Jump to content

203. ТОДОР БЪЧВАРОВ


Recommended Posts

203. ТОДОР БЪЧВАРОВ

Тодор Бъчваров е уредник на списание „Родина", което излиза 14 години от началото на века, прекъсва по времето на войните и след това отново продължава. Редакцията му се намира на ул. „Опълченска" 67, т.е, тя е срещу ул. „Опълченска" 66 където е дома на Гумнерови, в който живее Учителя.

 

След войните той урежда библиотека „Духовен живот" и издава много малки книжки с духовна литература.

 

Той издава една малка книжка през 1922 г. озаглавена „Заветници на свободата ни" (мистична случка). Понеже тя е единствен запазен екземпляр и е леко увредена от годините то ние ще я публикуваме дословно, защото тя ни дава много интересни факти за Константин Дъновски - бащата на Учителя.

 

ЗАВЕТНИЦИ НА СВОБОДАТА НИ (мистична случка)

 

Предпоставка

 

Преди двадесет и две години се срещнах и запознах във Варна с прононсирания днес из цяла България г. Петър К. Дънов. Той е син на първият български свещеник в Черноморският край, гдето всякога в предни времена гърцизма е бил надмощен. Край новият си познайник същата година още имах случай да се запозная в Нови Пазар и със застарелия негов баща, свещ. Константин Дъновски.

 

Припомням си и днес първите свои впечатления от срещата ми с дядо поп. Едроръст, с холеричен темперамент старец, в очите на когото блестеше още огъня на буден, господарски дух, който не е обичал „думата му да става две". Винаги наблюдателен, с тиха външност той заговорваше плавно, мелодично, но със сдържан тон, като човек, който добре се владее. С тънка едва уловима ирония в гласа той като да казваше: „Какво не съм аз видел и препатил, което вие, младите, не сте сънували още!" След време много от преживелиците на дядо поп ми се разказаха, но остави в мене трайни следи само разказа за неговото юношество, когато той, подбуждан и от своята майка, искал да се покалугери, още съвършено млад 16-17-годишен. Но срещата му с един мистериозен духовник в солунската черква Св. Димитрий (превърната от турците в джамия) става причина младият Константин да не стане светогорски калугер; но верен на религиозния си дух той се запопил. Тая съдбоносна случка в живота на набожният Константин повлияла да се измени насоката на неговия живот. Ала тя не е отбелязана в биография очерк, публикуван (в „Духовна култура" - синодално издание 1920 г., кн. 1 и 2) след неговата смърт (13 ноември 1919 г.). Или случая не е бил известен на почтеният автор на очерка, г. Д-р П. Ников, или ако му е бил известен, той го е пренебрегнал като твърде мистериозен. Без тая подробност, обаче, неговият сериозен труд, твърде много изгубва от своята цена. Това лято имах щастливият случай да посетя гроба на тоя тъй много заслужил наш духовник и след като видях с очи и останалия веществен спомен от тая мистериозна случка, реших да публикувам това, което знаех, както и отпечатаните още 1905 г. (в отделна брошура) спомени на дядо поп за тая случка.

 

София, 1 .VIII. 1922 г.

 

Т. И. Бъчваров

 

Някога безсмъртният Шекспир каза верен за през всички векове афоризъм:

"Heve more than thou showest

Speak less than thou knowest" [1]

 

Много неща има, които ние отминаваме, без да ги забележим. И много от забележеното не можем да посочим. Нито една биография не съдържа всичко за живота на тоя, когото описват.

 

Когато се появиха първите биографични бележки за свещ. Константин Дъновски в I кн. на синодалното издание „Духовна култура", 1920 г. тъкмо след неговата смърт, забелязах голямата им празнина. В живота на тоя първи български свещеник има такива важни преживелици, които са повлияли на живота му, тъй както Христовото явление на Савла пречупи пътя на послешния му живот. Дългът на всеки автор на биография е да отбележи такива моменти, които са повлияли за новата насока на живота. Инак всеки такъв прелом остава мистерия. И ако деецът отнесе в гроба тия мистерии, биографът не ще може да ни обясни неговият характер.

 

Биографичния очерк в „Духовна култура" е непълен и едностранчив. Свещеник Константин ни е представен само като добър родолюбец. Той бе духовник с жива вяра в задгробното битие - той бе мистик. И тая си вяра според собственият му разказ - той дължи на преживяната в Солун още в младините му, 1854 г.,.мистерия.

 

Аз ще цитирам разказа на дядо поп Константин, както го намирам в издадената 1905 г. брошура.*

 

*Чети: „Едно откровение в Солунската черква „Св. Димитрий".

 

Забележка на съставителя

 

(В книжката отпечатана от Тодор Бъчваров следва публикуван текст известен като „Едно откровение в Солунската черква „Св. Димитрий", което ще бъде отпечатано впоследствие в специална студия за „Антиминса". А сега за уточнение виж „Изгревът", том II, стр. 221, N 99 - „Антиминсът". Ето защо ние тук го пропускаме, но публикуваме следващите страници от тази книжка.)

 

Дядо поп не довършва разказа си в тая брошура. И с това прикрива той най-мистериозните факти в своя живот, но който той е доверил на верующи. Когато тайнственият свещеник предава антиминса (жертвеника) и завършва речта си към момъка станал невидим. Чак тогава младежа Константин разбрал, че неговият събеседник не е от живите, а дух. И това той силно го стреснало, че той останал на мястото си като вдървен. Незабелязан свидетел на тая сцена бил пазачът на черквата - джамия, стар благочестив турчин. Той приближил към смаяният момък, турил ръка на рамото му и му казал: „Синко, Божиите пътища са неизследими, иди си с мир!"

 

Същият дух и в други важни моменти на живота на свещ. Константин му се явявал. В най-големият разгар на борбата между българи и гърци (гагаузи) във Варна, една вечер, младият свещеник Дъновски попаднал в засада на свои врагове - гърци, които го нападнал, за да го убият. С мъка той се отървал от опасността, като оставил част от расото в ръцете им. В това време той вижда своя духовен ръководител, който отправил към него ободрителни думи: „Дерзай, вие ще победите!"

 

Скоро след това поп Константин получил из Цариград известие от чорбаджи Атанас (своя покровител на когото бил зет), че българското черковно дело върви успешно и скоро ще излезе на добър край.

 

На свои близки дядо поп разказвал, че за пръв път видял своя ръководител 1854 г. когато на малко гръцко параходче той с тримата си другари от Варна: Белю Пинин, Тодор X. Мавродиев и Петър Атанасов, излизат от Цариград и навлизат в Мраморно море, насреща им летяла тласкана от силен вятър, голяма военна гемия. Ходът й бил тъй устремен, че докато параходчето успее да се отклони, гемията го удря с носът си така силно, че го пробива и потъването му било неизбежно. В тоя критически момент младия Константин вижда, че край баджата на параходчето се спуска сянката на един калугер и той го чува, че казва: „Не бойте се, никой от вас няма да погине!"

 

Дядо поп познавах лично. Той и пред мен е потвърждавал верността на цитирания разказ. Преди петнайсет години видях копие от антиминса, отпечатано на литографен камък. Самият оригинал видях сега в престола в първата българска черква във Варна „Св. Архангел Михаил". В тая черква свещ. Дъновски прекарал повечето от служението си. В една стаичка при същата той преживял и сетните дни на тихия си живот. В двора до олтара лежат и останките му. Над гробът се издига скромен железен кръст. Засъхнали бяха няколкото стръка цвете, посадени върху стихналата земя.

 

Отиде си от света живия свидетел на описаната мистерия, остава само старият жертвеник да говори за мистериозното си минало. От надписите му на гръцки език се види, че е печатан, когато е бил вселенски патриарх „Кирио, Кирио. Паиси, 1747 година". Един едва личащ надпис отдолу гласи: „Град Солун, печат Алекси Ктимос, да се поменува целия му род". Отдясно напряко с едри слова стои надпис: „Освен от св. Месемврийски Корио Йосиф, 1820 г". А от ляво са думите: „Агнец (жертва), 1820, август 6 - мощи св. Мина", (зашити в антиминса).

 

И дълго още тоя прогнил от времето паметник ще ни напомня не само за живата вяра на скромният служител Христов, но и за живите ръководители на българският народ, които ни нудят да издигнем храм за нашия Бог - в българските сърца!

 

* * *

 

Българино, поддържай вяра в себе си и в Бога: без тая душевна сила никой не успява. И народите, както и отделните лица се нуждаят от идеал, към който да бъдат насочени погледите. Без това живота е безвкусица, празнота и умора, които довеждат до мрака на безнадеждието. Да вярваш, ще рече да действуваш, да пробиваш път дори и през скали, Безверие и бездействие са еднозначни. Блазе на оня народ, чиито водачи се вдъхновяват от вяра в светла бъднина. Те ще действуват, ще се борят за тая бъднина и тя ще изгрее на хоризонта народен в близък ден. Не пропада добро желание кога се кърми то от вярата, всепобедната мощ на душата.

 

Рече ли един народ като един човек да достигне заветна мечта нищо не може да спре стихията мощна на целокупната му душа. Стени ерихоноски срутва тая мощ, поля и гори прехвърля и достига желаната цел. Единодушието е сила всесъкрушаваща.

 

Но ние се самопровалихме в пропастта, защото ни липсваше единодушие, вяра в себе си, сговор. Добро поле громко говори за това. Там пролича българският несговор и малодушие.

 

Българи, да потърсим единодушието, що твори, създава и всяка сила световна ще бъде на наша страна. Бог се проявява в хармонията, а света почита силата; ала силен е верният, угоден Богу е сговорният. Неговата реч става дело, понеже единодушието народно е глас Божий.

 

- „Не търсихме ли ние правда и това, което е наше? А останахме онеправдани и ограбени...", мъмрим ние днес в недомислие!

 

Българино, ние пропаднахме, защото изгубихме вяра в тържеството на правдата и несговорът сломи нашата сила за отстояване народното право.

 

И днес често слушаме разочарования из български уста: „Че кога е траяло българско царство?"

 

Траяло е, българи, и пак може да трае, но иска да се зида не от мъртви камъни, а от будни души - плуващи в топлика на живата вяра. Събудете тия души сред народа и здравата основа за българското могъщество ще легне дълбоко в народното битие и величавия храм на Богиня България ще се издигне и засияе върху китния Балкан.

 

Нека потърсим в недрата на народната душа здрав материал, от който ще съградим българското светилище. И там да призоват Бога на нашите предци, който неотдавна ни изведе из вековната робия и ни води до днес през пустинята на изпитанията към българския Ханаан. Нека подигнем с вяра очи към „медната змия", за да излечим отровата на ядните змии, що тровят нашата кръв. Нека потърсим Спасителя зад Голгота, защото след Разпятието иде Възкресение.

 

Да вдигнем очи към народния идеал!"

 

Тодор Бъчваров (Издава редакторът на сп. „Родина", ул. Опълченска" 67, София)

---------------------------------------

[1] Има повече неща отколкото посочваш, казвай по-малко отколкото знаеш. (из "крал Лир")

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...