведе при най-мъдрия, при най-светлия, най-любящия човек на земята - Учителят. Без да искам, очите ми се напълниха със сълзи, а овчарчето ме гледаше учудено. Но аз му дадох доста подаръци, запитах го за много от другарите му, за овците, за селото му... То, приказливо по природа, бързо се сприятели и ми разправи доста подробно и за баща си, и за кучето, и за магарето, за братче-тата си, за приятелите, за мечката, която миналата година им вдигнала овена със звънеца и как го носела, а той дрънкал... И после го намерили - не овена, а звънеца, когато аз нарочно се правя на неразбрал и го питам дали овена са намерили...

Но аз изпреварих. Преди да отидем до моята палатка с овчарчето, говедарят и Учителят си говореха. Говедарят бе възрастен човек, около 60-годишен, с големи провиснали бели мустаци, медночервено изгоряло от слънцето неб-ръснато лице, значителен правилен нос (което е доста рядко между селяните) и с голям рунтав калпак. Той бе се облегнал върху голямата си тояга и така водеше разговор с Учителя. И това, което ми направи впечатление, бе лекотата, с която Учителят влизаше в разговор. И с най-простите хора той намираше тема и подходящи изрази, за да го разберат. При това, те изведнаж му се доверяваха като че са били и пребили с него. Говедарят му посочи надолу с кривак към първото езеро и му каза колко говеда пасат и какви са. Каква пакост им е направила тая година мечката. Учителят го пита обича ли планината.

- Е па, планина - хубаво, че я има - казва той философски.

- Не може да се обича, ако не се познава нещо - казва Учителят.

- Е я - върти глава и говедарят.

- Хубаво е, когато човек язди кон, доволен е, но щом го смъкнат от коня, става мърморко. Твоите коне държат ли още? - сочи му Учителят краката.

- Е, па що ще правят? Ще ги крепим. Зеа да позапирват, ама само у дъждовно време - инак у топлото добре карат. - И той си поглежда големите, направени от автомобилна гума цървули.

Един брат му поднася чай и малко сладкиши. Говедарят е изненадан от тая почит, но Учителят го поканва да седнат на едни близки камъни, донасят и нему чай и те си приказват дълго време кой знае за какво. Късата луличка дими до едно време в ръката на говедаря, а после изгасва. Той бе вперил тъй очи и отворил уста срещу Учителя, който му говореше, та бе съвсем забравил за нея...

Аз в туй време говорех с овчарчето, а другите братя, насядали настрани, гледаха хубавите картини или си говореха тихо. А планината беше тиха, слънцето - хубаво, небето - ясно, сякаш друг свят, нова земя, нови хора...