148. КОМАНДИРЪТ И СЛУГАТА

[RPX]

148. КОМАНДИРЪТ И СЛУГАТА

Цанка се беше оженила за един много деен мъж. Отвътре и отвън от него излизаше такава енергия, че можеше да те удави. И тази енергия той я вложи навремето в търговия и дребно занаятчийство. Цанка беше поставена в много трудни положения в дома, в който отиде да живее като снаха. Как се справяше там - тя си знаеше. Може би един от моментите, които я караха да идва в София бе да намери отдушник и пролука, за да може да се избави от атмосферата на доведена снаха в онзи дом. Ето защо в годината тя по няколко пъти идваше на Изгрева на гости, за да види братята си, а те бяха трима -Борис, Николай и Стефан и разбира се да види и приятелите, както и да се срещне с Учителя. Но след като видя в мене, че аз съм й главният враг и след като започна открита война с мен нещата се влошиха както за мен, така и за нея. Отивам при Учителя и споделям, че ето Цанка е дошла на Изгрева и че отново започва да ми създава неприятности. Аз очаквам той да каже нещо за моя утеха, да ми направи забележка, че може би вината е в мен, а той рече: „Добре, че Цанка нямаше деца, защото нямаше да може да ги възпитава". Аз се огледах и се чудя защо така Учителят ми говори нещо съвсем друго, а не онова, за което го запитах. Но понеже се бях оплакала освен от Цанка, така и от Люба Славянска на Учителя, че искат да отнемат Борис от мен той отново каза същото: „Тя не знае да си възпитава децата". Защо Учителят ми говореше за възпитание на децата им - едни, от които не бяха се родили, а пък другите на Люба се бяха родили. Какво означаваха тези две положения? Аз си тръгнах за дома и не можах да си отговоря на този въпрос. Вървя и срещам една сестра, води две деца - едното плаче, а другото го пердаши, а то сърдито я ядосва. Срещаме сестрата и се оплаква: „Сестра, по-рано плачех, че нямам деца, родиха се, а сега плача от тях. От както се родиха не съм прочела нито ред от беседи на Учителя добре, че ходя поне на беседа в салона та това единствено ми остана". Сестрата продължи да се занимава с немирните си деца, а аз продължих за дома си. Нещо се разреши у мен. Всяка мисъл зачената трябва да се роди и като се роди да се възпитава и от резултата от възпитанието ще провериш каква ти е била мисълта и защо си я заченала. Това бе моето вътрешно разрешение на този въпрос. Та така разреших въпроса с Цанка и с Люба, оставих ги да си заченат онова, което бе у тях, да се роди и след време да го видим. Наистина по-късно всичко излезе наяве, но не само пред мен, но и пред другите. Видя се и всички ахнаха от изумление.

 

По онова време Цанка беше написала едно писмо до една сестра от Габрово до София и се беше оплаквала от мене, защото аз не се съгласявах се нейните идеи и представи, които не бяха верни и които искаше да наложи на Борис и чрез него на Братството. Сестрата получава писмото, чете го и разбира, че за цялото това настървение срещу мен има някаква причина. Освен това тя е добре запозната с големите неприятности, спречквания между двете ни и че сме застанали като върли врагове една срещу друга. А тук нали е Школа, нали го има Учителя. И решава тя да отиде при него и да му занесе писмото, за да чуе лично от него как стоят нещата. Защото в такива случаи единствен критерий е думата на Учителя. Тя занася писмото на Учителя, той го прочита цялото, подава й го обратно и изрича: „Цанка иска да командва брата си. Тя си има мъж, него да командва. Марийка няма да изведе на лош път Борис". Сестрата тръгва да си върви, но все пак решава да дойде при мен и ми разказа целият случай. Аз мълча, но накрая казах: „Сестра, по този случай няма какво да кажа повече от Учителя. В тебе е писмото на Цанка и в тебе е думата на Учителя. Та ти си прецени самата как стоят нещата". Та така това доведе до един нов етап. На мен и на останалите стана ясно, че причината бе друга и противоречията също други, а предстоеше изясняване чрез големи борби и бъдни изживявания.

 

Отново съм при Учителя и му казвам: „Защо имам чувството, че искам да се боря срещу роднините на Борис?" Учителят ме оглежда внимателно: „Това чувство не е твое, ти си го приела от другите. Това чувство е тяхно, те искат да се борят срещу тебе". Отидох си у дома. Размишлявах, подреждах нещата в себе си. Ами сега. Реших да отстоявам и да съм крайно внимателна с тях. И се убедих, че още от самото начало та чак цели 50 години след това винаги искаха да ме отстранят от Борис. Смятаха това за една най-важна тяхна работа, т.е. спасението на Борис от моите лапи. Да, такъв им беше израза - не само от лапите ми, но и от ноктите ми. Приемаха ме за хищник и звяр. А те горките не знаеха, че аз пазя Борис и от тях и от другите заради самия него. Но това ще го разкажа накрая. Непременно ще бъде разказано. Иначе не може да се разбере нищо. Ще дойдем и до финала и тогава сами ще определите как стояха нещата: кой беше звяра, чии бяха ноктите на хищника и кой беше спасителят на Борис.

 

Родът на Борис беше настръхнал срещу мен още от самото начало. По-късно разбрах, че това се дължеше на едно изказване на Учителя за мен. В това изказване аз не виждах никакво противоречие, но те се бяха вкопчили в него и чрез него искаха да ме отделят от Борис, за да го използват след това за лични и користолюбиви цели. Та те представяха всичко така, че всичкия му род като че ли държеше много за него и искаха да го измъкнат от тресавището, в което бе попаднал. А тресавището бях аз. Та се дойде до невъзможното положение - непрекъснато чувах, че те искат само благополучието на Борис и затова е необходимо, че за да се спаси от тресавището трябваше да бъда отстранена самата аз. Стигна се до финала - или те, или аз. Тогава аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, роднините и рода на Борис много го обичат и много държат на него". Той се усмихва: „Много се лъжеш ако смяташ, че го обичат. Но се държат за него - тук си права". Излезнах си замислена, че после осмислена и накрая много озадачена. Ами сега това е ново положение. Какво означава всичко това? Значи корйстолюбие на рода и то с каква цел? И те се държат за него и с каква цел? Заради материална цел. Не, те бяха богати и заможни, а Борис работеше като мозайкаджия и беше черноработник. С каква друга цел? Защо се държаха за него и какво получаваха от него? Какво търсят от него и какво целят с това, че са го вързали с въже и се държат за него? Той върви по своят път, а те се държат за въжето, за което са го завързали. Тук трябваше да има причина и съответен отговор. Трябваше да се търси онзи, който издаваше командите да се кара завързаният Борис да вършее чуждо гумно. Навремето така българите вържат някой кон, завържат въжето на стожера на гумното, извадят дълъг камшик, подкарат коня и той трябва да вършее хармана. Тук беше станало същото. Борис бе принуден да вършее чужд харман. А аз исках да го отвържа, за да може да вършее друг харман, хармана на Братството. Ето там беше развръзката, която развръзка продължава вече 50 години.

 

Аз съм пред Учителя на разговор.

 

„Какво казах вчера за Любовта? Тя започва с онова противодействие, което човек прави на нисшата си природа. Злото не да го изкорениш, но да го изпратиш по неговия канал." „Учителю, например дойде съмнение у мен, какво да го правя?" „Съмнението идва естествено. Човек се съмнява в това, което не знае. Ти ще му кажеш, че в Бога няма място за съмнение. Какво има да се съмняваш в извора, който постоянно тече."

 

„Учителю, какви са проявленията на плътта?" „Например, двама братя са: единият по-голям, а другият - по-малък. Баща им като им разделя нивата ако на единият даде повече, другият е недоволен и роптае: виж колко е лошо това. Той вместо да се зарадва, че брат му има повече и да каже на баща си: „Дай му още и от моето" е готов да се кара. Толкова са слаби и несигурни връзките на земята между хората.

 

После, имаме две сестри, които обичат някого. Ако той даде на едната повече, то другата се сърди. Но те така се заблуждават. Той всъщност дава и на двете еднакво. Ти не гледай, че шишето е стояло дълго време на чешмата под чучура. То повече от половин кило не може да събере, колкото и да тече върху него водата. Другото се излива навън. Важното е колко събира шишето. Ако ти вътре в себе си имаш голяма вместимост, то ще събереш и ще получиш много от първоизвора.

 

Павел казва за Любовта, че тя не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобраствува, не дири своето си, не се раздражава, не мисли зло, а радва се на Истината, всичко претърпява, на всичко хваща вяра, на всичко се надява и всичко търпи. Любовта никога не отпада.

 

Ще се учиш да обичаш и да работиш за Бога съвсем безкористно. Да си готова да се жертвуваш за него. Пък как Той ще се прояви към теб това си е Негова работа."