Jump to content

44. КАК ЖИВЯ НЯКОГА УЧИТЕЛЯТ


Recommended Posts

44. КАК ЖИВЯ НЯКОГА УЧИТЕЛЯТ

Любомир Лулчев

(В. «Алфа», г. I, бр. 9, понеделник, 8. VII.1924 г., стр. 3)

Син на дърводелец, красив неземно, кротък и силен на думи, той кръстосваше от село на село между простите хора, жадни за правда, гладни и отрудени, между падналите жени, между отхвърлените от закона и обществото, между болните и немощните. Чист в живота си, той като някоя птица прелиташе от място на място, нищо не искаше и винаги имащ всичко. С няколко думи той очароваше, оздравяваше, повдигаше духовете, възраждаше надеждите. Кой бе той, какъв бе? Кой бе му дал тая сила и власт да гледа на света така извисоко и да не почита никакъв кумир, от които трепереха всички? Несвързан с нищо, той отричаше всичко, освен един: Небесния Баща, Който бе сътворил всичко, отгледал всички и Когото всички бяха забравили.

За него страшният Иехова, сипящ светкавица, гняв и нещастия, бе се обърнал на благ Баща, без волята на Когото ни един косъм от главата не можеше да падне. Той бдеше връх всичко, обичаше всичко. Человеците братя са, защото един е техният баща горе на небето. Всичко друго е от хората. И той сам с живота и делата доказваше думите си. За него всички бяха равни - нещо повече: немощните, болните, нещастните, отританите или заклеймените от обществото имаха правилегията да бъдат предпочитани. Лекарят за болните е -твърдеше Той. И при самаряните, при рибарите, при падналите жени - Той беше всъде все същият: тих и чист като слънчев лъч, който наднича и в най-омърсените места и си остава винаги неопетнен. Жени, изцерени от Него или увлечени от Неговата сладка реч, която обайваше, която караше да се вгъват небесата и разтварят пред жадните им погледи, която одухотворяваше невидимото и го правеше осезаемо, като дигаше завесата на бъдещето, за да нареди пред овлажнелите им от щастие очи неземната картина на идния живот, Го следваха, слугуваха му със своите пари и труд.

Някои от тях, във великия порив на свойте души, в изблика на обич към едно олицетворение на чистотата, бяха изцерени от много болести и нервни разстройства. Всичко, което се допираше до Него, губеше от своето. Някаква незнайна светлина лягаше наоколо Му и в нея най-необузданите страсти укро-тяваха, тънеха като в прибулена далечина, за да се чуе само викът на страдащата душа, поривът на мечтата, унесът по един блян, който бе слязъл от небето, вмъкнал бе се между хората, за да им покаже пътя, който би ги отвел обратно от далечните покои на техния небесен Баща.

Неговият кротък взор и мек глас, с който Той им говореше като на деца, привличаше всички, покръщаше, караше да се опомват, да заговорва светлото и хубавото в тях. Като някакъв факел, палнат направо от слънцето, Той разнасяше огъня около Себе си. Криещ бездна от мъдрост, Той говореше на тълпата около си това само, което тя можеше да разбере. Уви, то не бе твърде много! Простите рибари, които бяха оставили мрежите си в изблика на първия порив, чакащи след няколко дни да видят чудно царство въдворено, за първите места на което те водеха спор или пращаха майките си да ходат[ай]стват, вървяха след него вече с разтворени уши, клюмнала глава. Те слушаха и разбраха много, за което не бяха и помислили някога. Самата им близост с Него им даваше невидим за самите тях ореол, който щеше да се разрасте в устата на милиони хора, за да стане съдба и знаме на цели народи.

Паднали жени бяха погледнати пръв път като человеци, нещо повече -като сестри. Митари и самаряни, до които едно допирание само бе оскверне-ние, сядаха на една маса да ядат с Него. Той не съдеше никого, разбираше всички, оправдаваше всички, освен едни - големите слепци, които държаха ключа на Царството небесно, сами не влизаха и на другите не даваха да влизат; които като гробници варосани бяха отвън, красиви наглед, но вътре бяха пълни само с кости - предания на миналото, ненужни никому; които бяха забравили това, което бе вечно и бяха го заменили с това, което беше най-несъщественото- формата: «Горко вам, водители слепи - провиква се Той, - които комаря прецеждате, а камилата поглъщате; които изграждате гробища на пророците и разрушавате паметници на праведните и казвате: «ако бихме били във времената на бащите си, не бихме били техни съучастници в кръвта на пророците!»

«Търсете само Царството Небесно и правдата негова, а останалото ще ви се придаде» - съветваше Той вървящите подире Му.

«Две са само необходимите заповеди, които трябва да спазвате, и на които всичките пророци и закони се основават: Възлюби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, душа и разум и обичай близкия като самаго себе си!»

Той самият носеше нещо ново, особено - това ново бе вечното. Человекът бе прозрял и видял, че е Божествен син - синът на Бога живаго, наш небесен Отец, Който всичко би ни дарил, ако ние искахме да се обърнем към Него, защото коя майка би дала на детето си камък вместо хляб? Той бе разбрал своята вечност. (Преди да бе Аврам - аз бях!) в миналото и в бъдещето. И от тая шеметна висота на която бе се възйел, Неговия дух почувства единността с Отца Си на небето. Той виждаше по-добре от всички голямото изопачаване формите и законите в обществения и духовния живот на своите съвременници. Той не критикуваше - критикуват само обикновените хора. Той, Който разбираше първопричините, се задоволяваше само да живее един свят живот, с който да покаже възможността да бъде живян и да сее семената, които, като поникнат, да заглушат плевелите, които пълнеха нивата. Но понякога бликаше негодуванието и Той шумно люшкаше публично плесницата на тия, които виждаха и не правеха, знаеха истината сами и заблуждаваха съзнателно. Неговите думи се мяркаха като светкавици - те приковаваха. И което беше по-страшно - те се отекваха винаги в съвестите на тия съзнателни престъпници и превръщаха дните им в неспокойствие, .а нощите - в кошмар.

Докогато ходеше всред измета на обществото, Той още не бе опасен. Свещениците Го наричаха обладан от бяс, фарисеите Го мислеха за луд, а книжниците... те нямаха време да чуят за Него, увлечени в своите безконечни догматични препирни. Собствените Му родители, които може би чакаха прехраната от Него, като първороден, Го смятаха, че не е в себе си...

«Моите роднини сте вие, които слушате и правите Божието Слово» - бе казал Той веднъж на слушащите го. И когато те - народните водачи - не дойдоха при Него, Той отиде при тях - в тяхното гнездо. Той вече бе очертал пътя Си. Що значеше Неговия живот пред голямата задача да изпълни волята на Отца Си, Който бе Го пратил?

И Той дойде всред културата на тия, които Неговият живот, думи и дела отричаха всецяло. Всред тия вкаменени храмове и души, всред тая вековна рутина, която посегна напразно още първия ден да изгони с бича Си - Той разбра съдбата и бъдещето Си. Срещу това вънкашно величие Той щеше да противопостави едно вътрешно; срещу вековните храмове и човешки творения - безконечността на Своята душа; срещу всичките техни усилия да Му напакостят - Своето безсмъртие, което Той реално живееше, не като някаква мечта на бъдещето, а като една всекидневна действителност в своето единство с безконечния Си Баща.

С високомерието на столичани отидоха те при тоя Галилеянин, когото се надяваха да оплетат със софизми и забъркат в тълкувание догмите. Но те трябваше да се върнат засрамени. Дигнат над вечността, Той проникваше в нещата с дълбочина, която ги замайваше. Той четеше мислите им като на деца и отговаряше предварително на неизречените още въпроси! Неволно те почувстваха силата Му и останаха смаяни: Под Неговата кротост те напипаха неумолимостта на вечната справедливост. Те вече виждаха своето залязване: когато имаше извор, никой не би искал да пие от локвите вече. Неможещи да отричат Неговата сила, те я приписаха на Велзевул - нали Бог говореше уж през тях, а веднъж те нямаха тези сили, значи не можеше да ги имат и другите - едно заслепение, което и след десетки столетия се повтаря. Но Исус отблъсва и това:

«Ако Велзевул работи сам срещу себе си, царството Му няма да устои!

Всичко ми е предадено от Отца Моего. И никой не познава Сина, тъкмо Отец; нито Отца познава някой, освен Синът и комуто би изволил Синът да Го открие.»

- Ти си Богохулник! - рекоха Му те. И досега тия думи се повтарят от техните заместници, колчем някой почувства ръката на Небесния Отец близко до себе и има смелостта да каже това. - «Ти нападаш установения от Мойсея закон, разваляш реда ни, внисаш раздор в семействата. Ти си луд, който вреди на всички!» - и биха Г о убили с камъни, ако тълпата, която Го заобикаляше и чакаше да Го види седнал в една нощ по някое чудо на царския трон, не вървеше още около Него. Същата тая тълпа, която със своите викове «Осанна» смути града, на утрешния ден, видяла своите надежди излъгани, щеше да Го храчи, щеше да реве обезумяла: «Разпни го!» и пред провалилия се в очите й месия щеше да предпочете да бъде освободен един обикновен разбойник: тъй малко вярваше вече тя в Неговото Божествено произхождение и думи!

Неразбран от народа, изоставен от близките си, Той дойде сам на Голгота - там Винаги се отива сам. Но преди това се опитаха да Го съдят. Изправен пред Пилата, той каза: «Аз затова се родих и дойдох на тоя свят - да свидетелствувам истината. Всеки, който е от истината, слуша гласа Ми!»

- А що е истина? - запита го Пилат.

Два свята стояха един срещу друг-тоя, който започваше, и оня, който си отиваше; тоя на миналото, който бе видял края на царства и хиляди хора, бе изпил до дъното удоволствията и започнал с пресита, бе стигнал до равнодушие - и другият, който бе прозрял вече вечността и безсмъртието си.

- Що е истина? - питаше през Пилатовата уста загиващото, което някога бе знаяло това разковниче, защото с неговата помощ бе изпъкнало от мрака на вековете и вече бе го изгубило, за да изчезне и то самото.

Исус не отговори нищо. За истината не се говори, като че ли искаше да каже Тоя пръв гражданин на света на безсмъртието, тя само се живее, и когато потрябва - мре се за нея. И от обятията на смъртта изхвръква новият живот, който е вечен, който е бил и ще бъде всякога и винаги, който ще сменява формите си с винаги по-нови, но винаги ще бъде все същата Единна безконечност, разсипала се на милиони капки роса, за да се слее най-после в Единствения поток!... 133

________________________

133 - Тази статия на Любомир Лулчев е част от неговата книга «Съвременният обществен морал и Дънов», 1922 г., стр. 13-19. (Бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...