Любомир Лулчев VIII. Списание «Житно зърно» Статии. 1. Магическата пръчка

[valiamaria]

Любомир Лулчев

VIII.

Списание «Житно зърно»

Статии:

1. Магическата пръчка

(Сп. «Житно зърно», г. 1,1924 г., бр. 9-10, стр. 29-43)

2. Магическата пръчка или вилка за търсене подземни води и руди

(В. «Живот», бр. 18, 21 .VII.1929 г., стр. 4)

3. Землетресенията и тяхното предсказване

(Сп. «Житно зърно», г. IV, 1928 г., книжка 4, стр. 117-123)

4. Землетресенията и тяхното предсказване ,

(Сп. «Житно зърно», г. IV, 1928 г., кн. 6-7, 176-183)

5. Землетресенията и тяхното предсказване

(Сп. «Житно зърно», г. IV, 1929 г., кн. 8-9, стр. 232-235, 265)

6. Землетресенията и слънчевите петна

(Сп. «Житно зърно», г. VI, 1931 г., кн. 3, стр. 85-86)

7. Землетресенията и слънчевите петна

(Сп. «Житно зърно», г. VI, 1931 г., кн. 4, стр. 106-109)

8. За височината на Мусалла

(Сп. «Житно зърно», г. VIII, 1934 г., книжка 3-4, стр. 109-111)

9. Как се определя височината на връх Мусала

(ОТ ЕГИПЕТ: Беседа от Учителя на 21.IХ.1930 г. - В: Условия за растене:

[Неделни] беседи от Учителя, С., 1949, стр. 57-58)

10. От миналото на българите

(Сп. «Житно зърно», г. VI, 1931 г., кн. 1, стр. 16-19)

11. От миналото на българите

(Сп. «Житно зърно», г. VI, 1931 г., кн. 3, стр. 82-84)

12. Преображение

(Сп. «Житно зърно», г. IV, 1928 г., кн. 6-7, стр. 184-185)

13. Вести: Една интересна сказка

(Сп. «Житно зърно», г. IV, 1929 г., кн. 10, стр. 284-286)

14. Прекатурената кола

(Сп. «Житно зърно», г. VIII, 1934 г., кн. 2, стр. 59-62)

15. В светлината на Учителя

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 1, стр. 25)

16. В светлината на Учителя

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 2, стр. 52)

17. В светлината на Учителя

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 3, стр. 86)

18. В светлината на Учителя

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 4, стр. 117)

19. В светлината на Учителя

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 5, стр. 145)

20. В светлината на Учителя

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 6, стр. 184)

21. В светлината на Учителя

(Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 9, стр. 280, 281)

1. МАГИЧЕСКАТА ПРЪЧКА

Waniel*

(

Сп. «Житно зърно», г. I, бр. 9-10, XIII.1924 г., стр. 29-43)

Под това име е известна в културната история на Европа през средните векове един прост уред, с който са си служили да откриват подземни води, рудни легла, та дори и престъпници: – официалната криминална история на Франция е отбелязала в своите анали хващането на трима убийци (1692 г.), заповядано от Лионския съд с помощта на един селянин Жак Ейнар, служещ си с магическата пръчка. Подобно, чудно за европееца търсене убийци и престъпници с пръчки, се практикува и сега в някои индуски племена. Резултатите винаги са изненадвали чужденците, а в съзнанието на зрителите е останал още един факт загадка, който всеки е обяснявал по своему. Но търсенето на водата и рудите, ежедневно събитие през 16, 17 и 18 столетие, е било твърде разпространено, за да може да се отрича изцяло и твърде чудно само по себе си, за да му се даде едно приемливо обяснение от капацитетите учени, съвременници на тогавашната епоха – църква и академии на науките. Мелантон, сподвижник на Лютер, хуманистът-холандец Едон фон Нойхауз, алхимикът Мичиел Майерс и много други лица, главно хора на практиката или прочути черковници, са проучвали магическата пръчка, използвали са нейните услуги и са се мъчили да дадат разумното тълкувание на това, което е ставало пред очите им и за което все пак е липсвало логическата връзка, за да бъде обяснено с нещо, строго отговарящо на мирогледа в даденото време. Някои хора, дори от висшето общество, като барон де Босолей и неговата жена, които са изследвали природата с помощта на тая „вълшебна", „въртяща", „скачаща", щастлива" пръчка, както обикновено са я наричали в разните места на Европа – дори когато са се уговаряли предварително с първите министри на страната за условията, при които те ще откриват било мини или подземни потоци, са били посрещани твърде недружелюбно от черковните власти, които са гледали на необяснимия за тях факт – една пръчка да показва невидими метали или руди, като на дяволско дело и не са се двоумили никога, как трябва да се постъпва с подобни „магьосници". Барон де Босолей, след като открива 150 рудници само в Франция и похарчва за тия разкопавания повече от 300,000 ливри – огромна сума за времето си, когато поискал дял от откритите рудници – съгласно условието си с държавата, бил тикнат от кардинал Ришельо в Бастилията, където е умрял, а жена му – в затвора в сен Винсен.

 

Но странните факти са търсили своето обяснение – докторът по теология и професор Абат Валемонт (1693 г.) издава един обемист труд от 630 страници, в който подробно разглежда случаите с пръчката като доказва, че търсенето на вода и руди с нейната помощ е много по-сигурен начин, отколкото който и да е друг. Валемонт въстава с негодувание срещу хората, които смятат, че разрешават въпросите, като без да ги изучват им прикачат само едно име: „дело на шарлатани, магьосници, надъхани от сатаната хора” и пр. „Пръчката, с която са намирали водата и рудите, е само един уред, пише той, тъй точен и научно базиран върху естествени принципи, както е случаят, когато от движението на хидрометъра познаваме влагата във въздуха и следователно, може да се надяваме, че ще вали дъжд".

 

Такова голямо съчинение не останало незабелязано – 3 дни само след излизането му на бял свят забележителният богослов и оратор абат Лебрюн печата един невъздържан отговор, озаглавен: „Писма, които разкриват илюзиите на философите и разрушават техните системи". Той твърди, че причините за движението на пръчката се крият само в желанието на тоя, който я държи. Той подкрепя това с неоспорими факти (!?), че няколко черковници, щом се помолили на Бога да престане въртенето на пръчката в ръцете им, ако това движение не е естествено – тя спряла да се движи. Във втората книга, която той наскоро издава по същия повод с натруфеното заглавие: „Критическа история на суеверията, които съблазняват народите и смущават учените", той се мъчи да направи дори употребата на пръчката невъзможна, като грижливо събира всички факти, в които пръчката е дала отрицателни резултати и твърди, че тя дори в най-честни ръце на почетни свещеници лъже най-вулгарно. Свещеничеството, както винаги е готово да се солидаризира, създава широко разпространение на книгата на Лебрюн, а Кралската академия на науките, състояща се от хора на инерцията, както болшинството от учени във всички времена, определят многочислена комисия от капацитети да се произнесе. И тази комисия намира, че „Лебрюн е събрал любопитни и добре обосновани факти и че принципите, които там са подбрани, за да установят кое е естествено и кое не, са солидни, че фактите на практиката, които книгата отрича, са резултат само на предположенията на хората или пък трябва да се допусне, че съществуват не физически причини". Това мислене на най-авторитетни учени е било достатъчно основание за инквизицията да тури под запрещение книгата на абат Валемонт (1701 г.) и по този начин да спре за 150 години почти всяко печатно третиране на този въпрос. Но фактите като някаква неуморима войска са атакували всекидневно. Пред тях е трябвало да капитулира и най-дебелата учена глава. В 1772 г. се явява странно момче – едва 14 годишно, пасло дотогава козите в южна Франция, докарано в Париж от инспектора на мостовете и шосетата. За резултатите от неговите опити ето що пише между другото gazette de France, тогавашният държавен вестник на Людовик ХV. „Това момче вижда през земните пластове скриваните потоци и води, колкото и дълбоки да са те, посочва вида и техния обем и дълбочина”. Вестникът по-нататък дава дълго описание на чудните опити, които са правени от това козарче в присъствие на най-избрания придворен свят от учени и благородници. Отбелязва се и странното явление, че то е виждало водата през канари, земя като да са на повърхността, а дъските и най-тънкото стъкло са му правили невидим и най-големия подземен извор . Кралската академия на науките е била заставена отново да си каже компетентното мнение. Въпросът вече не се е касаел за мълчаливите страници на една книга, която допуща всичко да се пише върху ù, а един жив факт, който е ставал пред хиляди свидетели, многократно повтарян и при това при толкова условия, при които не само се изключва всяка мисъл за съмнение – но би било смешно дори всяко опитване да се отрече тая действителност. И няколко дни само след тези опити, в същия вестник gazette de France (юли 1772 г.) Кралската академия публикува мнението си (?!): „че тя още няма формирано никакво мнение (joujement) досега върху този факт, лишен от всяко вероятие и, че опитът и очевидността са били всякога едничките бази на нейните решения". – Едно мнение на какавиди, които не могат да отрекат новото, но не смеят и да го приемат, защото тогава ще трябва да мислят повече, по-силно и по-дълбоко, отколкото са свикнали...

 

Многобройни случаи във всички държави по изследване и ползване на пръчката за намиране извори и руди са правили от нея ценен уред на мнозина, които са работили без да искат да знаят за мнението на Кралската академия на науките. В Германия хората, които работят с пръчката, се събират тихичко на конгреси, обменят знанията помежду си, разотиват си, без да ги е грижа как мисли официалната наука за тях. Във Франция не е тъй – там официалното признание е от голямо обществено значение и няколко благородници работят през новите времена за това признаване. Граф де Тристан след 20-годишни изучвания и изследвания върху пръчката излиза в 1826 год. с книга, характерно озаглавена със знаменитите думи на Галилей „И все пак тя се върти". В това капитално съчинение е проучено влиянието на природните сили върху движението на пръчката, измененията на тези движения, причинени от времето, температурата, от сезона, магнетичното напрежение, човешкото тяло като проводник на тия „изтичания", влиянието на металите, слънцето, коприната, дневните часове, атмосферното електричество и пр. Неговият замък е бил превърнат в едно широко опитно поле, в което стъпка по стъпка търпеливо са били проучвани условията за проявлението на тази странна сила, която движи пръчката. Неговият племенник и помощник барон Маргю, наследил уменията му, продължава изучаванията и наблюденията за изравняване на тези силови потенциали, условията, при които те могат да се улавят, поляризацията на симетрично ориентирани тела и пр. Неговите наблюдения са правени повече в лаборатория и носят всичката прецизност, която е могъл да допише един търпелив учен, работил няколко десетки години. Френската академия на науките е била заставена отново да си каже мнението. Голяма комисия е „проучвала" съчинението и най-после го оставили на председателя учения Бабине, той – на секретаря си Шефроил, а последният не е признавал друга сила на движение, освен човешкото желание, понеже лично той нямал тия качества: да се движи пръчката в ръцете му! Много още лица пишат и работят по този въпрос и след тази категорическа присъда на френската академия на науките. Няма да ги изброяваме, защото целта на настоящето е да набележим само в бегли черти историческите условия, през които са минали схващанията за магическата пръчка. Въпросът сериозно се повдига по-късно от един френски инженер-хидролог, председател на инженерското дружество в Ю.3.Франция Шарл Кармежан, повикан да търси изгубените води на един замък. Един човек го посъветвал да си послужи с тази пръчка, с която обикновено търсят вода. Той опитва и получава блестящи резултати. И когато в 1910 годна техническото списание „L'Eau” отваря една анкета по въпроса за пръчката, той излиза с маса факти от собствената си неколкогодишна опитност и практика, които просто фрапират и завършват със следното мнение: „Два главни противника има пръчката – тези, в ръцете на които пръчката остава неподвижна и учените, които, като не успяват да обяснят по един приемлив начин фактите, намират за по-лесно чисто и просто да ги отрекат, като ги преписват на шарлатанството на оператора, или да ги наредят между фактите на простото внушение; и на едните и на другите, ние отговаряме с нашите собствени опити. По-хубаво ще да е, продължава той, учените да изхвърлят това предубеждение от своите глави и разумно да се заловят с проучването на действително съществуващите факти – нещо повече - с личния опит – самата пръчка ще им докаже по-добре тезата си, както стана с мен.”

 

Заседаващият в 1923 год. в Париж втори интернационален конгрес по експериментална психология слага на дневен ред и въпроса за движението на магическата пръчка: дали причините, който я движат са чисто субективни, или те са извод на обективно съществуващи сили вън в природата, на които движението на пръчката е само една манифестация? За целта се устройва анкета, надлежно разгласена и от цяла Франция се стичат хора практици, работещи с пръчката за търсене на вода и руди, а Париж дава своите журналисти и достатъчно любопитни учени и забележителни хора, които този въпрос е живо интересувал. Назначава се специална комисия за целта, състояща се от председател инженер Хенри Матер – човек, който около 20 години сам е работил в това направление, а като членове – професор Арманд Вирè, директор на подземната лаборатория по биология в музея на Париж, няколко други професори, журналисти, академици и пр.

 

Някои от хората, които се явяват да работят с пръчки, имат повече от 5000 свидетелства за сполучливо намерени води и руди. Опитите се съсредоточават около, четири въпроса: 1.Откривания на подземия и указвания, дали в тях се намира вода или са сухи. 2.Намиране на заровени метали и указвания какви са тези метали. 3.Намиране на подземни потоци и определяне на тяхното направление, дълбочина, широчина и качество (са ли минералите радиоактивни и пр.) 4.Отделяне скритите метали.

 

Ръководството на опитите се поверява на Арманд Вирè, който намира по-точни планове, взети от общината и никому неизвестни някои подземни галерии от кариери, които външно от повърхността абсолютно не могат да бъдат разпознати. При това освен него лично, никой друг до деня на опитите не знае избраното место (нито другите членове от комисията). На 27 март 1923 г. в 8 часа сутринта всичките са били поканени да се явят при една от парижките порти, отгдето бавно ги повеждат към мястото, където ще бъдат правени опитите. В уречения час се явяват около 20 души практици, работещи с пръчката и към журито се присъединяват като официални правителствени делегати от министерството на земеделието, директорът и двама члена на научния институт при същото министерство. Доста учени мъже, журналисти и любопитни попълват шествието. Като стигат до определения пункт, шествието спира и биват поканени тия от практиците, които могат да намират подземия и да определят очертанията им, да излязат напред. Излизат четирима души. Съобщава им се, че ще бъдат викани по ред. Повикват първия, който тръгва след г-н Вирè, придружен от журито и официалните делегати. Вървят доста, като биват спрени и се казва на първия, който ще работи с пръчката, че са дошли на определеното место. С една лескова пръчка в ръце въпросният господин бавно минава по мястото. На един пункт пръчката веднага подскача и взима вертикално положение. Внимателно той изследва откритата подземна галерия като с петата си очертава върху пясъка нейната дължина и контури и указва дълбочината. Намира втора галерия, съединена с първата, очертава и нея като изрично казва, че те са сухи галерии. Повикан е втори човек, изследващ с помощта на пръчката местността, която му е била посочена, той казва: в подземната галерия не забелязвам никакво движение на вода. Третият, който си служи с тръстикова пръчка, трябва да оперира върху една местност, покрита с трева. Той определя контурите, означава ги с парчета книга, означава точно и мястото и големината на подпорите. Той повтаря вече със затворени очи изследванията и показанията на пръчката са абсолютно идентични. При този случай той държи и пръчката не по обикновен начин в ръце, а вдигната горе към челото си. Показаната от изследователите дълбочина 16 метра се различава само с 15 сантима, от действителната (15,85 м). Четвъртият човек определя също така една галерия и един затрупан с два метра пръст кладенец, неизвестен на комисията и не написан в самата карта. Спорът за очертанието на една от галериите се разрешава в полза на тоя практик – копието на картата, с което са правили (сравнението), по-после се оказало неправилно снето от оригинала. Резултатите от тези първи изпитания са били веднага публикувани в Journal de Débat и „Le petit Parisien" и са привели в удивление всички. Любопитни са се явили повече, отколкото трябва. Арманд Вирè, който ръководил опита, сам не вярвал да има подобни хора и като се изповядал на един от журналистите, мислещ отначало „че е турен само за да стане съучастник на една лоша шега", извиква някои от тях, за да определят контурите на подземната лаборатория, в която той е работил дълги години. Контурите и дълбочината са били показани най-точно (9 м, вместо фактическата 8,77 м ) – нещо повече – открита е била една вертикална каменна колона с диаметър 2,80 м., която след разследването се оказва, че е била една стара витлообразна стълба от 1.75 м., зазидана със стена и неизвестна на самия професор. При тези опити се правят и кинематографски снимки за заинтересуваната парижка публика.

 

След това се минава на втората серия опити, състоящи се от намиране скрити метални късове в земята. За да се избегне телепатията (предаване на мисълта между комисията и тоя който търси), комисията дава три парчета едно чугун и две бакър (мед) на градинаря на един замък да ги скрие, където той намери за добре, без да знае защо и без да им каже и на самите тях. Той ги скрил твърде изкусно, в една градина, като над самите тях пренася тъй сполучливо посадени зеленчуци, че не може да бъде дори заподозряно, че е копано. На уреченото време на 27 март след обед се явяват всички в определеното място и оттам биват отвеждани в градината, където ще става търсенето. Излизат същите четири души, които по ред биват пускани да определят скритите метални парчета. Един от тях, поради влиянието на желязната помпа и телена ограда, които са правили опитите му несигурни, се отказва да участва. Но останалите трима, въпреки тия неблагоприятни условия, пуснати поотделно, намират закопаните метали, като указват къде е желязото и къде е медта и приблизителната им дълбочина.

 

На другия ден анкетата е била подновена с опити върху течаща вода. Без да знаят предварително, водопроводните указанията са се схождали точно с плановете в действителността. Поканени при един кладенец, който е копан 9 метра, без да има вода, когато друг недалеч е дал само 5½ м. вода, всички поотделно заведени са показали, че водата се намира на северозапад от копаното място, като са означили и приблизителната дълбочина.

 

Повикан един от тях отделно, посочва къде минава главният водопровод, указва кога тече и кога спира водата в него и количеството на самата вода. Различието във време от една минута между спирането и тръгването водата според протокола на комисията се оказва разлика между официалния хронометър и часовника на комисията. Тия резултати съобщени разбира се веднага от пресата са учудили публиката. Журито при това е получило предложение от практиците да се направят следните опити: 1.Да се познае какъв метал е скрит в дървена или картонена кутия.2.Да познаят две монети турени една върху друга, какви са и коя е отдолу, коя – отгоре. 3.Същото, ако тези монети се турят на края на една сто метра дълга тел, когато монетите са на единия край, а изследвача – на другия. 4.Същият опит, когато монетите са далеч 30 см. от края на тая тел. 5.Да се разпознаят монетите и тяхното взаимно положение, турени на края на телта и далеч от нея 30 см., вътре в кутията. 6. Да се тури в две еднакви чаши вода и в едната да се тури сол, след това да се захлупят с пликове да се не виждат. Да се укаже с помощ на пръчката в коя чаша има сол и количеството на солта. 7.Ако се турят няколко метала скрити – да се познае кои са и с вързани очи да укажат четирите главни точки на света и други опити, които комисията не е имала време да провери.

 

По същия въпрос е писал и искал да бъде проверен един господин, който имал много документи, че е можел само по начертан план от някое лице, видяло известно място, да укаже без да ходи на самото място, пункта, където има вода. Опитите, направени по-късно с това лице са дали положителни резултати – то като че ли могло през разстояние да види и укаже точно мястото, гдето действително е имало вода.

 

Заинтересуван от тия странни опити, известния учен Густав ле Бон е пожелал да се увери сам в тях, за което той е поканил да се направят опити в дома му. Те са били направени в тесен кръг – в присъствието само на редактора на „Journal des Débats" и Густав Феран от школата за висши социални науки. Опитите са правени с двама души, взели вече участие в предидущите изпитания. Най-напред Густав ле Бон е направил опит с монета. През затворени врата те са му указали с помощта на пръчката, в коя ръка е монетата, също каква монета е била хвърлена на пода. Последният опит е бил повторен, когато самият Густав ле Бон е държал пръчката от едната страна – показанията са били безпогрешни. Потретва се опитът, като хващат съвместно от двете страни Густав ле Бон и редакторът на вестника „Journai des Débats." Резултатите са същите. Минават към основния опит. Густав ле Бон е приготвил предварително пет плика с еднакъв цвят и формат и във всеки от тях е затворил по една плочица от различен метал (олово, алуминий, сребро, цинк и червена мед) по определен формат и равно тегло. Решават, че опитите ще се правят без да се казва до свършването им дали са сполучливи или не. Хората, които си служат с пръчката, се пущат един след друг в стаята с няколко секунди пауза и резултатите се отбелязват. Всички метали са били безпогрешно указани, при което Густав ле Бон изрично е накарал да се отбележи в протокола, че той не е знаел, в кой плик какво е имало и че следователно хипотезата за предаване на мисълта трябва да бъде съвършено отхвърлена в случая. Той изрично подчертал, че в начините на работа вижда научни основи и че въпросът заслужава сериозно проучване, понеже представлява голям интерес.

 

В главното си събрание вторият интернационален конгрес по експериментална психология гласува резолюция по въпроса за магическата пръчка, в която между другото се казва: „несъмнено е че има лица, които могат да намират подземния и подземни потоци, да измерват тяхната дълбочина и количество, да намерят заровени металически маси и по тия начини да правят неща, които досега са се смятали за невъзможни – да познават състава на скритите вещества и затова решава. 1.Че движението на пръчката се дължи на сили, които заслужава да бъдат проучени методически. 2.Назначава една постоянна комисия, която ще води анкетата проучванията и издирванията върху бъдещите факти.

 

Преди да видят по нататъшните резултати от тия проучвания в продължение на изминалите десет години оттогаз, нека кажем няколко думи за самата пръчка, нейния вид и начин на употребление.

 

През различните времена на миналото пръчката за търсене вода и метали е имала разни форми. Най-обикновената и употребяваната, някога и сега, си остава една лескова вилка (чаталче) със страни, дълги от 40-55 см., еднакво дебели (5-8 мм.) и ъгълът между тях от 25-50°. Употребявали са и други дървета, освен леската, а за специални изследвания сега употребяват металически с разни форми, понякога и магнетизирани. Като материал за металическите пръчки се употребява меко желязо, стомана закалена, никел поляризиран, електролитична мед, чисто сребро, мелхиор, стомана тунгстенова и стоманени плоски пружини. За по-точни изследвания се употребяват напоследък различно боядисани пръчки с по-малък размер (около 30 см. дължина) или правени от китови банели. Освен това, употребявали са се и бастуни, малко изкривени или пък пергелообразни уреди, към които по-късно са добавили и кръгови подразделение на градуси. Пръчката се държи обикновено с две ръце сгънати под прав ъгъл, прилепени до тялото и с дланите, обърнати нагоре, хваната с цяла шепа и палеца отгоре, освен металическите, които се държат с трите пръста без малкия, който остава отдолу, а стоманените пружини (с които главно си служат английските оператори) се държат само с показалеца и палеца. Китовите боядисани пръчки се държат по особен начин, само с безименния пръст и палеца, при което те са много чувствителни и има случаи да изкачат от ръцете като пружини, когато се срещат със силовите полета на подземните води. При това самото положение на пръчката може да бъде вертикално – тогава обикновено се движи по посока към стомаха; хоризонтално – тогава се движи към земята; насочена под 45º към хоризонта, в който случай еднакво се движи към едната и към другата посока. При това изследване с пръчка в ръка се ходи бавно по полето, като краката се вдигат при всяка стъпка по възможност високо. Щом търсещият вода се надвеси или приближи на известно разстояние над един подземен извор или руди, пръчката почва особени движения, които са различни в различните хора и при различни случаи и по тях именно те, на основание практиката си, могат да укажат дълбочината на водата и нейното количество. Изброяванията на тия характерни движения на пръчката класифицирани в около 48 главни разновидности би ни завело далече от рамките на настоящата малка статия. Несъмнено многобройните опити, направени след 1913 година от учени просветени хора, които не са гледали на това само като един занаят за вадене на хляба, а са виждали новото и непознатото, което съвършената наука упорито е изтръгнала стъпка по стъпка от недрата на незнайното, са дали доста данни, от които донякъде може да се постигне както обяснение както на самото явление – движението на пръчката, когато минава над студени води и топли, така и на чудното явление за вибрационните силови полета, невидимия спектър и етерните изображения на предметите за които, по неволя, ще трябва да се ограничим само с по няколко думи. Разбира се, тия проучвания не са завършени, нито изводите достатъчно обобщени. Причините се крият преди всичко в самия характер на тия изследвания. Колкото и да се мъчат да бъдат поставени на обективна почва и условия, все пак оказва се, че тъкмо изпълнителят е последната среда, през която трябва да преминат манифестираните сили и затова той, с оня непостоянен и винаги придружаващ явлението коефициент, който именно дава разнообразието на явлението и то до такава голяма степен, че както видяхме, дори отначало не са искали да признаят други причини, освен субективните. Систематизирани, явленията за движението на пръчката, биха могли да бъдат обяснени със следната теория, която допуща и споделя донякъде и официалната наука: 1.Материята е съставена от около 92 типа атоми или по-право от едно незнайно вещество с 90-92 типични движения (трептения), които ние възприемаме като елементи. Те помежду си се групират в сродни, магнитни и диамагнити групи. 2.Атомите представляват кондензиран етер – или по-скоро електромагнитни сгъстявания. 3.Всеки атом се състои от едно ядро и електрони около него, трепти и докарва в синтонически трептения околните среди. 4.Трептящият по такъв начин етер образува едно поле на вибрации, което заобикаля предметите (една подземна вода, подземен поток и пр.) В това вибрационно поле се намират по-сгъстени части, наречени вибрационни повърхности, с които именно като дойде в контакт пръчката, започва да се движи. 5.Тази вибрационна повърхност трепти в унисон със самия атом или материята, която придружава атома. 6.Големината на трептението на атома е в зависимост от сгъстяването на етера в същия атом; на всеки градус на съставяне, което ние характеризираме с атомното тегло, отговаря особено движение (вибрации) – това, което ни дава възможността да определим атомното тегло от големината на вибрациите. 7.Във всяко сложно тяло всякога вибрират едни главни вълни в унисон с атомите на простото тяло, което доминира в състава и второстепенните вълни в унисон с атомите на другите прости тела, които влизат в сложното тяло или в унисон с комбинираните молекулярни трептения на същите тела. 8.За разследване и за разграничение на главните от второстепенните вълни си служат със специални детектори (откривачи) на класирането и от друга страна с детектори на идентичността. За това се употребяват различни видове пръчки, приготвени съответно за целта от разни материали и различно боядисани. Те са около 24 главни видове, от които четири – специално за изследване вибрационните полета на семето и яйцето, виолетовата пръчка за определяне на всички диамагнетични тела, червено боядисани пръчки (от китова кост) за парамагнетично тяло и пр. Разбира се, има и изключения, които правят изследванията още по-мъчни предвид на това, че някои молекули се явяват неколкократно натоварени (двойно, тройно и повече, изследване на Томсон) и тогава установяването идентичността на известно атомно тяло се явява крайно деликатна работа. От това става ясно, че анализът на телата може да бъде направен и чрез физически процеси, посредством познаване вибрациите на основните тела или по закона за тъй наречените неподобни или несъответни вибрации. Този закон може да се характеризира накратко така: всяко разнородно трептене (вибрация), вмъкнато в едно поле на влияние на някой поток (силов) на изтичания – както тоя на подземните води, руди и др., или около него, веднага побърква (спира) движението на пръчката: обратно – всички вибрации на тела идентични са без влияние върху движението на пръчката. От опитите се вадят заключения, че чрез тялото на човека и пръчката тия токове и вибрационни полета, придружаващи подземните води, руди, метали и пр. се изпразват, като че от гръмоотвод, като същевременно през лявата страна на пръчката влиза други ток, минава през лявата ръка над мишницата, по хълбока, външната страна на бедрото, петата, външната страна на стъпалото и се губи в земята през големия пръст на крака. Галоши или коприна могат да изолират тоя ток, който следва повърхността на тялото и може да бъде констатиран. Изпразването на вибрационното поле минава по същия път – от дясната страна, следва дясното клонче на пръчката, прави един спирален завой 1½ пъти и излиза също при върха. При това изпразване, като резултатно се явява движението на пръчката. По-нататъшните изследвания са показали разнообразието на тия вибрационни зони, които дават възможност не само да се определи подземния поток, но и неговата дълбочина и дори химически състав и е с една поразителна точност. Намерено е също така, че тия вибрационни полета се намаляват и почти изчезват през нощта, че от 6 до 3 часа след пладне те са силни, а след това време се сгъват и сбират. Търсейки причините на това явление, по аналогия на Волтовия стълб, са построили специални комбинации от метали, които да служат като индикатори и като възстановители на тия трептения. Намерили са, че всеки метал, особено ако той е закопан (дори вредна саксия), има вибрационно поле, с разни форми и в това вибрационно поле особени сгъстявания, които образуват тъй наречения азимутен меридиан, заключаващ точен ъгъл с магнитния или географическия и характерен за елемента (така напр. във водорода той е на северозапад, в медта – на юг, в хлора – на север, сярата – на изток, въглерода – запад, йода – изток и пр.). При това се е забелязало (с помощта на пръчката), че тоя меридиан се отклонява преди 9 часа сутринта и след 3 часа после обед на определен ъгъл (90º - 270º - 312º) и като дойде 9 часа с бързо движение заема характерното си место, което ще да покаже връзка с вълните, причинени навярно от металните огньове на слънцето, които във вид на вибрации идат със самата светлина. Тези вибрационни полета са няколко вида, имат различни положения в диамагнитните и парамагнитните тела, но приблизително еднакви очертания. При известни условия, в разглеждането на които не можем сега до се впущаме, няколко капки вода, индуктирани изкуствено, могат да развият едно силово поле, което да се чувства от пръчката на километри. С помощта на тия индуктори може да получат (посредством разни цветни дискове) особени динамически полета, наречени спектри, които образуват силови възли; тела, поставени в тия силови възли, ако са еднакви с изследваните, не нарушават образуваните силови линии (много ясно чувствани и очертани от пръчката) и с помощта на които именно става отделяне на химическия състав, както и въпросите за физиологическото въздействие на тия силови полета – но всичко това би ни отвело надалеко .

 

Изследванията на братя РаЬеу са доказали нещо още по-странно, че почти всяко тяло е оградено със специални свои етерни изображения, понякога намалени по големина, но запазени по форма и то разпростиращи се по четиритях главни посоки на света на десятки метри около самия предмет (особено извор, кладенец и пр.).

 

За да завършим, нека поменем няколко думи и върху чисто практическата страна на въпроса. На принципа на пръчката бяха построени специални уреди (магнитометри и телефон чрез земята (Thelephon par sol), които водят началото от войната и после послужиха и за изследване на руди. Напоследък се опитват и радиоапарати, в които с помощта на влачеща антена (вариращо) съпротивление се опитват да определят състава на почвата. Но всякога малката „магическа" пръчка си е останала онзи точен и не сложен уред, който дава най-добри резултати. Нека споменем за някои случаи. Градът Рошефор е търсил вода на около 30-34 км. цели 2 години и то безуспешно. Един поп отец Ришард, прочут изследвач с пръчката, намира вода на 4 км. и то най-чиста и обилна.

 

Градът Генуа в продължение на 6 години е копал в една долина 34 кладенци, за да се снабди с вода. От тях 14 са се оказали без вода, 5-6 с мръсна, а останалите – съмнителни.

 

Млад момък Мерлини, работещ с пръчката, образува дружество за целта и в същата долина, гдето инженери, хидролози съсипват толкова пари и труд, намира в най-скоро време два грамадни потока вода с 6000 литра в минута, а другият с 2000 литра в минута.

 

Франция преди европейската война е имала голяма нужда от водата за изкуствено торене, която се намирала в Елзас – владяна от Германия. Всички издирвания на инженерите са останали напразно. Но и тук магическата пръчка е помогнала – и Grisez, който е работил с нея, е получил 3,000,000 франка възнаграждение от държавата.

 

Германия изпраща фон Услар, прочут свой изследвач в южна Африка, където усилията на хидролози, инженери са безплодни. Той посочва 800 пункта, в които има вода. Копали само на 163 (от посочените пункта) – от тях 31 без резултат, 15 не доведени до указаната дълбочина, а в останалите 117 намират точно посоченото количество вода. През войната австрийската армия използва подофицера Полах и майор Вейхал, които от повърхността на земята им посочили, кои минни галерии са потопени от сърбите с водата на Сава и Дунав. В германската армия е оперирал майор фон Грев, който е намирал вода за армията в Румъния, Русия, Сърбия, Палестина, планината Синай и на др.

 

В България имаме също хора, които имат природната дарба да си служат с пръчката. А тая дарба е много по-разпространена, отколкото се мисли – от всеки трима един има тия дарби – много по-често, отколкото да речем се среща един поет или художник. Софийската община се кани да хвърли стотици милиони за един дълъг, изложен на разваляне вследствие на земетресения и врагове водопровод, който един ден може да ни донесе отровена вода в обсадена София и то тогава, когато по изследванията, направени в Софийското поле има толкова подземни потоци, че могат не само да напоят, но и да удавят дори града.

 

* * *

 

От преди хиляди години хората знаеха, че едно късче кехлибар (електрон) поотъркано, вдига леки книжки и пера – и се задоволяваха с това. От стотина години тая затворена в кехлибара сила се обърна в могъщото електричество, което свети, движи, топли, пренася звука с или без жици, вие канали, продупчва тунели, върти хиляди машини, отменява милиони работни ръце. И всичко това – тази огромна сила, се манифестираше в хилядолетия само с малките явления на вдигане на перушинки! Днес, струва ми се, с магическата пръчка ние се намираме пред вратата на също такъв нов свят. Малък и прост е тоя ключ, но той ще отвори чудесата на новия етерен свят, за който Айнщайн поменава, че правите му линии се обърнали в охлювообразни за оня, сътворен от невидими лъчи на слънчевия спектър свят, който е не по-малко богат и разнообразен от видимия, като образува негова основа и в който малката проста лескова пръчка ни въвежда така осезателно. Ние сме още пред входа на земните чертози, които ни поднася бъдещето и имаме право да наричаме тая малка и скромна пръчица със старото ù име, както и някога – магическа, защото не чрез чудеса ще ни даде пътя към незнайното, а защото подобна на кехлибара, тя ни връчва първичната нишка, водеща към бъдещия нов живот, в който част от невидимото ще стане осезаемо, „реално'' – и то не само по отношение на външните предмети, но и в самото човешко тяло.